О П Р Е Д Е Л Е
Н И Е
№ 262249 / 7.7.2021г.
гр. Перник, 07.07.2021г.
ПЕРНИШКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, III-ти граждански състав,
в
закрито съдебно заседание на седми юли, две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МАРИЯ МИЛУШЕВА
като разгледа докладваното
от съдията гр. дело № 06274 по описа на съда за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано е по искова молба с рег. № 265186/02.03.2021г, подадена
от Л.П.П. и М.Г.К. и двамата с адрес на призоваване: гр. София 1606, ул. Дамян
Груев' 4 № 13, вх. С, партер срещу Софийски районен съд (СРС), Софийски градски
съд и Върховен касационен съд, с която са предявени обективно кумулативно
съединени осъдителни искове на основание чл. 2в. ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 4
от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за обезщетение
за причинени им имуществени вреди в размер на 15 615 лева и неимуществени вреди
в размер на 15 615 лева.
В предоставения от разпоредбата на чл.
131 ГПК едномесечен срок, ответниците са се възползвали от правото да депозират
писмени отговори, с които намират така предявените искове за недопустими,
излагайки подробни аргументи за това. Алтернативно изразяват становище за
неоснователност на предявените искови претенции.
При
извършената по реда на чл. 130 ГПК проверка за допустимост на предявените
искови претенции, съдът намира, че производството, образувано въз основа на
подадената от Л.П.П. и М.Г. Кирилова- Пешева искова молба с рег. №
265186/02.03.2021г., следва да бъде прекратено като недопустимо, поради
следните съображения:
Така предявените и обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2в. ал. 1, т. 2 във връзка с
чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) от
ищците се явяват недопустими поради няколко причини. На първо място, съгласно
нормативната уредба на Република България и по- конкретно в Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди са уредени конкретните основания
с императивни правни норми (jus cogens) - чл. 2 от същия
закон, касаещи отговорността на държавата за вредите,
причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда,
включително в хипотезите на нарушения на права, защитени по Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември
1950 г., а именно: чл. 2, т. 1 и 2 ЗОДОВ. ЗОДОВ урежда и отговорността на
органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, арг. чл. 26 ЗОДОВ.
Следва да се отбележи, че с последните нормативни промени, досежно правната
рамка на ЗОДОВ /ДВ, бр. 94 от 2019 г./ в чл. 2в са уредени и искове срещу
държавата за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския
съюз. В тази връзка са и постановките, дадени в Тълкувателно решение № 5 от
15.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГК, съгласно които съдът е
легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.
2 ЗОДОВ само в случаите по ал. 1, т.т. 4 и 5 за прилагане от съда на
задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те
бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на
административна мярка, когато решението му бъде отменено като
незаконосъобразно. Доколкото съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ тълкувателните
решения и тълкувателните постановления на ВКС са задължителни за органите на
съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както
и за всички органи, които издават административни актове, съдът следва да се
съобразява с дадените в същите указания.
Следва да се изтъкне и, че съдът
представлява държавата и по отношение на разписаната в закона отговорност за
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както
и за нарушение на норми на правото на ЕС във визираните по-горе хипотези. Все
пак тези хипотези са уредени изчерпателно с императивни правни норми, поради
което инцидентно сезиране на съда с иск за вреди от правораздавателна дейност,
относно влязъл в сила съдебен акт на национална юрисдикция, разглеждаща делото
като последна инстанция, на порок на съдебния акт, включително неправилност и
недопустимост, както и производството по искове за заплащане на обезщетения за
такива вреди се явява недопустимо. Това е така, тъй като подобна констатация би
влязла в противоречие с последиците на решението, в частност със силата на
присъдено нещо на съдебния акт /чл. 297 и 298 ТПК/ и с принципа на чл. 297 ТПК
- за задължителност на влязлото в сила решение не само по отношение на страните
по него и за постановилия го съд, но и за всички съдилища, учредения и общини в
РБ. Следва да се посочи, че в процесуалния закон урежда способите за изчистване
на пороците на съдебните актове, включително недопустимостта им. Това се
осъществява чрез инстанционния контрол,
или чрез извънредния способ за извънинстатнционен контрол по реда на чл. 303 от ГПК. Последният има характер на извънреден способ, поради което законодателят е
ограничил приложното му поле, създавайки изчерпателно посочени основания,
срокове и легитимирани лица, които могат да го инициират, с оглед на
обстоятелството че по този начин се засяга стабилитета на съдебния акт.
Ето защо, в настоящото производство
извършване на преценка за материално- правната законосъобразност на акта,
досежно принципа на пресъдено нещо е недопустимо. Постановеният
акт Определение № 42/29.01.2020 г. по гр.д. № 4836/2019 г. на ВКС, IV Г.О има
характер на влязъл в сила съдебен акт на върховната съдебна с инстанция, който
е законосъобразен и като такъв не може изначално да бъде източник на вреди,
които да бъдат обект на обезщетяване в рамките на производството.
На второ място, относно твърденията на
ищците, че са им причинени вреди от съда, в качеството му на публичен орган и
при упражняване на властническите му правомощия, то съдът намира, че при
упражняване на съдебните функции Съдът не действа като орган с властнически
правомощия, поради което и не е налице хипотезата на чл. 2в във връзка с чл. 1,
ал. 1 ЗОДОВ. Напротив, Съдът е главен субект в производството, но не и страна
по същото. Неговата задача е свързана с обезпечаване равенство на страните и
правото им на защита в производството и съблюдаване за точното и еднакво
прилага на закона. В тази връзка с оглед на твърденията изложени в исковата
молба, досежно вреди, причинени на ищците от действия на съдии, то отново
предявеният иск се явява недопустим. Това следва от разпоредбите на чл. 117,
ал. 2 и чл. 132 от Конституцията на Република България. Безспорно цитираните
правни норми следват от източник с най-висока правна стойност и като такива
обвързват съда да се съобрази с техните предписания. Съгласно коментираните
норми магистратите, в частност съдиите не носят гражданска отговорност за
техните служебни действия и за постановените от тях актове и при осъществяване
на своите функции се подчиняват единствено на закона. Безспорно в
конституционалната доктрина с тази разпоредба се урежда т.нар. функционален
имунитет на магистрата. С него се гарантира гражданската неотговорност на
действащия съдия, прокурор или следовател за действия, извършени от него при
изпълнение на служебните му задължения и за постановените от него актове, освен
при изрично предвидени от закона изключения - извършеното да представлява
умишлено престъпление от общ характер, като в такъв случай процесуалната
реализация на отговорността по отношение на магистрата следва да се развие по
общия ред. Уреденият функционален имунитет се ползва с висока правна стойност,
тъй като неговата задача е насочена към създаване на пълна гаранция за
свободното упражняване на правораздавателната, свързана със свободно тълкуване
и прилагане закона по казуси с разнообразно естество. По този начин се
гарантира разглеждането и разрешаването на делата, с които съдът е сезиран
безпристрастно чрез съблюдаване единствено на правното тълкуване на законовите
разпоредби, вътрешното си убеждение и доказателствата по делото.
За пълното следва да се отбележи, че
магистратът може да носи гражданска и имуществена отговорност на общо основание,
но само за действия, извън кръга на служебните му ангажименти или ако
отговорността е породена или е последица от действия, представляващи умишлено
престъпление от общ характер, каквито хипотези липсват в настоящия случай.
Поради изложените съображения съдът
намира, че искова молба с рег. № 265186/02.03.2021г., подадена от Л.П.П. и М.Г.
Кирилова- Пешева е недопустима, поради което същата следва да бъде върната на
подалите я.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ВРЪЩА искова молба с рег. №
265186/02.03.2021г., подадена от Л.П.П. и М.Г.К., и двамата с адрес на
призоваване: гр. София 1606, ул. Дамян Груев' 4 № 13, вх. С, партер срещу
Софийски районен съд (СРС), Софийски градски съд и Върховен касационен съд, с
която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове на
основание чл. 2в. ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 4 от Закона за отговорността на
държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за обезщетение за причинени им
имуществени вреди в размер на 15 615 лева и неимуществени вреди в размер на 15
615 лева, поради недопустимост на предявените искове.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело №
6274/2021г. по описа на Пернишки районен съд.
На
основание чл. 130 от ГПК определението
подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд – Перник, в едноседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис
от определението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: