Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЬД, ГО –въззивни състави, ІV Г въззивен
състав, в публичното съдебно заседание на седми ноември през две
хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
САВА
ШИШЕНКОВ
при участието на секретаря А. Петрова, като разгледа докладваното от
съдия Попколева гр. дело № 11 114 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение от 01.12.2015 г., постановено по гр. д. № 46784/2013 г. по описа на СРС, І ГО, 35 състав са уважени предявените от Ц. Т.Д. и Й.Д.Д. срещу „Ю.Б.“ АД установителни искове по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД за признаване за нищожни на клаузите на чл.3, ал.1, изр.1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.13 от договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL 43968/01.10.2008 г., както и исковете по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата от 1095,38 лв., представляваща разликата между предварително договорените вноски и заплатените такива по договора за кредит за периода от м.11.2008 г. до 11.11.2013 г., както и за сумата от 415,90 лв.-недължимо платена за годишна такса за управление на кредита, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 12.11.2014 г. до окончателното й изплащане. С решението са отхвърлени предявените от Ц. Т.Д. и Й.Д.Д. срещу „Ю.Б.“ АД установителни искове по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД за признаване за нищожни на клаузите на чл.2, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.24, ал.1 и ал.2 от договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL 43968/01.10.2008 г, както и исковете с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата от 3 887,84 щвейцарски франка-недължимо платени поради валутна разлика между швейцарския франк и евро и за сумата от 707,22 швейцарски франка, представляващи курсовата разлика между швейцарски франк и евро, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 12.11.2014 г. до окончателното й изплащане.
С определение от 15.06.2017 г. СРС е изменил постановеното решение в частта за разноските на основание чл.248 ГПК, като е осъдил ответника да заплати на ищците на основание чл.78, ал.1 ГПК и сумата от още 1 451,52 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част на исковете и същевременно е намалил присъдените в полза на ответника разноски от 1 244,70 лв. на 799,21 лв., съразмерно отхвърлената част на исковете.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от 29.12.2015 г. от ищците Ц.
Т.Д. и Й.Д.Д. в частта, с която са отхвърлени
предявените от тях установителни искове по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД за
признаване за нищожни на клаузите на чл.2, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.24, ал.1 и
ал.2 от договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL
43968/01.10.2008 г, както и предявените от тях
осъдителни исковете с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата от
3 887,84 щвейцарски франка-недължимо платени поради валутна разлика между
швейцарския франк и евро и за сумата от 707,22 швейцарски франка,
представляващи курсовата разлика между швейцарски франк и евро, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба – 12.11.2014 г. до окончателното й изплащане.
В жалбата се излагат съображения,
че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в
нарушение на материалния закон. По отношение на установителните искове
поддържат, че СРС неправилно е приел, че договорът за кредит е сключен в
швейцарски франкове, доколкото към датата на сключването му, стойността на
кредита в швейцарски франкове изобщо не е била ясна като размер. Неправилно
съдът е приел, че кредитополучателите са могли да поискат сумата да им бъде
преведена директно в швейцарски франкове, поради факта, че кредитът е усвояван
по блокирана сметка в швейцарски франкове, като в деня на усвояването банката
служебно е превалутирала кредита в евро и кредитът е погасяван, след като
банката е преизчислявала размера на дължимите месечни вноски, като е прилагала
определен от нея курс на швейцарския франк спрямо евро/лева, чиито курс
постоянно е нараствал. Поддържа се, че кредитът е усвоен изцяло в евро, поради
което за банката не е налице основание да изисква връщането му в швейцарски
франкове или тяхната равностойност в евро към деня на падежа на съответната
погасителна месечна вноска. В тази връзка поддържа, че клаузите на чл.2 и чл.24
от договора, които позволяват на банката да променя едностранно валутата на
усвояване и връщане на кредита са неравноправни, поради което нищожни по
смисъла на чл.146 ЗЗП. С посочените клаузи банката изцяло прехвърля риска от
намаляване на потребителската стойност върху кредитополучателите, без да се накърняват
нейните права, което противоречи пряко на чл. 2, ал.1 ЗКИ. Отделно от това тези
клаузи били написани на неясен и неразбираем език, което обуславя също тяхната
неравноправност. В тази връзка въззивниците се позовават на чл.4, § 2 от
Директива 93/13, както и на становището на Комисията за защита на потребителите
по повод извършена проверка на потребителски договори, сключвани от ответната
банка. Нищожна според въззивниците-ищци е и клаузата на чл.6, ал.2 от договора
за банков кредит в частта, която предвижда задължение на кредитополучателя за
погасяване на кредита да изплаща неопределено количество швейцарски франкове,
т.е. във валута, в която кредитът не е разрешен и усвоен, доколкото последният
е усвоен в евро. Поддържат, че към момента на сключване на договора, са били
лишени от надлежна информация по отношение на съществените условия на договора.
От друга страна, дори и при евентуално понижаване на курса на швейцарския
франк, банката разполагала с механизъм, с който да компенсира неблагоприятните
последици от това, като увеличи лихвата по кредита. За потребителите обаче
подобен защитен механизъм срещу валутни промени, не е предвиден и последните са
поставени в положение да търпят вреди в неограничен размер. Излагат становище,
че в при процесния договор са неприложими разпоредбите на чл.144, ал.2 и ал.3
ЗЗП, тъй като в договора не е предвидена възможност за потребителя да прекрати
същия без да плати увеличената стойност на кредита и доколкото курсовите
разлики не са част от основния предмет на договора и не представляват
възнаграждение /цена/ за финансова услуга. Поддържат, че решението е неправилно
и в частта, с която са отхвърлени исковете за парични вземания за платени без
основание суми. Молят съда да отмени решението в обжалваната от тях част, като
уважи предявените установителни и осъдителни искове. Претендират сторените по
делото разноски.
В срока по чл.263,
ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника – „Ю.Б.“ АД, с
който оспорва жалбата. Излага съображения, че решението в обжалваната част е
правилно и законосъобразно. В сключения между страните договор е постигната
уговорка валутата на усвояване и погасяване на кредита да е швейцарски франк,
който към момента на сключване на договора е бил стабилна валута, а лихвите по
кредитите били най-ниски в сравнение с кредити в други валути.Твърди, че ищците
са се съгласили с валутата на кредита, както и че клаузите били индивидуално
уговорени и с тях не се прехвърлял валутния риск. Поддържа, че кредитът е
отпуснат в швейцарски франкове, а курсовите разлики нямали влияние върху
погасителния план в швейцарски франкове, а единствените промени били във връзка
с приложимия БЛП в тази валута. Навежда доводи, че превалутирането на сумите не
водело до неравноправност, тъй като за него страните били изразили
съгласие.Твърди се, че условията на договора били съобразени с чл.58, ал.2 ЗКИ,
тъй като законът допускал сключване на договори с променлива лихва. Развива
съображения във връзка с практиката на съда на ЕС. Счита, че оспорените от ищците
клаузи не са неравноправни, а предявените искове са неоснователни. Моли съда да
потвърди решението в обжалваната от ищците част.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че
неправилно първоинстанционният съд бил приел, че оспорените клаузи от процесния
договор, сключен на 01.10.2008 г. са нищожни. СРС не бил обсъдил представените
допълнителни споразумения от 16.03.2009 год., 16.04.2010 год., 31.03.2011 г.,
19.05.2012 г., 22.05.2012 г. и 28.12.2012 г., които представлявали потвърждение
/признание/ от страна на ищците на всички настъпили промени в кредитното
правоотношение. Неправилно СРС бил приел, че процесните клаузи не са индивидуално
уговорени. Ищците не били изразявали каквото и да било становище по отношение
на тези клаузи, не са направили възражения или искания за промяна. Процесният
договор бил сключен по тяхна молба в израз на установената и защитена от
правото и закона свобода на договарянето и не били налице основания да се
приеме, че при сключването му тази свобода е била ограничена и/или нарушена.
Клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора била ясна и категорична и по отношение на
същата не били налице хипотезите на чл. 143 ЗЗП, както и тези на чл. 26 ЗЗД.
Тази клауза представлявала част от същественото съдържание на договорното
правоотношение, тъй като уреждала размера на лихвения процент към момента на
сключването на договора за кредит, към който момент следвало да бъде осъществена
и преЦ.та за нищожност. Приемайки, че тази клауза е нищожна,
първоинстанционният съд недопустимо променял правната същност и предмета на
договора. Съществуването на задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща
лихва по договора за кредит било съществен елемент на този вид търговска сделка
съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ. В клаузата били посочени ясно и двата компонента,
които участвали при формирането на размера на възнаградителната лихва: единият
бил константна величина – договорна надбавка от 1.9 пункта, а другият – БЛП,
който към момента на сключването на договора бил с ясно определен размер от 5
%. Неправилно СРС бил счел за нищожни клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3
от процесния договор – те се отнасяли до последиците от промените, настъпили в
един от компонентите на договорната лихва, а именно БЛП. Периодичното
актуализиране на БЛП от страна на банката отчитало промените в лихвения индекс,
така и промените в цените на кредитните пазари, респ. промените в рисковите
условия. Без правно значение за спора било в какъв размер бил променян
/увеличаван или намаляван/ БЛП, тъй като той бил уговорен като променлива
компонента от годишния лихвен процент. Логичното тълкуване на чл. 58, ал. 2 ЗКИ
включвало съобразяване с промените на пазара, което в частност било договорено
между страните чрез включването на БЛП с променлива стойност. Безспорно било,
че страните били постигнали съгласие за възможност за промяна на лихвата –
както в посока на увеличаване, така и в посока на намаляване, в зависимост от промяната
на БЛП. Неправилно СРС бил приел, че клаузата на чл. 13, ал. 1 от договора е
нищожна. Същата имала декларативен характер и не се отнасяла до начина на
формиране на годишната лихва и/или някой от нейните компоненти. Развива
аргументи, че съобразно чл.59 ЗКИ условията на кредитите са били предварително
известни и достъпни за клиентите на банката, вкл. и по отношение на формиране
на възнаградителната лихва, като страните се били съгласили последната да се
формира от няколко различни компонента, което било допустимо съгласно чл.58,
ал.2 ЗКИ.Поддържа, че ищците с години не са спорели по действителността на
клаузите по договора, както и че последният попадал в обхвата на изключението
на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. .Твърди, че неправилно първоинстанционният съд е
уважил исковете по чл.55, ал.1 ЗЗД, тъй като основателността им била обусловена
от доказването, че процесните клаузи са нищожни, което не било доказано.Развива
съображения, че в случая не е приложима общата петгодишната погасителна
давност, а трябвало да се приложи тригодишната давност, която течала от момента
на извършване на престацията. Поради изложеното нямало основание и за
присъждането на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
В срока по чл.263,
ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата от ищците,
в който се поддържа, че жалбата на ответника е неоснователна, а решението в
обжалваната част е правилно и законосъобразно. Ищците считат, че релевираните
доводи във въззивната жалба на ответника не са подкрепени с доказателства и не
кореспондират са ангажираните такива по делото. Поддържат становище, че между
страните не е постигната уговорка как се формира БЛП, както и че не са посочени
основанията за неговата промяна, липсвали критерии и методология, които банката
съобразявала. Поддържат, че полагането на подпис върху договора и
допълнителните споразумения не означавало, че клаузите в него са индивидуално
уговорени. Твърдят, че в случая не е приложимо изключението на чл.145, ал.2 и
чл.144 ЗЗП. Развиват подробни съображения за неравноправност на процесните
договорни клаузи. Молят съда да потвърди решението в обжалваната от ответника
част.
Срещу определението
от 15.06.2017 г., постановено по молба на ищците с правно основание чл.248 ГПК,
е постъпила частна жалба от ищците. Последните обжалват определението на СРС в
частта, с която съдът е намалил дължимите разноски за адвокатско възнаграждение
от 4000 лв. на 3 000 лв. и е присъдил само сума в размер на 1451,52 лв.
Ответната страна оспорва жалбата, като поддържа, че е подадена извън
предвидения за това срок, а при условията на евентуалност, че е неоснователна
по подробно изложени съображения.
Съдът, след като прецени
представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби и отговорите пороци
на оспорения съдебен акт:
Въззивните жалби са подадени
в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхождат от легитимирани страни, като същите са
процесуално допустими.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е
валидно, като същото е процесуално допустимо.
СРС е сезиран с
обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД
вр. чл.146 вр. чл.143 ЗЗП и с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
Безспорно
по делото е, че между страните в производството е сключен договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL 43968/01.10.2008 г., по силата на който
ответникът се е задължил да предостави на ищеца кредитен лимит в швейцарски
франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на сумата от 65 600 евро
по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на ответната банка в деня на
усвояване на кредита, както следва: равностойността в швейцарски франкове на 21
100 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на ответната банка в
деня на усвояване на кредита за покупка на описания в договора недвижим имот, а
равностойността в швейцарски франкове на 44 50 евро по курс „купува“ за швейцарския
франк към евро на ответната банка в деня на усвояване на кредита, за други
разплащания. В деня на усвояване на кредита страните подписват приложение № 1
към договора, представляващо неразделна част от него, в което посочват
приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на банката, както
и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски
франкове. В чл. 2, ал.3 от договора страните са се съгласили, че усвоеният
кредит в швейцарски франкове по посочената в договора сметка се превалутира
служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на банката за съответната
валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на
кредитополучателя в съответната валута – в евро. В чл.3, ал.1 от договора
страните са се съгласили, че за усвоения кредит ищците дължат на ответника
годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни
кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата плюс договорена надбавка от 1,9 пункта. Към момента на сключване на
договора базовия лихвен процент на банката е 5 %. В ал.5 на същата клауза е
уговорено, че действащият базов лихвен процент на банката за швейцарски
франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия базов
лихвен процент за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила, чрез
обявяването им на видно място в банковите салони. договорените в договора
надбавки не се променят Страните са се съгласили, че крайният срок за
погасяване на кредита е 360 месеца, считано от датата на усвояване на кредита.
В чл.6, ал.2 и ал.3 от договора е предвидено, че погасяването на кредита се
извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски
франкове, на месечни вноски съгласно погасителен план към договора. В случай,
че на съответния падеж на погасителната вноски по главницата и/или лихвата
кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по
сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева или евро по своите сметки в
банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във
валутата на кредита и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези
средства в швейцарски франкове към лева/евро, за което кредитополучателят с
подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие и
оправомощава банката.В случай, че по време на действието на договора банката
промени базовия лихвен процент за жилищни кредити, размерът на погасителните
вноски, определени в ал.1 се променя автоматично, в съответствие с промяната,
за което кредитополучателят с подписването на договора, дава своето неотменяемо
и безусловно съгласие. В чл.8, ал.2 и ал.2 от договора е предвидено, че при
частично или пълно предсрочно погасяване на кредита, кредитополучателят дължи
такса в размер на 4% върху размера на предсрочно погасената главница, като тази
такса се удържа в момента на погасяването. Според чл.13 от договора, банката
запазва правото си по време на действието на договора да променя Тарифата за
условията, лихвите , таксите и комисионните, които прилага при операциите си,
както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга
валута при евентуалното им превалутиране по реда на чл.22. В чл. 24
кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че
промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк
към лев/евро, както и превалутирането по чл.22 от договора може да има за
последица, включително в случаите на чл.6, ал.2, повишаване размера на
дължимите погасителни вноски по кредита изразени в евро/лева, като напълно
приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че
е съгласен да поеме всички вреди /вкл. и пропуснати ползи/, произтичащи от
промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания
кредит.
От заключението на вещото лице по изслушаната пред СРС
съдебно - счетоводна експретиза, неоспорено от страните, което съдът възприема
като компетентно дадено, се установява, че кредитът
е усвоен в евро и кредитополучателите не са получавали швейцарски франкове,
като превалутирането от евро в швейцарски франкове, извършено на 10.10.2008 г. служебно
от банката при курс 1,559367 швейцарски франка за евро, е довело до положителна
курсова разлика от валутната операция в размер на 1 147,55 лв. /или 707,22
швейцарски франка/, която е осчетоводена от банката. Общият размер на платените от ищците
вноски за периода от м.11.2008 г. до 11.11.2013 г. е 28 396,33 швейцарски
франка. Общият размер на сумите, получени от банката в повече под формата на
курсови разлики за посочения период / като разлика между курса на франка при
усвояване на кредита и курса, по който са превалутирани внесените от ищците
суми за погасяване на месечните вноски/, възлиза на 6 220,54 лв. /или 3 887,84 швейцарски франка/ По
отношение на базовия лихвен процент вещото лице е изяснило, че съобразно
Методологията на банката за определяне на БЛП, последният се определя като сбор
от следните компоненти: трансферна цена на ресурса и буферна надбавка.Първият
компонент се формира от разходите, които банката прави при привличане на
паричен ресурс в т.ч. пазарните лихвени материали – Софибор, Юробор, Либор;
рисковата премия, приложима за банкат при привличане на финансовия паричен
ресурс-минималните задължителни резерви, фонд за гарантиране на влоговете в
банките и др., а вторият компонент-буферна надбавка включва оЦ.та под формата
на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и също
така абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер на 0,50
% на годишна база. Съгласно първоначалния погасителен план размерът на
месечната вноска по кредита е 687,28 щвейцарски франка, а съгласно актуалния
погасителен план вноската е в размер на 830,46 швейцарски франка, което според
информация, предоставена от банката се дължи на това, че при подписване на
договора /01.10.2008 г./ стойността на БЛП е бил в размер на 5%, а към датата
на изтегляне на кредита размерът на БЛП е станал 7,2%. В резултат на
увеличението на лихвата по чл.3 от договора за кредит от 6,9% на 9,1%, за периода
м.11.2008 г. до м.11.2013 г. ищците са платили в повече сумата от 684,61 швейцарски франка по месечните
вноски и сумата от 259,94 швейцарски
франка такса за управление на кредита. Вещото лице е посочило, че съгласно
методиката на банката при промяна на някой от динамичните компоненти на БЛП с
над 0,5% банката е следвало да извършва съответната промяна на БЛП, но въпреки,
че след м.03.2009 г. е налице трайна тендинция за намаление на стойностите и на
двата динамични компоненти, банката не е намалила стойността на БЛП за
ипотечните кредити в швейцарски франкове.
По делото са събрани и гласни доказателствени средства,
като от показанията на свидетелката Станоева се установява, че преди ищците да
сключат договора, няколко пъти е придружавала ищцата до банката за да носят
документи, като при тези посещения ищцата не е обсъждала клаузи по договора със
служител на банката. При подписване на договора също не са обсъждани такива,
като им е било заявено, че договорът е стандартна бланка, били поставени
отбелязвания къде следва да се разпишат и ищците не са имали възможност да
коментират условията на договора. Според свидетелката Танчева-служител на
банката, която е запозната с кредитното досие на ищците, кредитополучателите
имат възможност да правят искания за изменение на размера на вноската по
кредите. Свидетелката не познава ищците.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
По въззивната жалба на ищците срещу
решението на СРС.
Процесният договор попада в
предметния обхват на ЗЗП. Ищците са потребители по смисъла на §13, т.1 ДР ЗЗП,
а банката е търговец по смисъла на §13, т.2 ДР ЗЗП / в ред. към момента на
сключване на договора – 01.10.2008 г./, поради което в отношенията им са
приложими разпоредбите на този закон. Последният определя, че „финансова
услуга“ е всяка услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране, застраховане,
лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане. Следователно, процесният
договор има характер на потребителски договора, за който се прилагат
разпоредбите на чл.143-146 ЗЗП.
За да се установи дали чл. чл.2, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.24, ал.1 и ал.2
от договора за кредит от 01.10.2008 г. са неравноправни е необходимо последните
да бъдат тълкувани граматически и систематически с всички клаузи на договора,
като с оглед целения от страните правен и икономически ефект се държи сметка за
тълкуването им с чл.22 и чл.23 от договора.
Съгласно чл.2, ал.1 от договора
разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на
кредитополучателя в банката и се ползва от него при условията на ал.3, според
която усвоеният кредит в швейцарски франкове се превалутира служебно от банката
в евро по търговски курс „купува“ швейцарския франк към евро на банката за
съответната валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката
сметка на кредитополучателя в евро.
Съгласно чл.6, ал.2 от договора за кредит погасяването на последния се
извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен-швейцарски франкове.
В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или
лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове
по сметката си по чл.3, ал.1, но има средства в лева или евро по своите сметки
в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно
изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на „Ю.И
Е.Д.Б.“ АД за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с
подписването на договора дава своето неотменимо съгласие и оправомощава
банката.
Съгласно чл. 22, ал.1 и ал.2 от
договора, кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира
предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в лева или евро, като
за услугата се съгласявал да заплати съответната комисионна, съгласно
действащата към датата на превалутирането Тарифа на банката, като се съгласявал
в тези случаи банката да превалутира кредита в евро/лева по обявения курс
„купува“ на банката за швейцарски франкове за датата на превалутирането, както
и да прилага по отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени
от банката по реда на чл. 12, ал. 2 за съответната валута и вид на кредита.
Дефиниция на понятието „превалутиране“ е дадено в чл. 23 от договора, като то
се определя като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на
задължението, при което трябва да се приложи съответния лихвен процент,
приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия.
Кредотополучателите са декларирали,
че са запознати и съгласни с обстоятелството, че промяната на обявения от
банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев/евро,
както и превалутирането по чл. 22 от договора, може да има за последица,
включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите
погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и
пропуснати ползи/, произтичащи от промяната във валутните курсове и новите
лихви, приложими по превалутирания кредит, както и че е запознат и разбира
икономическия смисъл и правните последици на последиците на чл.6, ал.2 и чл.
22-24 от договора – чл. 24, ал. 1 и ал.2 от договора
На първо място следва да се отбележи,
че нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в
потребителски договори са повелителни, поради което по отношение на тях намират
приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въззивният съд извършва служебна
проверка за правилното приложение на императивни правни норми. След като
въззивният съд има задължение да следи служебно за приложението на императивни
материалноправни норми, на още по-силно основание такова задължение има
първоинстанционния съд, още повече че по отношение на института на
неравноправните клаузи задължението на съда да извърши служебно проверка са му
вменени с преюдициални заключения на Съда на ЕС, имащи задължителен характер по
приложението на Директива 93/13/ЕИО. Неравноправните клаузи са нищожни и не
пораждат правни последици в отношенията между страните – чл.146, ал.1 ЗЗП За да
бъде квалифицирана като неравноправна клауза в потребителски договор,
включително клаузите за възнаградителна лихва е необходимо да са налице общите
материалноправни предпоставки на чл.143, чл.145, ал.2 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
Неравноправна е уговорка, която е: 1/
в разред с изискванията за добросъвестност; 2/ е в ущърб на потребителя; 3/
и създава значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на
потребителя и на търговеца или доставчика; 4/
не е индивидуално уговорена; 5/ не е
съставена на ясен и разбираем език и 6/ не касае определянето на основния
предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението
от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна.
Въззивният съд
споделя изводите на СРС, че процесните клаузи от договора не са индивидуално
уговорени. Индивидуално договорена е клаузата, върху чието съдържание
потребителят е можел да окаже влияние в процеса на преговорите чрез участие в
обсъждането и формулирането на редакциите в клаузите на договора. При
позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при
служебна проверка от съда, търговецът следва да установи индивидуалното
уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът или
споразумението е подписано е ирелевантно за дължимата от съда защита на
потребителя. Ако обстоятелството на подписването на договора или споразумението
би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били
индивидуално уговорени, това би имало за последица изключване на защитата при
всички потребителски договори, в който смисъл е и решение № 98/25.07.2017 г. по
т.д. № 535/2016 г. на І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Законодателят,
отчитайки обстоятелството, че търговецът като по –силната икономически страна
може в разрез с добросъвестността да наложи на потребителя неизгодни и
ощетяващи го условия, е създал презумпция, че не е налице индивидуално
договаряне на клаузи, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност в преговорния процес да участва в изготвянето
на съответните текстове, особено в случаите на договор при общи условия, като е
възложил върху кредитора доказателствената тежест да обори тази презумпция. В
конкретния случай тази презумпция не е оборена от ответника с ангажираните от
последния гласни доказателствени средства.
Вторият спорен въпрос
е дали тези клаузи на договора са уговорени във вреда на потребителя и те
отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Изводите на
първоинстанционния съд, че процесните клаузи не са неравноправни по смисъла на
чл.143 ЗЗП не се споделят от настоящия въззивен състав по следните съображения:
В конкретния случай, валутата на получения от ищците кредит е евро. Съгласно чл.1,
ал.1 от договора на ищците е предоставен кредитен лимит в швейцарски франкове,
чиито размер е равностойността им на 65 600 евро. В договора не е посочена
каква сума в швейцарски франкове се равнява на 65 600 евро към момента на
сключване на договора. Съгласно чл.2, ал.1 от договора тази неизвестна
равностойност в швейцарски франкове на 65 600 евро се превежда по
блокирана сметка, открита на името на кредитополучателите. От тази сметка
последните не са усвоили кредита си, тъй като са го усвоили и то в евро от
друга, открита на тяхно име от банката съгласно чл.2, ал.3 от договора сметка в
евро, по която тя е превела сума в евро, след като служебно я е превалутирала
по курса си швейцарски франк/евро към дена на усвояването. Ноторно известен е
фактът, че в периода на изпълнение на договора от страна на кредитополучателите
/2008 г.-2014 г./, курсът швейцарски франк/евро устойчиво се покачи, а тяхното
задължение е да връщат кредита си на погасителни вноски в швейцарски франкове –
чл.6, ал.2, т.е. анюитетните вноски се дължат във валута швейцарски франк.
Сметката, по която такава валута е преведена е блокирана съгласно чл.2, ал.1 от
договора и по този начин кредитополучателите реално погасяват кредита си във
валутата, в която са го получили, т.е. в евро по откритата им от банката по
чл.2, ал.3 от договора сметка.Курсът, по който се определя евровата
равностойност на дължимата в швейцарски франкове погасителна вноска, се
определя от банката към дена на съответното плащане, а съгласно чл.23 от
договора банката прилага за превалутираната вноска лихвения процент за кредити
в евро, който е неизвестен за кредитополучателите. При това положение при
покачване на курса на франка спрямо еврото, за една и съща като размер във
швейцарски франкове вноска кредитополучателите внасят различна, по-голяма сума
в евро. Разликата в курса на франка към еврото към момента на отпускане на
кредита и към момента на погасяване на вноските по него нето, представлява
положителна величина, формирана именно след служебно превалутиране от банката,
по неин търговски курс, към всеки от двата момента, която се явява печалба за
банката, съществуваща и получавана успоредно с договорената възнаградителна
лихва. Тази разлика не е част от основния предмет на договора за кредит, нито
представлява цена на финансова услуга / така
т.59 от решение по дело С-26/2013 на СЕС/.Тя представлява печалба на
банката за сметка на кредитополучателите, защото именно те я заплащат като част
от служебно превалутираната анюитетна вноска. В резултат потребителите, без да
са търговци, поемат съществен валутен риск, а равновесието между правата и задълженията на банката и потребителите
значително се нарушава във вреда на последните, което съгласно чл.143 ЗЗП
обуславя неравноправност на клаузите от договора, които го позволяват. В случая
това са клаузите от процесния договор касаещи превалутирането, в това число
посочените от ищците разпоредби на чл.6, ал.2 и чл. 24, ал.1 и ал.2, тълкувани
във връзка с разпоредбите на чл.1 и чл.2 от договора. Клаузите на чл.23, ал.1 и
ал.2 представляват пряка уговорка във вреда на потребителите, като възлага
върху по-слабо информираната страна единствено неизгодните за нея икономически
последици, а именно тези от повишаване на валутния курс на щвейцарски
франк/евро и прехвърля върху нетърговец риска от колебанията на валутния пазар.
За потребителя не е предвиден механизъм от противодействие срещу постоянното
повишаване на валутния курс, което води до непрекъснато нарастване на размера
на анюитетни вноски в евро, без да се променя абсолютната им стойност в
швейцарски франкове. За банката такъв механизъм е предвиден и той е чрез
едностранно изменение на лихвата при настъпило изменение във пазарните условия,
включително при финансови рискове. В договора няма изрична клауза, че банката
носи риска от понижаване на курса на франка, което наред с анализът на
изричните разпоредби в договора води до извод за наличието на значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителите. В
действителност разпоредбата на чл.24 от договора установява формалното спазване
от страна на банката на принципа на добросъвестност, прогласен в чл.143 ЗЗП,
доколкото в нея кредитополучателите са декларирали, че са запознати с
възможността промяната в курсовета на швейцарския франк към еврото и
превалутилането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски в
евро. За да бъде обаче реално информиран потребителят, а банката-добросъвестна,
е необходимо обстоятелствата ,за които потребителят декларира информираност да
следват от ясни и прозрачни условия на договора. Съществените негови параметри
обаче в случая са лишени от тези характеристики, а именно: конкретният размер
на кредита в швейцарски франкове; факторите, които определят курса на
търговеца, по който извършва превалутирането / в договора не е пояснено въз
основа на какви показатели банката определя курсовете „продава“ и „купува“ за
съответните валути/; размерът на месечните погасителни вноски в швейцарски
франкове-валутата, определена в договора за валута на задължението на
кредитополучателите да погасяват кредита /такъв размер не е посочен нито в
кредита, нито е представен погасителен план, от който да е виден/. При
положение, че не са ясни конкретните обстоятелства, върху които определен
фактор може да влияе, не може да се приеме, че знанието за самия него носи и
информация за механизма на действието му и резултатите от проявлението му. Ето
защо, въпреки декларацията в чл.24 от договора, ищците са останали
неинформирани за начина, по който промяната във валутния курс е възможно да
повлияе върху конкретните им задължения за погасяване на кредита. Не би могло
основателно да се очаква, че ищците биха сключили договора за кредит в швейцарски
франкове, за покупка на имот в България, ако бяха запознати с възможността за
устойчиво нарастване на задълженията им като длъжници вследствие от
кръстосаното превалутиране евро-лев-франк и то по начин, че кредитът да
поскъпне с процент, който надвишава процента на лихвите по стандартни кредити в
лева или евро. Не е основателно да се очаква, че ищците биха поели задължение
да плаща вноски в швейцарски франкове, ако им бе надлежно разяснено, че
възможността да погасяват кредита в друга валута влече приложение на лихвения
процент за кредити в друга валута / чл. 23 от договора/, т.е. за ищците са
останали неясни предимствата на договора за кредит в швейцарски франкове пред
такъв в лева или евро и не е направено нужното да бъде разсеяно заблуждението
им, че във всички случаи ще дължи по-ниските лихви, които се следват върху
вноски в швейцарски франкове, което всъщност ги е мотивирало да направят избора
си.Непредставянето на подобна информация от страна на банката е в нарушение на
изискването за добросъвестност по чл.143 ЗЗП.
Следващия правен въпрос,
който е спорен по делото е дали намират приложение за валутните разлики
изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП. В практиката на ВКС, обективирана в решение №
424/02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г., решение № 51/04.04.2016 г. по т.д. №
50482015 Г., определение № 433/20.05.2016 г. по т.д. № 1818/2015 г. и
определение № 379/03.05.2016 Г. ПО Т.Д. № 2088/2015 Г., е прието становище, от
забраните по чл.143, т.10 и 12 ЗЗП са предвидени изключения по отношение на
доставките на финансови услуги, каквато представлява и процесния договор за
банков кредит съгласно §13, т.12 ЗЗП, като изключенията са уредени в чл.144
ЗЗП. Прието е, че изключението на чл. 144, ал.3 ЗЗП по принцип не изключва приложението на
правилото на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП по отношение на договорите за банков
ипотечен кредит, ако са налице други установени по делото обстоятелства. Такива
обстоятелства са дали в клаузата на договора има яснота относно методиката и
математическия алгоритъм за едностранна промяна от банката на лихвения процент,
че клаузите за изменение на лихвения процент трябва да бъдат формулирани по
ясен и недвусмислен начин, за да се прецени отговарят ли на критерия за
изключение от общия принцип / чл.147, ал.1 ЗЗП/, че потребителят трябва да
получи достатъчно информация как банката може да промени цената на договора за
кредит. Отделно от това по въпроса неравноправна
ли е клауза от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и
валутния риск са в тежест само на потребителя, във връзка с идентичен казус
е допуснато касационна обжалване с определение № 660/14.07.2016 г. по т.д. №
********* г. на ВКС, производството по което към настоящия момент е спряно до
приключване на производството по дело С-119/2017 г. на СЕС.В случая с казусите
за превалутиране е налице значително неравновесие между банката и потребителя,
тъй като банката възлага недобросъвестно редица задължения в тежест на клиента,
а именно потребителят напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени
и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди, вкл. и пропуснати
ползи, произтичащи от промяната на валутни курсове и новите лихви, приложими
при превалутирания кредит. В същото време банката си гарантира приходи от
възнаградителната лихва, която и в тези случаи се състои от два компонента
–фиксиран и т.нар. „рискова премия“ или „премия за валутен риск“ като променлив
компонент. Освен с променливия компонент банката гарантира интереса си и с една
скрита лихва, доколкото разчита и на разликата между сумата, която е отпуснала
в лева или евро и тази, която ще получи при връщане на кредита в швейцарски
франкове съгласно покачения курс. Отделно от това, във всички случаи, в които
извършва превалутиране /и при първоначалното отпускане на кредита, и в хода на
погасяване на задълженията/, банката прилага собствените си валутни курсове,
т.е. тези едностранно определени от нея, и така създава още една предпоставка
за непредвидимост по отношение на това, какво дължи кредитополучателя.
Последният е поел всички рискове от повишаване на курса, а банката има
механизъм за коригиране размера на вноската при понижаване на курса. Банката не
носи риска от понижаване на курса на франка и това си личи в договора именно
доколкото е предвидено изменение на лихвата свързана с финансовия риск, т.е.
ако се понижи курса на франка банката ще може да увеличи едностранно лихвата и
цената на кредита няма да се промени. Тоест рискът е изцяло пренесен върху
потребителя, при което банката може само да спечели и никога не може да загуби
дори и при понижаване на курса. Потребителски договор, който задължава
потребителят да понесе всички вреди от настъпването на финансовите рискове,
като тези вреди се превръщат в директна печалба за банка, просто не е
потребителски договор и е грубо нарушение на изискванията на добросъвестността
тази схема да се предлага и рекламира
широко като потребителски кредит. Това е схема за рисково финансиране –
инвестиране във финансови инструменти, което е различна услуга, за която именно
услуга се прилагат изключенията на чл.143, ал.3 ЗЗП, тъй като там сделката има
изцяло спекулативен характер и се преследва печалба, като рисковете наистина се
поемат от инвеститора, поради което той не може да се позовава на защитата във
връзка с неравноправните клаузи, което изключение обаче не намира приложение в
случая. От направения цялостен анализ на договора става ясно, че при очертаната
от клаузите му схема, която по правната си същност е потребителски договор, са
комбинирани средства за защита на банката, които гарантират печалбата й, а за
потребителя остават всички рискове от изменението на курса на франка, като
вредите за потребителя от измененията в курса се превръщат в допълнителна чиста
печалба за банката над уговорения и изплатен лихвен процент на кредита, без да
е поема какъвто и да е риск и да предоставя каквото и да е насреща.
Както бе посочено по-горе
банката служебно превалутира франка в евро и изплаща евро на потребителя, което
изрично е посочено в чл.2, ал.3 от договора. В ал.4 е посочено, че банката няма
да събира такси и комисионни за превалутирането по ал.3. При погасяване на
кредита потребителят прави вноски в евро, които служебно се превалутират от
банката по нейни курсове съгласно чл.6, ал.2 от договора. При това служебно
превалутилане банката събира на общо и такси и комисионни за сделката, но това
не е посочено, че е част от цената по кредита, която ще се дължи от
потребителя, тъй като това също го оскъпява. Безспорно потребителят може да
купи швейцарски франкове от където желае, но така пак ще търпи загуба и
оскъпяване на кредита, тъй като пак ще дължи цена за тези сделки, което като
разход следва да се посочи ясно в договора. Очевидно крайните разходи на
потребителя по този кредит е напълно неизвестна и предполага отделни допълнителни
разходи, които не са описани в договора, но са неминуеми. Отделно тези разходи
са свързват с допълнителна печалба на банката, което представлява още една
престация срещу която банката не престира насреща нищо. Всички клаузи на
договора във връзка с превалутирането са само срещу обещанието, че франка е
стабилна валута и кредита по него има първоначално по-ниска лихва, т.е.
по-изгоден е от останалите, но прогнозата за неговото повишаване е направена от
банката и е факт за шест годишен период, а за потребителя това остава
неизвестно. Конкретният договор е сключен през 2008 г. когато вече е било ясно,
че курсът на франка се покачва и ще продължи устойчивото му
покачване.Прогнозата се сбъдва, но дори и да не сбъдне, банката има механизъм
да овладее риска и да го прехвърли отново на потребителя, за да гарантира
планираната си печалба. Разгледани системно в тяхната цялост и предварителен
замисъл, тези правила следва категорично да се приемат за неравноправни, поради
което и нищожни, тъй като водят до прехвърляне на всички рискове върху
потребителя и до гарантирано превръщане на неговите загуби в печалба за
банката.
В подкрепа на гореизложеното е и
решението на Комисията за защита на потребителите, с което същите клаузи са
обявени за неравноправни и са отправени препоръки към банките в Република
България да бъдат премахнати, за което е определен и срок. Отделно от това
следва да се посочи, че същата схема с банкови кредити отпуснати в швейцарски
франкове с превалутиране в местна валута в периода 2008 г. – 2014 г. се
прилагат в Унгария, Хърватска и Полша и именно по тези въпроси е отправено от
унгарския съд и преюдициално запитване до СЕС, по което е постановено решение
по дело С-2682013 г. на СЕС, в което е посочено, че чл.4, §2 от Директива 93/13
трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорните клаузи да са изразени
на ясен и разбираем език, следва да се схваща като налагащо задължение не само
договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа
гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен точния механизъм на
конвентиране на чуждестранната валута, посочен във въпросната клауза, както и
отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи,
свързани с отпускането на кредита, така че потребителят да може да предвиди въз
основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически
последици. Освен това, що се отнася до особеностите на метода на конвентиране
на чуждестранната валута, запитващата юрисдикция следва да определи дали с
оглед на всички елементи на релевантните факти, включително публичността на
информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на договор за
кредит, средният потребител, относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, е могъл не само да установи съществуването на
разлика, която обикновено се наблюдава на пазара на ценни книжа между обменния
курс продава и обменния курс купува на чуждестранна валута, но и да прецени
потенциално значимите икономически последици за него от прилагането на обменния
курс продава при изчисляването на погасителните вноски, които той в крайна
сметка ще дължи, и следователно общата себестойност на кредита.
За пълнота следва да се посочи,
че становището на настоящия въззивен състав за неравноправност на клаузите за
превалутиране е мотивирано и решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/2016 г. на
СЕС, в което е прието, че „Чл. 4, §2 от Директива 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, трябва да се тълкува в
смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази
разпоредба обхваща договорна клауза като разглежданата в главното производство,
включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, която не е била
индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да се погасява в
същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, след като посочената
клауза определя основна, характеризираща този договор престация. Поради това
такава клауза не може да се счита за неравноправна, при условие, че е изразена
на ясен и разбираем език. Посоченият член на Директивата трябва да се тълкува в
смисъл, че изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем
език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчно информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Посоченото
изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван
в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от
потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по
отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител, относително
осведомен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или
обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и
да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения.Необходимата в това отношение проверка трябва да се
извърши от националния съд. Освен това в решението е изложено, че чл.3, §1 от
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че преЦ.та на неравноправния
характер на дадена клауза от договора трябва да се направи към момента на
сключването му при отчитане на всички обстоятелства, за което продавачът или
доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се
отразят на по-нататъшното му изпълнение.
При изложените съждения следва
извод, че клаузите за превалутиране в процесния договор са неравноправни по
смисъла на чл.143, ал.1, т.19 ЗЗП, като следва отново се държи сметка, че
списъка на неравноправни клаузи не е изчерпателен, а примерен на типичните
такива, но неравноправни са всички клаузи, които отговарят на посочените
по-горе условия на чл.143 ЗЗП, каквито безспорно са и процесните клаузи на
договора. С оглед изложеното установителните искове за прогласяване на
нищожността на процесните клаузи се явява основателен, като сумите събрани от
банката от неравноправното увеличаване на цената на кредита, формирана от
курсовата разлика швейцарски франк/евро при превалутирането на кредита,
извършено на 10.10.2008 г. в размер на 1 147,55
лв., както и за периода от 10.10.2008 г. до 11.11.2013 г. при превалутирани на внесените от ищците суми за погасяване
на месечните вноски, в размер на 6 220,54
лв.,
подлежат на възстановяване като получени без основание.
Неоснователно е своевременно направеното от ответника възражение за
погасителна давност, тъй като процесните вземания, произтичат от неоснователно
обогатяване и за тях е приложима петгодишната давност по чл.110 ЗЗД. Тази
давност започва да тече от деня на получаването на престацията. В настоящия
случай от от датите на заплащане на всяка една от месечните вноски, както и на
годишните такси за управление, отнасящи се за процесния период /първото плащане
е осъществено на 10.11.2008 г.-видно от заключението на вещото лице/ до датата
на подаване на исковата молба – 12.11.2013 г. не е изтекъл петгодишния
давностен срок, поради което предявените искове не са погасени по давност,
катто е приел и първоинстанционния съд.
С оглед изложеното, решението в
обжалваните от ищците части следва да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.
По въззивната жалба на ответника срещу решението на СРС.
С
оглед изложеното по-горе схващане за същността на неравноправните клаузи се
изисква на първо място да се определи дали клаузите на чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал.
5; чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 са ясни и недвусмислени. Анализът на
уговорените в клаузите права и задължения на страните налага извода, че
потребителят поема задължение за заплащане на лихва за ползването на уговорения
кредит, чийто размер е определяем като зависи от БЛП на банката.
Уговорената
в процесния договор възнаградителна лихва е т.нар. плаваща, тъй като нейният
размер се определя от променлив компонент – БЛП и надбавка, която е фиксирана
величина. С клаузите на чл. 3, ал. 1, във вр. с ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл.13,
ал.1 е уредена възможност за банката да изменя едностранно размера на дължимата
годишна лихва (респ. размера на дължимите месечни погасителни вноски) чрез
промяна на БЛП, която не подлежи на договаряне между страните и така да увеличи
уговорената цена, без да сочи конкретен фактор за промяната и без потребителят
да има право да се откаже от договора. Тези уговорки покриват признаците на
чл.143 т.10 и 12 от ЗЗП. За банката съществува законово изискване при отпускане
на кредит да посочи в писмена форма метода за изчисляване на лихвата и
условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на
кредита – чл. 58, ал.1 т. 2 ЗКИ и то не е спазено с процесния договор.
Този
извод на съда е обусловен от обстоятелството, че кредитодателят банка,
принципно може едностранно да измени клаузите, определящи размера на възнаградителната лихва и
останалите разноски по кредита при проявление на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1)
основанията за изменение на „цената” на банковата услуга (възнаградителната
лихва) - ясно и разбираемо за средния потребител – арг. чл. 147, ал. 1
ЗЗП. 2) безусловно и изцяло да се
уговорят всички разходи по кредита. 3)
едностранно изменение от търговеца – само въз основа на предвидените в
договора случаи – арг. чл. 58, ал. 2 ЗКИ – “разходите по кредита се определят изрично
и изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на предсрочно
погасяване”; 4) разпоредбата на
чл. 58, ал. 2 ЗКИ - частно проявление на основния принцип в гражданското право
– забрана на недобросъвестното поведение и в частност на недобросъвестната
търговска практика на частноправните субекти. Тези изисквания са залегнали
и в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС, формирана по
преюдициално запитване с Решение от 26.04.2013 г. по дело C-472/10 - „националната
юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата
неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с
потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в
свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина
на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за
тази промяна. В рамките на тази преЦ. посочената юрисдикция трябва
по-специално да провери дали… съображенията или начинът на промяна на
свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем
начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят
договора.“.
В случая по делото не е доказано, че са били налице
посочените предпоставки, за да възникне възможността за едностранно изменение
на уговорената между страните възнаградителна лихва. Методиката за определяне
на Базовия лихвен процент трябва да съдържа ясна и разписана изчислителна
процедура (формула), в която се посочват видът, количествените изражения
и относителната тежест на отделните компоненти. Тяхното формално
посочване не предоставя възможност потребителят да е наясно как се изменя един
от компонентите, който е включен при формиране на уговорената възнаградителна
лихва. Тоест, Банката е обезпечила за себе си правото произволно, при
упражняване на дискреция (право на автономна преЦ.) да изменя БЛП, като го
увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този начин се
накърнява принципът на добросъвестност, тъй като е уговорено право на банката
едностранно да изменя размера на възнаградителната лихва без да е установено конкретно
обективно обстоятелство, извън волята на страните, при настъпване на което да
се изменя променливият индекс, формиращ възнаградителната лихва – с посочване конкретната
стойност на изменението (увеличение или снижаване), като тази възможност
да е в полза както на банката (при увеличаването му), така и на потребителя
(при намаляването му). С тази клаузи се създават значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка
води и до увреждането на последния.
В забраните по чл. 143, т. 10 и 12 са предвидени
изключения по отношение на доставките на финансови услуги, каквато представлява
и процесният договор за банков кредит съобразно дефиницията на § 13, т. 12 от
ЗЗП, като изключенията са уредени в чл. 144 ЗЗП. Нормата на чл. 144, ал. 3, т.
1 ЗЗП по принцип не изключва приложението на правилото на чл. 143, т. 10 и т.
12 ЗЗП по отношение на договорите за банков ипотечен кредит, ако са налице
други установени по делото обстоятелства. Такива обстоятелства са дали в
клаузата на договора има яснота относно методиката и математическия алгоритъм
за едностранна промяна от банката на лихвения процент, че клаузите за изменение
на лихвения процент трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин,
за да се прецени дали отговорят на критерия за изключение от общия принцип (чл.
147, ал. 1 ЗЗП), че потребителят трябва да получи достатъчна информация как
банката може да промени цената (какъвто характер има възнаградителната лихва
при договорите за кредит) – така Решение
№ 51 от 04.04.2016 г. по т. д. 504/2015 г., II т.,о., ВКС, и Определение № 379
от 03.05.2016 г. по т. д. № 2088/15 г., I т. о., ВКС. В случая не намира
приложение и разпоредбата на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП. За да се приложи това
изключение необходимо е: 1)
доставчика на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата
страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в
7-дневен срок и 2) другата страна по
договора да може (да има право) незабавно да го прекрати. Тези предпоставки не
са налице в процесния случай.
Следователно,
правилно първоинстанционният съд е приел, че предявените установителните искове
по чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД са основателни. Основателни са и осъдителните исковете
по чл.55, ал.1 предл.1 ЗЗД за сумата от 684,61
швейцарски франка / или 1095,38 лв./– заплатена без правно основание за периода
от м.11.2008 г. до 11.11.2013 г., представляваща разлика между сбора на
първоначално уговорения размер на месечните вноски и сбора от заплатените от
ищците месечни вноски, както и за сумата от 259,94 швейцарски франка или
/415,90 лв./, представляваща разликата между първоначално уговорените и действително
заплатените такси за управление на кредита, ведно със законната лихва върху
сумите, считано от 12.11.2013 г. (датата на завеждане на исковата молба) до
окончателното изплащане. По отношение на направеното от ответника възражение,
че исковете са погасени по давност, въззивният съд е изложил мотиви за
неоснователността му при разглеждане на въззивната жалба, депозирана от ищците.
Следователно, първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в обжалваните от ответника части.
По частната жалба на ищците срещу определението от 15.06.2017 г., постановено по реда на
чл.248 ГПК.
Частната
жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и в
законоустановения срок / препис от определението е връчен на ищците на
26.06.2017 г., а жалбата е депозирана на 03.07.2017 г.//, поради което се явява
процесуално допустима.
По
същество съдът намира, че последната е неоснователна.
С
първоначалното решение СРС е присъдил в полза на ищците разноски в общ размер
на 382,14 лв. съразмерно уважената част на исковете, от които 185,16 лв.-за
адвокатско възнаграждение.С обжалваното определение, постановено по реда на
чл.248 ГПК по искане на ищците, съдът е приел, че с оглед фактическата и правна
сложност на делото, уговореното адвокатско възнаграждение от 4 000 лв.
следва да бъде намалено на 3 000 лв. и с оглед уважената част на исковете,
възнаграждението възлиза на 1 636,38 лв., от които 185,16 лв. вече са
присъдени, поради което е осъдил ответника да заплати неприсъдената част от
разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 1 451,52 лв. При
определяне размера на адвокатското възнаграждение, СРС неправилно е приложил
разпоредбите на Наредба № 1 от 09.07.2009 г. в редакция, която не е била
приложима към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие
-14.10.2013 г.
В
конкретния случай направените от ищците разноски за един адвокат възлизат на
4 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от
14.10.2013 г.. От своя страна ответникът е релевирал своевременно възражение за
прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК по отношение на претендираните от ищците
разноски за възнаграждение за един адвокат. При намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.
78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/
09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер – така т. 3 от Тълкувателно
решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Предмет
на разглеждане по делото са претенции за нищожност на седем договорни клаузи и
четири осъдителни претенции за неоснователно обогатяване, като СРС е счел за
основателни само 6 от претенциите – 4 установителни и 2 осъдителни.
Законът
предвижда компенсиране на заплатените от ищеца такси и разноски в една обща
разпоредба.Адвокатското възнаграждение е част от съдебните разноски и то също
подлежи на преразпределяне съразмерно уважената част от
исковете.Обстоятелството, че адвокатското възнаграждение е договорено общо, а
не за всеки иск поотделно е без значение за компенсиране на съдебните разноски.
Размерът на възнаграждението за оказана адвокатско правна помощ се определя по
свободно договаряне, при отчитане на ограничението в чл.1 от Наредба № 1 от
09.07.2009 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
приложимата редакция към момента на сключване на процесния договор за правна
защита и съдействие – доп. ДВ, бр.43 от 08.06.2010 г. В посочената наредба
адвокатските възнаграждения са диференцирани съобразно вида на исковете по
граждански дела, а по дела с определен интерес е от значение размерът на този
интерес / сборът от цената на исковете/, като от процесуалния представител на
страната зависи какъв подход ще приложи при договаряне на адвокатското си
възнаграждение.
В
разглеждания случай намират приложение правилата на чл.7, ал.1, т.4 / доколкото
исковете за прогласяване на нищожност на клаузи от процесния договор, като
неравноправни, са неоценяеми/ и чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата / в горепосочената
й редакция/. При това положение минималното възнаграждение по всеки един от неоценяемите
искове е в размер на 150 лв. или за седемте -1050 лв., а по четирите оценяеми –
605,17 лв. или общо 1655,17 лв. Същевременно производството по делото макар и
да не представлява фактическа сложност над средната /проведени са само две
съдебни заседания, в които са събрани всички доказателствени средства/, е със
завишена сложност по приложимото право, поради което адвокатския хонорар, надхвърлящ
минимума и достигащ близо трикратния му размер, правилно е редуциран от СРС да
размера от 3 000 лв., т.е. около двукратния размер на минималното
възнаграждение. С оглед уважената част на исковете от СРС, дължимите на ищците разноски
за адвокатско възнаграждение възлизат на 637,89 лв., от които с основното
решение са присъдени 185,16 лв., т.е. дължи им се разликата от 452,73 лв., т.е.
в много по-малък размер от този, който е присъден с атакуваното от ищците определението
на СРС. При това положение и с оглед обстоятелство, че в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на ищците сумата от 1451,52 лв., представляващи
направени разноски за адвокатско възнаграждение, определението не е обжалвано
от ответника, то въззивният съд няма правомощие да отмени същото. Ето защо,
частната жалба на ищците срещу определението по чл.248 ГПК следва да бъде
оставена без уважение.
По отношение на
разноските:
С
оглед изхода от настоящия спор и на основание чл.78, ал.1 ГПК на
въззивниците-ищци следва да бъдат присъдени направените от тях разноски за
въззивното производство за държавна такса по жалбата в размер на 510,10 лв. и
за адвокатско възнаграждение за един адвокат. Уговореното и заплатено такова е
в размер на 4 000 лв. съгласно представения договор за правна защита и
съдействие, сключен на 22.12.2015 г. При съобразяване на вече изложеното
по-горе във връзка с частната жалба по отношение вида и броя на предявените
искове и с оглед разпоредбите на чл.7, ал.1, т.4 и чл. 7, ал.2, т. 3 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. в приложимата й към момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие, редакция – изм. и доп. бр.43 от 28.03.2014 г.,
уговореният размер на адвокатското възнаграждение от 4000 лв. е приблизително
до минимално предвидения такъв по наредбата от 3 973,97 лв. В този смисъл
своевременно направеното от въззивника-ответник възражение по чл.78, ал.5 ГПК
се явява неоснователно.При това положение ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищците разноски за въззивното производство в размер на 4 510,10
лв.
С
оглед изхода на спора на ищците се дължат в пълен размер и сторените от тях
разноски в производството пред СРС. Последните възлизат на 4045,17 лв. / от
които 745,17 лв.-за държавна такса, 300 лв.-депозит за вещо лице и 3 000
лв.-за адвокатско възнаграждение/. От този размер на ищците са присъдени
разноски в размер на 1 833,66 лв., поради което ответникът следва да бъде
осъден за заплати и неприсъдената част от разноските за производството пред
СРС, която част възлиза на 2 211,51 лв.
С
оглед изхода на спора –основателност на всички предявени искове, решението на
СРС следва да бъде отменено и в частта, с която ищците са осъдени да заплатят
на ответника на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски по делото в размер на 799,21
лв.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 01.12.2015 г., постановено по гр. д. № 46784/2013 г. по описа на СРС, І ГО, 35 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от Ц. Т.Д. и Й.Д.Д. срещу „Ю.Б.“ АД установителни искове с правно основание по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД за признаване за нищожни на клаузите на чл.2, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.24, ал.1 и ал.2 от договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL 43968/01.10.2008 г, както и исковете с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата от 3 887,84 щвейцарски франка-недължимо платени поради валутна разлика между швейцарския франк и евро и за сумата от 707,22 швейцарски франка, представляващи курсовата разлика между швейцарски франк и евро, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 12.11.2013 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която Ц.Т.Д. и Й.Д.Д. са осъдени да заплатят на „Ю.Б.“ АД, на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски по делото в размер на 799,21 лв., като вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Ц.Т.Д., ЕГН ********** и Й.Д.Д., ЕГН ********** и двамата със съдебен адрес *** – адв. В. срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.146 вр. 143 ЗЗП, че клаузите на чл. 2, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.24, ал.1 и ал.2 от договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL 43968/01.10.2008 г., са нищожни.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“
АД, ЕИК ****** да заплати на Ц.Т.Д., ЕГН ********** и Й.Д.Д., ЕГН **********, на
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата от 707,22 швейцарски франка, представляваща недължимо платена сума, формирана от курсовата разлика швейцарски франк/евро при
превалутирането на кредита, извършено на 10.10.2008 г., както и сумата от 3 887,84 швейцарски франка, представляваща недължимо платена сума в периода от
10.11.2008 г. до 11.11.2013 г. в резултат на превалутиране на внесените от ищците суми за погасяване
на месечните вноски от евро в швейцарски франкове, ведно със законната лихва от
подаване исковата молба – 12.11.2013 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 01.12.2015 г., постановено по гр. д. № 46784/2013 г. по описа на СРС, І ГО, 35 състав, в останалата обжалвана част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба от
03.07.2017 г., депозирана от Ц.Т.Д. и Й.Д.Д. срещу определението на СРС от
15.06.2017 г. в обжалваната му част.
ОСЪЖДА
„Ю.Б.“ АД, ЕИК****** да заплати на Ц.Т.Д., ЕГН ********** и Й.Д.Д., ЕГН **********,
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 2 211,51 лв. – неприсъдена част от
разноските за производството пред СРС и сумата от 4 510,10 лв.-разноски за въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните,
при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.