РЕШЕНИЕ
№ 274
гр. гр. Хасково, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Диана Д. Пашова
при участието на секретаря Стефка Тр. Алексиева
като разгледа докладваното от Диана Д. Пашова Гражданско дело №
20245640101464 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на К. З. М., с ЕГН
**********, подадена чрез адвокат П.П. от Адвокатска колегия - Хасково,
против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. „Младост“ 3, бул. „Александър Малинов“ № 51,
вх.А, ет.9, ап.20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., с която са предявени
следните искове:
-с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 ЗПК и чл. 19 ЗПК - за прогласяване нищожност на договор № 1094223 за
предоставяне на потребителски кредит от 03.12.2021г., сключен между
страните;
- с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.21, ал.1, вр. чл.19 ал.1 и
ал.4 ЗПК, чл. 143 ал.1 и чл. 146 ал.1 ЗЗП, предявен в условията на
евентуалност на първия иск, за прогласяване нищожност на клаузата на чл.5 от
договор № 1094223 за предоставяне на потребителски кредит от 03.12.2021г.,
сключен между страните;
- с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.21, ал.1, вр. чл.19 ал.1 и
ал.4 ЗПК, чл. 143 ал.1 и чл. 146 ал.1 ЗЗП, предявен в условията на
евентуалност на първия иск, за прогласяване нищожност на клаузата на чл.1
т.6 от договора за гаранция към него.
В исковата молба се твърди, че на 03.12.2021г. между страните бил
сключен Договор за паричен заем № 1094223 за сума в размер на 1000 лева,
при ГЛП от 35%, ГПР от 49.03% и срок за погасяване на кредита - 5 месечни
1
вноски. Според чл.5 от този договор, кредитът се обезпечавал от „Фератум
Банк“ в полза на дружеството, като след одобряването на това обезпечение от
кредитора, уговорката за обезпечението не можела да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от предоставилото обезпечение лице. По нарочно
създаден бланкетен договор за предоставяне на гаранция, потребителят бил
задължен да заплати такса по чл.1 т.6 в размер на 477.80 лв., дължима на
месечни вноски в размерите и условията на падежите съгласно погасителен
план, аналогичен с този по договора за заем. Ищецът поддържа, че има
качеството „потребител“, поради което приложими в случая се явявали ЗЗП и
ЗПК. Твърди, че изцяло е усвоил заемния ресурс, но не дължал изпълнение на
вземанията за възнаграждение за гарант и за договорна лихва, тъй като същите
се основавали на нищожна кредитна сделка. Навеждат се доводи, че договорът
за паричен заем е нищожен, поради изначална недействителност на съществен
елемент от договорното съдържание - договорната лихва, поради
противоречието й с добрите нрави, на основание чл.21 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9
ЗПК и поради нейната неравноправност, което довело до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на
ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не
бил изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в
съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната
лихва, не били изпълнени и условията на чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите условия
по договора да бъдат подписани от потребителя. Поддържа договорът за
потребителски кредит да не е породил валидни права и задължения и поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в
съдържанието на договора не бил включен размерът на лихвения процент на
ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК.
Договорът се явявал нищожен и поради неспазване на изискванията на чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2, във вр. с
чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният в договора ГПР бил неточен и
подвеждащ, защото в него не била включена скритата под формата на такса за
предоставяне на гаранция договорна лихва. Кредиторът не бил изпълнил и
изискването да посочи действителната обща сума за плащане от потребителя.
По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в
договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни
съществени елементи на договора за потребителски кредит според ищеца
водело до изначална недействителност на цялата кредитна сделка с
произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК.
Ищецът навежда доводи, че клаузата за възнаградителна лихва в
процесния договор за кредит е нищожна на три основания. На първо място, с
договорения лихвен процент от 35% се нарушавали добрите нрави, тъй като
същият надвишавал трикратния размер на законната лихва, който към датата
на сключване на договора бил 30 %. Отделно от това, към договорения лихвен
процент следвало да се добави и скритата лихва, която била уговорена по
нарочно създадения договор за предоставяне на гаранция. В тази връзка,
посоченият в договор лихвен процент не отговарял на действително
2
приложения в заемното правоотношение такъв, тъй като договореното
възнаграждение за поръчителство представлявало добавък към договорната
лихва, а оттам - скрита лихва и в нарушение на чл.11 ал.1 т.9 ЗПК кредиторът
не бил оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс.
Вземането по договора за предоставяне на гаранция нямало характер на
реално дължимо възнаграждение за обезпечаване на кредита и реално нямало
обезпечителна и обезщетителна функция и същото било именувано като
„такса за предоставяне на гаранция" с цел преодоляване на ограничението по
чл.19 ал.4 ЗПК, тъй като съгласно чл.19, ал.3 ЗПК разходите за обезщетения не
се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Поддържа, че с договорния
лихвен процент в размер на 35%, към който се кумулирало вземането за такса,
представлявало скрита печалба, с която кредиторът допълнително се
обогатявал, се нарушавали правилата на чл. 11, ал. 2, т. 9 ЗПК, понеже
кредиторът не изпълнил задължението си да посочи в потребителския
контракт действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между
страните. Излага съображения, че всъщност таксата за гарант била
трансформирана неустойка, представляваща скрита печалба за кредитора,
която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, с което се
целяло опит за преодоляване на законовото изискване по чл. 19, ал. 4 от ЗПК
за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клаузата и трансформирането на практика
на неустойката във „такса за предоставяне на гаранция“ и за нейния обоснован
размер следвала да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнението при спазване на критериите заложени в т.3 от TP на ОСТК на
ВКС по Т.Д.№1/2009. В настоящия случай трансформираната неустойка за
неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение била
загубила присъщата за неустойката обезпечителна функция, защото чрез нея
не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни
последици за кредитора от неизпълнение на главно задължение по договора, а
за акцесорно такова. Преценката за обоснования размер на трансформираната
неустойка следвала да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като
съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено
обезпечение за вреди от неизпълнението, а максимално тежките вреди, които
един кредитор можел да претърпи, били тези по чл. 33 от ЗПК - законната
лихва върху непогасената част от дълга, с оглед на което предвидената
трансформирана неустойка излизала извън присъщата й обезщетителна
функция, доколкото същата била в прекомерен размер спрямо получената
заемна сума, не зависела от вредите от неизпълнението на основното
договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците
от неизпълнението.Освен това се посочва, че възнаградителната лихва била
неравноправно договорена по смисъла на чл.143 ЗЗП. При сключване на
процесния договор потребителят нямал възможност да прецени обхвата на
поетото от него задължение и икономическите последици от същото, тъй като
бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 35%.
Поддържа се, че в нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, на заемателя не било
оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са
3
икономическите последици от поетото от него задължение и какъв бил
действителния размер на възнаградителната лихва, а същият бил заблуден, че
трябва да престира и за такса за предоставяне на гаранция. Излагат се доводи
за нищожност на договора за потребителски кредит в цялост. Доколкото
договорът за потребителски кредит бил нормативно уреден като възмезден,
липсата на задължителен реквизит от съдържанието му като неговата цена,
съгласно чл. 22 ЗПК водела до недействителност на цялото заемно
правоотношение. В случая неприложима според ищеца се явявала нормата на
чл. 26, ал.4 ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит бил възмезден и
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит. Неприложима била и втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като
нищожната клауза за възнаградителна лихва не би могла да бъде заместена по
право от повелителни норми на закона, доколкото законодателно не били
въведени размери за цените на кредитите, а и с оглед практиката на СЕС, че
националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието на
неравноправни договорни клаузи.
Ищецът навежда доводи за нищожност на цялата кредитна сделка
поради липса на друг задължителен реквизит от съдържанието на договора за
потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК - ГПР. Твърди, че
действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР бил различен
от посочения в процесния договор. Вписвайки в него ГПР от 49.03%,
кредиторът използвал заблуждаваща търговска практика, което довело до
неравноправност на уговорката за ГПР и заобикаляне на изискванията на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК. Поради неравноправността на уговорката на ГПР и
съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР се явявала нищожна с произтичащите от
това правни последици по чл. 22 ЗПК. По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР се
формирал по нормативно установен алгоритъм и изразявал всички разходи по
кредита като процент от общия размер на предоставения кредит. В случая
вземането за такса за предоставяне на гаранция от процесния договор не
съставлявало обезпечение, на което основание включването му в размера на
ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Това вземане
представлявало печалба за кредитора, т.е. - договорна лихва, която като вид
разход по кредита следвало да бъде включена в размера на ГПР. Чрез
занижаване на размера на ГПР и лихвения процент кредиторът целял да
заблуди потребителя за реалните параметри на договора за кредит, което
представлявало недобросъвестна търговска практика. Освен това, в процесния
договор лихвеният процент по заема и ГПР, били посочени като абсолютни
стойности и липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по
кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение, в какъвто смисъл било и
задължителното тълкуване на СЕС, че непосочването обстоятелствата кои
компоненти точно са включени в ГПР и как се формира същия следва да се
приравни на непосочване на ГПР в договора за кредит. В конкретния случай
липсвала яснота относно обстоятелствата по чл.19 ал.1 ЗПК. Бил посочен само
4
лихвен процент по заема, без яснота как тези стойности се съотнасят към ГПР
по договора. Освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт
страните не били уговорили други разходи, от което следвало, че кредиторът
нямал право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната
лихва. От друга страна, за да се изчисли правилно действително прилагания в
правоотношението размер на ГПР, кредиторът следвало да включи в обхвата
му и допълнителната печалба, каквато представлявала скритата под формата
на такса за предоставяне на гаранция лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК, уговорката
която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на закона
имала за юридическа последица нищожност на клаузата. Поради заобикаляне
на изискванията на чл, 11, ал, 1, т, 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат
действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР,
разписаните в чл. 3 т.б. и чл. 4 лихва и ГПР представлявали недействителни
уговорки. Съгласно чл. 22 ЗПК, уговорките за лихвата и за ГПР били
задължителни реквизити на кредитния контракт и неуговарянето в
съдържанието му на тези съществени елементи водело до отричане на
правния ефект на цялата кредитна сделка. Също така, според ищеца договорът
за потребителски кредит не породил валидни права и задължения и поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал, 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в
съдържанието му не бил включен размер на лихвения процент на ден.
Разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 20 ЗПК поставяло изискване потребителят да
бъде информиран не по какъвто и да е начин, а за правото му на отказ от
договора и условията, при които то може да се случи, които да бъдат
задължителна част от договорното съдържание, а съгласно чл. 22 ЗПК,
нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т, 20 ЗПК водело до
недействителност на договора. Дори в Общите условия на договора да се
съдържала формула за изчисляването на дневния лихвен процент, се твърди,
че необходимата информация не била предоставена на потребителя, а
записването на този алгоритъм не можело да се приравни на изпълнение на
това императивно законово изискване. Освен това, уговорката, съдържаща
алгоритъм за изчисляване на лихвения процент на ден, била неравноправна,
тъй като не отговаряла на изискването за яснота и прозрачност по чл. 147 от
ЗЗП при съставянето й и потребителят не можел въз основа на нея да прецени
обхвата на правото си на отказ от договора. Изначална недействителност на
процесния договор за кредит влечало и неспазването на изискването на чл. 11
ал.2 ЗПК Общите условия към него да бъдат подписани от заемателя. С оглед
горното и на основание чл.23 ЗПК, потребителят следвало да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължал лихви и други разходи по кредита.
Предвид изложеното, се иска от съда да постанови решение, с което да
бъде прогласена нищожност на Договор за паричен заем № 1094223 от
03.12.2021г., сключен с „Фератум България“ ЕООД, а в условията на
евентуалност - да се прогласи нищожността на клаузите на чл. 5 от посочения
договор за паричен заем и на чл. 1 т.6 от Договор за гаранция към него от
същата дата. Ищецът претендира присъждане на направените съдебни
разноски и на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Представя писмени доказателства и прави доказателствени искания за
5
назначаване на съдебно-счетоводна експертиза и за изискване на документи от
ответника по реда на чл.190 ГПК.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК ответникът е депозирал отговор на
исковата молба, с който прави възражение за недопустимост на евентуалния
иск за прогласяване нищожност на клаузата от договора за предоставяне на
гаранция като предявен срещу ненадлежен ответник, а по същество оспорва
иска за прогласяване нищожност на договора за кредит, респ. - на клаузата на
чл.5 от процесния договор за потребителски кредит като неоснователен.
Оспорва всички изложени в исковата молба твърдения и доводи за
недействителност на договора за кредит и на посочената негова клауза. От
своя страна твърди, че поръчителството не било задължително условие за
сключване на договора за кредит, а кредитополучателят можел да избере
предложен от кредитора поръчител или избран от самия него такъв. В случая
ищецът сам избрал Мултитуюд Банк (Малта) като поръчител в електронния
формуляр и след като бил информиран за дължимите такси, той подал
заявление за кредит. От направения от самия ищец избор следвал извода, че
оспорваната клауза била индивидуално уговорена. Ответникът твърди, че
ищецът получил цялата необходима преддоговорна информация по e-mail, в
която изрично било посочено, че за сключването на договора за кредит
„Фератум България“ изисквало поръчителство. Ищецът получил и документи
от „Мултитуюд Банк“, включително Договор за гаранция. След като бил
информиран, ищецът потвърдил чрез SMS желанието си да сключи договора.
С оглед на това, не можело да се говори за заблуждаваща търговска практика
по чл. 68е от ЗЗП, тъй като ответникът не бил въвел ищеца в заблуждение
относно избора на поръчител или дължимите суми, доколкото на всеки етап
същият бил информиран за последствията от своя избор, включително за
сумите, дължими на „Мултитуюд Банк", ако избере нея за поръчител.
Ответникът счита и твърденията за нарушение на чл. 143 от ЗЗП за
неоснователни. Чл. 5 от договора ясно посочвал избраната от ищеца опция за
поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция били
подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към
Мултитуюд Банк, които ищецът бил приел доброволно. Относно твърдението
за нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК изтъква, че договорът за гаранция
представлявал възмездна услуга, разходът за която не следвало да се включва
в ГПР, тъй като не била задължителна за сключване на договора за кредит.
Твърдението, че с договора за гаранция се целяло генериране на допълнителни
разходи също било неоснователно, тъй като обезпечението било резултат от
оценка на кредитоспособността на ищеца по закон. Посоченият ГПР бил в
съответствие с чл.19 ал.4 ЗПК, тъй като не навишавал пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. На всеки етап от
кандидатстването за кредит на ищеца били предоставени необходимите
информация и време, за да направи своя информиран избор, а освен това
същият разполагал и с възможността да се откаже от сключения договор в 14-
дневен срок, от която той не се бил възползвал. По тези и останалите
изложени в отговора на исковата молба съображения, ответникът моли за
отхвърляне на иска. Претендира разноски по делото.
6
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в съвкупност, обсъди доводите и възраженията на страните,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Не е спорно по делото и се установява от доказателствата по делото,
че между ищеца, като заемател, и ответника, като заемодател, е сключен
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1094223 от 03.12.2021г.
Не е спорно по делото и се установява от приложените доказателства,
че ответникът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 1000 лв. (чл. 1
и чл. 3, б. а от договора), а ищецът се е задължил да върне за срок от 5 месеца
чрез 5 погасителни вноски (чл. 2 от договора) общо сума в размер на 1102,2
лв. (чл. 3 от договора), включваща заемната сума от 100 лв., заедно с лихва от
102,20 лв. (чл. 3, б. б от договора) Установява се страните да са уговорили, че
размерът на ГПР е 49.03% (чл. 4 от договора).
Не е спорно по делото, че ответникът е изпълнил задължението си да
предостави заемната сума, а ищецът – да я е усвоил.
Ищецът е физическо лице, на което на осн. сключения договор е
предоставена заемна сума. Не се твърди от страна на ответника, а и от
събраните по делото доказателства не се установява заемът да е предназначен
за извършване на търговска или професионална дейност. Следователно,
същият имат качеството потребител по см. на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а
ответникът е търговец по см. на пар. 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Следователно,
заемателят има правата на потребител, влизайки в договорните си отношения
с търговеца - ответник, доколкото действа непрофесионално и за собствени
нужди.
От доказателствата по делото се установява, че съгласно чл. 5 от
договора страните са договорили кредитът да се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Фератум Банк в полза на „Фератум България“ ЕООД.
Съгласно чл. 5, изр. второ от процесния договор със сключването на договора
кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото да
посочи както физическо лице, така и юридическо лице за поръчител, който да
бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора
поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателя да получи кредит
при едни и същи условия. От тази разпоредба следва, че осигуряването на
поръчител, който да бъде предварително одобрен от заемодателя е условие за
предоставяне на заема, както и, че преди сключване на процесния договор
дружеството Фератум Банк е сключило договор за поръчителство с ищеца и е
било предварително одобрен от ответника за поръчител.
Не е спорно между страните и се установява от приложените
7
доказателства, че съгласно чл. 1.5 от договора за гаранция (поръчителство),
сключен на 04.12.2021 г. между ищеца и поръчителя „Фератум Банк“ p.l.c.,
Малта, поръчителят предоставя гаранция като се задължава да обезпечи
изпълнението на задълженията, произтичащи от договора за потребителски
кредит, включително и от Общите условия, които са неразделна част от този
договор. Съгласно чл. 1.6 от договора за гаранция ищецът дължи сума в общ
размер на 477,80 лв., дължима от клиента за предоставяне на гаранцията.
Установяването на задължение в тежест на длъжника да осигури
поръчител, който да бъде одобрен от заемодателя е в разрез с добрите нрави и
основание за обявяване на нищожността на клаузата на чл. 5 от договора
съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Освен това, клаузата е във вреда на потребителя, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя (чл. 143, ал. 1 ЗЗП). Тежестта за доказване, че клаузата е
индивидуално договорена е за ответника, който въпреки указанията на съда,
не е посочил доказателства, че клаузата е индивидуално договорена. При
липса на доказателства за противното, съдът приеме, че клаузата не е
индивидуално уговорена. Изготвена е предварително от ответника и ищецът
не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Следователно,
процесната клауза е нищожна, защото е неравноправна и не е индивидуално
уговорена (арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143 ЗЗП).
Обстоятелството, че предоставянето на заемната сума, с изпълнението
на което задължение от страна на заемодателя, договорът за заем поражда
своето действие, е обусловено от задължението на заемателя да сключи
договор за поръчителство, изключва приложението на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, от
което следва извода, че нищожността на чл. 5 от договора влече нищожност на
целия договор.
На следващо място, в разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК е предвидено,
че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
клаузите, които следа да съдържа. В чл. 11, ал. 1, т. 10 е предвидено, че
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно § 1, т. 2 ДР на ЗПК „Обща
сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В конкретния случай, не е ясно как се формира посоченият ГПР от
49,03%. Посочено е, че включва разходите, включени в общия разход по
кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него
8
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин (арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК).
От размера на ГПР от 49,03% и предвидената сума в размер на 477,80
лв. за предоставяне на гаранция се установява, че тази такса не е включена в
размера на ГПР. Тази сума следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход
във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. С
включването на възнаграждението, предвидено в Договора за предоставяне на
гарант/поръчителство към ГПР от 49,03%, действителния такъв би нараснал
многократно над допустимата стойност, която е пет пъти размера на законната
лихва за просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/.
Съгласно приетото по делото заключение, в конкретния случай размерът на
ГПР би станал 609,75%. В този смисъл, обстоятелствата относно включените в
ГПР компоненти следва да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за
да може потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при така
определените условия за връщането на заетата сума. С оглед това, съдът
намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит и
чрез предвиждане на таксата за гаранция по договор за поръчителство, което е
свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид
горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително
уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора (арг. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). В
случая, не е налице някоя от хипотезите на чл. 26, ал. 4 ЗЗД хипотези-
нищожната клауза на процесния договор за кредит относно определянето на
ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, или че
договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена
клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично изискване в
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Освен това, основателни са твърденията за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва – с договорения лихвен процент от 35% се нарушават
добрите нрави, тъй като същият надвишавал трикратния размер на законната
лихва. Освен това, посоченият в договор лихвен процент не отговаря на
действително приложения в заемното правоотношение, тъй като договореното
възнаграждение за поръчителство представлява добавък към договорната
лихва, а оттам - скрита лихва, което противоречи на разпоредбата чл.11 ал.1
т.9 ЗПК - кредиторът не е оповестил на потребителя действителната цена на
кредитния ресурс.
С оглед изложеното, съдът намира, че искът е основателен и следва да
бъде прогласена нищожността на сключения между страните договор на осн.
чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК като противоречащ на императивните
разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. чл. 19 ЗПК.
9
Доколкото другите два иска са предявени при условията на
евентуалност, предвид уважаването на иска за недействителност на договора,
съдът не дължи произнасяне по евентуалните искове.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ищеца. Разноските са
своевременно предявени – за държавна такса, депозит за вещо лице и
адвокатско възнаграждение. На ищеца следва да се присъди сумата за платена
държавна такса в размер на 100 лв. и депозит за вещо лице в размер на 300 лв.,
общо – 400 лв.
По претенцията за адвокатско възнаграждение:
От представените доказателства /сключен договор за правна защита и
съдействие/, се установява, че между ищеца и процесуалния му представител,
е постигната уговорка за оказана правна помощ и съдействие при условията на
чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. за оказване помощ на материално затруднено лице.
Процесуалният представител претендира възнаграждение в размер на по 390
лв. – за главния и евентуален иск, общо 780 лв.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати. Това е Наредба №1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г.), приета от Висшия
адвокатски съвет. Следователно, чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ограничава определянето
на адвокатско възнаграждение от съда при предоставена безплатна правна
защита (чл.38, ал.2 ЗА) до минималния размер по тази наредба.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е
значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи
(например, при представителство от адвокат по Закона за правната помощ,
възнагражданията в които случаи са предвидени в Наредбата за заплащане на
правната помощ, приета от Министерския съвет, и са значително в по-нисък
размер от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа), без възможност
на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа,
създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение
на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто
смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По
изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери,
както и приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредбата за заплащане
10
на правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото (в т.см. Определение
№50015/16.02.24г. по т.д. № 1908/2022 на ВКС, ТК, I отд., съдия – докладчик
Тотка Калчева).
Адвокатско възнаграждение следва да бъде присъдено само по
отношение на главния иск. При евентуални искове не се дължи държавна
такса, доколкото тяхното разглеждане е в зависимост от главния иск.
Делото не се отличава с фактическа сложност, произнасянето на съда
е на база представени писмени доказателства и приети за безспорни
обстоятелства, приключило е в едно съдебно заседание, в което не са се явили
страните и техните процесуални представители. По въпросите за
неравноправни клаузи в потребителските договори, включително със
заемодател ответника има постановени влезли в сила съдебни решения, които
са непротиворечиви. Това прави делото без затруднения при доказването, с
ясен отговор, който съдът ще даде по правни въпроси. Следователно, делото
не се отличава и с правна сложност. В конкретния случай, материалният
интерес не е определящ за преценка на адвокатското възнаграждение, защото
доводите на ищеца биха били същите и при различен размер на заемната сума.
Като съобрази изложеното, съдът приема, че на процесуалния представител
следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 250 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договор № 1094223 за
предоставяне на потребителски кредит от 03.12.2021г., сключен между К. З.
М., с ЕГН ********** и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, да
заплати на К. З. М., с ЕГН **********, сумата от общо 400 лв. - разноски по
делото.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, да плати
на адвокат П.И.П, член на АК-Хасково, с личен №*********, сумата от 250
лв., представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита
на К. З. М..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ Не се чете.
Вярно с оригинала.
11
Секретар: С.А.
12