Решение по дело №125/2015 на Окръжен съд - Хасково

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ ……..                11.05.2016 г.                      гр. Хасково

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ОКРЪЖЕН  СЪД  ХАСКОВО …………..........……….……......................…………….... състав   

на   единадесети април……………….…………………. две  хиляди  и  шестнадесети  година

в публично заседание в състав :

                                                           

                                                  Председател : ДЕЛЯНА  ПЕЙКОВА

                                                           

секретар …………  М.Д. . .…...…….………………………………………………… 

прокурор ………………………… .…..........……...............................................……………….......

като разгледа докладваното от ............................председателя ……...…..................…………….

т. дело  №  125 ............ по описа за  2015  год., …...…....................………………….................….

 

С искова молба вх. № 9753 от 20.10.2015 г. Г.Г.К. *** и Л.Г.К. ***, чрез пълномощника си адв. Н.К. са предявили против ЗАД „ Алианц” гр. София  искове с правно основание чл. 226 ал.1/отм./ от КЗ за сумата от по 80 000 лв. за всяка една от тях, представляваща обезщетение за причинените им неимуществени вреди от настъпилата смърт на Г.М.Т., б.ж. на гр. Димитровград  и с правно основание чл.86 от ЗЗД  - за заплащане на законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждане – 26.10.2013 г. до окончателното й изплащане.

 В исковата си молба ищците твърдят, че са наследници по закон на Г.М.Т. б.ж. на гр.Димитровград, починал на 27.10.2013 год. , в резултат на  ПТП на 26.10.2013 г. в  гр.Димитровград.  За извършеното, виновният водач Г.Т.К.  бил признат за виновен на осн. чл. 343 ал. 3 предл. последно  б.”б”, предл. първо  вр. ал. 1 б. „в” вр. чл. 342 ал. 1 вр. чл. 58а ал.4 вр.чл.55 ар.1 т.1 и чл. 343 от НК,  с влязла в сила присъда на 12.06.2015 год. – Присъда № 16 от 28.05.2015 год., постановена по н.о.х.д № 268 по описа за 2015 год. на Окръжен съд-Хасково. Към 26.10.2013 год., когато е настъпило произшествието, управляваният от К. лек автомобил „Рено Меган Сценик” с ДНК Х 42 38 ВТ бил с валидна застраховка гражданска отговорност - застрахователна полица № 011130018577125, със срок на валидност от 19.072013 год. до 18.07.2014 год., издадена от ответника. Застрахователният договорил бил сключен с  признатия за виновен  водач Г.Т.К.. Предвид настъпилото застрахователно събитие и отговорността на ответника, като застраховател  да обезщети увредените от застрахования лица, отправили  искане за плащане на обезщетение към ответника за причинените им неимуществени вреди в размер на  80 000 лв., за всяка една от ищците. По повод постъпилото искане, при ответника на 27.07.2015 год. била образувана щета №100015217501004. След проведени преговори на 18.09.2015 год. постигнали извън съдебно споразумение, съгласно което ответникът е поел задължение да изплати 80 000 лв. за всяка от тях, ведно със законната лихва от 26.10.2013 год., които да се приведат по банковите им сметки. Ответникът променил коренно становището си и с писмо изх.№ 310-01-5464 от 29.09.2015 год. ги уведомил, че отказва изплащане на обезщетение, тъй като са внучки на починалия и попадат извън кръга на лицата, имащи право на обезщетение за вреди от непозволено увреждане. Този обрат в поведението на ответника, в качеството му на застраховател, породил правния им интерес да претендират обезщетение по съдебен ред. Считат, че отказът на ответника е неправилен и необоснован, тъй като те са единствени  преживели низходящи наследници на починалият Г.М.Т.. Майка им Л. Г.К.-еоргиев каГеоргдъщеря на починалия,  починала преди него, на 01.06.2004 год. и към настоящия момент те се явявали единствени носители на правото на наследяване на Г.М.Т., включително и на правото да претендират обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неговата смърт. Твърдят, че неочакваната смърт на дядо им  бил  тежък удар за всяка една от тях. Помежду им съществували изключително близки отношения, тъй като били привързани един към друг. След смъртта на майка им, той полагал непрестанни грижи, за да запълни празнината в семейството. Живеели в съседство един с друг, били обгрижвани с внимание, съвети и помощ предоставяни ежедневно. Твърдят, че е помагал при обучението на  Г. като студентка и приветствал брака на Л.. Всички се чувствали като членове на едно семейство. Затова и болката от внезапната му смърт била особено мъчителна и продължителна. Считат, че справедливото обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в размер на 80 000 лв. за всяка една от тях, е справедливото обезщетение. Молят съда  да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати по 80 000 лв. на всяка една от тях, представляваща обезщетение за причинените им неимуществени вреди в резултат на настъпилата смърт на Г.М.Т. б.ж. на гр. Димитровград, ведно със следващата се законна лихва от датата на увреждането-26.10.2013 год. до окончателното изплащане на сумите, както и направените по делото разноски.

          С допълнителна искова молба ищците уточняват, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия Г.М.Т. и, че от негова страна няма допуснато нарушение на правилата за движение при пресичане на пътното платно. Той се е движел по пешеходна пътека и е предприел пресичане на достатъчно отдалечено от автомобила ,управляван от осъдения, разстояние, като последният е можел да го възприеме, да спре и да го пропусне, каквото било задължението му по закон. Твърдението на ответника за съпричиняване почивало на предположения и било напълно хипотетично, като не се сочели никакви доказателства в негова подкрепа. Поддържат изцяло предявения иск. Оспорват становището на ответника за липса на активна материалноправна легитимация като считат, че цитираната съдебна практика за кръга от лица, които имат право на обезщетение при непозволено увреждане, била неотносима към настоящия случай.

          В срока по чл.373, ал.1 от ГПК, е постъпил писмен отговор от ответника, с който оспорва предявения иск.

          На първо място ответникът твърди, че ищците не са материалноправно легитимирани да претендират обезщетение за причинените им неимуществени вреди, в каквато насока излагат подробни доводи, като цитират Постановление № 4 от 1961 год., Постановление № 5 от 1969 год., Постановление № 4 от 1984 год.  на пленума на Върховния съд.  По същество считат, че иска е неоснователен, като претендираните суми от по 80 000 лв. за всяка една от тях, са прекомерни завишени Твърдят, че претендираното обезщетение при доказаност и основателност на исковете не съответства на действително претърпените вреди,  както и на практиката на съдилищата по аналогични случаи за процесния период.  Оспорва и дължимостта на лихви и разноски по делото, поради неоснователност на главната претенция. В условията на евентуалност и в случай, че съдът прецени, че исковите претенции са основателни, правят възражения за  съпричиняване на ПТП и вредоносните последици за него от страна на загиналия- дядото на ищците-Г.М.Т.. Твърдят, че същият е предприел пресичане макар и на обозначено за целта място, без да се убеди визуално, че навлизайки в лентите за движение, които пресича по тях не се  движат автомобили. Считат, че това поведението на загиналия пешеходец се намира в пряка причинно следствена връзка с настъпилото ПТП и последиците от него. Моли съда на постанови решение, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан или, ако счете,че ищците са материалноправно легитимирани да претендират обезщетение за причинени неимуществени вреди, да присъди обезщетение в справедлив размер, като отчете и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците. Молят да бъдат присъдени направените по делото  разноски.

          Постъпил е  и допълнителен отговор, с който се поддържа изложеното първоначално в отговора на исковата молба. Поддържа се направеното възражение за съпричиняване от страна на загиналия пешеходец-дядо на ищците.

         Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Няма спор между страните,че на 26.10.2013 г. в гр. Димитровград е настъпило ПТП, при което пострадал Г.М.Т.. Пострадалият е починал на 27.10.2013 г. Виновен за ПТП е водачът на ПС Г.Т.К., който е признат за виновен с Присъда № 16 от 28.05.2015 г., постановена по НОХД № 268/2015 г. на ХОС, влязла в сила на 12.06.2015 г. Не се спори,че виновният водач е имал сключена валидна застраховка „ Гражданска отговорност” в ответното дружество. Не се спори и досежно това, че ищците  Г.Г.К. и Л.Г.К. са наследници по закон на починалия Г.М.Т. - удостоверение за наследници № 2085/01.11.2013 г. Прекият му наследник – дъщеря Л. Г.К. е починала на 01.06.2004 г., поради което по право на заместване негови наследници се явяват ищците.

 Спорни са  въпросите дали ищците са легитимирани да претендират обезщетение за причинените им неимуществени вреди, в резултат на причинената при ПТП, смърт на техния наследодател- дядо им Г.М.Т., налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и размера на обезщетението за причинените им неимуществени вреди.

Съдът намира,че ищците са от кръга лица, легитимирани да претендират обезщетение  за причинените им неимуществени вреди, в резултат на причинената следствие на ПТП, станало на 26.10.2013 г. в гр. Димитровград, смърт на техния наследодател- дядо им Г.М.Т., настъпила на 27.10.2013 г. Съдът счита,че този извод не е  в противоречие с даденото разрешение в тълкувателни постановления на пленума на ВС № 2/30.111984 г., ВС № 5/24.11.1969 г. и ВС № 4/25.05.1961 г.  

Съдебната  практика, обективирана в посочените три тълкувателни постановления на Пленума на ВС, определя по задължителен за съдилищата начин кръга на легитимираните лица да искат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък техен човек. Специално по отношение на правото на баби, дядовци и техни внуци да претендират такова обезщетение, ПП ВС № 4/1961 г. установява, че право на обезщетение за неимуществени вреди имат най-близките роднини, като низходящите, възходящите и съпругът. Това постановление е допълнено с  ППВС № 5/1969 г., съобразно което право на обезщетение за неимуществени вреди има и отглеждането, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане. В същата материя е постановено и задължителното за съдилищата  ППВС № 2/1984 г., в което еднозначно се установява, че най-близките роднини по права линия по см. на ППВС № 4/1961 г. възходящи са родителите, а низходящи - децата. Всички други лица извън този кръг, включително братята и сестрите, възходящите от втора и по-горна степен и низходящите внуци и правнуци, са изключени от кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди. По отношение на приетото в  ППВС № 5/1969 г. е посочено, че със същото не се разширява кръгът от лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, а се включват и лицата, установили помежду си същите отношения, които представляват фактическият състав на правно регламентираните и оформени отношения, и съставляващи трайно установени близки отношения, които не са оформени по съответния ред. Изяснявайки основанията за изключване на братята и сестрите от кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, ВС изрично подчертава, че в същия кръг не са включени и роднините по права линия, възходяща от втора и по-горна степен - дядо и прадядо, и низходящите - внуци и правнуци, въпреки че са в много по-близка родствена връзка, отколкото братята и сестрите, още повече че в мнозинството от случаите децата се отглеждат и възпитават от дядовците и бабите, при живи родители на децата. Видно от изложеното е, че ВС в задължителната си практика, последователно и категорично отказва на внуците право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техните баби и дядовци. От  прочит на цитираните части от мотивите на  ППВС №5/1969 г. и № 2/1984 г. се налага и изводът, че такова право същата задължителна практика отказва и на внуците, иначе отглеждани от бабите и дядовците (по см. на ППВС №5/1969 г./ в случаите, когато децата се отглеждат и възпитават от дядовците и бабите, при живи родители на децата. Или същественото в посочените постановления е,че внуците са изключени от кръга лица да претендират обезщетение за причинени имуществени вреди при живи родители и това е логично, т.като те / родителите/ се явяват най-близкия кръг лица на пострадалия. В конкретният случай , ищците  имат право на обезщетение за причинените им неимуществени вреди, т.като техният родител – майка им Л. Г.К. е починала на 01.06.2004 г. и към момента на настъпването на смъртта на Г.М.Т. на 27.10.2013 г. те са единствените наследници и лица, които са най-близките роднини по права линия по смисъла на ППВС № 4/1961 г. Ето защо на тях следва да бъде признато правото да претендират обезщетение за причинените им неимуществени вреди в резултат от причинената при ПТП смърт на дядо им Г. Т..

При определяне размера на обезщетението съдът намира,че следва да вземе предвид  степента на родствена връзка и близост на ищците с пострадалия и съобрази с разпоредбата на чл.51 от ЗЗД. От събраните по делото гласни доказателства – св. М.К., Г.И. и Кр.М. се установява,че ищците и починалия Г. Т. съставляват една семейна общност, установена е взаимна привързаност, обич и чувства сходни с тези, създадени между родител и дете, с оглед настъпилата преди това смърт на майка им Л. К.. Свидетелите установяват,че след нейната смърт именно дядо им Г. Т. е бил опора и с присъствието си, съветите и помощта е запълнил  донякъде липсата на майка им. Свидетелите установяват още,че независимо от това,че Л. е сключила брак и създала свое семейство, връзката й с дядо й не се е променила. Дядо й много често е ходел на гости в с. Говедарци, където тя се е установила да живее/ св.К. и св.И./, стоял е  там за около седмица, след което се е връщал в гр. Димитровград. След смъртта на майка си и сключването на брак на сестра си Л., в жилището в гр. Димитровград преимуществено е останала ищцата Г.К., която е живяла съвместно с дядо си, починалият Г. Т.. Независимо от ангажиментите й и пътуванията във връзка с работата й, връщането й в дома винаги е било свързано с присъствието на дядо й в дома. Едва след неговата смърт тя се установила  трайно в гр. София /св. К./. Следва да се отчете и това,че и двете ищци са били пълнолетни към момента на настъпването на смъртта на техния дядо, изградили са свой живот и до голяма степен са били вече самостоятелни и способни да се грижат за себе си.  Изложеното дава основание на съда да приеме,че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на всяка една от ищците е в размер на 60 000 лв. , в който размер предявените искове са основателни и доказани и следва да бъдат уважени, като в останалата част до пълния предявен размер от 80 000 лв. за всяка една от тях следва да бъдат отхвърлени.   Ответника следва да заплати и законовата лихва върху тези суми, считано от датата на увреждането – 26.10.2013 г. до окончателното им изплащане. Съгласно нормата чл.84 ал.3 от ЗЗД при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана. В този смисъл длъжникът изпада в забава с факта на увреждането. Ето защо и доколкото отговорността на ответника замества деликтното обезщетение, лихвата за забава се дължи от деня на увреждането.

Така определеното обезщетение не следва да бъде намалявано поради съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия,  т.като съдът намира,че по делото не се установи съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Твърдяното съпричиняване, по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД и релевирано своевременно от застрахователното дружество, е налице, когато вредата е настъпила и от действията на пострадалото лице. В този случай, виновно действалото лице следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения. С отчитането на съпричиняването се цели да се определи обемът на отговорността на виновния причинител на вредите, следователно, не е необходимо установяването на вината на самия увреден. Т.е., достатъчно е да се установи, но при условията на пълно доказване, че действията на увредения са допринесли за настъпването на вредите. В случая не се установи при условията на пълно доказване,че с действията си увредения е допринесъл за настъпването на вредите. Механизмът на процесното ПТП се установява по делото от заключението на САТЕ, назначена в съдебното производство, от протокол за оглед на местопроизшествието, според които, неоспорени от страните доказателства, ударът е настъпил при пресичане от  Г. Т. от  ляво на дясно, съобразно посоката на движение на лекия автомобил, върху маркирана пешеходна пътека. Мястото на удара  на пешеходеца Т. от лекия автомобил „ Рено Меган” е станало на пешеходната пътека на разстояние 2,40 м., южно от базовата линия  и на 2,50 м. преди мерната линия. Ударът, първоначалния контакт е с предната лява част на лекия автомобил в областта на левия фар на разсояние 0,15 м. от страничната лява част навътре на автомобила в тялото на пешеходеца. От техническа гледна точка,според заключението, причината за възникване на произшествието е необхващане визуално ситуацията пред автомобила от водача му. При  навлизане на пешеходеца върху платното за движение той е бил в полезрението на водача, имайки предвид включеното осветление, и водачът е имал техническата възможност да предотврати произшествието. При тези доказателства по делото настоящият състав на съда намира, че с поведението си  пострадалият Т. не е създал предпоставки за възникване на пътнотранспортното произшествие, поради което не е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Пострадалият е пресякъл на указано за целта място, на пешеходна пътека. В този смисъл той не е нарушил правилата за движение по пътищата, тъй като не е навлязъл изключително внезапно на платното за движение и на място, неуказано за целта. Водачът на пътно превозно средство Г.К. , съгласно разпоредбата на  чл.119 ал.1 от ЗДвП, е бил длъжен да спре пред пешеходната пътека и да пропусне пешеходците, които се намират на нея. В този случай дори и да е забелязал своевременно лекия автомобил пострадалия не е имал задължение да спира или да избързва, тъй като не е могъл да очаква навлизане на автомобила върху пешеходната пътека, преди той да е преминал. Поради това и не следва да се  коментира заключението на ВЛ в частта,в която посочва,че пешеходецът също е можел да предотврати произшествието, ако е наблюдавал  ситуацията вдясно при навлизане в лентите с посока на движение на лекия автомобил и да преустанови движението си напред. Още веднъж следва да се отбележи, че пешеходецът е предприел пресичането на пътното платно на изрично указано за това място и не е нарушил правилата за движение по пътищата. Няма как да се приеме,че не се е огледал, след като е предприел пресичане на пътното платно отляво на дясно по посока на движение на лекия автомобил и ударът е станал именно в лентата за движение на лекия автомобил. Т.е изводът, който се налага е,че водачът е бил длъжен, наближавайки пешеходната пътека да спре и пропусне пешеходците, намиращи се на нея или предприемащи действия по пресичането на пътното платно. Основание за този извод съдът намира и в показанията на св. Г.К.. Свидетелят заяви,че наближавайки пешеходната пътека се огледал наляво и не видял никого, обаче от дясно двама трима човека стояли на пътеката и се чудели дали да преминат. При възприемането им водачът е бил длъжен да спре и пропусне тези пешеходци, при което би възприел и пресичащият от ляво на дясно пешеходец, пострадалия Т., и не би се стигнало до произшествието.  

С оглед изхода на спора ответника следва да бъде осъден да заплати на ищците направените по делото разноски в размер на  1875 лв., -платено възнаграждение на адвокат, съобразно уважената част на исковете,  а на ОС Хасково сумата от 4 800 лв., представляваща ДТ.

Ответника е направил своевременно искане за присъждане на разноски и съобразно правилото на чл.78 ал.3 от ГПК има право да иска заплащане на направените  от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. В случая направените разноски, за които са представени доказателства по делото,  са в размер на 305 лв. – заплатено възнаграждение за ВЛ и 5 лв. – ДТ за издаване на съдебно удостоверение.  Съразмерно с отхвърлената част на исковете, сумата, която ищците следва да заплатят на ответника е в размер на 76,25 лв. Съдът намира,че не следва да бъдат присъждани претендираните 86,20 лв., представляваща ДТ за издаване на заверени преписи по НОХД № 268/2015 г. и юрисконсултско възнаграждение в размер на  5860 лв. / 2 х 2930 лв./, т.като няма представени доказателства за извършването на тези разходи. Съгласно чл.78 ал.8 от ГПК в полза на ЮЛ и ЕТ се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Отговорността за разноски е определена от изискването съдът да бъде изрично сезиран с искане за заплащането им и това искане да бъде подкрепено с доказателства за действително направените разноски. Т.е заплащането на това възнаграждение не следва да става автоматично, по силата на цитираната разпоредба, а следва да бъдат представени доказателства за извършването на този разход, т.е доказателства за  допълнително заплатено на юрисконсулта, който е на трудов договор в ответното дружество, адвокатско възнаграждение. В този смисъл е и ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС, постановено по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, съгласно т.1 на което, „ съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. За извършеното заплащане следва да бъдат представени доказателства. Такива в случая не са налице, поради което и не следва да се вменяват в тежест на ищцовата страна.  

 Водим от горното съдът

 

 

                                               Р           Е          Ш        И :

 

 

ОСЪЖДА ЗАД „ АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” гр. София, бул. „ Княз Ал.Дондуков” № 59, ЕИК *********    ДА ЗАПЛАТИ на  Г.Г.К. ***-5, ЕГН ********** и на Л.Г.К.,***, ЕГН **********, двете със съдебен адрес ***, адв. Н.К., сумата от 60 000 лв. / шестдесет хиляди лева/ на всяка една от тях, ведно със следващата се законна лихва върху  присъдената сума на всяка, считано от датата на увреждането – 26.10.2013 г. до окончателното й изплащане, като исковете в останалата част до пълния предявен размер от 80 000 лв. за всяка една от ищците като неоснователни и недоказани ОТХВЪРЛЯ.

ОСЪЖДА ЗАД „ АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” гр. София, бул. „ Княз Ал.Дондуков” № 59, ЕИК *********    ДА ЗАПЛАТИ на  Г.Г.К. ***-5, ЕГН ********** и на Л.Г.К.,***, ЕГН **********, двете със съдебен адрес ***, адв. Н.К., сумата от 1875 лв. – направени по делото разноски, съобразно уважената част на исковете.

ОСЪЖДА ЗАД „ АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” гр. София, бул. „ Княз Ал.Дондуков” № 59, ЕИК *********    ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ОКРЪЖЕН СЪД  Хасково сумата от 4800 лв., представляваща ДТ върху  уважения размер на исковете.

ОСЪЖДА  Г.Г.К. ***-5, ЕГН ********** и на Л.Г.К.,***, ЕГН **********, двете със съдебен адрес ***, адв. Н.К. ДА ЗАПЛАТЯТ  на ЗАД „ АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” гр. София, бул. „ Княз Ал.Дондуков” № 59, ЕИК *********   сумата от  76,25 лв. направени по делото разноски, съобразно отхвърлената част на исковете.

            Решението може да се обжалва пред Апелативен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                      СЪДИЯ :