ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1600
гр. Пловдив, 30.06.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
частно гражданско дело № 20225300501722 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.413, ал.1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на „АПС Бета България” ЕООД против
разпореждане № 11431/18.05.2022г., пост. по ч.гр.д.№ 7024/2022, ПРС, с
което е отхвърлено подадено от жалбоподателя заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 125,37лв. по договор за
предоставяне на кредит №846972/24.03.2017г. сключен между Кредисимо
ЕАД и Д. В. П. и договор за предоставяне на поръчителство между Ай тръст
ЕООД и Д. В. П..
Жалбоподателят „АПС Бета България“ ЕООД поддържа, че
разпореждането е незаконосъобразно и неправилно. Твърди, че в договора за
кредит не е изрично посочено, че договорът за поръчителство следва да бъде
сключен с „Ай тръст“ ЕООД, поради което този договор се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Поддържа, че двата договора са сключени
свободно и при информиран избор на потребителя, поради което следва да се
зачете свободата на договарянето. Развива съображения за липса на клаузи
нарушаващи добрите нрави. Счита, че условията по договорите не са
уговорени в ущърб на потребителя и му предоставят достатъчно възможности
да изпълни задълженията си, като е предвидено предварителното му
уведомяване за просрочени задължения, за извършено плащане от
потребителя. Освен това на кредитополучателя е предоставена възможност
или да сключи договор за поръчителство или да предостави банкова
гаранция, като в случая той е направил своя избор, сключвайки договор за
поръчителство. Моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да
постанови издаване на заповед за изпълнение. Претендира разноски.
Съдът , като разгледа постъпилата частна жалба, намира следното :
1
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е
допустима.
Разгледана по същество, подадената частна жалба, се явява
неоснователна.
Обжалва се разпореждане, с което е оставено без уважение заявлението
на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по отношение на
претендирани суми, съставляващи дължими, но неизплатени суми от длъжник
по договор за кредит, а именно : -125,37лв., от които 68,92лв. главница и
20,42лв. възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство; лихви
в размер на 2,38лв., 26,16лв., 7,49лв.. Твърди се, че заявителят е цесионер по
договор за цесия с потребителя, който пък е платил задължението на
кредитополучателя.
За да постанови обжалваното разпореждане съдът е посочил, че
договорът за поръчителство е нищожен. Приел е, че договорът за кредит и за
предоставяне на гаранция са свързани и на практика целят заобикаляне на
закона, още повече че кредитора и гаранта са свързани лица. Доколкото
плащането на гаранцията не е обусловено от неизпълнение, а е неизбежно , то
включването на размера на възнаграждението по договора за гаранция води
до завишаване на ГПР, който в договора за кредит е посочен в максималния
си размер от 50%, т.е. този максимален процент ще бъде надминат. Това води
до недействителност на договора за потребителски кредит. Така договорът за
гаранция пък е лишен от предмет и заобикаля изискването за добосъвестност,
поради което също се явява нищожен. Отделно е приел и че договорът за
гаранция е неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗПК, т.к. води до
значително неравновесие между правата на страните.
Настоящата инстанция намира резултата на обжалвания акт за
правилен, макар и по различни съображения. В заповедното заповедно
производство съдът е ограничен в проверката, която следва да извърши и
преценката на фактите по делото. В производството по реда на чл.410 от ГПК
съдът следва да прецени единствено дали претендираното вземане е
индивидуализирано – посочени са ясно страните, размера и основанието на
вземането. Не се изискват доказателства за съществуването му, както и дали
реално кредиторът е придобил това качество. С оглед последните изменения
на ГПК се прави и преценка за неравноправни клаузи в потребителските
договори. Всички останали въпроси и доказването на вече посочените се
извършва едва при развитие на исково производство по реда на чл.422 от
ГПК.
В случая съдът намира, че на първо място претендираното вземане не е
ясно и недвусмислено заявено. Твърди се, че претендираната сума е главница
по договор за кредит и възнаграждение по договор за предоставяне на
гаранция / поръчителство. В същото време в обстоятелствената част е
посочено, че получената сума по договора за кредит е 68,92лв., като тя
подлежала на връщане на три вноски по 71,30лв., при договорен лихвен
процент от 41,24% и ГПР от 50%. Очевидно ако се твърди, че заемната сума е
2
68,92лв., то при дължима обща сума за връщане от 213,90лв. нито
договорната лихва е 40%, нито ГПР е 50% , т.к. се дължи връщане на около
три пъти по-висока сума от твърдяната като заета. Макар и да не е част от
проверката, но при преглед на представения договор за кредит се установява,
че получен5ият кредит е на различна стойност. Очевидно или е имало
частични плащания или се претендира частично главница, но това не може да
се установи от самото заявление, нито пък съдът сам може да изследва този
въпрос, още повече в заповедно производство. В този случай се налага
единствено възможният извод, че така заявеното вземане не е ясно
индивидуализирано като размер или основание. Само тази констатация е
достатъчна за да обоснове отхвърляне на заявлението.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК заповедният съд е длъжен
служебно да извърши проверка дали искането на заявителя не противоречи на
закона или на добрите нрави и дали същото не се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител. В настоящия случай претендираните
със заявлението вземания се основават на договор за потребителски кредит,
сключен с длъжника, по който последният има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо първоинстанционният съд е
процедирал правилно, като е извършил служебна проверка на клаузите на
договора.
По отношение претендираното вземане за възнаграждение по договор
за предоставяне на поръчителство се установява от договорора за
поръчителствоа, че „Ай тръст“ ЕООД е приело поканата на „Кредисимо“
ЕАД да сключи договор за поръчителство с кредитополучателя, като
последният му заплати възнаграждение. Посоченото възнаграждение
съгласно уговорките между страните се заплаща по сметка на „Кредисимо“
ЕАД, който е овластен да го приеме, заедно с погасителните вноски по
договора, като размерът на същото не е бил взет предвид при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Независимо че възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство се дължи на друго лице, различно от кредитора, същите са
пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК следва да бъдат
включени при изчисляване на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4
от ЗПК годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-
3
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
а съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона,
е нищожна. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по- слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и
целта на същите е да не допуснат той да заплати за предоставения му
кредит необосновано високо възнаграждение. В случая, че при
сключването на договора за потребителски кредит е предвидено
обезпечение под формата на поръчителство, което е свързано с
допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, като по този начин
е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита. Уговореното в договора за предоставяне на
поръчителство възнаграждение за поръчителя в действителност
съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето
на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като
кредиторът „Кредисимо“ ЕАД е едноличен собственик на капитала на
поръчителя „Ай тръст“ ЕООД. Предвид горното претендираните
вземания за възнаграждение по договор за поръчителство и обезщетение
за забава върху него също са в противоречие със закона и следва да се
отхвърлят.
По тези съображения обжалваното разпореждане като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, на жалбоподателя не се следват разноски.
По изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 11431/18.05.2022г., пост. по ч.гр.д.№
7024/2022, ПРС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4