РЕШЕНИЕ
№ 3550
гр. Пловдив, 31.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Тоско П. Ангелов
при участието на секретаря Росица П. Марджева
като разгледа докладваното от Тоско П. Ангелов Гражданско дело №
20215330111435 по описа за 2021 година
Производството е образувано е по искова молба на И. М. К. против „Мъни плюс
мениджмънт” ЕАД, с която са предявени установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и
осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 05.02.2019
г., в който било уговорено плащането на неустойка по чл. 12, ал. 4 при непредставяне
на обезпечение. Твърди, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В
исковата молба се излагат съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и 10 ЗПК, както и за нарушаване на добрите нрави.
Иска се установяването на нищожността на клаузата, като противоречаща на
добрите нрави и заобикаляща изискванията на ЗПК. Счита, че платеното по нищожната
клауза следва да бъде върнато. Иска се и осъждането на ответника да заплати сумата от
50 лева, платена за неустойка по договора, ведно със законната лихва.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
иска. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен договор за заем от
05.02.2019 г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1000 лева, за
срок от 26 седмици, при уговорен лихвен процент от 40% и ГПР от 41,99%. Общо
дължимата сума била в размер на 1110,85 лв., от която 1000 лв. – главница и 110.85 лв.
– договорна възнаградителна лихва. Твърди, че уговорката по чл. 12, ал. 4 от договора,
не е влязла в сила и неустойки по договора не били начислени. Неоснователни били
1
възраженията на ищеца за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Неоснователно
било възражението за недействителност на договора, поради неспазване разпоредбите
на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие било приложимо при променливи
лихвени проценти, а в настоящия случай изрично било предвидено, че се касае за
фиксиран годишен лихвен процент. Неоснователно било възражението за нарушение
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като сочи, че размерът на ГПР бил посочен
в договора, като същия бил формиран по определения в Приложение № 1 към ЗПК
начин. Твърди, че към момента на сключване на договора, не се установява да се
дължи, предвидената в чл. 12 от договора неустойка, доколкото нейната изискуемост
настъпва при отлагателното условие на чл. 12, ал. 1 от договора. Сочи, че съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит, поради което не може да се приеме, че уговорената
неустойка следва да бъде включена в съдържанието на ГПР по заема, от една страна,
тъй като е уговорена под отлагателно условие, а от друга, същата представлява разход
за неизпълнение на договорно задължение, който не се включва в ГПР по заема.
Иска се отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Относно иска по чл. 124, ал. 1 ГПК:
По делото е представен договор за заем от 05.02.2019 г., сключен между ищеца и
„Кредихелп“ ООД, чийто правоприемник е ответника, за сумата от 1000 лева. В чл. 12
е уговорено предоставянето на обезпечение чрез физическо лице поръчител, което
следвало да отговарят на определени изисквания. В ал. 4 на същата клауза е
предвидено задължение за плащане на неустойка от потребителя в размер на 690.30
лева при непредставяне на обезпечение, което е разсрочено с всяка погасителна вноска.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за
неустойка противоречи на добрите нрави, поради следното:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи,
2
вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може
да изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за
задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок, като при неизпълнение е предвидена неустойка в размер от 690.30
лева при срок за връщане от около 6 месеца. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на паричния заем, съобразно
договореното. От съдържанието на чл. 12, ал. 4 от процесния договор е видно, че
размерът на уговорената неустойка представлява 69% от заемната сума. Предвидено е
още предварително, че неустойката ще се заплаща заедно с погасителните вноски по
договора. Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза
извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите
от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на
вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за
обезпечаване на главното задължение. Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън
от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
кредитополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума, което е в
контраст с добрите нрави и не се толерира от закона.
Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.
Относно иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
По този иск в тежест на ищеца е да докаже плащането на твърдяната от него
сума. От събраните в тази насока доказателства, не се установява с извършените от
ищца плащания да са били погасени вземания на неустойка. Приетата ССЕ доказва
плащания единствено на главница и договорна лихва, но не и на неустойка. Погасяване
на кредита се установява и от представената от ЦКР към БНБ справка, като няма
никакви доказателства за плащането и осчетоводяването на суми за неустойка по
процесния договор.
3
Плащането не може да бъде прието за доказано и на основание чл. 161 ГПК.
Вярно е, че на ответника бяха дадени указания да представи договор за поръчителство
(при наличието на какъвто не би съществувало основание за начисляване на неустойка)
и първични счетоводни документи за внесени на каса суми, като бе предупреден за
последиците на чл. 161 ГПК. Във връзка с това задължение от процесуалния
представител е постъпило становище, с което се заявява, че такива не се съхраняват в
дружеството и не могат да бъдат предоставени. Горното не може да бъде определено
като процесуално поведение, което препятства събиране на допуснати доказателства,
защото по делото бе приета ССЕ, изготвена въз основа на справка за счетоводните
записвания, няма доказателства за съставянето на такива документи и за
съществуването им при ответника към момента. Поради това няма основание да се
приложат санкциите на чл. 161 ГПК и искът да се приеме за доказан по размер.
В действителност счетоводните книги не се ползват с материалната
доказателствена сила на официалните документи за съдържащата се в тях информация.
Това налага доказателствената им сила да се преценява с оглед на всички релевантни за
спора данни по делото, включително и за тяхната редовност. Тъй като те
представляват вторични счетоводни документи съобразно класификацията по чл. 4
ЗСч (чл. 6 ЗСч отм.), защото са носител на преобразувана информация за стопанска
операция или за факт, получена от първичен счетоводен документ, който ги
удостоверява, редовността им е обусловена от съставянето им въз основа на такъв
документ. В това се изразява едно от основните изисквания, при съобразяване на които
се осъществява счетоводството на предприятията- за документалната обоснованост на
стопанските операции и факти. (В този смисъл Решение № 88 от 11.06.2015 г. по гр. д.
№ 4559/2014 г. на ВКС IV г. о.) Липсата на първични счетоводни документи разкрива
нередовности при воденето на счетоводството на ответника, но само въз основа на това
не може да се приеме, че всички или част от вземанията за неустойка за били платени
от ищеца. Несъставената съобразно действащите правила счетоводна книга, няма
доказателствена сила за вписаната в нея стопанска операция, но не доказва плащането
на вземания за неустойка от ищеца.
Страната може да изиска представянето на документа от лицето, което го държи,
като в противен случай съдът може да приложи последиците на чл. 161 ГПК.
Прилагането на тези последици е възможно, когато лицето не оспорва съществуването
на документа, но отказва да го представи. Когато се оспорва съществуването на
документа с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен
или унищожен, страната, която се позовава на него ще трябва да установи
съществуването и съдържанието му, а във втория случай и това, че не е загубен или
унищожен по нейна вина. (Решение № 190 от 25.01.2021 г. на ВКС по гр. д. №
4079/2019 г., IV г. о., ГК)
4
Ето защо този иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена
сумата 50 лева за платена държавна такса.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв, в полза на адвокат И. следва да бъде присъдена сумата от 300 лева за адв.
възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъде присъдена
сумата от 180 лева за адв. възн.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните И. М. К., ЕГН
********** и „Мъни плюс мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 12,
ал. 4 от сключения между И. М. К. и „Кредихелп“ ООД, с правоприемник „Мъни плюс
мениджмънт“ ЕАД, договор за заем от 05.02.2019 г. е нищожна поради противоречие
с добрите нрави.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. М. К., ЕГН ********** срещу „Мъни плюс
мениджмънт“ ЕАД, ЕИК ********* иск за осъждането на „Мъни плюс мениджмънт“
ЕАД да заплати на И. М. К. сумата от 50.00 лева- получена без основание за
неустойка по договор за заем от 05.02.2019 г. сключен между И. М. К. и „Кредихелп“
ООД, с правоприемник „Мъни плюс мениджмънт“ ЕАД.
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на И.
М. К., ЕГН **********, сумата от 50.00 лева- разноски за държавна такса по делото.
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв.
Е. Г. И., АК-Пловдив, личен № **********, със служебен адрес –******, сумата от
300.00 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на И. М.
К..
ОСЪЖДА И. М. К., ЕГН **********, да заплати на „Мъни плюс мениджмънт“
ЕАД, ЕИК *********, сумата от 180.00 лева- разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________
5