Разпореждане по дело №402/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и следващите от ГПК, във връзка с чл.413 ал.2 ГПК и е образувано по жалба на “ЧЕЗ Е. Б., със седалище и адрес на управление- Г. С. район С., У. “Г.С.Р.” № 140, с ЕИК .., Ч. процесуалните му представители – адвокатите Н. Б. Н. или И. Я К., от САК, преупълномощени от адвокатско дружество “П. ”, на С. А. Г. С. У. “И. С. № 4. В. Б, . 2, А. 13, насочена срещу Разпореждане №2879/25.11.2008г., постановено по частно гр.д. № 585/2008г. по описа на РС Разлог.

С обжалвания С. акт заявлението на „. Е. Б., подадено Ч. техните процесуални пълномощници, за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК срещу Ш. Д. Т., БУЛСТАТ 10747982. с адрес - гр. Б. У. „. И. Р. № 2. В. С, А. 5, . 2, за сумата от 253,07лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението - 13.10.2008г., до окончателното изплащане на сумата, е било отхвърлено изцяло.

В жалбата се навеждат доводи за постановяване на атакувания С. акт в противоречие с материалния и процесуалния закон, за които се развиват конкретни доводи. Основното оплакване е срещу изводите на първостепенния съд, че в подаденото заявление вземането на дружеството заявител не е индивидуализирано докрай. Аргументи срещу това становище се извеждат от разпоредбата на чл. 410 от ГПК, която дава възможност на заявителят да поиска издаването на заповед за изпълнение, дори и без да представя доказателства за възникването и съществуването на вземането. В този смисъл решаващият съд е излязъл извън кръга на правомощията си, като е обсъждал основателността на претендираното вземане, като дори на това е изградил изводите си като е отхвърлил изцяло издаването на поисканата заповед за изпълнение. Акцентира се в частната жалба, че съгласно чл. 98а от Закона за енергетиката, общите условия на договора е публикуван и влиза в сила между страните по него, без изрично писмено изявление или приемане на всеки един от договорите. Наведени са в частната жалба и оплаквания, че неверен и необоснован е и извода на първостепенният съд, отказал издаването на заповед за изпълнение поради това че заявлението не отговаря на изискванията на чл. 410 ал.2 от ГПК във връзка с чл. 127 ал.1 т. 4 от ГПК, тъй като няма законово задължение, в заявлението да бъде посочен и индивидуализиран имота за който се отнася потребената електрическа енергия, като заявителят в този случай не е задължен да представя информация и за количеството изразходвана електроенергия и единичната и цена. Липсват според частният жалбоподател и сериозни аргументи в подкрепа на становището на съдията от РС Разлог, че не е посочен падежа на възникналите задължения по силата на съществуващ между страните облигационен договор, а също така не е доказано че вземането е и изискуемо. Наведени са доводи и срещу изводите изложени в атакуваното с частната жалба разпореждане, че е нарушена разпоредбата на чл. 411 ал.2 т. 4 от ГПК, като от изписването името на длъжника е видно че той не е български гражданин, но достатъчно е че същият има отделна партида въз основа на подадено от него заявление до дружеството доставчик на ел. енергия, като същият е заведен в регистрите на НОИ като самоосигуряващо се лице, което е достатъчно основание да се приеме че той дългосрочно пребивава в Р България, като тези изводи са съобразени и с легалната дефиниция за обичайно местопребиваване съгласно чл. 48 ал. 7 от КМЧП. Изтъкват се допълнителни аргументи поради това, че в рамките на производството по искане за издаване на заповед за изпълнение, съдията докладчик не може да извършва служебна проверка за регистрация на постоянен адрес от длъжника, като в този случай РС Разлог a priori е решил, че длъжника няма обичайно местопребиваване на територията на РБ. Не на последно място е наведено и процесуалното възражение, че ако е считал че за обстоятелствата които е счел за неустановени и недоказани не се представят убедителни доказателства, съдът сезиран със заявлението за издаване на заповед за изпълнение е следвало по реда на чл. 101 от ГПК да задължи заявителят да представи доказателства, преди да отхвърли искането изцяло като неоснователно. С частната жалба като правен резултат се иска отмяна на определението на районния съд с произтичащите от това законни последици.

Към жалбата са приложени общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на дружеството жалбоподател, служебна бележка и извлечение от книгите на дружеството заявител.

Благоевградският окръжен съд в решаващия състав, като съобрази доводите на жалбоподателя и данните по първоинстанционното дело, намира следното:

За да постанови атакуваното разпореждане районният съд е изложил съображения, че заявлението, послужило като основание за започване на заповедно производство, не отговаря на изискванията на чл. 410 ал. 2 във връзка с чл. 127 ал. 1 т. 4 от ГПК, тъй като не са конкретизирани обстоятелствата, от които произтича вземането на дружеството заявител. Отделни правни съображения за отхвърлянето на подаденото заявление са изложени във връзка с разпоредбата на чл. 411 ал.2 т. 4 от ГПК поради липса на доказателства за отсъствието на пречката визирана в цитирания текст.

Предявената жалба е процесуално допустима, като депозирана в срока от надлежно процесуално легитимирана страна, насочена срещу акт подлежащ на обжалване пред по – горната инстанция, по силата на изричната разпоредба на чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна, по следните съображения:

Законодателят е установил в нормата на чл.411, ал. 2, т. 4 ГПК, че съдът издава заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК при наличие на предвидените за това положителни предпоставки в чл.410, ал.1, освен когато длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Р България.

В конкретния казус районният съд е приел от фактическа страна, че няма данни длъжникът по заявлението Ш. Д. Т., като физическо лице да е с обичайно местопребиваване в страната, доколкото няма данни за същия да е търговец, за да се преценява дали мястото му на дейност е на територията на Р България. Този си извод съдията от РС Разлог е обосновал на първо място с факта, че самият заявител не е конкретизирал дали посочения от него адрес на длъжника е постоянен или адрес на обичайно местопребиваване, вкл. и пред кои административни служби същият е заявен, по аргумент от чл.53 ГПК. На самостоятелно основание е посочил, че наличието на Код по БУЛСТАТ на длъжника не е основание да се приеме, че обичайното му местопребиваване е в Р България, тъй като по смисъла на специалния закон /Закона за регистър БУЛСТАТ/ последният съдържа данни за адреса за кореспонденция на чужденеца на територията на РБългария с всички държавни институции, като съгласно чл. 3 ал.1 т. 10 от цитирания закон, в този регистър се вписват чуждестранните ФЛ, които не притежават ЕГН или личен номер на чужденец. Правейки анализ на установените от ГПК и цитирания Закон за регистър БУЛСТАТ понятия районният съд заключил, че понятието “адрес за кореспонденция”/включително с други държавни институции/, не отразява в себе си по съдържание наличието на “постоянен адрес” и/или “обичайно местопребиваване”. Поради непосочването на ЛНЧ районният съд заключил, че длъжникът по заповедното производство няма обичайно местопребивавене в страната.

Видно от мотивите на първостепенния съд, изтъкнати са и други правни основания във връзка с отказа за издаване на заповед за изпълнение по подаденото заявление – наведени са доводи и за нередовност на заявлението, поради неконкретизиране на източните на облигационно задължение от страна на длъжника в полза на дружеството заявител, както и доводи за липса на убедителни доказателства за настъпване на изискуемостта на вземането.

Първостепенният съд е приел, че заповедното производство е особено едностранно такова, поради което и за заявлението, което е образец, може да бъде оставено без движение само в хипотезата на сезиране на съда с искане не в утвърдената форма или грешен образец. Липсата на реквизитите по чл.127 ал.1 ГПК не е основание за оставяне без движение, а за отказване на издаване на заповед за изпълнение, като с обжалваното по настоящото дело разпореждане е отказал искането за издаване на заповед за изпълнение изцяло.

Благоевградският окръжен съд в решаващия състав намира изводите на районния съд за обосновани и правилни, постановени в съответствие със съдопроизводствените правила и материалния закон.

Изцяло се споделя от решаващия състав становището, че заявителят е този, който със заявлението следва да посочи по съответния начин, включително и в т.14 от образеца на заявлението, дали длъжникът има обичайно местопребиваване на територията на страната, каквото е изричното изискване на чл.411 ал.2 т. 4 ГПК. Макар в конкретния казус в заявлението да е бил посочен адрес на длъжника в Г. Б. заявителят в случая не е посочил дали адреса на длъжника е такъв на неговото обичайно местопребиваване. Дори и да се приемат за правилни доводите наведени с частната жалба, по аргумент на становище на ВКС на РБ/Определение № 92 – 03.02.2011г. на І г.о. на ВКС на РБ по т.д. № 8/2011г./, че за наличието на постоянен адрес или седалище на територията на РБ – чл. 411 ал.2 т. 3 от ГПК и за обичайното местопребиваване или място на дейност в страната – чл. 411 ал. 2 т. 4 от ГПК, първоинстанционният съд не събира доказаталества, а се основава на посочените в заявлението факти, то в настоящия случай в заявлението не е имало посочване на такива факти. В тази връзка посочването на адрес на длъжника в Г. Б. след като от неговото име е видно че същият е чужд гражданин не е достатъчно. Вярно е, че заявителят не е длъжен за обстоятелствата по чл. 411 ал. 2 т. 3 и 4 от ГПК да сочи удостоверения или други писмени доказателства, тай като отсъствието на тези обстоятелства може да бъде установено по – късно при връчването на заповедта за изпълнение по реда на чл. 47 от ГПК, но с оглед на редовността на депозираното заявление заявителят е бил длъжен да посочи дали длъжника, който е чужд гражданин има постоянен адрес или седалище на територията на РБ и да посочи данни за наличието на обичайното местопребиваване или място на дейност в страната ако има такова, а посочване за тези обстоятелства в заявлението въз основа на което се е произнесъл първоинстанционния съд в Г. Разлоглипсват.

При преценката на изводите на първоинстанционния съд от въззивната инстанция, следва изрично да се отбележи, че същият е извел изводите си за отсъствието на обстоятелствата по чл. 411 ал. 2 т. 3 и 4 от ГПК въз основа на анализа на правните норми регламентиращи тези правоотношения. Така специалния материален закон /Закона за чужденците в Р България/, в чл.23 е разграничил пребиваването на чужденците в страната на краткосрочно и дългосрочно, като в следващите текстове е дал подробна регламентация на възможностите за дългосрочно пребиваване, каквото по същността си е и обичайното местопребиваване по смисъла на чл.411, ал.2, т.4 ГПК. От своя страна Закона за българските личните документи в чл.55, ал.3 сочи, че на всеки чужденец, на който е разрешено да пребивава в страната по реда на ЗЧРБ, за срок, по–голям от три месеца, се издава разрешение за пребиваване, съобразно посочения Регламент /ЕО/ 1030/2002г. Последният е установил основните изисквания спрямо документите, издавани на чужденци в страните от общността, като е посочил и че всяка държава може, освен задължителните реквизити в документите, да предвиди и др.такива на местно ниво. Другият относим към казуса материален закон – Закона за гражданската регистрация /ЗГР/ в чл.3, ал.2, т. 2 сочи, че в регистрите на населението се вписват и онези чужденци, които са получили разрешение за постоянно пребиваване в Р България или такива без гражданство, които трайно и преимуществено са се установили в страната.

При така регламентираните от правните норми обществени отношения, касаещи установяването на обичайното местопребиваване на чужденци в Р България следва да се заключи, че действително по делото няма данни дали посочения от заявителя адрес е такъв, на който длъжникът се е установил трайно и преимуществено така, както изискват ЗЧРБ, ЗБЛД и ЗГР. Последното навежда на извод, че постановеното разпореждане на районния съд е правилно и обосновано и следва да се остави в сила. Този извод на въззивната инстанция се потвърждава и от обстоятелството, че пред настоящата инстанция също не се представят доказателства, че посочения адрес на длъжника в заявлението е неговият постоянен адрес или седалище на територията на РБ или обичайното местопребиваване или място на дейност в страната, като очевидно се доказва отсъствието на основанието по чл. 411 ал. 2 т. 4 от ГПК, на което първоинстанционния съд, макар и при липса на сигурни доказателства се е позовал. Дори и да беше уважил депозираното заявление, ако адрес посочен като адрес на длъжника не е неговият постоянен адрес или седалище на територията на РБ, то при опита издадената заповед да му бъде връчен, той щеше да остане неуспешен и това щеше да послужи като основание за обезсилване на издадената заповед, по силата на основанието на чл. 415 ал. 2 от ГПК, като се стигне до същия правен резултат. /Определение № 92 – 03.02.2011г. на І г.о. на ВКС на РБ по т.д. № 8/2011г.; Определение № 513 – 24.06.2010г. на І т.о. на ВКС на РБ по т.д. № 276/2010г. и Определение № 87 – 22.01.2010г. на І т.о. на ВКС на РБ по т.д. № 846/2009г./

Допълнителни правни аргументи следва да бъде изложени и поради това, че като е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение в конкретния казус, съдът не е лишил молителят в заповедното производство да реализира правата си за в бъдеще, както по реда на чл.410 и сл. ГПК, така и по исков ред, като подаде ново заявление, респективно искова молба, към която представи съответните доказателства.

Пак за пълнота на изложението с наведени в частната жалба оплаквания въззивната инстанция се счита длъжна да отбележи, че изцяло споделя мотивите на районната такава досежно неоснователността на заявлението и поради недостатъчната конкретизация на източника на облигационното задължение от длъжника към заявителя и най – вече за индивидуализирането на паричната претенция по период. Дори и да се приеме че при искане по реда на чл. 410 от ГПК не е задължително да се представят от заявителят доказателства за установяването на вземането, липсата на прецизност на претенцията по размер и период за който тя се претендира, прави невъзможна и проверката в рамките на това специално производство за това дали вземането се оспорва от длъжника, тъй като не е достатъчно длъжника само да твърди че вземането съществува. Той е задължен в заявлението точно и ясно да конкретизира неговите параметри – дължима сума и период за която тя се дължи.

Възраженията за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, който е оставил искането без уважения изцяло, поради това че не е указал на заявителя по реда на чл. 101 от ГПК какви нередовности на заявлението е длъжен да отстрани, са неоснователни и правно несъстоятелни, тъй като не намират опора в разпоредбите на закона. Нормата на чл.410 ал.2 ГПК сочи изрично към кои разпоредби от общата част на ГПК препраща и те се отнасят единствено за редовността на заявлението. Действащият процесуален кодекс не съдържа разпоредба в глава 37 – Заповедно производство, която да сочи, че при нередовност на заявлението се препраща към нормата на чл.129 ГПК. При липса на такава норма следва да се съобрази разпоредбата на чл.425 ал.2 ГПК която изрично визира, че съдът може да даде указание за отстраняване на нередовността само на съответния образец, но не и на съдържанието на заявлението. Поради изложените съображения изводът на районния съд, че липсата на реквизитите по чл.127 ал.1 ГПК е основание за отхвърляне на заявлението изцяло и по същество, а не за оставяне на същото без движение, изцяло се споделя от настоящия състав на ОС Благоевград.

По изложените съображения атакуваното определение се явява правилно и законосъобразно, като следва да бъде оставено в сила, а искането за присъждане на направени разноски от дружеството жалбоподател по настоящето производство – да се остави без уважение, като неоснователно.

Мотивиран от изложеното и на посочените основания, Благоевградският окръжен съд

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ В СИЛА Разпореждане №2879/25.11.2008г., постановено по частно гр.д. № 585/2008г. по описа на РС Разлог.

Определението на съда е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: