Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 2842 16.07.2018 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично заседание на пети юли две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 7489 по описа на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е
сезиран с искова молба от „ОТП Факторинг България”
ЕАД, ЕИК ********* против С.Н.П., ЕГН **********, с която е предявен осъдителен
иск с правно основание по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.
с чл. 430 и сл. ТЗ, вр. с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди, че по силата на
договор за кредит за текущо потребление от 04.10.2007 г. кредиторът “Банка ДСК”
ЕАД предоставил на ответника кредит в размер 10 000 лв., изцяло усвоен по
разплащателна сметка. Същият следвало да бъде погасен чрез 120 месечни вноски с
падеж 3-то число на текущия месец и краен срок – 03.10.2017 г. В договора била
уговорена възнаградителна лихва, формирана от два
компонента – базов лихвен процент, който към датата на сключването му се
равнявал на 5,19 %, и стандартна надбавка в размер на 7,51 процентни пункта,
или общо 12,70 %.
На 27.02.2008 г. между страните
бил сключен нов договор за текущо потребление за сумата от 9000 лева, изцяло
усвоена, която следвало да бъде върната на 120 месечни вноски, с падеж – 25
число, краен срок 26.02.2017 г. и възнаградителна
лихва от 12,70 %.
На 31.01.2011 г. между банката
и ответника било сключено допълнително споразумение, според което постигнали
съгласие, че – остатъкът от дълга /главница и лихви/ по двата договора възлиза
на 17 972 лева; срокът за издължаване става 120 месеца, считано от датата
на подписването му, с падеж 25 число; лихвата е в размер на 14,95 %; запазват
се предходни поръчителства и се учредява ново; ползва се 9 месечен гратисен
период, през който се дължи само част /50 %/ от уговорената лихва; определя се
крайна падежна дата – 25.01.2021 г. Според т.20.1 ОУ към споразумението,
при неплащане на месечна вноска – от деня,
следващ падежната дата, частта от вноската, представляваща главница, се
олихвявала с договорна лихва, увеличена с надбавка за забава в размер на 10
процентни пункта. Съобразно т.20.2 ОУ, при забава в плащането на главница и/или
лихва над 90 дни, целият остатък от кредита ставал автоматично предсрочно
изискуем, при което се олихвявал с договорения лихвен процент, ведно с надбавка
от 10 % пункта.
Кредитът не бил обслужван
регулярно и поради неизпълнение на поетите задължения за период от 14 месеца,
считано от 29.11.2011 г. настъпила предсрочна изискуемост. Изявлението за това
достигнало до ответника с връчване на заповедта по чл. 417 ГПК, издадена в
полза на банката, респ. – с получаване на исковата молба.
С договор за продажба на
вземания /цесия/ от 30.01.2013 г. „Банка ДСК“ ЕАД прехвърлила вземанията си,
заедно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, включително с
изтеклите лихви, на ищцовото дружество. Твърди се, че
длъжникът е уведомен за цесията от цесионера по силата на изрично пълномощно,
дадено от цедента. В случай, че това уведомяване не е
надлежно, ответникът следвало да се счита уведомен с връчване на исковата
молба. С оглед изложеното, се моли за осъждане на ответника да заплати сумата
от 18 509,16 лева – непогасена
главница /с настъпил и ненастъпил падеж
- вж. изменение на иска по чл. 214 ГПК – протоколно опр.
от 05.07.2018 г./, ведно със законната лихва от постъпване на исковата молба в
съда до погасяването. Претендират се разноски.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. В
представените договори и споразумение липсвало посочване на размери на дължими
вноски, както и на такива, които не били погасени. Според чл. 3 от
споразумението, банката следвало да събира служебно дължимата сума от авоара по
разплащателна сметка, в която връзка липсвали доказателства – дали банката е
заплащала служебно суми, в какъв размер и за кой период, респ. предприела ли е
действия за блокирането й. Оспорва се извлечението от счетоводни книги.
Възразява се
изцяло относно начина, по който банката извършвала погасяване на кредита през
целия период на действие на договора. За периода 2007 г. – 2011 г. и обявяване
на кредита за предсрочно изискуем, лихвеният процент вероятно бил променян, за
което ответникът не бил уведомяван, нито му бил предоставян нов погасителен
план. Оспорва действителността на размерите на уговорените лихви от 14,95 %,
както и наказателната надбавка в размер на 5 пункта. Те превръщали кредита в непогасяем. Лихвите и неустойките били необосновано
завишени спрямо останалите отпускани кредити от банката и другите търговски
банки към 2007 г., 2008 г. и 2011 г. Само този кредитор начислявал и
капитализирал лихвата по кредитите, т.е. начислявал лихва върху лихва, което
противоречало на закона. Клаузите на договора, с които се уговарял размерът на
лихвите, противоречали на морала и накърнявали добрите нрави, при което били
нищожни на основание чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Такава била и уговорката за
неустойка, а алтернативно – тя била и прекомерна, съгл. чл. 92, ал. 2 ЗЗД, при
което се моли за намаляването й.
Искът се
оспорва и по размер, тъй като всички погашения били отнесени за лихви и такси,
вместо за главница. Оспорват се и размерите на договорна и наказателна лихви /за които претенции производството е
прекратено/.
Оспорва се
превръщането на кредита в предсрочно изискуем. Моли се за отхвърляне на иска.
Не се претендират разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията
на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
За
основателност на претенцията, ищецът следва да установи при условията на пълно
и главно доказване възникване на спорното вземане и неговия размер, в т.ч. –
наличието на валидни правоотношения по договори за кредит, ведно с Общи условия
и допълнително споразумение към тях, сключени между ответника и трето лице –
кредитор „Банка ДСК“ ЕАД; предоставяне на уговорените суми и усвояването им;
наличие на твърдените предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост на
вземането, за която ответникът е уведомен; валидно прехвърляне на вземанията на
30.01.2013 г. с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, за който
ответникът е уведомен от цедента, т.е. както по
основание, така и по размер дължимостта на процесната сума за главница.
Ответникът следва да проведе
насрещно доказване, както и да установи възраженията и твърденията в отговора,
вкл. за нищожност на договорни клаузи и тяхната прекомерност; за наличието на
неравноправни клаузи и неправилен ред при отнасяне на погасяванията му, а при
установяване на горните предпоставки от ищеца – следва да докаже, че е погасил.
При така
разпределената доказателствена тежест, съдът приема
иска за частично основателен по следните съображения:
На основание
чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като
безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между
ответника – кредитополучател и трето лице – кредитор „Банка ДСК“ ЕАД, са
сключени договори за кредит на 04.10.2007 г. и от 27.02.2008 г., при ОУ, ведно
с допълнително споразумение към тях от 31.01.2011 г., със соченото в исковата
молба съдържание; че предоставените парични суми са усвоени /вж. Определение по
чл. 140 ГПК № 10761/17.11.2017 г. – л.166-168/.
Съдът
приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите по
делото писмени доказателства – договори за кредит и доп. споразумение.
В
последното е уговорено /л.24/, че към момента на сключването му, от предоставените
по другите два договора парични средства от общо 19 000 лева, остатъкът за непогасена
главница възлиза на сумата от 16 394,98 лева, като има неплатени вземания за
редовна и наказателни лихви. Страните са се споразумели, че по отношение на „остатъка
от дълга“ – 17568 лева /неясно определен размер, т.к. същият не е сбор от
упоменатите като неплатени суми/, се променят условията по двата договора.
Окончателният срок за плащане е продължен до 31.01.2021 г., уговорена е
договорна лихва от 14.95 %. Според ССЕ, кредитополучателят е ползвал 9 месечен
гратисен период по чл. 2 от доп. споразумение, в който е плащал 50 % от
дължимата лихва от 109,43 лева, както е посочено и в съглашението. Според
чл.2.2 – непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка на
главницата на първия работен ден, следващ последната падежна дата на гратисния
период.
Твърди се,
че поради забава в плащането на погасителни вноски, кредитът е обявен за предсрочно
изискуем - 29.11.2011 г. Според заключението на ССЕ, което съдът кредитира като
ясно и компетентно изготвено, към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 07.11.2012 г. /по уст. искове производството е
прекратено като недопустимо/, ответникът не е погасил 14 месечни вноски и са
налице 408 дни забава до датата на предсрочната изискуемост. Налице е
обективната предпоставка за обявяването й, като в ОУ е уговорена и изрична
възможност за това – чл. 20.2. В тази връзка възраженията на ответника в
отговора са неоснователни. Същият е бил неизправна страна в правоотношението и
е допуснал неизпълнение на задълженията си, неплащайки в значителен период от
време /над година/ договорните вноски по споразумението.
За
предсрочната изискуемост следва да се коментира и субективният елемент –
уведомяването на длъжника, който в случая е неразривно свързан с договора за
цесия, чрез който ищецът се легитимира като нов кредитор.
Относно
договора за цесия от 30.01.2013 г. и придобиване на вземанията спрямо ответника
– по делото няма спор. В срока по чл. 131 ГПК /преклузивен/, не са въведени
възражения, поради което и съобразно представените по делото доказателства,
съдът приема, че ищецът е носител на материалните права. Видно от приложението
към договора, именно задълженията по процесния кредит
са прехвърлени на ищеца и той е титуляр на вземанията.
Не се установява ответникът да е уведомен за
прехвърлянето преди процеса, но това не се отразява на правата на ОТП, т.к.
уведомяването е настъпило в хода на процеса с получаване на приложените към
исковата молба документи. Изходящото
от упълномощения - цесионер уведомление /вж. пълномощно – л.13/, приложено към
исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване
на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера – вж
Решение
№ 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин
уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК
/за възможността договорът за
цесия да бъде съобщен с исковата молба – трайна съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013
г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на
ВКС, ІІ т. о./.
Предвид
изложеното, съдът приема, че ответникът е надлежно уведомен за извършената
цесия, а и същият не е възразил в обратна насока.
Не са налице пречки с договора за цесия да се
прехвърли валидно възникнало и съществуващо вземане, макар и с ненастъпил
падеж, който да настъпи по-късно /виж Решение
№ 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о./.
Ето защо, в производството се установява
наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за цесия
между ищеца и „Банка ДСК“, по което е цедирано
вземането, произтичащо от процесните договори за
кредит и доп.споразумение, за което прехвърляне ответникът е уведомен.
Относно предсрочната изискуемост:
Няма спор, че тя не е обявена на ответника
преди подаването на исковата молба. Последната има характер на волеизявление на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и с връчването на препис от
нея, предсрочната изискуемост се обявява на длъжника, което представлява
основание за предявяване на осъдителен иск. Така настъпилото обявяване следва
да се зачете от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Относно спорния преди време въпрос – дали
цесионерът може да упражни това право от името на Банката и необходимо ли е
изрично делегиране на това право или уговореното общо в процесния
договор „ведно с привилегиите, обезпеченията и
другите им принадлежности“ поглъща и това право, вече е постановена съдебна
практика, а застъпеното в нея становище изцяло се споделя от настоящия състав.
Предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 in fine ЗЗД,
настъпва с волеизявление само на едната от страните. Датата на настъпване й играе
ролята на падеж, като това е моментът, от който кредитът се счита за предсрочно
изискуем. Уведомяването на длъжника представлява елемент от фактическия състав,
без който не може да настъпи предсрочната изискуемост на договора. Тя /по см.
на чл. 71 ЗЗД - във вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ/ е само
подвид на понятието „изискуемост” по общия текст на чл. 69 ЗЗД.
С Решение № 204 от 25.01.2018 г. на ВКС
по т. д. № 2230/2016 г., I т. о. е прието, че „цесията има действие спрямо
длъжника от момента, в който е уведомен за нея от цедента
– чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От тогава, титуляр на вземането е цесионерът, поради
което старият кредитор вече не може да иска изпълнение. Срокът за изпълнение по
правило е установен в полза на длъжника, като при настъпване на определени в
закона или договора /от който възниква прехвърлянето вземане/ факти, приобретателят на вземането, в качеството си на кредитор,
има правото да иска предсрочно изпълнение, вкл. да обяви на длъжника предсрочната изискуемост. Цесионерът придобива
вземането с всичките му принадлежности по чл.99, ал.2 ЗЗД, т.е. с всички
произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права, вкл. правото да
обяви неговата предсрочна изискуемост“.
Следователно, след като цесията е съобщена на
длъжника по чл.99, ал.3 ЗЗД, титуляр на вземането е цесионерът - чл.99, ал.4 ЗЗД, поради което той, в качеството си на кредитор, е легитимиран да иска
изпълнение на вземането на падежа и при липса на такова, да лиши длъжника от
преимуществото на срока, когато същият е уговорен в полза на длъжника, при
наличие на предпоставките, посочени договора за обявяване на предсрочната
изискуемост.
В исковата молба ищецът изрично е поискал при
условията на евентуалност съдът да приеме, че ответникът е уведомен за
предсрочната изискуемост с връчването й. Съдът следва да съобрази настъпилото в
хода на процеса обявяване на кредита за предсрочно изискуем, на основание чл.
235, ал. 3 ГПК. Предвид горното, възраженията на ответника относно настъпването
на предсрочната изискуемост не се споделят.
С оглед
изложеното, елементите от фактическия състав на претенцията – валидно дог.
правоотношение, неизпълнение на съществуващо вземане, прехвърлянето му на ищеца
и предпоставки за настъпване на предср. изискуемост,
която е обявена на ответника, са доказани.
Основният
спорен въпрос е свързан с размера на дължимата сума за главница.
Както се
посочи, според доп. споразумение, непогасеният остатък от заетите средства по
двата договора са били в размер на общо 16 394,98 лева. Именно до този размер
съдът приема иска за основателен. Съображенията за това са няколко.
Първо, не е
ясно по какъв начин е определен т.нар. в споразумението размер на дълга от 17
568 лева. Видно е, че той е по – висока сума от неплатената главница, което
води до единствено логичния извод, че към последната има приобщени и други
акцесорни вземания /напр. лихви, такси, неустойки/, каквито по делото не се
претендират.
Според ССЕ,
размерът на неплатената главница възлиза на тази сума от 17 568 лева, към която
– след изтичане на гратисния период на 26.10.2011 г., са прибавени
капитализирани лихви по чл. 2.2. от доп.
споразумение, както и такса за предсрочна изискуемост от 60 лева. Горното е
извод, вследствие анализ на счетоводството на кредитора. Тези заключения
почиват на изгодни за ищеца данни и не се възприемат като правилни за изхода на
настоящия спор. Подобно капитализиране, съдът приема за неоснователно и
неправомерно осъществено. То е извършено в разрез и противоречие на договорните
клаузи между страните. Видно от чл. 2.4. – при обявяване на предсрочна
изискуемост след изтичане на гратисния период /както е в случая/, отпада капитализацията по чл.2.2., като
считано от датата на предсрочната изискуемост, капитализираните суми отново се считат за дължима лихва.
Само
изложеното е достатъчно за подкрепа на застъпеното становище. Капитализираните
суми не могат да се считат за част от дължимата главница, т.к. те са различни
по основание и вид вземания – акцесорни такива за възнаградителна
лихва и такса предсрочна изискуемост. Подобни претенции не са предявени в
настоящото производство, като съдът дължи произнасяне единствено досежно установен като дължим размер на непогасена
главница, т.е. предоставен, но невърнат заем. Той възлиза единствено и само на
посочения такъв в допълнителното споразумение. Ищецът не доказва главницата
самостоятелно да възлиза на по – висока сума. Счетоводните записвания, които не
почиват на уговорките в съглашението, не могат да бъдат основание за присъждане
на по – висока главница от реално уговорената и дължима. Такси и възн. лихви не се търсят, поради което и не е допустимо
нито от договорна, нито от законова гледна точка, подобни вземания да бъдат
изкуствено добавяни към главницата. По този начин би се стигнало и до
незаконосъобразно завишаване отговорността на ответника, който би дължал главно
вземане в много по – висок размер от реално невърнатия заем, което от своя
страна би довело и до начисляване на договорни, наказателни и законни лихви
върху този по - висок размер, а
съответно и до анатоцизъм, което не е допустимо.
Лихви и
такси по делото не се претендират, поради което и следва да се присъди
единствено чистата стойност на остатъка по кредитите, който възлиза на
посочения в доп. споразумение размер на главницата. Сумата от 17 568 лева не се
приема, т.к. същата включва и други суми, които не са част от нея.
Възраженията
на ответника не се споделят. Същият не доказа плащане на предоставените
кредитни средства. Въпреки изричните указания по чл. 146, ал. 2 ГПК с доклада
по делото, не ангажира доказателства за твърденията си относно достатъчно
парични суми по разплащателната сметка за погасяване на възниквалите
задължения. Недоказаното се приема за нестанало. Такова е и възражението, че в
периода на договора, лихвата по кредита била едностранно завишавана.
Доказателства в тази насока не са ангажирани, като страната изрично се отказа от
искането за допускане на ССЕ. Ето защо и не се приема, че лихвеният процент е
бил завишаван. В тази връзка и възражението за недействителност на уговорките
за дог. и наказателни лихви не се споделя. Доказателства в тази насока отново
не са ангажирани. Същевременно, няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва /чл. 240, ал. 2 ЗЗД/ или неустойка за
забавено изпълнение на парични задължения /чл. 92 ЗЗД/ над размера на законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72 от 8.04.1994 г.
е определен само размерът на законната лихва. Със заключителната разпоредба § 1
е отменено РМС № 1238 от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на
договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер на договорната
лихва /вж Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., Решение № 61 от 21.10.2015 г. по т. д. № 894/2014 на I т. о.
и др./.
По
действащото законодателство максималният размер на договорната лихва /възнаградителна/ е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. В настоящия случай, начисленият
размер от 14,95 % годишно, който не надвишава значително и прекомерно законната
лихва, не противоречи на добрите нрави и не представлява уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Същото важи и за наказателната лихва, чийто размер не противоречи на добрите
нрави. Следва да се отбележи, че конкретни възражения в тази насока, които да
бъдат обсъдени, не са въведени, а искането за намаляването поради прекомерност
е недоказано, т.к. не са ангажирани доказателства за реалните вреди от
неизпълнението. Освен това, принципно следва да се има предвид, че чрез доп.
споразумение се опрощават известни вземания на длъжника – намалява се размерът
на общото задължение от 17972 лева на 17568 лева, като се предвижда гратисен
период за плащане на лихвата и срокът за издължаване по предходните договори се
продължава.
Относно
реда на погасяване, ответникът се отказа от искането си за допускане на ССЕ,
чрез което да установи възражението си за неправилно предприет такъв от
кредитора, при което и това му възражение е недоказано и не се приема. От
приетата ССЕ се установява, че след споразумението има извършени плащания, но с
тях са погасени лихви по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Тези плащания няма да бъдат
взети предвид, т.к. с тях са погасени съществуващи задължения. След настъпване
на предсрочната изискуемост също има плащания
- на 08.12.2011 г., 04.03.2015 г. и 17.04.2015 г., но със същите са
погасени натрупани договорна лихва и санкционна такава, както и разходи на
кредитора. Съобразно подписаното доп. споразумение, към датата на сключването
му с категоричност е имало неплатена главница в сочения размер от над 16 хил.
лева. Последвалото погасяване /касае предимно плащане на възн.
лихви в гратисния период/ не е неправомерно, т.к. са платени съществуващи и
налични задължения на кредитополучателя. Както се посочи възраженията за
недействителността на клаузите не се споделят. Недоказани останаха и
твърденията, че лихвите и надбавките са необосновано завишени в сравнение с
останалите кредити в банката и другите банки в страната.
Предвид
изложеното, възраженията в отговора не се споделят. Основателно е единствено
това за неточен размер на търсената главница, която не възлиза на претендирания
размер, т.к. в него са включени и други акцесорни вземания за лихви и такси, каквито не се претендират и
не могат да бъдат едно цяло с главницата.
С оглед
горното, искът е основателен и доказан до размера от 16394, 98 лева, а за
разликата следва да бъде отхвърлен. Ответникът не доказва плащане. Сумата
следва да се присъди ведно със законната лихва от постъпване на исковата молба
в съда до погасяването, като последица.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на
спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат и на двете страни на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
Ищецът е направил
искане, няма списък по чл. 80 ГПК, но е представил доказателства за плащане на
740,37 лева – ДТ; 120 лева – депозит ССЕ и на осн.
чл. 78, ал.8 ГПК, вр. с ЗПрП,
съдът определя дължимо юрк. възнаграждение в размер
на 150 лева, предвид конкретната фактическа и правна сложност на делото, цената
на иска, положените процесуални усилия, явяването в о.с.з. По съразмерност, на
ищеца се дължи сумата от общо 894,96 лева.
Ответникът не е
претендирал разноски.
Така мотивиран,
съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА С.Н.П., ЕГН **********, с адрес: *** да плати на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, ет. 2, следните суми: 16394, 98 лева /шестнадесет хиляди
триста деветдесет и четири лева и деветдесет и осем стотинки/ - непогасена
главница, дължима по допълнително споразумение от 31.01.2011 г. към договор за
кредит от 04.10.2007 г. и договор за кредит от 27.02.2008 г., сключени с „Банка
ДСК” ЕАД, ЕИК *********, вземанията по които са предсрочно изискуеми и
прехвърлени на „ОТП Факторинг България” ЕАД с договор
за цесия от 30.01.2013 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на
исковата молба в съда – 06.06.2016 г. до окончателното погасяване и общо 894,96 лева /осемстотин деветдесет и
четири лева и деветдесет и шест стотинки/ - разноски по съразмерност за
настоящото производство, като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата над уважения до пълния предявен размер от 18509,16 лева, като
неоснователен.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП