РЕШЕНИЕ
№ 906
гр. Пловдив, 18.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Таня Асп. Георгиева Точевска
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева Точевска Гражданско
дело № 20215330119754 по описа за 2021 година
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и
трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, вр. чл. 86 от ЗЗД и чл. 138 от ЗЗД.
Ищецът В. М. Л., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник ***Д.Б., е предявил
против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46,
представлявано от *** ***, иск за признаване на установено, че ищецът не дължи сумата от
221 лева- възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***/ 22.12.2020 г. и против
„Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано
от *** ***, иск за признаване на установено, че ищецът не дължи сумата от 1 059 лева-
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство № ***/ 22.12.2020 г.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт” АД бил
сключен договор за паричен заем № ***/ 22.12.2020 г., по който на лицето била
предоставена в заем сумата от 1 500 лева, при възнаградителна лихва от 35 % и ГПР- 41, 37
%. Макар да се посочвало, че общата дължима сума по договора 1 721 лева, в чл. 4 се
предвиждала неустойка при непредставяне на обезпечение- осигуряване на двама
поръчители, отговарящи на определени условия, учредяване на банкова гаранция или
сключен договор с дружество- гарант. На датата на договора за кредит бил сключен още
един договор, но между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД- за предоставяне на
поръчителство, по който „Файненшъл България” ЕООД поел задължение да обезпечи пред
1
„Изи Асет Мениджмънт” АД задълженията на ищеца по кредита, като за услугата се
дължало възнаграждение в размер на 1 059 лева, платимо с вноските по кредита. Към двата
договора бил изготвен погасителен план, според който за периода 06.01.2021 г.- 29.09.2021
г. ищецът трябвало да погаси 20 двуседмични вноски, всяка от по 139 лева. Всяка вноска
включвала главница, лихва и възнаграждение за поръчителя. До момента ищецът бил
заплати всички суми по двата договора. Договорът за заем бил недействителен на няколко
основания. Съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК следвало да е вписана коректно общата
дължима сума. Общият разход по кредита според параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК включвал
всички разходи по кредита (лихви, комисионни, такси), както и тези по допълнителните
услуги. Именно това представлявал ГПР, но в него не било включено възнаграждението за
поръчителя, а това бил разход, който е свързан с договора за кредит. По този начин се
заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и така ГПР надвишавал 50 %. Отделно от това,
възнаградителната лихва надвишавала двукратния и трикратен размер на законната, поради
което клаузата за нея била нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Относно
лихвата не било спазено и изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото в договора не били
вписани размерът й и начинът й на прилагане. Предвид недействителността на договора за
кредит, такъв се явявал и договорът за поръчителство, защото по закон то можело да
съществува само за действително задължение. Клаузата за възнаграждение на гаранта била
недействителна, защото целяла да заобиколи чл. 21 ал. 1 от ЗПК. Отделно от това, първият
ответник бил едноличен собственик на капитала на втория и практически възнаграждението
за поръчителя ползвало заемодателя, като така само се оскъпявал кредита. Предявяват се
установителни искове за признаване недължимостта на сумите за договорна лихва и
възнаграждение за поръчителство. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез
пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от „Файненшъл България” ЕООД, с
аргументи за неоснователност на иска. Посочва се, че с оглед гаранционната сделка по
поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ТЗ.
Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било
израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не противоречал
на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за
всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът
отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал
сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя.
Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал
за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството
било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна
сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в
исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с
аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за
потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали
разпоредбите на ТЗ. Излагат се съображения и за действителност на договора за кредит.
2
Лихвеният процент отговарял на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, като той бил
фиксиран и непроменлив за срока на договора, което било достатъчно за съответствието му
със закона. Лихвата представлявала цената на предоставената услуга, като тя била посочена
в погасителния план. В договора пък бил посочен лихвеният %, като в закона нямало
изискване за посочването му и като сума. ГПР също бил ясно посочен, съдържала се и
общата сума, като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното
правоотношение и освен това то не било дължимо към кредитора, а към гаранта за
предоставената услуга. Клиентът знаел какви за условията за обезпечение още преди
подписване на договора и можел да избере някоя от другите алтернативи, като дори имал
възможност и след сключването да се откаже от договора в 14 дневен срок. Нямало и
нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 11 и 12 от ЗПК. Моли за отхвърляне на иска. Претендира
разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се
явява и не се представлява.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от „Изи Асет Мениджмънт” АД, с
който се моли искът да се отхвърли изцяло. Неоснователни били и твърденията на ищеца за
нарушаване на специалните изисквания на ЗПК. Лихвата представлявала цената на
предоставената услуга на заемателя, която нямала нормативно ограничение. Законната лихва
по чл. 86 от ЗЗД нямала възнаградителен характер, за разлика от договорната, която се
определяла по взаимно съгласие между страните и затова законната лихва не била показател
за нейния размер. Ищецът се бил съгласил с размера на възнаградителната лихва и в случая
нямало неравноправие или нарушаване на добрите нрави. На следващо място, ГПР не бил
по- висок от пет пъти размера на законната лихва, като в него се съдържали разходите,
пряко свързани с договора за кредит, докато възнаграждението за поръчителство не било
част от кредита и се дължало на гаранта. ГПР бил непроменлив, като договорът за
поръчителство влизал в сила само при непредставяне на обезпечение, за което клиентът бил
предварително информиран. ГПР се изчислявал към момента на сключване на договора и
нямало как изначално да е ясно дали ще се представи или не обезпечение, поради което не
можело да се включат евентуални бъдещи несигурни разходи. Неоснователни били и
твърденията за недействителност на договора за поръчителство, като в тази връзка се
развиват сходни съображения с тези в отговора на другия ответник. Моли за отхвърляне на
исковете, също претендира разноски. В с.з. страната също не се явява и не се представлява.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ********* е бил сключен
договор за паричен заем № ***/ 22.12.2020 г., по силата на който заемодателят е
предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 500 лева. Кредитът е отпуснат при
следните условия: на 20 двуседмични вноски, с краен падеж- *** г., с фиксиран годишен
лихвен процент по заема- 35 %, при ГПР- 41, 37 % и общ размер на всички плащания- 1 721
лева.
Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД пък е сключен договор за
3
предоставяне на поръчителство № ***/ 22.12.2020 г., с който ищецът възлага на ответника
да му издаде гаранция за плащане на кредита, срещу възнаграждение за тази услуга от 1 059
лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.
Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и
погасителния план към него и договорът за предоставяне на гаранция.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил
заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Доколкото с исковата молба като предмет на процеса са въведени и двата договора-
за кредит и за предоставяне на гаранция, по отношение на които се твърди, че са нищожни,
те следва да бъдат обсъдени откъм съдържание, за да се прецени дали действително
съответните клаузи от тях са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.
Императивно изискване като основание за действителност на договора за
потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима
сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява
вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова
е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 37 %, а
фиксираната лихва- 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно
4
какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата
сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 1 721 лева.
Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място
(22.12.2020 г. ***), дори със същия номер на договора (***), е сключен друг договор с трето
за кредитното правоотношение лице (вторият ответник) за поръчителство, с който се
обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на
ответника се дължи възнаграждение в размер на 1 059 лева. Именно в тази връзка двата
договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е
предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка
за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от
съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за
гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и
договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има
вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но
размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от
договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в
договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител
или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант
(какъвто в случая се явява вторият ответник), с който да сключи договор за гаранция, за
което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че
възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва
да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за
потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да
плати.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Посочването в договора за кредит само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба
на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
5
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора за
кредит трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Необходимостта от предоставянето на ясна информация за финансовата тежест на кредита е
и с цел извършването на информиран избор от потребителя относно договора, който да
сключи. В противен случай потребителят би бил препятстван да сключи договора за кредит
при найблагоприятните за него условия.
Според договора за кредит ГПР е 41, 37 %, но това не е размерът на действителните
разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранцията по другия
договор, а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази
клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи
на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за
допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по
естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл.
21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат
заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в
посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът за заем, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание
6
чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една
нищожна кредитна сделка.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК. Според разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи. В този смисъл първият иск за признаване на установено, че
ищецът не дължи възнаградителната лихва по договор за паричен заем се явява основателен
и като такъв следва да се уважи.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в
размер 2/3 от отпуснатия кредит, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави и
против интересите на потребителя. Това е така, тъй като по този начин се генерират
допълнителни разходи за потребителя, извън установения ГПР. В този случай следва да
намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи,
установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са
недействителни. Оттук и искът се явява основателен, като следва да се признае за
установено, че както клаузата за предвиждане на обезпечение по сключения допълнителен
договор за гаранция, обезпечаващ кредита, също е предвидена в противоречие със
специалния закон и се явява нищожна. При това положение и вторият иск за признаване на
установено, че ищецът не дължи възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство се явява основателен и като такъв следва да се уважи.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищeцът е заплатил държавна такса в размер на 100 лева,
която сума следва да му се възстановят от ответника, като законна последица от решението.
Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е
заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение
на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за
правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от ***,
поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на исковете тук следва да бъде
изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., вр. параграф 2а
от ДР на Наредбата (доколкото се представят доказателства, че адвокатското дружество е
регистрирано по ЗДДС), предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение
от 720 лева с ДДС, която сума следва директно да се присъди в полза на пълномощника.
Поради изложеното, съдът
7
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” №
28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** ***, от една страна и В. М.
Л., ЕГН: **********, от ***, от друга, че ищецът не дължи на този ответник сумата от 221
лева- възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***/ 22.12.2020 г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Файненшъл България”
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул.
„Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** ***,
от една страна и В. М. Л., ЕГН: **********, от ***, от друга, че ищецът не дължи на този
ответник сумата от 1 059 лева- възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство № ***/ 22.12.2020 г.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от *** *** и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** ***, да заплатят на В. М. Л., ЕГН:
**********, от ***, направените разноски по делото- внесена държавна такса в размер на
100 лева (сто лева).
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от *** *** и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** ***, да заплатят на ***, БУЛСТАТ:
*********, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Райко Даскалов“ № 68, ет. 3, офис 4, адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищеца В. М. Л., ЕГН: **********, безплатно
процесуално представителство по делото, в размер на 720 (седемстотин и двадесет лева) с
ДДС, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
8
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9