№ 10086
гр. София, 29.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110158083 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на П. Д. К. срещу „С.К.” АД, с която е предявен
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 25 лв. - частичен иск от сумата от 312,51 лв., представляваща
недължимо платени суми по нищожен договор за потребителски кредит №
659956/02.12.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба - 23.10.2023 г. до окончателното изплащане на главницата.
Ищецът твърди, че на 02.12.2020 г. е сключил договор за потребителски кредит №
659956 със „С.К.” АД, като сумата по отпуснатия кредит е в размер на 1000 лв. Посочва, че
в чл. 6 от договора е предвидено, че в срок до 3 дни от получаване на заемната сума по
договора ищецът трябва да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими
погасителни вноски, разходи и неустойки, или неотменяема банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на „С.К.“ АД всички задължения
на заемателя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която
банката е получила писмено искане от страна на „С.К.“ АД за заплащане на тези
задължения. В чл. 17 от договора страните са се съгласили, че неизпълнението на
задължението на заемателя, посочено в чл. 6 от договора ще причини на заемодателя вреди,
за което заемателят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на кредита за всеки
ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, която неустойка се начислява
пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния план, неразделна
част от договора. В случай, че посочената неустойка стане дължима, заемателят следва да я
1
заплати на равни части, договорени между страните и платими с всяка погасителна вноска
по кредита. Ищецът твърди, че му е начислена неустойка в размер на 259,78 лв., тъй като не
е представил обезпечение по кредита. Сочи, че в погасителния план е посочено, че общо
дължимата сума по кредита е 1052,73 лв., а общо дължимата сума, когато не е осигурена
гаранция е 1312,51 лв., при срок на кредита - три месеца, фиксиран годишен лихвен процент
- 30,24 % и годишен процент на разходите (ГПР) - 34,80 %. Твърди, че е погасил сумата от
1312,51 лв. Счита, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие със закона - на
основание чл. 10, ал. 1 и ал. 2, чл. 10а и чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД, както и поради накърняване на добрите нрави - чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Твърди,
че не е спазена предвидената от закона форма, доколкото заемодателят не е представил
необходимата преддоговорна информация. Сочи, че в договора не са посочени данни за
изчисляване на ГПР, а освен това посоченият такъв е по-нисък от действителния. Счита, че
уговорената клауза за неустойка за непредоставяне на обезпечение е недействителна, освен
това вземането по същата следва да бъде включено в ГПР. Счита, че клаузата, с която е
уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение накърнява добрите нрави, а освен
това с нея се заобикаля изискването на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Излага съображения и за
неравноправност на клаузата на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и че с нея се
нарушава чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което е и нищожна - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Твърди, че
уговорената клауза в договора за възнаградителна лихва накърнява добрите нрави. По тези
съображения намира, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК,
поради което е недействителен - чл. 22 ЗПК. Твърди, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед
гореизложеното моли за уважаване на предявения иск и за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявения иск като неоснователен, по подробно изложени съображения. Признава,
че на 02.12.2020 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № 659956 за
сумата от 1000 лв. Посочва, че договорът съдържа предвидените в закона реквизити, като
ищецът изрично се съгласил с посочените в него клаузи, поради което не е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК. Възразява срещу твърденията на ищеца, че договорът,
респективно клаузата за неустойка, са нищожни на посочените основания. Моли за
отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е да докаже факта на плащане
на процесната сума на ответника.
В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на валидно
правоотношение по договор за кредит, размера и изискуемостта на вземанията по него, в
това число и наличието на валидни клаузи, от които произтича процесното вземане, че
2
същите са индивидуално уговорени, респективно че е налице основание за получаването,
съответно задържането на сумата.
Страните не спорят и с приетия за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорно и ненуждаещо се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК
обстоятелството, че между тях е сключен на 02.12.2020 г. договор за потребителски кредит
№ 659956, предоставен от разстояние, със соченото от ищеца съдържание, като сумата по
отпуснатия кредит е в размер на 1000 лв.
От приетия договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 659956 от
02.12.2020 г. се установява още, че лихвеният процент по кредита е в размер на 30,24 %, а
ГПР - 34,80 %, като общо дължимата сума от потребителя, изчислена към момента на
сключване на договора е в размер на 1052,73 лв. Срокът за погасяване на кредита е три
месеца, като вземанията са обезпечени с поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 6,
ал. 1, Раздел V „Обезпечения“ от договора в случай, че страните са договорили обезпечение,
потребителят следва в срок до 3 дни от сключване на договора: 1) да осигури действието на
трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и
следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря
за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за
погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или 2) да
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора (включващи главница,
лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано
от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане
на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко
30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора третото лице -
поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в
ОУ и се одобряват от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на
кредитора.
В чл. 16, ал. 1, Раздел VIII „Неустойки“ от договора е посочено, че в случай че
потребителят не изпълни задължението си посочено в чл. 17 (очевидно се има предвид чл. 6
от договора), същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл. 17
причинява на кредитора вреди в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на
кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Страните
се съгласяват в случай на настъпване на дължимостта на неустойката потребителят да
заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска, като
неустойката се дължи само за периода, през който потребителят не е осигурил договореното
обезпечение. В този смисъл, ако потребителят осигури обезпечение, макар и след
изтичането на срока, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението.
3
Ако след предоставяне на обезпечението неговото действие бъде прекратено, независимо по
какви причини, отново настъпва неизпълнение по чл. 17, като потребителят дължи
неустойка, считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
По делото е приет и Погасителен план, неразделна част от договора за кредит, в
който е посочено, че общо дължимата сума по кредита (главница + лихва + неустойка),
когато не е осигурена гаранция/поръчител е 1312,51 лв., от която неустойката е в размер на
259,78 лв. и същата се начислява и дължи от заемателя в случай, че в тридневен срок от
получаване на сумата по кредита не се предостави гаранция или поръчител съгласно ОУ и
договора за кредит и се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита. Уточнено
е, че ако бъде предоставена гаранция/поръчител след срока, упоменат в договора и ОУ, тази
сума ще бъде преизчислена само за дните, в които не е била предоставена гаранция.
Посочени са падежните дати по вноските - 02.01.2021 г., 02.02.2021 г. и 02.03.2021 г. и
размер на месечната вноска с неустойка - 437,50 лв. (223,69 евро).
От чл. 12 от приложимите Общи условия на договора за потребителски кредит,
предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „С.К.“ АД и потребителите, се
установява, че преди сключване на договора за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число
информация, получена от потребителя, и ако счете за необходимо извършва справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за
оценка на кредитоспособността на потребителите. Кредиторът може да извършва проверки
в Национален осигурителен институт, държавните регистри, кредитните учреждения, при
телефонните оператори и др. Съгласно чл. 13 и чл. 14 от ОУ при оценката на
кредитоспособността кредиторът взема предвид и предложеното от потребителя
обезпечение по кредита, като за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши
вероятността кредитът да бъде одобрен потребителят може да предложи едно от следните
обезпечения - физическо лице - поръчител или банкова гаранция. В раздел VIII
„Обезпечения“ от ОУ е посочено, че в договора за кредит се посочва наличието на
задължение за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя, което може да бъде
поръчителство или банкова гаранция. Съгласно чл. 20, ал. 1 от ОУ поръчител може да е
дееспособно физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с
постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права (социално и
здравно осигуряване) през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на
заявката за кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен
договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното
правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и е получавало редовно
възнаграждението си за последните 12 месеца преди датата на подаване на заявката за
кредит. Конкретно физическо лице може да бъде поръчител само на един потребител.
Кредиторът има право в зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт
едностранно да въвежда и допълнителни изисквания относно поръчителя. Поръчителят
следва да отговаря и на следните допълнителни изисквания и да представи документи:
4
минимален осигурителен брутен доход 1500 лв.; валидно трудово или служебно
правоотношение при последен работодател минимум - 6 месеца; липса на записи в ЦКР
относно просрочия, под наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по съществуващ
кредит, в която и да е банка или небанкова институция; да не е настоящ потребител на
кредитора; да предостави служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад,
считано от датата на предоставянето й пред кредитора. Одобрението на поръчителя се
извършва по преценка на кредитора съгласно чл. 20, ал. 3, изр. 2 от ОУ. Третото лице
поръчител в тридневен срок от получаване на сумата по кредита следва да посети някой от
офисите на кредитора и да сключи договор за поръчителство по реда на чл. 138 ЗЗД. В чл.
46, ал. 1 от ОУ е регламентирано, че в случай, че потребителят не изпълни задължението си
за предоставяне на договорено обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9
% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение, като в случай на настъпване дължимостта на неустойката,
потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна
вноска.
По делото е приета Разиска за извършено плащане № ********* от 02.12.2020 г.,
видно от която ответникът е наредил в ползва на ищеца сумата по отпуснатия кредит в
размер на 1000 лв., с посочено основание „кредит 659956“.
По делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от
страните, от което се установява, че по договор за кредит № 659956 от 02.12.2020 г.
платената сума от ищеца е в общ размер на 1097,65 лв., в т. ч. на 06.01.2021 г. е платена
сумата от 375,78 лв. и на 07.01.2021 г. е платена сумата от 721,87 лв., което плащане е
разпределено по следния начин: погасена главница в размер на 1000 лв., погасена договорна
лихва в размер на 28,09 лв. и погасена неустойка в размер на 69,56 лв. С включена
договорна лихва и неустойка спрямо погасителен план ГПР е в размер на 125,35 %, а спрямо
датата на плащане - 96,33 %.
Процесният договор за кредит от 02.12.2020 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК,
вр. чл. 6 ЗПФУР и има характеристиката на потребителски договор, тъй като
кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Следователно за договора се прилагат разпоредбите на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП и защитата
по ЗПК.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, че в случая не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 пункта),
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата
сума. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
5
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В случая е посочен годишен процент на разходите по кредита - 34,80 %, който
формално отговаря на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката по чл. 17, вр. чл. 6 от
договора обаче не е отразена като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че
е включена в общия дълг и месечните вноски, както и че е разсрочена за плащане заедно с
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход,
свързан с предмета на договора за кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора. Разходът за неустойка е предварително известен на страните, а целта на
неустойката е да създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на
кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително
възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита.
В разглежданата хипотеза е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така, защото изискването за предоставяне на
обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и конкретно определени
параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне,
правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо.
Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава
значително затруднение за потребителя - заемател, както за предоставяне на обезпечение
чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение
подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи,
така и относно останалите предвидени обезпечения като банкова гаранция. Следва да се
посочи, че уговорената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция в размер на всички
дължими по договора суми е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Следователно от значение за
интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а
спазването на краткия тридневен срок. По този начин кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението за неустойка. Още повече, ако кредиторът действително е имал
намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на
договора за кредит и предоставянето на паричните средства под условие от предварително
поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато
6
възможност той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД.
В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на
възникване на задължение за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен
план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Това
не се променя от факта, че неустойката спира да се начислява при представяне на
обезпечение, макар и след срока, тъй като във всички случаи за длъжника ще възникне
задължение за неустойка, а същият може да влияе само на размера й. В този случай,
начислената неустойка не би имала обезщетителна функция, доколкото обезпечение ще
бъде представено и то ще обезпечи цялото евентуално неизпълнение, макар и в един по-
късен момент. Неустойката изначално не е обвързана и с настъпването на каквито и да било
вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да
настъпят или не. Предвид изложеното, съдът приема, че с разглежданата неустоечна клауза
се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия - чл. 19 ЗПК.
Обсъжданата клауза от договора носи характеристиките и на неравноправна такава
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне
на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с
оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка, при липса на насрещна
престация. Следва да се отчете и задължението на кредитора преди сключване на договора
за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя като извърши справки в достъпните
му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже
предоставянето на заемните средства. На практика с тази клауза кредиторът прехвърля
риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане
на парични средства чрез сключването на договора. Последното води до значително
нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в
противоречие със закона - чл. 16 ЗПК. По делото липсват и доказателства потребителят да е
имал възможността да повлияе върху размера на неустойката, независимо от отразеното в
договора.
Видно от експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, която съдът
кредитира след преценка по реда на чл. 202 ГПК, при включване на размера на неустойката
в годишния процент на разходите, размерът на последния би бил 125,35 %, вместо обявения
в договора 34,80 %. От съвкупната преценка на всичко изложено следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на
кредита чрез кумулирането на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което
обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката
да се прибавя към погасителните вноски.
7
Следователно процесната неустойка има характера на „общ разход по кредита за
потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото неустойката представлява сигурно
възнаграждение за кредитодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на
договора за кредит, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това
възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по
договора за кредит. Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в
договора за кредит и не е взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на
практика е въвел в заблуждение потребителя и същият не е бил наясно за риска, който
поема, респективно цената, която трябва да плати преди да бъде обвързан от договора.
С оглед на изложеното, договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Поради това
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така решение № 2261 от
18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение №
3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен
състав, решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав, решение № 54 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС,
ІІІ-Б въззивен състав, решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа
на СГС и др.).
В допълнение следва да се посочи, че в Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-
714/2022 г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3,
буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че
8
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както
непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
От приетото и неоспорено експертно заключение по съдебно - счетоводната
експертиза се установи, че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество по договора
сумата от 1097,65 лв., от които 1000 лв. - за погасяване на главницата, 28,09 лв. - за
погасяване на договорната лихва и 69,56 лв. - за погасяване на неустойката. След
приспадане на платената главница следва извод, че ищецът е платил на ответника без
основание сумата от общо 97,65 лв. за възнаградителна лихва и неустойка, поради което
предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 25 лв. -
частичен иск от 312,51 лв. е основателен и следва да бъде уважен изцяло. Като законна
последица от уважаването на иска за главница, следва да се присъди и законна лихва от
датата на подаване на исковата молба - 23.10.2023 г. до окончателното изплащане на
задължението.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият е сторил
разноски за държавна такса в размер на 50 лв. и за депозит за възнаграждение на вещо лице
в размер на 300 лв. или общо 350 лв., които следва да му бъдат присъдени, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
Претендирано е и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
(договор за правна защита и съдействие от 26.01.2024 г. - л. 54 от делото). Нарочно
доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното
производство по делото не е необходимо да се провежда. Изявленията за наличие на
конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. обвързват съда и
той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Съгласно разясненията
на определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г. о., ВКС, определение
№ 400 от 15.10.2020 г. по ч. т. д. № 1826/2020 г., II т. о., ВКС, определение № 253 от
19.06.2020 г. по ч. гр. д. № 1154/2020 г., III г. о., ВКС, преценката за наличие на материална
затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото.
При липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяването на
основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 ЗАдв. за безплатна правна помощ представляват
съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно
изявлението на представляваната страна или на нейния процесуален представител, ако такъв
договор не е представен. Противната страна в производството, която по правилата на чл. 78
ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната
възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ, като носи
9
тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не
са налице, каквото доказване в случая не е проведено от ответника.
Поради това и съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, при събразяване на цената на иска и
фактическата и правната сложност на делото, в полза на адв. Г. Ч. следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., за оказана безплатна правна помощ на
ищеца в настоящото производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „С.К.“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр.
Ш.............. да заплати на П. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С.............., на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 25 лв., частична претенция от сумата в размер на 312,51 лв.,
представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит, предоставен
от разстояние № 659956 от 02.12.2020 г., сключен между страните, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 23.10.2023 г. до окончателното
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „С.К.“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр.
Ш.............. да заплати на П. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С.............., на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от общо 350 лв., представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА „С.К.“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр.
Ш.............. да заплати на адв. Г. Г. Ч., САК, с адрес на упражняване на дейността: гр.
С................., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 400 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатно представителство по делото на ищеца П. Д.
К., ЕГН **********.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10