РЕШЕНИЕ
№ 903
гр. Пловдив, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330115937 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за контрол на просрочени
задължения” АД, ЕИК ********* /правоприемство – преобразуване в хода на процеса
– пр. опр. от 31.01.23 г./ против М. Р. Ш., ЕГН **********, с която са предявени
обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр.
с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, чл.33 ЗПК, вр.
с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 14.12.2018 г. между ответника и трето лице – кредитор
„Банка ДСК” ЕАД бил сключен договор за стоков кредит № ***********, при ОУ и
спазване на ЗПК. Била предоставена сумата от 1873,78 лева за закупуване на стока от
магазин „Технополис България“ ЕАД. Следвало да бъде върната ведно със
застрахователна премия, договорна лихва и такси – разходи за събиране на изискуем
кредит, на вноски.
Ответникът погасил частично. Било начислено и обезщетение за забава.
С Приложение № 1 от 30.06.2020 г. към допълнително споразумение от 30.06.2020
г. към договор за цесия от 17.06.2020 г., вземанията били прехвърлени на ищеца, за
което ответникът бил уведомен.
Поради липсата на погасяване, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК № 5382/17.06.2021 г., допълнена с Разпореждане №
1293/17.01.2022 г. по ч.гр.д.№ 9970/21 г. по описа на ПРС, за следните суми: 854,84
лева – главница; 179,61 лева – договорна лихва за периода 13.01.2019 г. – 14.03.2020
г.; 120 лева – такси за периода 01.10.2019 г.- 27.04.2021 г.; 90,45 лева - обезщетение за
забава за периода 01.10.2019 г.- 27.04.2021 г., връчена редовно по реда на чл. 47, ал.5,
вр. с ал. 1 ГПК, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите
1
искове. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от
16.06.2021 г. до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото
производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор, чрез назначения особен
представител. Оспорва исковете по основание и размер. Нямало доказателства за
уведомяване на ответника за цесията преди заповедното производство. Евентуално –
договорът бил нищожен, на осн. чл. 22 ЗПК, поради неспазени изисквания на чл. 11,
ал.1, т.9, не бил посочен и общият размер на дължимата възнаградителна лихва за
срока на договора. Уговорката за дължимост на такси била нищожна, нямало и
доказателства за реално извършени действия, за които да се дължат. Моли за
отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство
съответстват на тези по заповедта за изпълнение /ведно с допълнението й/. Тя е
връчена редовно при условията на чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, а исковете, по които е
образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК.
Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: на 14.12.2018 г. между
ответника и трето лице – кредитор „Банка ДСК” ЕАД бил подписан договор за стоков
кредит № *********, във връзка с който уговорената стока е получена; вземанията по
договора са прехвърлени с Приложение № 1 от 30.06.2020 г. към допълнително
споразумение от 30.06.2020 г. към договор за цесия от 17.06.2020 г. на ищеца /вж.
Определението по чл. 140 ГПК № 8507/05.08.2022 г. – л.65-66/.
Съдът приема тези факти за доказани вкл. като ги съпостави с приетите по делото
писмени доказателства.
Съобразно договора за стоков кредит е предоставена сума от 1728 лева за
закупуване на стока – мобилен телефон Apple Iphone HR. Посочената е уговорена
застраховка с трети лица при премия от 145,78 лева; лихвеният процент е фиксиран на
37,78 %, при ГПР от 44,93 % и окончателен падеж за плащане на вноските – 14.03.2020
г. Плащането на цената на търговеца се установява по категоричен начин от фискалния
бон /л.11/, в т.ч. и от заключението на ССЕ. Всички описани документи – съдържат
подписи и за ответника, които не са оспорени откъм авторство /в преклузивния за това
срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/. Възражения в ОИМ относно самия
договор и получаване на вещта, няма, поради което и от този аспект – договор е
2
налице, с предвидени права и задължения.
Относно действителността му:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни
материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда
принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип
на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на
ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността
не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. №
3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г.,
ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за недействителност
на договора, освен посочените в ОИМ, за които съдът, дори и без възражение по
предявените искове, следи служебно.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
3
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
разходи.
Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран –
37,78 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за
базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на
кредита, върху остатъчната главница или върху главницата и застраховката и за какъв
период се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става ясно как
е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата
дължима главница и застраховка или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не
става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания
размер. Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне
информация за последователността на разпределяне на вноските между различните
неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение
дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са
посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В
този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, която е императивна.
Не са спазени и изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
4
правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е
ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата
на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е
възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици
от сключването му, поради което договорът е недействителен.
В настоящия случай, предвид размера на кредита, срока за погасяване и посочения
лихвен процент и ГПР /44,93 %/ е видно, че застрахователната премия /8,46%/ не е
била взета предвид при определянето на ГПР. С това допълнително плащане се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер
би надхвърлил законовото ограничение от 50%. Ето защо, посоченият в договора
годишен процент на разходите не отговаря на действителния такъв.
Посочената в договора за кредит по-ниска стойност, представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО и
5
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Това от своя страна означава, че
клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и
не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. /В този смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр.
д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019
г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.;
Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение
№ 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от
8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г./.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в
мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й,
съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата
стойност по заема, но не и лихви или други разходи /трайна практика на ПОС -
Решение по в.гр.д. № 1370/2022; Решение в.гр.д. № 1435/2022; Решение в.гр.д.№
1063/20г.; Решение в.гр.д.№ 653/2020г.; Решение в.гр.д. № 2151/2020г.; Решение в.гр.д.
№ 2269/2020г.; Решение в.гр.д.№ 1389/2020г. и Решение в.гр.д.№ 1222/2020г. и др./.
От заключението на ССЕ се установява, че по договора са извършени плащания от
общо 1427,85 лева. С тях е погасена само част от главницата /1728лв./ и дължимата за
връщане сума възлиза на 300,15 лева. До този размер искът е основателен и доказан и
следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като последица и на осн. чл. 86 ЗЗД.
За разликата до пълния предявен размер и за останалите претенции, исковете следва да
бъде отхвърлени – сумите не са дължими от потребителя, съгл. чл. 23 ЗПК.
За пълнота - не се вземат предвид премиите за закупуване на застраховки, т.к. -
според ЗПК, се дължи само чистата стойност на кредита, но не и др. разходи, каквато
се явява застраховката. Надлежното сключване на посочените застраховки не се и
установява по делото – няма представени документи, които да бъдат изследвани и
преценени в тази връзка, въпреки изричните указания до ищеца с доклада по чл. 146,
ал. 2 ГПК.
Относно претендираната договорна лихва – същата е недължима, освен поради
чл. 23 ЗПК и предвид уговорения й размер от 37,78 %. При формиране размера на
лихвата по кредита, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва,
без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема,
че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната
6
лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава
/за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по
гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение
№ 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС:
Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение №
1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от
5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между
страните лихва - в размер на 37,78 % годишно, както и годишен процент на разходите
от 44,93 % /както се посочи неотговарящ на действителния/, надхвърлят законната,
което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, като същевременно предвиждат и повече от едно
възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата, установяваща размера
на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните,
противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки
не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и
такова задължение не е възникнало за ответника.
Обезщетението за забава е недължимо на осн. чл. 23 ЗПК.
Търсените и начислени такси също са принципно недължими, освен поради чл. 23
ЗПК. От една страна, чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява изискването, начисляването и
събирането на такси и комисиони, свързани с усвояването и управлението на кредита,
а претендираните са именно такива. От друга – искът за тях е изцяло недоказан по
основание и размер – не е представена твърдяната Тарифа, спрямо която са начислени
и определени, нито има доказателства за размера им. Изрични указания за липса на
доказателства за - извършване на действия по събиране на изискуем кредит, във връзка
с които да са начислени и дължими такси, както и относно техния размер, в т.ч. за
наличие на тарифа, в която да са определени, са дадени на ищеца по реда на чл. 146, ал.
2 ГПК в доклада, но същите не са изпълнени. Тоест искът е неоснователен и недоказан,
поради което подлежи на отхвърляне и съобразно тези съображения.
Относно материалноправната легитимация на ищеца, цесията и възраженията на
особения представител в ОИМ:
Сключването на договора, приложението и доп. споразумение са отделени за
безспорни факти в доклада – наличието на самото правоотношение, с конкретни
параметри, както и прехвърлянето именно на вземанията спрямо ответницата по
процесния договор, с посочени размер и пр., се установяват по категоричен начин от
7
приложените документи.
Възможността за цедиране е предвидена изрично в чл. 16 от Общите условия на
договора за кредит, за което е налице изрично съгласие на насрещната страна, дадено с
подписване на контракта. Ищецът е кредитор на ответника относно непогасените
задължения във връзка с договора за кредит.
По делото е прието уведомително писмо от цедента „Банка ДСК“ ЕАД /л.18/, съгл.
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, чрез нарочно упълномощения за това цесионер /л.19/ за извършената
цесия, адресирано до длъжника, който следва да се счита редовно уведомен за
сключването й.
Изходящото от упълномощения-цесионер уведомление – което съдържа имената
на ответника, както и обстоятелства относно конкретния кредит /л.18/, приложено към
исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да
упълномощи цесионера - Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и
Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този
начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК
/трайна и непротиворечива съдебна практика - Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д.
№ 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на
ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.
Също така и принципно - ответникът се явява уведомен за цесията с връчването
на исковата молба и приложенията на основание чл. 47, ал. 5 ГПК . Тези документи,
заедно със самата искова молба, се явяват редовно връчени на ответника на основание
чл. 47, ал. 5 ГПК. Фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК за връчване на съобщението с
исковата молба и приложенията следва да бъде зачетена в настоящото производство и
уведомяването да се вземе предвид от съда, съобразно чл. 235, ал. 3 ГПК, дори да е
извършено след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК . В този смисъл е
Решение № 3 от 16.04.2014г. по гр.д. 1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по
установителен иск по чл. 422 ГПК.
Отделно - уведомяването за цесията не е елемент от ФС на самия договор за
цесия /Решение № 239/15.05.2018 г. по дело № 986/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о./. Той е
породил правно действие между страните по него и валидно прехвърля процесните
вземания. Уведомяването има за цел единствено да осведоми длъжника, че вече има
нов кредитор, за да знае на кого да плати. Той има интерес и може да възразява
успешно за липсата на уведомяване, само ако едновременно с това твърди, че
вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице.
В случая не се твърди да е платено на ненадлежен кредитор, нито се установява да
8
е извършено плащане след прехвърляне на вземанията.
Защитното възражение в ОИМ не се отразява на правата на ищеца, които той е
придобил със сключването на договора за цесия, а с възможността – до уведомяването
за нея и в случай, че длъжникът е платил на цедента всички задължения, да се
освободи от отговорност спрямо новия кредитор. При липсата на установено
плащане, ответникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално
изпълнение на основание липсата на уведомяване /Определение № 987/18.07.2011 г. по
дело №867/2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о./.
Също така - уведомяването може да се извърши и чрез особен представител .
Назначаването на особен представител е резултат от неуспешните усилия
ответникът да бъде открит, за да участва в процеса. На основание чл.47, ал.6 ГПК, при
изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК, с оглед охрана интересите му, е
назначен особен представител. Фигурата на последния се припокрива с тази на
упълномощения процесуален представител относно получаване на книжа по делото,
както и връчване на препис от решението и т.н.
И в двата случая, представителят има право да извършва всички
съдопроизводствени действия, с изключение на тези, свързани с разпореждане с
предмета на делото, за които се изисква изрично упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК,
респ. чл. 29, ал. 5 ГПК.
Връчването на уведомлението за цесия на особения представител не
представлява приемане на материалноправно изявление, равняващо се на
разпореждане с предмета на делото, тъй като това би означавало кредиторът да бъде
поставен в ситуация на невъзможност да предяви правата по договора за цесия по
съдебен ред, поради неуспешното издирване на длъжника и невъзможността за лично
връчване на уведомлението за цесията /вкл. и при евентуална недобросъвестност от
страна на последния/.
Както се посочи, в съдебната практика е прието, че действието по уведомяване на
длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на договора за
цесия. Целта на уведомяването е длъжникът да знае на кого да плати. В тази връзка,
той има интерес да оспорва уведомяването тогава, когато е платил на ненадлежен
кредитор. В случая не се твърди да е платено на ненадлежен кредитор, нито се
установява да е извършено каквото и да е плащане, в т.ч. след прехвърляне на
вземанията.
Ето защо, съдът приема, че връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител /в т. см. са и разясненията в
Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о. - касаят уведомление
за предсрочна изискуемост на кредит, но застъпват извода, че връчването на
особения представител в хода на процеса представлява надлежно уведомяване на
9
длъжника - ответник/.
Възраженията в ОИМ относно цесията и уведомяването - макар резонни и
обосновани, изразяващи обяснима защитна позиция, не се споделят.
Въз основа на изложеното, съдът приема, че ищецът е материалноправно
легитимиран нов кредитор да претендира всички вземания по договора за кредит.
Доколкото обаче същият е недействителен, на осн. чл. 23 ЗПК, на връщане
подлежи само остатъчната като неплатена главница от 300,15 лева, ведно със
законната лихва, като последица. Този иск следва да бъде уважен до този размер, а за
разликата, както и всички останали претенции – отхвърлени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е направил
искане, представил списък по чл. 80 ГПК и док. за плащане на: 175 лева – ДТ; 317,14
лева – възн. особен представител; 200 лева – ССЕ. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр.
чл. 37 ЗПрП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, с оглед конкретната фактическа и правна
сложност, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на минимума от
100 лева. Дължат се по съразмерност общо 190,99 лева.
Следва да се присъдят и разноските в зап. производство /т.12 на ТР
№4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК/ – в размер на 25 лева – ДТ и 50 лева - юрк.
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПрП, вр. чл. 26 НЗПП, от
които по съразмерност – 18,08 лева.
Ответникът не е направил разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М. Р. Ш.
/Д./, ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД,
ЕИК ********* /правоприемник на преобразуваното в хода на процеса ищцово
дружество „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********/
следните суми: 300,15 лева /триста лева и петнадесет стотинки/ – главница /чиста
остатъчна стойност на кредит/ във връзка с договор за стоков кредит № ************
от 14.12.2018 г., сключен с „Банка ДСК” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД с Приложение № 1 от
30.06.2020 г. към договор за цесия от 17.06.2020 г., ведно със законната лихва, считано
от постъпване на заявлението в съда – 16.06.2021 г. до окончателното погасяване, като
ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване дължимост на: разликата над посочената
10
главница до пълния предявен размер от 854,84 лева; 179,61 лева – договорна лихва
за периода 13.01.2019 г. – 14.03.2020 г.; 120 лева – такси за периода 01.10.2019 г.-
27.04.2021 г.; 90,45 лева - обезщетение за забава за периода 01.10.2019 г.- 27.04.2021 г.,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК № 5382/17.06.2021 г., допълнена с Разпореждане № 1293/17.01.2022 г. по ч.гр.д.№
9970/21 г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА М. Р. Ш. /Д./, ЕГН **********, с адрес: *************************
да плати на „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Панайот Волов” № 29, етаж 3,
следните суми: 190,99 лева /сто и деветдесет лева и деветдесет и девет стотинки/ -
разноски по съразмерност за настоящото производство и 18,08 лева /осемнадесет лева
и осем сотинки/ - разноски по съразмерност за заповедното производство по ч.гр.д.№
9970/21 г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
11