№ 1747
гр. София, 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20211110133503 по описа за 2021 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от
Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) от О. Ф.
П. срещу П. на Р. Б. за заплащане на сума в размер на 20 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от водено
срещу него наказателно производство, което е завършило с влязло в сила
оправдателна присъда, ведно със законната лихва от датата на влизане в сила
на оправдателната присъда, а именно08.01.2018г., до окончателното
изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че на 23.01.2014г. с постановление на прокурор в
Софийска районна прокуратура по пр.пр. № 1155/2014г. по описа на СРП
срещу него е било образувано досъдебно производство за престъпление по
чл. 286 НК, за това че на 06.01.2014г. в гр. С., в сградата на 05 РУ-СДВР
набедил И. К. В. в престъпление, за което знаел, че е невинен. Твърди, че с
постановление от 10.09.2014г. по описа на СРП, ДП № ЗМ 309/2014г. по
описа на 05 РУ-ДСВР, предявено му на 02.10.2014г., ищецът бил привлечен
към наказателна отговорност, като му било повдигнато обвинение за
престъпление по чл. 286, ал. 1 НК и му била определена мярка за
неотклонение „Подписка“. След проведено разследване, на 20.10.2014г.
материалите по делото били предявени на ищеца и досъдебното производство
било изпратено на СРП със заключително мнение на разследващия полицай,
като на 27.10.2014г. в Софийски районен съд срещу ищеца бил внесен
обвинителен акт, по който било образувано НОХД № 19905/2014г. по описа
на СРС, НО, 1-ви състав. По делото били проведени повече от десет съдебни
заседания. За част от тях ищецът не бил редовно призован или не имал
1
възможност да пътува от с. Я., където живеел. Твърди, че не е могъл да
присъства или закъснявал за насроченото съдебно заседание поради недостиг
на парични средства. Впоследствие наложената му мярка за неотклонение
била изменена от „Подписка“ на „Задържане под стража“, като ищецът бил
задържан в затвора в гр. С.. С присъда от 08.06.2017г. по НОХД №
19905/2014г. на СРС, НО, 1-ви състав, ищецът бил признат за невиновен и
оправдан за престъпление по чл. 286, ал. 1 НК. Срещу оправдателната
присъда бил внесен протест от СРП, по който било образувано ВНОХД №
3611/2017г. по описа на СГС, НО, 13-ти въззивен състав, по което било
постановено Решение № 39 от 08.01.2018г. на СГС, НО, 13-ти състав, с което
окончателно оправдателната присъда била потвърдена.
Твърди, че от датата на повдигане на обвинение срещу него до
приключване на наказателното производство и доказване на неговата
невинност били изминали повече от три години. Налице било основанието на
чл. 2, ал.1, т. 3, пр.1 ЗОДОВ за ангажиране на отговорност на Държавата в
лицето на П. на Р. Б., предявила, внесла в съда и поддържала обвинението
срещу него. В резултат на неоснователното му обвиняване и невъзможността
да се явява в съдебно заседание поради обективни причини, у ищеца бил
създаден страх, че спрямо него се извършват незаконни действия. Нарушен
бил начина му на живот за продължителен период от време. Ограничено било
правото му да потърси работа извън пределите на Република България и да
положи усилия за различен начин на живот предвид изискването за
задължително участие в съдебно заседание на подсъдимия съгласно
разпоредбата на чл. 269, ал. 1 НПК. Взетата спрямо него мярка за
процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на страната“ също
била препятствие ищецът да потърси прехрана и препитание извън страната.
Твърди, че всички описани последици от незаконното обвинение и
свързаните с него репресии, упражнение спрямо него и преживеният от него
стрес били дали отражение върху живота и психиката му. Търсенето му от
органите на полицията, на съдебната власт и пр. го накарали да се чувства
неудобно сред съседите и приятелите си, като твърди, че с. Я., където той
живеел, е малко населено място, където почти всички живущи се познават и
информацията се разпространява изключително бързо, поради което ищецът е
избягвал да посещава публични места, включително и магазини, тъй като
същият изпитвал срам. Описаните неимуществени вреди, изразяващи се
душевни болки и страдания от незаконното обвинение, оценява на 20 000
лева. Искането съм съда е да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
П. на Р. Б., с който не оспорва иска по основание, а по размер. Сочи се, че
ищецът е ангажирал доказателства за влязла в сила оправдателна присъда,
поради което ответникът не оспорва иска по основание. Заявява, че ищецът е
доказал по основание своята претенция по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предвид
обстоятелството, че ищецът е посочил датата, на която оправдателната
присъда е влязла в сила. Изложени са твърдения, че в тежест на ищеца е да
2
докаже наличието на твърдените неимуществени вреди, непосредствената им
връзка с незаконното обвинение за престъпление от общ характер, както и
техният размер, за установяване на които се твърди, че ищецът не е
представил доказателства. Изложени са твърдения, че ищецът не е представил
доказателства за наличие на причинна връзка между претендираните вреди и
незаконното обвинение. Нямало представени доказателства за претърпени
имуществени вреди от ищеца. Оспорва се иска по размер, като заявява, че
същият е силно завишен. Излагат се твърдения, че срещу ищеца в процесния
период са били водени и други две наказателни производства, поради което за
отрицателната обществена нагласа са повлияли и други фактори, и не би
могло да се направи разграничение от кое производство произтичат вредите.
Твърди, че ищецът е лице с трайни престъпни навици, както и че не са
представени доказателства относно репутацията на ищеца преди
обвинението, за да може да се направи преценка как обвинението се е
отразило на доброто му име сред приятелския и съседския му кръг. Не са
били представени доказателства за трудовата ангажираност на ищеца, нито за
обективна възможност за професионална реализация в чужбина, поради което
се твърди, че не би могло да се ангажира отговорността на Прокуратурата за
невъзникване на трудово правоотношение. Не били представени
доказателства органите на Прокуратурата по досъдебното производство да са
извършвали спрямо ищеца действия извън правно регламентираните в хода
на наказателното производство. Поддържа, че претенцията на ищеца била
завишена и не съответствала на претърпените вреди и икономическия
стандарт в Република България и на съдебната практика по аналогични
случаи, включително и тази на ЕСПЧ, като същата не била съобразена с вида,
характера и интензитета на упражнената принуда. Спрямо ищеца била взета
най-леката мярка за неотклонение, въпреки че воденото срещу ищеца
наказателно производство било за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК
престъпление. Продължителността на наказателното производство в двете му
фази е било по-малко от 3 години (от привличането му в качеството на
обвиняем до постановяване на второинстанционното решение, с което се
потвърждава оправдателната присъда. Досъдебното производство било
продължило от 10.09.2014г., когато ищецът бил привлечен като обвиняем и
му е била взета мярка за неотклонение, до 27.10.2014г., когато бил изготвен
обвинителният акт, т. е. 1 месец и 17 дни. В конкретния случай липсвало
доказателства досъдебното производство да е продължило извън разумния
срок за провеждането му, като за продължителността на съдебната фаза се
твърди, че не може да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата,
доколкото в този период друг субект, различен от ответника, бил отговорен за
своевременното разглеждане и решаване на делото. Твърди, че
интензивността на отрицателното въздействие на повдиганото обвинение по
отношение на личността на ищеца била ниска в сравнение с хипотезите на
лицата, по отношение на които е взета и се прилага по-тежка мярка за
неотклонение и/или има по-продължителен период на разследване. Твърди, че
3
ищецът бил осъждан, спрямо него били водени други наказателни
производства и интензитетът на увреждането спрямо него бил значително по-
нисък, отколкото би било спрямо лице, което никога преди това не е било
обект на наказателна репресия. По отношение на предявената акцесорна
претенция ответникът да бъде осъден да заплати законна лихва от датата на
влизане в сила на оправдателната присъда, а именно от 08.01.2018г.,
ответникът прави възражение за частично погасяване на претенцията поради
изтекла погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като заявява, че законната
лихва била дължима от 11.06.2018г., но не и от по-ранен момент. Искането
към съда е да отхвърли предявения иск, евентуално да присъди обезщетение в
размер значително по-нисък от претендирания.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на
страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявен е иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Не са спорни между страните, а и се установяват от приложеното нохд
№ 19905/2014 г. на СРС, НО, 1-ви състав следните обстоятелства:
с постановление от 23.01.2014 г. по пр.пр. № 41155/2014 г. на СРП е
образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 286 НК
срещу О. П. за това, че на 06.01.2014 г. в гр. С., в сградата на 05 РУ-
СДВР набедил И. К. В. в престъпление, за което знаел, че е невинен;
с постановление от 10.09.2014 г. по ДП № ЗМ 309/2014г. на 05 РУ-СДВР
и пр.пр. № 41155/2014 г. на СРП, предявено на ищеца на 02.10.2014г.,
същият е привлечен в качеството на обвиняем, като му е повдигнато
обвинение за престъпление по чл. 286, ал. 1 НК и му е определена мярка
за неотклонение „подписка“;
след проведено разследване, на 20.10.2014 г. материалите по делото са
предявени на ищеца и досъдебното производство е изпратено на СРП със
заключително мнение на разследващия полицай;
на 27.10.2014 г. в СРС срещу ищеца е внесен обвинителен акт, по който е
образувано НОХД № 19905/2014 г. на СРС, НО, 1-ви състав. По делото
са проведени повече от десет съдебни заседания;
впоследствие наложената му мярка за неотклонение е изменена от
„подписка“ на „задържане под стража“, като ищецът бил задържан в
Затвора - гр. С.;
с присъда от 08.06.2017 г. по НОХД № 19905/2014 г. на СРС, НО, 1-ви
състав ищецът е признат за невиновен и оправдан за престъпление по чл.
286, ал. 1 НК;
срещу оправдателната присъда е внесен протест от СРП, по който е
образувано ВНОХД № 3611/2017 г. на СГС, НО, 13-ти въззивен състав,
по което е постановено окончателно Решение № 39 от 08.01.2018 г. на
СГС, НО, 13-ти състав за потвърждаване на оправдателната присъда.
Относно твърдените от ищеца неимуществените вреди
Основателно ответникът се позовава на разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ,
4
според която на обезвреда подлежат само онези вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, в каквато насока съдът
предприема изследване на ищцовите твърдения.
Неоснователен е доводът на ответника, че ищецът предявил еднаква
претенция по гр.д. № 20340/2021 г. на СРС във връзка с друго водено срещу
наказателно производство, по което също бил оправдан, тъй като видно от
Решение от 07.10.2021 г. (невлязло в сила към момента на приключване на
съдебното дирене по настоящото дело видно от писмо от писмо от 08.11.2022
г. от СГС, II-Г въззивен състав, пред който е висящо в.гр.д. № 4165/2022 г. по
въззивна жалба срещу същото решение) ищецът претендира вреди за
незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1
вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, по което е признат за невиновен
с влязла в сила присъда по нохд № 16317/2010 г. на СРС, НО, 22-ри състав.
За да възникне правото на увредения за обезвреждане на
неимуществените и имуществените вреди, причинени му от орган на П. на Р.
Б. вследствие на повдигане на незаконно обвинение, следва да бъде доказано
кумулативното проявление следните материални предпоставки:
1. на ищеца да е повдигнато обвинение от Прокуратурата за извършено от
него престъпление;
2) съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в сила присъда, като в този
случай повдигнатото му обвинение е незаконно;
3) подсъдимият да е претърпял неимуществени и имуществени вреди;
4) причинените неимуществени и имуществени вреди да са необходима,
естествена, присъща, закономерна последица от повдигнатото незаконно
обвинение, т. е. да е налице причинно-следствена връзка между
наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното
обвинение, и причинения вредоносен резултат.
Отговорността на Прокуратурата за повдигане на незаконно обвинение
е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно
длъжностно лице (арг. чл. 4, предл. посл. ЗОДОВ).
По делото е прието за установено, че е налице незаконен акт на
правозащитен орган - обвинение в извършване на престъпление, по което
ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда.
Спорните по същество в настоящото производство въпроси са свързани
с настъпването на претендираните неимуществени вреди и наличието на
причинно-следствена връзка между неимуществените вредите и незаконното
обвинение.
Съдът не дава вяра на показанията на свид. Б., сестра на ищеца в частта
относно твърдяното от нея, че нейният брат пил мента, глог и валериан,
които хапчета му били изписани от неговия личен лекар и които продължавал
да пие поради проблеми със съня. Приемът на горните билкови екстракти въз
основа на предписание от личния лекар на ищеца не е подкрепено с никакви
5
доказателства по делото. Свид. Б. твърди, че ищецът имал припадъци от
притеснение, заради което посещавал лекар, който му заявил, че твърдените
припадъци били от силно притеснение. По делото липсва каквато и да е
медицинска документация, в която да са отразени прегледи на ищеца във
връзка с твърдените припадъци при лекар, който да е отразил констатации, че
припадъците се дължат на силно притеснение, изживяно от ищеца и
съответна да му е предписал определено лечение.
Съдът цени като правдоподобни и житейски логични показанията на
свид. Б. в останалата част – че ищецът не излизал от дома си, в който живеел
заедно с нея и нейното семейство, поради това, че го било срам от
подигравките на местните жители в с. Я., където се намирал домът на ищеца,
имайки предвид, че се касае за малко населено място, както основателно
твърди ищецът.
Така от събраните гласни доказателствeни средства се установяват
неблагоприятните последици, за които ищецът търси компенсация чрез
парично обезщетение. Конкретно се установява, че в резултат на незаконното
обвинение емоционалното състояние на ищеца е било засегнато, тъй като в
резултат от воденото наказателно производство ищецът изпитвал
притеснение и страх, че ще бъде несправедливо осъден, уронени са и честта и
достойнството му, които са и обичайна последица от повдигането на
обвинението.
Поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един
недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна
отговорност лице. Това води до увреждане и настъпване на вреди,
неблагоприятно отражение върху психиката на човек от положението на
несигурност в течение на наказателното производство, които са пряка и
непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето да
доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от
конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение
за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД).
Съгласно установената практика на ВКС е нормално да се приеме, че по
време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в
извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също
така е притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените
ценности у личността, както и социалното му общуване, без да е в тежест на
пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания (Решение № 388
от 02.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., IV ГО; Решение № 480 от
23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV ГО; Решение № 214 от
08.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3921/2017 г., IV ГО). Доказани ли са
увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и
съдът е длъжен за определи неговия размер по своя преценка.
6
Поради това е неоснователен доводът на ответника, че по делото
липсват доказателства относно репутацията на ищеца, за да може да се
направи преценка как обвинението се е отразило на доброто му име сред
приятелския и съседския кръг. Самият факт на повдигане на обвинение,
признато за незаконно с влязла в сила оправдателна присъда, е част от
основанието за претендиране на обезвреда за неимуществени вреди
независимо от това дали по делото са налице доказателства как пострадалият
от незаконното обвинение е бил възприеман от социалния кръг, в който е
организирал бит, след като се касае за изрично уредена в специален закон
деликтна отговорност на държавата с обективен характер за вреди от
действия на органи на съдебната система, признати за незаконни със
съответен окончателен акт (чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ). Без значение е дали лицата от
обкръжението на ищеца го възприемат като човек, нравствен и достоен, като е
достатъчно, че ищецът осъзнава обстоятелството, че определено негово право
е нарушено и че то е подложено на ограничения в правната му сфера или
срещу него неоснователно са повдигнати обвинения, което представлява
отрицателно преживяване, подлежащо на обезщетяване (Решение от
10.02.2011 г. на ЕСПЧ по делото на И. и други срещу България, по съединени
жалби №№ 4473/02 и 34138/04, Пето отделение).
Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от
ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими
интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически,
психологически терзания на личността, накърнена чест и достойнство.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от
незаконно обвинение в извършване на престъпление съдът следва да прецени
характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е
получено, вредоносни последици, продължителност и степен на интензитет,
възраст на увредения, обществено и социално положение, продължителността
на наказателното производство - общо и в отделните му фази, характера на
обвинението (тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът, в т. ч.
дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в
длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал
длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е
изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес,
постановена ли е осъдителна присъда в някоя от инстанциите, броя и вида на
извършените процесуални действия с участието на пострадалия, вида и
тежестта на наложените мерки на принуда; отражението върху личния,
обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на
обвинението/осъждането; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако
увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за
развитието на заболяването и пр., личността на увредения, данните за
предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, отражението
на обвинението върху физическото здраве, психиката, контактите и
социалния живот на ищеца, на положението му в обществото, работата, в т. ч.
7
върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план,
както и всички обстоятелства, които имат отношение към претърпените
морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. За
личността на пострадалия се съди от установения начин на живот, ценностна
система и обичайна среда, интереси, трудова биография, съдебно минало.
Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва
да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с
икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за
съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между
претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им
възмездяване (Решение № 344 от 24.11.2014 г. на ВКС по гр. дело №
2378/2014 г., IV г. о.; Решение № 200 от 16.06.2016 г. на ВКС по гр. дело №
1019/2016 г., IV г. о.; Решение № 180 от 01.12.2017 г. на ВКС по гр. дело №
715/2017 г., III г. о.; Решение № 158 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр. дело №
299/2018 г., ІІІ г. о.; Решение № 86 от 29.05.2019 г. на ВКС по гр. дело №
2586/2018 г., ІV г. о.).
Обезщетението за неимуществени вреди има за цел да компенсира
болките и страданията чрез предоставяне на други блага. Болките и
страданията са последица от характера и вида на увреждането и се отличават
по интензитет (острота и сила) и продължителност. Във всеки конкретен
случай съдът следва да вземе предвид отделните групи обстоятелства, които
водят до увеличение или намаляване на размера на обезщетението,
съпоставими с обичайните вредни последици при незаконно обвинение и
съответния среден размер на обезщетение, установен от съдебната практика.
На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка
причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и
характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията.
Задължително се отчита общата продължителност и предмета на
наказателното производство, поведението на страните и на техните
представители, поведението на останалите субекти в процеса и на
компетентните органи, личността на увредения. Принципът на справедливост
включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от
увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка
последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните
органи, тя не подлежи на репариране.
При реализиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ следва
да се съобрази продължителността на наказателното производство.
Неразумната продължителност на водено наказателно производство следва да
се отчете като степен на увреждането и да се обезщети, като установяването
на такова обстоятелство има значение за определяне на по-висок размер на
обезщетението. Предвид принципа на пълното обезщетение за всички
неимуществени вреди в причинна връзка с обвинението е без значение
действията на кой правоохранителен или правораздавателен орган са довели
до този резултат и в коя фаза на наказателното производство е допуснато
8
забавяне.
Настоящият съдебен състав приема, че в конкретния случай
наказателното производство срещу ищеца (в досъдебна и в съдебна фаза)
обхваща продължителен, но не неразумен срок от време (3 години, 3 месеца и
5 дни или от 02.10.2014 г. до 08.01.2018 г.), при съобразяване вида на
деянието, за което е повдигнато обвинението, доказателствата, които е
следвало да се събират (разпити на няколко свидетели), фактическата и
правна сложност на делото, имайки предвид и че ищецът в качеството си на
подсъдим по нохд № 19905/2014 г. на СРС, НО, 1-ви състав не се е явил на
няколко съдебни заседания, на които е бил редовно призован – на 21.05.2015
г., 10.11.2015 г. и на 13.05.2016 г., като на делото не е даден ход на
съответните дати поради изискването на чл. 269, ал. 1 НПК за задължително
присъствие на подсъдимия по дела с обвинение за тежко престъпление,
какъвто настоящият случай е. Така с протоколно определение от 21.05.2015 г.
по нохд № 19905/2014 г. на СРС, НО, 1-ви състав е постановено
принудително довеждане по отношение на ищеца, а с протоколно
определение от 10.11.2015 г. по същото дело му е изменена мярката за
неотклонение от „подписка“ в „задържане под стража“, отменена с
определение от 30.11.2015 г. по горното дело.
При липса на уважителни причини за неявяване на ищеца на съдебните
заседания в първоинстанционното съдебно производство, не може да се
приеме, че срокът на наказателното производство е неразумен, тъй като
същото производство в известна степен е продължило толкова време именно
поради поведението на самия ищец. Неоснователен е доводът на ищеца, че за
част от съдебните заседания не бил редовно призован или не имал
възможност да пътува от с. Я., където живеел, и не могъл да присъства или
закъснявал за насроченото съдебно заседание поради недостиг на парични
средства. Действително, ищецът е бил нередовно призован само за едно
съдебно заседание на 19.02.2015 г., но по нохд № 19905/2014 г. липсват
ангажирани от него доказателства, че именно към датата на съдебните
заседания, за които е бил редовно призован, но не се е явил, е имал
уважителни причини да го стори, а същевременно е станал причина делото да
бъде отложено неколкократно.
Видно от материалите по делото е, че наказателното производство е
водено с необходимата ритмичност и бързина, като същото е приключило с
постановяване на присъдата на първоинстанционния съд.
На ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 286, ал. 1 НК,
за което законът предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест
години и обществено порицание, т. е. обвинението е било за тежко
престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Видно от материалите по делото
е, че спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение
„подписка“, изменена с мярка за неотклонение „задържане под стража“ за
около период от един месец, както и мярка за процесуална принуда „забрана
9
за напускане пределите на пределите на Република България“, тоест намесата
в неговата правна сфера не е свързана единствено със самия факт на
наказателното производство, водено срещу него, което естествено е
съпътствано от несигурност, страх и притеснение във връзка с изхода от
същото и с необходимостта ищецът да се явява пред органите на
наказателното производство при всяко едно призоваване, под страх от
ангажиране на допълнителна намеса в правната му сфера за осигуряване на
личното му участие по делото.
От съществено значение е фактът, че спрямо ищеца са водени и други
наказателни производства видно от приложената справка за съдимост от
10.02.2015 г. (л. 15 по нохд № 19905/2014 г. на СРС, НО, 1-ви състав) и
наказателната му отговорност е била ангажирана, т. е. конкретното
наказателно производство се явява пореден досег на ищеца с органите на
наказателното производство в Република България и в този смисъл участието
му в хода на производството е оказало въздействие, но не в такава значителна
степен както например в случая, при който ищецът би бил с чисто съдебно
минало и липса на престъпни прояви и съответно да не е имал досег с
наказателно преследване, организирано от държавата.
Повдигнатото срещу ищеца незаконно обвинение е затруднило личния
и социалния му живот - той е станал затворен и тревожен, не искал да излиза
навън в с. Я., където живеел, изолирал се от своята социална среда и от
средата, в която живеел. По делото не се установиха трайни негативни
последици или промяна в социалния статус на ищеца, които да са настъпили
като пряко проявление от повдигнатото му незаконно обвинение. В тази
връзка необходимо да се отбележи е, че в периода, в който спрямо ищеца е
водено конкретното наказателно производство, същият е изпитвал
притеснения, свързани единствено с производството, но не и други житейски
притеснения, например свързани с негови близки. Това обстоятелство следва
да бъде взето предвид при определяне на справедливия размер на дължимото
обезщетение, тъй като не е налице друго обстоятелство, освен воденото
наказателно производство, което неминуемо да е повлияло живота и
емоционалното състояние на ищеца.
Неоснователни са доводите на ответника, че ищецът бил лице с
обременено съдебно минало видно от приложената справка за съдимост и
осъден с влязла в сила присъда по чл. 216, ал. 4 ГПК през процесния период,
което препятствало извод за наличие на пряка причинно-следствена връзка
между воденото срещу него наказателно производство за набеждаване по чл.
286 НК и процесните вреди, имайки предвид други две наказателни
производства, висящи по отношение на ищеца през процесния период.
На първо място, ищцовата претенция е ясно заявена само с оглед
наказателното производство във връзка с незаконното обвинение за
набеждаване по чл. 286, ал. 1 НК и е възможно да бъде индивидуализирано
настъпването на вреди само на основание процесното наказателно
10
производство, а останалите висящи наказателни производства и обремененото
съдебно минало на ищеца съдът взема предвид при определяне размера на
справедливата обезвреда.
На следващо място, видно от приложената справка за съдимост ищецът
е бил осъден с влязла в сила на 21.07.2012 г. присъда по нохд № 10867/2012 г.
на СРС, НО, 100 състав, за престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1, пр. 1 за
държане без надлежно разрешително на високорискови наркотични вещества,
а не за престъпление по чл. 216, ал. 4 НК, за което ищецът е бил осъден с
влязла в сила на 06.04.2017 г. присъда по нохд № 15882/2016 г. на СРС, НО,
7-ми състав, а именно след инкриминираната дата – 06.01.2014 г. по нохд №
19905/2014 г. на СРС, НО, 1-ви състав (вж. справка за съдимост към отговора
на исковата молба, л. 44 по настоящото дело).
Също така, основателно ответникът твърди, че в хода на процесното
наказателно производство са били висящи още две наказателни производства
срещу ищеца – във връзка с горното престъпление по чл. 216, ал. 4 НК, както
и във връзка с друго престъпление – по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 вр. чл. 194, ал.
1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, за което му е повдигнато обвинение, признато
за незаконно с влязла в сила на 11.04.2016 г. присъда по нохд № 16317/2010 г.
на СРС, НО, 22-ри състав (вж. приложени актове към писмо от 08.11.2022 г.
на СГС, II-Г въззивен състав, л. 106-112).
Неоснователен е доводът на ответника, че поради липса на
доказателства за трудова ангажираност на ищеца и за обективна възможност
за професионална реализация в чужбина, отговорността на Прокуратурата не
би могла да бъде ангажирана.
Воденото срещу ищеца наказателно производство, продължило около
три години, е изисквало от ищеца да се явява пред органите на досъдебното
производство, като присъствието му е било задължително и в провежданите
открити съдебни заседания по делото в съдебната фаза на предприетия срещу
него незаконен наказателен процес. Действително, за период от около две
години е била ограничена възможността на ищеца да търси препитание в
чужбина за относително непрекъснат период от време, имайки предвид и
взетата по отношение на него мярка за процесуална принуда „забрана за
напускане пределите на Република България“ с протоколно определение от
08.10.2015 г. по нохд № 19905/2014 г. на СРС, НО, 1-ви състав,
необходимостта от която е отпаднала по силата на закона след
постановяването на окончателно решение от 08.01.2018 г. по внохд №
3611/2017 г. на СГС, НО, XIII въззивен състав, с което е потвърдена
оправдателната присъда на СРС, както е посочено и в разпореждане от
12.01.2018 г. по нохд № 19905/2014 г. на СРС, НО, 1-ви състав (л. 220г по
същото дело).
От друга страна, съдът отбелязва, че с протоколно определение от
11
08.10.2015 г. по нохд № 19905/2014 г. на СРС, НО, 1-ви състав изрично е
констатирана опасността ищецът да се укрие извън пределите на страната
поради наличните по делото доказателства, а това обстоятелство заедно с
отлагането на делото пред първоинстанционния съд поради неявяване на
ищеца, без да сочи уважителни причини, стабилизира в пълна степен изводът,
че срокът на воденото срещу ищеца наказателно производство не е
неразумен, а възможността да се труди в чужбина е препятствана
допълнително и поради неговото недобросъвестно процесуално поведение по
делото. Също така, по делото липсват доказателства, че ищецът изобщо е
търсил работа независимо дали в страната или в чужбина. Поради това е
неоснователен доводът на ищеца, че възможността му да търси препитание в
чужбина е била ограничена в хода на наказателното производство.
Неоснователен е доводът на ответника, че липсвали доказателства за
вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ по отношение на
ищеца, спрямо който била взета само мярка за неотклонение „подписка“ след
привличането му в качеството на обвиняем по досъдебното производство. С
Постановление от 10.09.2014 г. ищецът е привлечен в качеството на обвиняем
за престъпление по чл. 286, ал. 1 НК и му е взета мярка за неотклонение
„подписка“, което постановление му е връчено на 02.10.2014 г., а видно от
протоколно определение от 10.11.2015 г. по нохд № 19905/2014 г. на СРС
същата мярка за неотклонение е изменена на основание чл. 66 НПК при липса
на уважителни причини за неявяването му в съдебно заседание в „задържане
под стража“.
Неоснователен е доводът на ответника, че дори и първоначалното
взетата мярка за неотклонение спрямо ищеца на досъдебното производство,
когато орган по ръководство и контрол е Прокуратурата, да е била изменена с
по-тежка мярка за неотклонение, то това изменение е станало в хода на
съдебното производство, в което не Прокуратурата, а съдът е ръководно-
решаващ орган. Прокуратурата е надлежен ответник по иска по чл. 2, ал. 1, т.
3 ЗОДОВ, след като се претендират вреди от обвинение, повдигнато от нея в
досъдебното производство като първа фаза на наказателния процес, макар и
признато за незаконно в друга, съдебна фаза на наказателния процес, където
процесуалният закон предвижда решаващи правомощия на съда, който се
произнася с окончателни актове.
Същата принципна постановка е важима и относно неоснователния
довод на ответника, че Прокуратурата не следвало да носи отговорност за
действията на съда по време на над 2-годишната съдебна фаза на процеса,
имайки предвид, че съдебното производство по правило може да бъде
инициирано само от Прокуратурата с внесен от нея обвинителен акт, в случая
обвинението, което е признато за незаконно с окончателен съдебен акт.
Неоснователен е доводът на ответника, че ищецът не твърди да е
претърпял трайни вреди, имайки предвид, че ищецът твърди, че е търпял
вреди по време на наказателното производство, което е продължило около
12
три години, а именно един относително продължителен период от време на
търпене на неимуществени вреди.
Основателен е доводът на ответника, че оправдателната присъда сама
по себе си дава морално обезщетяване и компенсира до известна степен
изтърпените страдания, както е прието в цитираното от ответника Решение №
87 от 13.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5379/2007 г., IV г. о., но с оглед пълно
репариране на вредите е необходимо присъждане на парично обезщетение,
като се вземат предвид всички обстоятелства по делото, довели до душевните
болки и страдания в резултат на незаконното обвинение.
Основателен е и доводът на ответника, че ищецът не е доказал да е
претърпял вреди, по-големи от обичайните в резултат на воденото срещу него
наказателно производство, което по никакъв начин не променя
неоснователността на довода на ответника, че интензивността на
отрицателното въздействие на повдигнатото обвинение по отношение на
личността на ищеца е било по-ниско в сравнение със случаите, при които
спрямо обвинените лица е била взета по-тежка мярка за неотклонение и/или
периодът на разследване е бил по-продължителен.
По правило всеки спор се решава с оглед на всички обстоятелства,
доказани по конкретния случай. Преценка за това какви вреди е претърпял
ищецът се прави с оглед на това какво отрицателно въздействие е оказал
целият ход на незаконосъобразно воденото срещу него конкретно наказателно
производство с оглед на конкретните обстоятелства, без да се отчитат сходни
или по-тежки случаи на пострадали от деликти на държавата.
Неоснователен е доводът на ответната Прокуратура за частично
погасяване по давност на претенцията за присъждане на законна лихва върху
главницата за обезвреда, имайки предвид, че същото акцесорно вземане не
носи белезите на периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД, тъй
като не може да бъде сведено до повтарящи се задължения за предаване на
пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито
падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията да са изначално определени или определяеми, без
да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви (ТР № 3
от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г., ОСГТК на ВКС).
Ето защо, при отчитане на изложените съображения, се налага извод за
справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 1 000 лв.,
като до пълния предявен размер от 20 000 лв. предявеният иск следва да бъде
отхвърлен. Върху главницата се дължи и обезщетение за забава по чл. 86, ал.
1 ЗЗД считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда на СРС
– 08.01.2018 г. до окончателното изплащане (т. 4, абзац II от ТР № 3 от
22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС), имайки предвид
следното:
разумен срок на водене на процесното наказателно производство срещу
13
него;
продължителност на наказателното производство, влияние върху която е
оказало и недобросъвестното процесуално поведение на ищеца, който
макар и редовно призован, не се е явявал на насрочените съдебни
заседания пред първоинстанционния съд и е ставал причина за отлагане
на делото, без да сочи уважителни причини за неявяването си;
осъждане с влязла в сила присъда за друго престъпление към датата,
инкриминирана с процесния обвинителен акт;
обременено съдебно минало на ищеца и съответно приключили спрямо
него други наказателни производства;
наличие на две висящи наказателни производства за други престъпления
към датата, инкриминирана с процесния обвинителен акт;
изпитване на притеснения, свързани единствено с наказателното
производство, за които по делото не се доказа да са били чрезвичайни;
факт на самото водено срещу него наказателно производство;
период от около една година, през която наказателното производство е
било удължено заради неявяването на ищеца;
сравнително кратък период от около 20 дни на взета спрямо ищеца мярка
за неотклонение „задържане под стража“ именно поради поредното му
неявяване по делото пред първоинстанционния съд;
наличие на мярка за процесуална принуда „забрана за напускане
пределите на Република България“, взета именно поради
доказателствата, че е налице опасност ищецът да се укрие по воденото
срещу него наказателно производство.
По разноските
На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на ищеца се дължи пълният размер на
сторените разноски, а в частта относно адвокатското възнаграждение -
съразмерно на уважената част от иска. Поради това на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски от 10 лв. за държавна такса.
На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА вр. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на адв. Б. А.
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в минимален размер, но
съразмерно на уважената част от иска съгласно договор за правна защита и
съдействие от 26.02.2020г. за предоставена безплатна правна помощ на ищеца
като материално затруднено лице, както е посочено в същия договор
(Определение № 54 от 6.02.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 84/2019 г., IV г.о.;
Определение № 135 от 2.05.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 724/2017 г., III г.о.).
В случая цената на предявения иск е 20 000 лв., а минималното
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ на ищеца
адвокат е 1 130 лв. (чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ). Искът е уважен до размера от 1
000 лв., поради което на адв. А. е дължима сумата от 56,50 лв.
По изложените съображения, съдът
14
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ П. на Р. Б.,
представлявана от Г. п., адрес: гр. С., бул. „В.” № 2, да заплати на О. Ф. П.,
ЕГН: **********, адрес: с. Я., община С., ул. „Н. А.“ № 69, сумата от 1 000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на
повдигнатото му незаконно обвинение по ДП № ЗМ 309/2014г. на 05 РУ-
СДВР и пр.пр. № 41155/2014 г. на СРП, ведно със законната лихва от датата
на влизане в сила на оправдателната присъда - 08.01.2018 г., до
окончателното изплащане на сумата, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер от 20 000 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ П. на Р. Б., представлявана
от Г. п., адрес: гр. С., бул. „В.” № 2, да заплати на О. Ф. П., ЕГН: **********,
адрес: с. Я., община С., ул. „Н. А.“ № 69, сумата от 10 лв. - разноски за
държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА вр. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ П.
на Р. Б., представлявана от Г. п., адрес: гр. С., бул. „В.” № 2, да заплати на
адв. Б. И. А. от АК-С., личен № **********, адрес: гр. С., ул. „П.“ № 8, ет. 4,
кантора 405, сумата от 56,50 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15