РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 04.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VI въззивен състав в публично
съдебно заседание на седемнадесети юни, две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА МАНОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ПЕТЪР СТОИЦЕВ
2.
ИВА НЕШЕВА
при участието на секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Стоицев ВНЧХД № 713/2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на глава XXI от НПК:
Образувано е по въззивна
жалба на подсъдимия И.И.З. срещу присъда от 30.05.2018 г. по НЧХД № 8780/2017
г. по описа на СРС, НО, 6 състав, с която подсъдимият И.И.З. с ЕГН: **********
е признат за виновен в това че на 27.04.2017 г., в гр.София, в интервю в
предаването „Тази сутрин” с водещ А.Х.по националната телевизия „bТV“, разгласил
позорни обстоятелства за Л.А.Л. в качеството му на длъжностно лице -
председател на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“, при и по
повод изпълнението на службата му, а именно:“....кметицата на Златна Ливада,
една симпатяга, знойна красавица,
какво правиха двамата, какво струваха, според мен имаше някаква
любовна тръпка, за любовта няма граници, за любовта няма прегради.... Значи тя
отиде при него. Какво правиха — гукаха ли си? Ласкаеха ли се…. Но го има този път“ - клевета, нанесена публично,
по друг начин - в телевизионно предаване, като съдът на
основание чл.78а от НК е освободил подсъдимия от наказателна отговорност, като
му е наложил административно наказание глоба в размер на 1000 /хиляди лева/ лв. за престъпление по чл.148, ал.2 вр. ал.1, т.1, т.2 пр.2 и т.3 вр. чл.147, ал.1 НК.
Със същата присъда подсъдимият И.И.З. с
ЕГН: ********** е осъден да заплати на Л.А.Л. неимуществени вреди за нанесената
клевета в
размер на 3000.00 лв. /три хиляди лева/, ведно със законната лихва, считано от
27.04.2017 г., като в останалата му част до 5000.00 лева гражданският иск е
отхвърлен като неоснователен и недоказан.
На основание чл.189, ал.3 от НПК,
подсъдимият З. е осъден да заплати в полза на частния тъжител Л.Л. сумата от
700.00 /седемстотин/ лева, представляващи разноски в хода на производството и
сумата от 120.00 /сто и двадесет/ лева по сметка на СРС, представляваща
държавна такса върху уважената част на гражданския иск.
Във въззивната жалба бланкетно са развити
съображения за неправилност на присъдата. Сочи се, че осъждането не
кореспондира със събраните по делото доказателства и че не е установено
безспорно, че подсъдимият е осъществил състава на престъплението, очертан в
диспозитива на разпореждането за даване ход на тъжбата. Иска се отмяна на присъдата и постановяване на
обратна оправдателна.
В проведеното по реда на чл.327 от НПК
закрито съдебно заседание въззивният съд е приел, че за правилното решаване на
делото не се налага разпит на подсъдимия, на свидетелите и на вещите лица,
който извод бе застъпен и в публичното заседание, проведено на 17.06.2019 г.,
след изслушване становищата на страните.
В съдебното заседание на въззивната
инстанция частният тъжител се явява лично и с повереника си адв. Е.. Последният
оспорва въззивната жалба, като счита същата за неоснователна, необоснована и
недоказана. Изтъква, че първата инстанция е анализирала в детайли цялата
фактическа обстановка, като с цел проверка на твърденията в тъжбата е назначила
фоноскопна експертиза и е разпитала свидетели, които са потвърдили изложеното.
Подчертава се, че дори подсъдимият З. не отрича изявленията си направени в
предаването „Тази сутрин“, като единствено пояснява, че думите му са били
разбрани погрешно от тъжителя Л.. Поддържа се позицията, че изразеното от подсъдимия
З. не са негови лични съждения, а думи с които се накърнява честта и
достойнството на частния тъжител. Моли се за потвърждаване на присъдата.
Защитникът на подсъдимия З. - адв. И. се
явява в съдебно заседание, като поддържа жалбата и прави възражения за
допуснати процесуални нарушения. На първо място се изтъква, че в
разпореждането, с което подсъдимият е даден на съд е описано НЧХД различно от
това, за което е осъден. Допълва се, че в тъжбата доста обстоятелствено е
описано деянието, а в същото разпореждане липсват подробности за коя информация
подсъдимият е даден на съд. Все в коментирания аспект се застъпва, че
клеветническите твърдения следва да бъдат посочени в диспозитива на
обвинението, за да може подсъдимият да упражни ефективно правото си на защита и
след като това не е направено се е стигнало до нарушение на последното. На
следващо място се сочи, че клеветническите обстоятелства са различни по обем от
това, което състава на съда е приел като престъпление в присъдата, както и че
първоначалната квалификация по-късно е била променена и поради тези процесуални
нарушения делото следва да бъде върнато на стадия разпоредително заседание. По същество
защитата е на становище, че подсъдимият не е засегнал в дълбочина личната сфера
на частния тъжител, а просто е изразил съждения които не подлежат на доказване.
Според адв. И. деянието е несъставомерно поради липса на обективния и
субективния му елемент. Настоява се за отмяна на присъдата и постановяване на
нова оправдателна, а алтернативно се предлага връщане на делото за ново
разглеждане от разпоредителното заседание.
В съдебните прения подсъдимият подкрепя
искането на упълномощения си защитник, като уточнява, че е давал показания пред
прокуратурата в качеството му на свидетел, за места на които са правени
некачествени ремонти, когато шеф на АПИ е бил тъжителят Л.. Излага, че
действително този „път на любовта“ е бил изграден без проект и без необходимата
документация. Убедително заявява, че не е искал да клевети Л. и да му накърнява
достойнството, а просто водещият Х.му е задал изненадващ въпрос, но въпреки
това той не е използвал думите любовни отношения, а думата тръпка. Финално моли
да бъде отменена присъдата и да бъде оправдан, като такава е и последната му
дума.
Софийски
градски съд, като взе предвид сезиращия го документ и изложените в него доводи,
като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се
запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.314 и сл.
от НПК намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законния
срок, от надлежно легитимирана страна, срещу съдебен акт подлежащ на въззивен съдебен
контрол, поради което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Спорът пред настоящата инстанция не е
фокусиран върху фактите, а върху правната им оценка. При все това обвързан от
задължението си да извърши цялостна служебна проверка на съдебния акт,
въззивният съд следва да разгледа всички въпроси отнесени до правилността на
присъдата.
Първоинстанционната присъда е
постановена при изяснена фактическа обстановка, която по категоричен начин се
установява от събраните пред СРС доказателствени материали, обсъдени в мотивите
на присъдата. Чрез законосъобразно извършени процесуални действия са събрани
необходимите от гледна точка на разпоредбата на чл.102 НПК доказателства.
Аналитично са изследвани фактите и обстоятелствата, установявани и изведени от
събраните по делото доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд,
след като подложи на внимателен анализ доказателствената съвкупност по делото,
не установи възможност въз основа на нея да бъдат направени съществено различни
изводи относно фактите по делото, поради което споделя фактическите констатации
на СРС.
Предвид гореописаното, СГС приема за
установено от фактическа страна
следното:
Подсъдимият И.И.З. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, с висше образование, неосъждан /реабилитиран/,
безработен, с ЕГН **********.
С трудов договор №
РД-02-16-598/31.05.2010 г. Л.А.Л. бил назначен за член на управителния съвет на
Агенция „Пътна инфраструктура“. Към него било подписано допълнително
споразумение с № РД-02-16-1135 от 12.09.2011 г., по силата на което частният
тъжител е приел да изпълнява длъжността председател на управителния съвет на
Агенция „Пътна инфраструктура“.
На 07.08.2014 г. с нов трудов договор №
РД-02-16-398 частният тъжител отново бил назначен за председател на
управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ от Министерство на
регионалното развитие, представлявано от Е.З.. Докато тъжителят Л. бил на тази
длъжност се извършвало строителството на АМ „Марица“, като подсъдимият З. бил заместник-ръководител
на надзорен екип на Лот 1 от автомагистрала „Марица“ - бил надзорник на
дейностите, свързани с изграждане на пътната инфраструктура. Със Заповед №
РД-02-16-754/30.11.2016 г. на министъра на регионалното развитие и
благоустройството било прекратено трудовото правоотношение с Л.А.Л., в
качеството му на председател на управителния съвет на Агенция „Пътна
инфраструктура“, считано от 01.12.2016 г.
Свидетелката И.П.П.била кметски
наместник на с.Златна ливада и познавала подсъдимият З., т.к двамата били
свързани от функциите, които изпълнявали.
Подсъдимият З. бил поканен от А.Х.-
водещ на предаването „Тази сутрин” по националната телевизия „bТV“, да участва в
предаване, излъчено на 27.04.2017 г., като темата била свързана със злоупотреби
във връзка със строителството на автомагистрала „Марица“, сигнали за които били
подадени от подсъдимия до държавните институции.
Подсъдимият приел поканата на водещия и
на инкриминираната дата участвал в телевизионното предаване „Тази сутрин” по
националната телевизия „bТV“. По време на
предаването, излагайки свои наблюдения за начина на строителството на
автомагистрала „Марица“, подсъдимият З. ненадейно решил да сподели пред екрана
„нещо, което водещият не знаел“. З. казал: “ На магистралата се построи „пътят
на любовта“. … Значи „пътят на любовта“ е на 22-ри километър и този път го
нарекохме на любовта, защото той беше шеф на АПИ, се направи отклонение до село
Златна ливада, но как се направи….Ами „пътят на любовта“, защото кметицата на
Златна ливада една симпатяга, знойна красавица, и тя в 2012 година дойде при
мен и ми каза: „З., ти работиш на магистралата надзор. Как да си направя
отклонение за моето село? И аз й казах: „Ами виж сега И., това е невъзможно,
защото по проект не е предвидено такова отклонение“. Тя ми каза „Ти ми кажи кой
е човека, а пък аз ще се оправя с него“. И аз й казах: „Това е шефът на АПИ,
само той може да разпореди“. Значи какво правиха двамата, какво струваха,
според мен имаше някаква любовна тръпка….за любовта няма граници, за любовта
няма прегради, а този „път на любовта“ се направи точно поради тази тяхна
авантюра между двамата. Значи тя отиде при него. какво правиха, гукаха ли си, ласкаеха
ли се, но те го построиха този път“.
Горепосочената
фактология се подкрепя от:
Гласните
доказателствени средства – обясненията
на подсъдимия И.И.З. /л.91 от СП/; показанията на Л.А.Л. /л.79-80 от СП/;
показанията на свидетелката И.П.П./л.80 от СП/ и показанията на свидетелката Вера
Михайлова Запрянова /л. 87 от СП/.
Писмените доказателства и
доказателствени средства – справка за съдимост с рег.№ 205/01.03.2018 г. /л.86
от СП/ на СРС; копие от трудов договор № РД-02-16-598/31.05.2010 г. /л.8-11 от
СП/; копие от допълнително
споразумение с № РД-02-16-1135/12.09.2011 г. /л.12-13 от СП/;
копие от трудов договор № РД-02-16-398/07.08.2014 г. /л.14-18 от СП/; копие от
заповед № РД-02-16-754/30.11.2016 г. на министъра на регионалното развитие и
благоустройството /л.19 от СП/; копие от удостоверение за семейно положение с
изх.№ РИС17-УГ01-3581 от 17.05.2017 г. /л.20 от СП/; писмо от БТВ „Медиа Груп“
ЕАД /л.44 от СП/; копие на писмо от инж. Дончо Атанасов до И. П. /л.45 от СП/;
копие на писмо от Л.Л. до И. П. /л.47 от СП/ и заключението на фоноскопна
експертиза в протокол № 17/65 /л.53-64 от СП/.
Веществени доказателствени средства – 1
бр. CD с надпис „VERBATIM
CD –R” и
допълнителен надпис „27.04.2017 г. Тази
сутрин, И.З.” /л.44 от СП/.
Възприетите от първата инстанция
фактически положения относно основните факти са правилно установени, като при
съвкупната оценка на събраните по делото доказателства не са допуснати
логически грешки. Първата инстанция в съответствие с изискуемия по закон
минимум е мотивирала постановената от нея присъда. Съдът в съответствие с
изискванията на процесуалния закон е анализирал доказателствените източници,
като е обосновал съображенията си, въз основа на които ги е кредитирал. Липсват
основания, които да мотивират въззивният съд да промени съществено направените
в първоинстанционния съдебен акт фактически констатации, тъй като в мотивите му
са обсъдени събраните по делото доказателствени материали и не е допуснато
превратното им тълкуване. В тази връзка е необходимо да се отчете, че когато
изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция,
въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по
делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори
изчерпателно на наведените доводи в жалбата /р.372/01.10.2012 г. по н.д. №
1158/2012 г., ВКС, Н.К., ІІІ Н.О/.
Не са налице основания СГС да отстъпи от
кредитирането на показанията на свидетелката И. П., т.к не се установи същата
да има заинтересованост от изхода на делото, а и при разпита й се затвърждава
фактът, че по време на мандата й като кметски наместник на с. Златна ливада е
инициирано създаването на път от АМ „Тракия“ до манастира в селото. Въпреки, че
не помни да е коментирала този проблем с подсъдимия З., свидетелката не отрича,
че познава последния и че отклонението от магистралата е направено при нейния
мандат. Тези гласни доказателствени средства имат пряка връзка с предмета на
доказване, т.к П. категорично заявява, че не е познавала подсъдимия Л. и не се
е срещала с него до призоваването й по делото пред СРС. Правилно предната
инстанция е дала вяра на тези показания, т.к те кореспондират както с
представените по делото писма, с които именно тъжителят Л. е отказал
изграждането на исканата пътна връзка, така и с неговите показания.
Частично следва да бъдат възприети с
доверие и обясненията на подсъдимия З., досежно разговора му със свидетелката П.
във връзка с т.нар „път на любовта“, т.к същите не се оспорват от последната и
се подкрепят от показанията на свидетелката Запрянова. В съотвествие с
процесуалните норми подсъдимият даде обяснения, в които прозира двояката им
правна природа на основно гласно доказателствено средство, но така също и на
такова, чрез което лицето упражнява в пълен обем правото си на защита. В тази
насока на мисли достоверността им следва да бъде установена при спазване на
общите правила относно гласните доказателствени средства при съблюдаване
дефинитивните правила за оценка на доказателствата. Настоящият съдебен състав намира
за защитни твърденията на подсъдимия, че фразата „пътя на любовта“ не е
измислена от него, а от Б.Б., както и че водещият на предаването „Тази сутрин“
го е изненадал с въпроса „какъв е този път на любовта?“, т.к те изобщо не
съответстват на изготвената по делото фоноскопна експертиза. Точно обратното,
на стр. 8 от протокол № 17/65 е видно, не само че такъв въпрос никога не е
задаван, но водещият А.Х.е поставил питане касаещо конкурс за 50 милиона лева,
а подсъдимият сам е сменил темата с репликата „ще ви кажа нещо, което вие не
знаете и прокуратурата може би не знае. На магистралата се построи „пътя на
любовта“. Казаното напълно дискредитира обясненията на подсъдимия в тази им
част и не може да промени извода на съда за субективния елемент на деянието.
В този смисъл е редно да се отчете, че
СГС не може да се съгласи с тезата на подсъдимия, че никъде не е оклеветил
тъжителя Л. за взаимоотношение или любовна връзка, т.к отново от заключението
на експертизата и по-конкретно от стр. 9 от протокол № 17/65 се установява, че
изречените думи са следните: „този път на любовта се направи точно поради тази
тяхна авантюра между двамата“. Използваната дума „авантюра“ и последващото я
изречение „значи тя отиде при него, какво правиха, гукаха ли си, ласкаеха ли
се, но те го построиха този път“, недвусмислено навежда за съществували близки
и интимни отношения между частния тъжител и свидетелката П.. Резонно
ревизираният съд е достигнал до извода, че с тези намеци се засяга както
семейното, така и длъжностното положение на тъжителя. Прави впечатление и това,
че водещият А.Х.на няколко пъти е прекъсвал цялостното изложение на подсъдимия
във връзка с коментираните любовни трепети, като е загатвал, че не е подходящо
да се навлиза в такива подробности, но въпреки това последният с иронично
отношение е продължил да ги разисква. Не само, че е обосновал излишността на
процесния път, поради малкия размер на манастира, но дори е искал да затвърди
казаните от него факти, чрез задаването на реторичен въпрос, от който да е
ясно, че в България няма практика при построяването на автомагистрали да се
правят отклонения към манастири.
Правилно са възприети и показанията на
свидетелката Запрянова, същите са логични, последователни и непротиворечиви,
като еднопосочно подкрепят изведената от съда фактология. Липсват, освен това,
каквито и да било основания за съда да се съмнява в достоверността на
изложеното от тях, въпреки брачната й връзка с подсъдимия.
Настоящият съд приема за обективно и
компетентно заключението на извършената по делото фоноскопна експертиза. Въз
основа на същото се изясняват конкретно изречените от подсъдимия изрази,
тяхната последователност и контекст. От него категорично се установява авторството
на деянието, като се взема предвид и факта, че самият подсъдим не отрича нито
участието си в телевизионното предаване, нито разговора във връзка с „пътя на
любовта“. В заключителната част на изследването е посочено, че при извършения
аудио-визуален анализ не са открити признаци за манипулация и монтаж, които да
влияят на съдържанието на видеозаписа. Поместен е и снимков материал
удостоверяващ участниците в интервюто, датата и времевият интервал на
провеждането му. Съдът кредитира заключението на експертизата, като отговарящо
с необходимата прецизност на поставената задача. Уместно е било възприето от
СРС при формирането на фактическите изводи по делото.
На основата на така изяснената
фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното:
Подсъдимият И.И.З. с ЕГН ********** е
осъществил състава на чл.148, ал.2 вр. ал.1, т.1, т.2 пр.2 и т.3 вр.
чл.147, ал.1 НК в каквато насока му е повдигнато обвинение с частната тъжба.
Непосредствен обект на престъплението
клевета са обществените отношения, осигуряващи ненакърняване на доброто име на
човека в обществото, на положителната обществена оценка за личността.
Съдебната практика и доктрината напълно
еднозначно и устойчиво поддържат разбирането, че предмет на престъплението
клевета са твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно
определено обстоятелство или явление. Необходимо е те да са позорни, укорими,
недостойни от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да предизвикват
еднозначна отрицателна оценка на обществото, а не да представляват оценъчно
съждение, което се извежда чрез предположения, интерпретации или други форми на
субективна психическа дейност. "Позорни“ са онези конкретни факти и
обстоятелства, чието разгласяване е опасно за доброто име на човека, като те
могат да се отнасят до минало и настоящо поведение, до служебни и обществени
прояви или такива от личния му живот, както и отрицателни качества на
личността, които я характеризират негативно. От обективна страна изпълнителното
деяние в чл. 147 ал.1 НК е дадено в две форми – разгласяване на неистинско
позорно обстоятелство за пострадалия и приписване на престъпление, което не е
извършено. В настоящия
случай е повдигнато обвинение, че подсъдимия е осъществил първата форма на
изпълнителното деяние. Предната инстанция безспорно е установила, че
подсъдимият е разгласил позорни обстоятелства за частния тъжител в телевизионно
предаване по национален ефир, като по този начин е дал възможност тези доводи
да станат достояние на повече хора. „Разгласяването“ като форма на
изпълнителното деяние изисква деецът да е съобщил свои твърдения, зад които
застава, като претендира, че тези обстоятелства са обективен факт. Без значение
за съставомерността на публично нанесена клевета е узнаването или не от страна
на пострадалия. С факта на разгласяване деянието е довършено.
Докато се анализира обективната страна
на обсъжданото деяние, въззивната инстанция намира за подходящо да отговори на някои
възражения направени от защитата на подсъдимия досежно разликата в обема на
инкриминираните клеветнически изрази залегнали в тъжбата и тези в диспозитива
на присъдата. Настоящият състав се солидаризира с виждането на адв. И., че
районният съд е допуснал нарушение като е извадил част от имплементираните в
тъжбата позорни слова, т.к с нея се очертават рамките на повдигнатото
обвинение. Въпреки това не може да бъде споделен довода, че това нарушение е
съществено, а още по-малко че е попречило на упражняване на правото на защита
на подсъдимия. До това заключение СГС достига, т.к видно от материалите по
делото с разпореждането, с което подсъдимият е предаден на съд му е изпратен
препис от процесната тъжба, който надлежно му е връчен и в първото по делото
съдено заседание същият е заявил, че разбира обвинението. Редом с изложеното
следва да се отчете и фактът, че по време на цялото първоинстанционно
производство подсъдимият се е защитавал по това обвинение, като с постановената
впоследствие присъда СРС не само, че не е излязъл извън обвинителните рамки, но
не ги е и допълвал. Критична забележка се отправя единствено за това, че е
налице пропуск в диспозитива на присъдата на следното изречение цитирано в
тъжбата: „Този път на любовта се направи, точно поради тази тяхна авантюра,
между двамата“. От всички описани в тъжбата реплики, тази най-ярко илюстрира
направеното от подсъдимия твърдение, за което претендира че е обективен факт. Въпреки
неотразяването му в присъдата, контролираният съд правилно е достигнал до
извода, че е извършено престъпното деяние, т.к са налице всички изискуеми
обективни елементи. За да се направи преценка дали инкриминираните в тъжбата
цитати съдържат обективни твърдения за позорни обстоятелства или чрез тях се
излагат предположения, хипотези и се гради само една версия, следва да се
анализира не само процесните изказвания, но и цялостното съдържание на
интервюто по тази тема. Предната инстанция е разгледала инкриминираните фрази в
контекста на цялото интервю, в резултат на което е достигнала до адекватни аргументи
относно същността му. Последните несъмнено сочат, че подсъдимия е изложил
конкретни и ясни твърдения, които са позорящи за тъжителя, а не подозрения и
хипотези.
Тук е рационално да се даде яснота и по
оплакването за извършената от предния съд промяна на правната квалификация на
деянието в съдебно заседание. Абсолютно несъстоятелно е това възражение, т.к не
съществува императивно предписание, което да задължава съда да се произнася
само по вече предложената от него в разпоредително заседание правна
квалификация. Нещо повече, съдът не е обвързан изобщо при насрочване на делото
да прави каквато и да било квалификация, както и да инкорпорира в
разпореждането посочените от тъжителя клеветнически твърдения, това е негово
право и преценка. Известно е, че подаването пред компетентния съд на надлежна
тъжба от пострадалия от престъпление, което се преследва по реда на частното
обвинение, е абсолютна процесуална предпоставка за образуване и провеждане на
наказателно производство срещу извършителя на това престъпление. Изискванията
към реквизитите и съдържанието на тъжбата са посочени в разпоредбата на чл. 81
от НПК. Тъжбата трябва да съдържа обстоятелствата на престъплението, по повод
на които тя се подава, но не и неговата правна квалификация. За какво точно
престъпление се е потъжил частният тъжител, се определя от фактическите
обстоятелства, изложени в тъжбата, но не и от посочената в нея правна
квалификация. Съдът е този, който има правомощието да посочи правилната правна
формулировка на обвинението при постановяване на присъдата, както и
задължението да уточни и поправи (ако е нужно) погрешната правна квалификация,
като изхожда единствено от изложените в тъжбата или установени на съдебното
следствие факти. В конкретния случай, посочените в тъжбата обстоятелства са
очертали надлежно рамката на производството и предмета на доказване по делото.
Те са установени от събраните по делото доказателства по изискуемия от закона
начин, за което районният съд е изложил подробни съображения.Тези съображения
няма причини да не бъдат споделени, защото се основават на задълбочен и
прецизен доказателствен анализ на всички източници на правнорелевантни факти по
делото. На основата на така установените факти, съдът е приложил съответната
правна разпоредба на чл.148, ал.2 вр. ал.1, т.1, т.2 пр.2 и т.3 вр. чл.147,
ал.1НК, т. е. квалифицирал е инкриминираното деяние като публично
разпространени клеветнически твърдения по отношение на частния тъжител Л.. Различната
правна оценка, дадена от предния съд в хода на съдебното следствие действително
е била ненужна на този етап от производството, но на изначално посочените в
тъжбата и надлежно установени по делото факти, не би могла да бъде преценена
като съществено нарушение на процесуалните правила, защото не е ограничила
правата на подсъдимия в процеса. От самото образуване на производството,
подадената тъжба е определила параметрите, в които то следва да се движи.
Подсъдимият не е осъден за престъпление, за което пострадалият не се е потъжил,
напротив - осъден е единствено за престъпление, за което е имал възможност да
се защити.
Основателно е прието също, че клеветата
е засегнала длъжностно лице, т.к видно от представените по делото писмени
доказателства безспорно бе установено, че тъжителят Л. е заемал ръководна
длъжност – председател на управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“
и разгласените обстоятелства са били при и по повод изпълнение на службата му.
Субект на престъплението е всяко
наказателноотговорно лице.
Логични и издържани са доводите на
долната инстанция, касателно субективната страна на деянието. Подсъдимият З. е
имал сериозен опит в сферата на изпълнението на проекти свързани с пътните
ремонти и строителства, бил е наясно, че участва в предаване, което ще бъде
излъчено по национална телевизия, както й че твърденията му ще бъдат възприети
от неограничен кръг лица. Констатацията, че деянието е извършено при пряк
умисъл е показателна не само за доброто познаване на константната съдебната
практика, но и за правилното приложение на материалния закон. Съгласно чл. 303,
ал.2 от НПК съдът признава подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано
по несъмнен начин. Въззивния съд е на мнение, че настоящият случай е именно такъв
поради, което се съгласява с осъждането на подсъдимия З. от първата инстанция.
Във връзка с определеното на подсъдимите
наказание, СГС намира, че коректно предния
съд е приложил института на освобождаване на подсъдимия от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание „глоба“ в размер на 1000
лв., като съображенията за това са следните:
В санкционната част на чл.148, ал.2 от НК е посочено, че тези деяния се наказват с „глоба“ от 5000 до 15 000 лева
и „обществено порицание“. Видно от приложеното по делото свидетелство за
съдимост подсъдимият е неосъждан /реабилитиран/ към момента на извършване на
деянието, не е освобождаван от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание и не са причинени имуществени вреди. За да бъде
приложена разпоредбата на чл.78а от НК е необходимо да са налице кумулативно
предвидените в ал.1 положителни предпоставки и да липсват отрицателните такива
визирани в ал.7 на същата норма. Освобождаването от наказателна
отговорност представлява осъществяване при условията и по реда, предвидени в
закона, на пълен или частичен отказ от страна на държавата, чрез налагане на
наказание да постигне определени обществени цели и да порицае дееца за
извършено от него престъпление, като я замени с друг вид отговорност или
възпитателни мерки. Нормата
на чл. 78а от НК е императивна и задължава съответния орган винаги, когато
констатира наличието на визираните в нея предпоставки, да я приложи, без да
съобразява възможността чрез административна санкция да се постигнат целите на
наказанието, предвид степента на обществена опасност на дееца /Тълкувателно
решение № 1 от 28.09.2017 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на Върховен касационен
съд, ОСНК/. В конкретния случай първостепенния съд адекватно е преценил, че е
налице хипотезата за задължително освобождаване на подсъдимия от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание.
Неправилно районният съд, извършвайки
преценка на релевантните за индивидуализацията на наказанието фактори, е
възприел като смекчаващо отговорността обстоятелство чистото съдебно минало на
подсъдимия. Същото не следва да бъде взето предвид като смекчаващо, доколкото липсата
на предишни осъждания за престъпления от общ характер и на наложени наказания
по реда на глава VIII от НК е отчетено от законодателя като предпоставка за
освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно
наказание, поради което не може да бъде едновременно и смекчаващо обстоятелство
при определяне на отговорността на дееца, тъй като това би означавало един и
същ факт да бъде взет предвид два пъти в полза на извършителя, каквато не е
целта на закона. Въпреки горното, уместни са изводите на СРС, че обществената
опасност на деянието е сравнително ниска за този вид престъпления, което се
отнася и за обществената опасност на подсъдимия. Действително липсват и
отегчаващи отговорността обстоятелства. Наложената глоба в необходимата степен
би осъществила разумно и достатъчно интензивно репресивно и възпитателно-поправително
действие върху подсъдимия, поради което този съд прие, че наистина би го стимулирала
за в бъдеще да се въздържа от извършване на подобни противообществени прояви.
Според
въззивната инстанция, определеното наказание в размер на законовия минимум -
„глоба“ в размер на 1000 лева, изцяло съответства на целите, визирани в нормата
на чл. 36 НК.
По отношение на гражданския иск за неимуществени вреди, приет за съвместно разглеждане
в наказателния процес, въззивният съд споделя виждането на първия състав, че не
следва да се уважава до пълния претендиран размер. Известно е, че гражданската
отговорност в наказателния процес е функция от наказателната, доколкото
инкриминираното деяние нарушава не само наказателноправна норма, но и
законовото предписание да не се вреди другиму и доколкото това деяние е
противоправно и виновно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. Затова и гражданският иск
в наказателния процес споделя поначало съдбата на обвинението. Безспорно е, че
правото свободно да се изразява и разпространява мнение е сред основните права
на личността и то е прогласено в чл. 39. ал. 1 от Конституцията на РБ, а наред
с това в чл. 40. ал. 1 от КРБ е утвърден принципът за свобода на печата и на
другите средства за масова информация и е прокламирана забрана на цензурата.
Допустимо е обаче ограничаването на тези права с цел охраняване на други, също
конституционно защитени права и интереси, ако правото на свободно изразяване на
мнение се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, защото
по този начин се охраняват честта и доброто име на личността, прогласени в чл.
4. ал. 2 и чл. 32. ал. 1 от КРБ. Това конституционно ограничение съвсем не
означава, че не може да бъде осъществявана публична критика, особено на
публични фигури (вж. Решение на КСРБ № 7 от 04. 06. 1996 година). Идентично
разбиране относно свободата на изразяване на мнение се съдържа и в чл. 10 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, където в ал.2
изчерпателно са посочени основанията, при които ползването на това право „може
да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са
предвидени в закона и са необходими в едно демократично общество…в интерес на
репутацията или правата на другите“. Няма съмнение обаче, че границите на
допустимата критика на публични личности са по-широки, отколкото по отношение
на частните лица, стига тази критика да е отправена именно в това им качество
(Решение от 08.07.1986 г. на ЕСПЧ по делото Лингенс срещу Австрия, Решение от
23.05.1991 г. по делото Обершлик срещу Австрия). По тези данни по делото и
правната им оценка правилно е прието, че е осъществен деликт по смисъла на
чл.45 от ЗЗД. В случая, с постановената по делото присъда е прието за установено,
че подсъдимият З. на инкриминираната дата, в интервю за предаването „Тази
сутрин“, е заявил инкриминираните изрази по отношение на частния тъжител и
граждански ищец Л.Л. и че те са станали достояние на ефирната общественост.
Акуратно СРС е заключил, че по този начин на съпругата и децата на тъжителя е
причинено сериозно безпокойство, дискомфорт и срам, като негативни психически
реакции са реализирани и поради факта, че интимни клеветнически твърдения са
изложени пред голям кръг от хора. Присъдената в полза на частния тъжител сума в
размер на 3000 лв. ведно със законната лихва от датата на извършване на
деянието се явява справедливо обезщетение за създаденото му неудобство.
Предвид изхода на делото, районният съд
правилно и законосъобразно, на основание чл. 189, ал.3 НПК е възложил в тежест
на подсъдимия направените по делото разноски.
Въз основа на изложеното и с оглед
съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции, настоящият въззивен
състав приема, че обжалваната присъда е правилна и законосъобразна и като
такава следва да се потвърди. Същата е постановена при безспорна и коректно
изяснена фактическа обстановка, без да са допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила и на материалния закон.
Така, при извършената на основание
чл.314, ал.1, вр. чл.313 НПК цялостна служебна проверка на правилността на
атакувания съдебен акт, въззивната инстанция не констатира наличие на
основания, налагащи неговата отмяна или изменение, поради което същият следва
да бъде потвърден, а въззивната жалба - да бъде оставена без уважение, като
неоснователна.
Мотивиран от горното и на основание
чл.334, ал.1, т.6 вр. чл.338 НПК, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 30.05.2018 г. по НЧХД № 8780/2017
г. по описа на СРС, НО, 6 състав
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.