СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІII "Б" въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми септември през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
при участието на
секретаря Весела Станчева, разгледа докладваното от мл. съдия Кристиян
Трендафилов въззивно гражданско дело № 16755/2012 г. по описа на СГС и взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от 29.10.2012 г., постановено по
гр.д. № 3883/2012 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 31 състав, е
признато за установено, че ищецът А.И.Б. не дължи на ответника „Н.о.к.“ ООД
сумата от 2700 лева по запис на заповед от 28.12.2004 г. и 54 лв. държавна
такса, за която е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 18861/2007 г. на СРС, 69
състав. С цитираното решение „Н.о.к.“ ООД е осъдено да заплати на А.И.Б. сумата
от 2033 лв. разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е подадена
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от дружеството –
ответник, чрез управителя М.Д.. Жалбоподателят поддържа, че решението е
постановено от незаконен състав. Твърди, че ищецът е представил разписка от
15.01.2005 г., която се отнася до друг запис на заповед с падеж 15.01.2005 г.
Посочва, че ищецът не е оспорил факта, че е налице друг запис на заповед и не е
представил доказателства в тази посока. Навежда доводи, че ищецът не е
представил оригинала на запис на заповед с падеж 15.01.2005 г. На следващо
място, възразява срещу размера на присъдените с решението от 29.10.2012 г.
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ищеца А.И.Б., в който са развити съображения, че
първоинстанционното решение е обосновано и правилно. Твърди, че релевираните
във въззивната жалба основания не са подкрепени с доказателства. Навежда
доводи, че е невъзможно да представи оригинала на записа на заповед, тъй като
въз основа на него е издаден изпълнителен лист в полза на „Н.о.к.“ ООД и същият
лист се намира в ответното дружество. Поддържа, че оригиналът на разписката за
погасяване на задължението по записа на заповед безспорно установява
извършеното от А.Б. плащане към „Н.о.к.“ ООД. Счита за неоснователни и
твърденията на жалбоподателя по отношение на разноските по делото. Моли съда да
отхвърли въззивната жалба и да потвърди решението на първоинстанционния съд.
Претендира направените във въззивното производство разноски.
По делото е постъпила и частна жалба вх. №
94216 от 09.07.2018 г. срещу постановеното на 04.06.2018 г. определение на
въззивния съд, с което се е произнесъл по доказателствените искания на
жалбоподателя. Депозираната частна жалба не касае въпрос, който има
отношение към разрешаването на спора по същество.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд
е бил сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 2700
лева по запис на заповед от 28.12.2004 г., както и лихви и разноски.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел за безспорно, че по молба на ответника
срещу ищеца било образувано изп. дело № 20078620400143 на ЧСИ М.Г., въз основа
на изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 18861/2007 г. на СРС, 69 състав.
Представен бил препис от определението по това дело, от е което било видно, че
за изпълнително основание е послужил запис на заповед от 28.12.2004 г., по
който ищецът е издател, а ответникът – бенефициент, за сумата от 2700 лева. СРС
е приел, че по делото е бил представен този запис на заповед, като видно от
разписка от 15.01.2005 г. сумата по него била изплатена от ищеца на ответника.
Така мотивиран СРС е приел иска за основателен и е признал за установено, че
ищецът не дължи на ответника процесната сума, тъй като същата била заплатена.
По разноските съдът е приел, че ищецът е направил такива в размер на 2033 лв.,
поради което е възложил същите в тежест на ответника по спора.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, тъй като е постановено от
надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и е изходящо от лице, което е
овластено да издава държавни актове. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Уважаването на предявения иск при
въведените твърдения се обуславя от осъществяването на три групи материални
предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение,
възникнало по запис на заповед; 2. записът на заповед да е действителен като
формална правна сделка и 3. плащане на сумата по издадения запис на заповед.
Страните не спорят и от представения по
делото запис на заповед се установява, че на 28.12.2004 г. в гр. София, ищецът А.И.Б.
е издал в полза на ответника „Н.о.к.“ ООД запис на заповед без протест за
сумата от 2 700 лева, платими на падежа 05.01.2005 г.
Не е спорно между страните и че на
15.01.2005 г. е съставен и подписан от ищеца и ответника „протокол – разписка“,
в който е обективирано, че на същата дата ответникът по спора е получил от
ищеца сумата от 2700 лева, която последният е дължал на „Н.о.к.“ ООД по издаден
от ищеца запис на заповед. Извършеното плащане се признава от въззивника както
в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба.
Следователно, спорът в настоящото
производство се концентрира върху следното правнорелевантно обстоятелство: дали
с осъщественото на 15.01.2005 г. плащане, съгласно представения „протокол –
разписка“, е погасено задължението по издадения на 28.12.2004 г. и представен
по делото запис на заповед.
По спорния въпрос настоящият състав намира следното:
Основният довод на жалбоподателя е, че представеният
„протокол – разписка“ от 15.01.2005 г.
се отнася до друг запис на заповед, с падеж 15.01.2005 г. Съгласно разпоредбата
на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които
основава своите искания или възражения. В този смисъл, в тежест на въззивника е
било да установи в условията на пълно и главно доказване, че освен представения
по делото запис на заповед от 28.12.2004 г. съществува и друг такъв от същата
дата, който е с падеж 15.01.2005 г. В настоящия случай това не е сторено, като
по делото нито е представен запис на заповед от 28.12.2004 г. с падеж
15.01.2005 г., нито са налице данни за съществуването на такъв. Следва да се отбележи,
че в проведеното на 03.10.2012 г. открито съдебно заседание пред
първоинстанционния съд ищецът е оспорил твърдението на ответника, че оригиналът
на записа на заповед се намира у него. Съгласно разпоредбата на чл. 190, ал. 1 ГПК, всяка страна може да иска от съда да задължи другата страна да представи
намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора. Задължението да
се представи документа, обаче, предполага да се установят обстоятелства, от
които следва вероятен извод, че такъв документ съществува и е във фактическата
власт на страната, за да може съдът евентуално да направи доказателствения
извод от непредставянето на документа по чл. 161 ГПК. Твърдения в тази насока
не са въведени в съдебното заседание. Затова районният съд, с оглед липсата и
на доказателства, е приел, че не следва да задължава ищеца да представя
оригинала на запис на заповед.
Съдържанието на представения „протокол – разписка“ от
15.01.2005 г. изключва всякакво разумно предположение, че на 28.12.2004 г. са
издадени два записа на заповед с различен падеж. Това е така, тъй като
процесният „протокол – разписка“ отразява индивидуализиращите белези на
издадения и наличен запис на заповед и това позволява еднозначен извод, че
съществува само един запис на заповед от 28.12.2004 г. Освен това, обичайно и
житейски обосновано е, когато се погасява едно измежду няколко задължения,
произтичащи от два записа на заповед, издадени на една и съща дата, в разписката
да се посочи, че съществува повече от един запис на заповед от 28.12.2004 г.,
както и да се конкретизира по кой от тях се получава сумата от 2700 лева. С
оглед на изложеното настоящият съдебен състав приема, че не съществува друг
запис на заповед от 28.12.2004 г., с който ищецът да се е задължил безусловно
да плати на ответника сума в размер на 2700 лева, с падеж 15.01.2005 г.
Записът на заповед е действителен, тъй като в този
документ са обективирани всички изискуеми от закона клаузи (реквизити) – изразът
„запис на заповед” се съдържа както в заглавието на акта, така и в неговия
текст; безусловно обещание за плащане на определена сума – 2700 лв.; падеж – на
определен ден (05.01.2005 г.); място на плащане – гр. София (арг. чл. 536, ал.
3 ТЗ); името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати –
„Н.о.к.“ ООД, представлявано от М.Д.Д.; дата и място на издаване – гр. София, 28.12.2004
г. и подпис на издателя – А.И.Б..
Тъй като записът на заповед като едностранна абстрактна
сделка е едновременно доказателство и основание за поето менителнично
задължение, въззивният съд счита, че в процеса на доказване бе установено по
несъмнен начин, че между страните е възникнало действително менителнично
правоотношение, по което ищецът е поел безусловно едностранно задължение за
заплащане на сумата от 2700 лв. на „Н.о.к.“ ООД, представлявано от М.Д.Д..
От представения пред СРС „протокол – разписка“ се
установява, че на 15.01.2005 г. ответникът – въззивник, е получил от ищеца А.И.Б.
сумата от 2700 лева, която последният безусловно е обещал да заплати съгласно
представения запис на заповед от 28.12.2004 г., което обуславя извода, че
предявеният иск е основателен.
С оглед на обстоятелството, че правният
извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните
правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва, на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК, да бъде потвърдено като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 900 лв., тъй като е ангажиран договор за правна
защита и съдействие от 04.12.2012 г., в който е уговорен адвокатски хонорар от 900
лв., заплатен в брой от ищеца.
Направеното във въззивната жалба
възражение срещу размера на присъдените с решението от 29.10.2012 г. разноски
има характер на искане по чл. 248 ГПК, по което компетентен да се произнесе е
първоинстанционният съд, поради което делото следва да бъде върнато на Софийски
районен съд, ГО, 31 с-в, за провеждане на процедура по чл. 248 ГПК. В тази
връзка следва да се отбележи, че изходът от настоящия спор не е обусловен от
произнасянето на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК.
С оглед цената на иска
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3
ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 29.10.2012 г., постановено по гр. д. № 3883/2012 г., по описа
на Софийски районен съд, ГО, 31 състав.
ОСЪЖДА „Н.о.к.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на А.И.Б. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 900 лв.
ВРЪЩА делото на Софийски районен съд, ГО, 31 с-в, за произнасяне по искането на М.Д.
– управител на „Н.о.к.“ ООД за изменение на първоинстанционното решение в
частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.