№ 5729
гр. София, 06.02.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110100576 по описа за 2024 година
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 06.02.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав в закрито заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 576/2024 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 118, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 119, ал. 3 ГПК.
Подадена е искова молба от „Т...“ ЕООД срещу „В...“ ЕООД, с която се твърди, че
ищецът бил придобил кондикционни вземания от Н.В. – по силата на договор за цесия, като
вземанията били възникнали по силата на сключен договор за потребителски кредит между
цедента и ответника. Поддържа, че в договора са налице неравноправни клаузи. Инвокира
подробни доводи във връзка с неравнопоравност на клаузи и нищожност на договора,
поради което иска ответника да бъде осъден да заплати сумата от 218,40 лева, която била
заплатена на ответника без основание. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становището на страните и доказателствата по делото намира
следното:
От извършена служебно справка „НБД“ Население се установява, че цедентът Н.В. е
с постоянен и настоящ адрес в община Карлово, .......
Според правилото на чл. 118, ал. 1 ГПК, всеки съд сам решава дали започнатото пред
него дело му е подсъдно.
Местната подсъдност е процесуална предпоставка за надлежното упражняване на
правото на иск. При граматическото, систематичното и телеологичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 105 ГПК – чл. 117 ГПК следва извод, че местната подсъдност е
относителна положителна процесуална предпоставка, освен в случаите, когато
законодателят не е предвидил изрично, че същата е абсолютна процесуална предпоставка,
доколкото това е свързано с възможността на съда да следи служебно до определен
1
процесуален момент за нея.
В правилото на чл. 113 ГПК (Изм. – ДВ, бр. 65 от 2018 г. , в сила от 7.08.2018 г.) е
предвидено, че исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се
намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния.
В правилото на чл. 119, ал. 3 ГПК (Нова – ДВ, бр. 65 от 2018 г., в сила от 7.08.2018
г.) е предвидено, че възражение за неподсъдност на делото по чл. 108, ал. 2 ГПК, чл. 113
ГПК и чл. 115, ал. 2 ГПК може да се прави от ответника най-късно в срока за отговор на
исковата молба и да се повдига служебно от съда до приключване на първото по делото
заседание.
Съгласно § 5 ПЗРЗИД ГПК (ДВ, бр. 65 от 2018 г.) заварените до влизането в сила на
този закон съдебни производства се довършват по досегашния ред, независимо от
промяната на подсъдността. В случая, тъй като производството пред Софийски районен съд
е образувано на 02.01.2024 г., то следва да се приложат новите процесуални разпоредби, т.е.
§ 5 ПЗРЗИД ГПК не намира приложение в настоящия случай.
Следва да се изясни, че в случая при граматическото, систематическото,
телеологичното и историко-политическото тълкуване на правилото на чл. 113 ГПК,
настоящият съдебен състав достига до извод, че за разлика от предходната правна уредба, в
случая в изброените в чл. 119, ал. 3 ГПК, местната подсъдност се явява абсолютна
процесуална предпоставка, което е свързано със служебното правомощие на съда, дори при
липса на отвод, да взема отношение за наличието й. Нещо повече, в случая правилото на чл.
113 ГПК, превалира правилото на чл. 105 ГПК, когато се отнася за потребитеслки спор,
какъвто е настоящият случай, доколкото се ищецът претендира суми по Договор за
потребителски кредит. Този извод се обуславя и от граматическо и историческото тълкуване
на правната норма, тъй като в преходната редакция на чл. 113 ГПК беше предвидено, че иск
на потребител може да бъде предявен и по неговия настоящ или постоянен адрес. Тоест,
изборът е бил на самия потребител, доколкото е употребен изразът „може“, това е
достатъчно за да се направи извод за факултативност, която е била предоставена на
презумптивно по-слабата икономически страна в спора. Обратно при действащата
разпоредба на чл. 113 ГПК, че исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в
чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес –
по постоянния. При тълкуването на разпоредбата, съобразно посочени по-горе способи за
тълкуване, съдът достига до извод, че в случая не е оставена никаква възможност за избора
на ищеца, дали да предяви иска срещу потребителя съобразно общата местна подсъдност по
чл. 105 ГПК или съобразно местната подсъдност в правилото на чл. 113 ГПК. Извод в
противна насока, не може да се изведе и от мотивите на законодателя в ЗИД ГПК и
обсъждането към него, където ясно е посочено, че „С промяната относно исковете на и
срещу потребител се предлага задължителна подсъдност по… адрес на потребителя,
което ще осигури лесен и евтин достъп до правосъдие на икономически по-слабия субект и
ще спомогне за ефективна защита на правата на потребителя.“ – в този смисъл Мотиви
към Закон за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (№ 854-01-44 от
22.05.2018 г., 44-то НС) и Стенограма/20.06.2018 г. от обсъжданията на проекта на Закон за
изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (№ 854-01-44 от 22.05.2018 г.,
44-то НС).
Изводът на настоящият съдебен състав, че в случая се касае за потребителски спор,
въпреки, че формално се води между търговски дружества (цесионер и твърдян акципиенс в
хипотеза на пряка кондикция) се обуславя от следното:
Действително формално се твърди да е налице договор за цесия, но това не променя
факта и не изключва потребителската защита по спора, когато се твърди, че вземането касае
неравноправна клауза или клаузи от договора, въз основа на който е платил без правно
основание. Именно това са и твърденията на ищеца. Тоест, самият ищец желае по
2
цедираното му кондикционно вземане да се изследва въпроса за неравноправните клаузи в
потребителски договор, което практически е и основанието на иска. Въпреки, че
претенцията е между търговци това води до извод, че потребителската защита – от гледна
точка на материалното и процесуалното право е допустима, спорът не е търговски (което
изначално изключва потребителската защита), поради което следва да се прилагат не само
материално правните разпоредби за потребителската защита в материалноправен аспект, но
и процесуалните такива, за които по-горе са изложени съображения.
На следващо място този извод на съда е обусловен и от константната практика на
СЕС – вж. решение по дело C-383/2018 г., според което т. 20 „Най-напред следва да се
уточни, че обстоятелството, че страни по споровете в главното производство са само
професионални субекти, не е пречка за прилагането на Директива 2008/48.
Действително, както отбелязва генералният адвокат в точка 24 от своето
заключение, приложното поле на тази директива зависи не от това кои са страните
по разглеждания спор, а от качеството на страните по договора за кредит. В случая
вземанията, предмет на споровете в главното производство, произтичат от три договора
за потребителски кредит, сключени между трима потребители и тримата ответници в
главното производство, и същите са били цедирани на ищеца в главното производство след
предсрочното възстановяване на сумите по тези договори.“. Ето защо, същностният извод
от посоченото води до извод, че Директива 2008/48 следва да се тълкува в смисъл, че
приложното й поле не зависи от това кои са страни по спора, а от качеството им по договора
за кредит. В случая предмета на спора касае кондикционни вземания пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които се твърди, че са цедирани на ищеца. Следователно
предвид изложеното във връзка с мотивите на законодателя за изменени на чл. 113 ГПК,
както и логиката на неговото граматическо, систематично и телеологическо тълкуване – за
осигурена допълнителна процесуална защита и улесняване на възможността на
потребителите да реализират правата си, то следва извод, че чл. 113 ГПК е част от
потребителската защита и е в приложното поле на Директива 2008/48. Тъй като посоченото
решение на СЕС се ползва със сила на тълкувано нещо, т.е. всеки национален съд е длъжен
да се съобрази с даденото тълкуване и да го приложи в същия смисъл, което осигурява и
покрива стандартите на един от основните принципи на ПЕС – принципът за ефективност –
така вж. Решения на СЕС по делaта C-397/01, C-212/04 Pepino, Решение от 14.12.1995 г.
по делото Peterbroeck, C-312/93, Решение от 13.03.2007 г. по дело Unibet, C-432/05,
Решение по дело Asturcom Telecominicaciones, C-40/08 (като последните посочения
решения касаят именно национално процесуално право в светлината на принципа за
ефективност).
Дори в случая да нямаше сила на тълкувано нещо, то следва да се посочи и още едно
съображение. Националният съд има задължение при тълкуване на съответната норма на
националното право да я тълкува и прилага в духа и смисъла на съответното общностно
право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната
практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от
Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г.,
Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10 , националният съд
има задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред
независимо, дали една директива е транспонирана или не, респ. независимо дали са налице
условията за евентуалното отключване на директният й ефект – т. нар. непряк ефект (вж.
Решение по делото Marleasing SA v La Comercial Internacional de Alimentacion SA, C-
106/89), а още повече, че решенията на СЕС съставляват първично право на ЕС. Това е
така, защото само по този начин може да се постигне целения от общностния законодател
единен правен ред, който отговаря на заложените в съответните актове цели, минимални
стандарти и пълна ефикасност на правото на Съюза. За да изпълни така установеното
задължение, националната юрисдикция – в случая, първоинстанционния съдебен състав,
3
трябва да използва всичките си правомощия, съобразно вътрешното право и познатите в
правната доктрина и съдебната практика методи за тълкуване, което е гаранция, че ще се
достигне до разрешение, което да съответства на целите и духа на общностното
законодателство – така т. 111 от Решение от 04.07.2006 г., Adeneler, C-212 /04; т. 200
Angelidaki и др. C-378/07, C-379/07 и C-380/07; т. 27 от Решение от 24.01.2012 г.,
Dominguez, C-282/10.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че настоящото производство не е местно
подсъдно на Софийският районен съд, а на Районен съд – гр. Карлово, поради което
производството следва да бъде прекратено и да бъде изпратено по местна компетентност.
Така мотивиран, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 576/2024 г. по описа на СРС, II Г. О.,
156-ти състав.
ИЗПРАЩА делото на основание чл. 118, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 113 ГПК, по местна
подсъдност на Районен съд – гр. Карлово.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от връчването на
страните с частна жалба пред Софийски градски съд.
Препис от определението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4