№ 98
гр. Велико Търново, 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20224000500178 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозиранa въззивнa жалба от Е. В. М. срещу Решение №
60/ 02.03.2022 г. по Гр.д. № 251/ 2021 г. по описа на ОС – Русе, с което съдът е
отхвърлил предявения от нея иск за осъждане на „ДЗИ – Общо застраховане“ АД да й
заплати застрахователно обезщетение в размер на 50 000 лв. за претърпени
неимуществени вреди, причинени при ПТП на 23.06.2018 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на събитието до окончателното изплащане. Решението на съда
било неправилно и необосновано – при липса на подробен и обективен анализ на
доказателствата и на наведените от страните възражения. Счита за неправилен
формирания от първоинстанционния съд извод, че не е налице противоправно
поведение на застрахования водач на лекия автомобил, защото събраните по делото
доказателства установявали по безспорен начин, че единствено той има вина за
настъпване на процесното ПТП, като е допуснал нарушения на чл.116 и чл.20 ал.2
ЗДвП. Водачът възприел пешеходката от разстояние 15 – 20 м и в този момент за него
възникнала опасност, с която той следвало да се съобрази и да прояви повишено
внимание. При избраната от него скорост на движение, ако реагирал своевременно със
спиране, ударът бил технически предотвратим. Съдът не изложил мотиви кои изводи
на вещото лице по приетата автотехническа експертиза кредитира и кои не, макар
крайният му извод привидно да бил съобразен с нея. Моли решението да бъде
1
отменено и исковата претенция да бъде изцяло уважена, като бъде осъден
застрахователят да заплати обезщетение за причинените неимуществени вреди в
размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва от 23.06.2018 г. до окончателното
изплащане. Процесуалният представител претендира адвокатско възнаграждение на
основание чл.38 ал.2 ЗАдв.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна „ДЗИ – Общо застраховане“ АД е
подала отговор на въззивната жалба. Заема становище за нейната неоснователност.
Правилно съдът формирал правните си изводи въз основа на приетата по делото
автотехническа експертиза и приел, че опасността за водача възникнала в момента, в
който пешеходката внезапно е променила движението си, предприемайки пресичане
отдясно наляво в момент, когато лекият автомобил се изравнил с нея. Тя попаднала в
опасната зона за спиране и ударът бил непредотвратим. Моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. В случай, че съдът приеме решението за неправилно и
исковата претенция за основателена, поддържа становището си в отговора на исковата
молба, че търсеният размер обезщетение е силно завишен и не съответства на
претърпяната вреда, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат, изразяващо
се във внезапно навлизане на платното за движение, несъобразяване с приближаващите
се ППС и предприемане на пресичане на място, където липсва пешеходна пътека, като
приносът възлиза на 50 %, и че законна лихва за забава върху обезщетението не се
дължи от датата на деликта, както ищецът претендира, а съобразно разпоредбата на
чл.496 ал.4 КЗ. Претендира присъждането на разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК
въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбата, намира следното:
Чрез събраните пред ОС – Русе доказателства по делото са безспорно
установени като обективни факти от действителността релевантните за спора
обстоятелства: Ищцата Е. В. М. е пострадала на 23.06.2018 г. около 14.30 ч. в гр. Русе
при ПТП, осъществено с лек автомобил, управляван от Велико Великов, като й е
причинено телесно увреждане – размачкване на меките тъкани на гърба на ходилото на
2
левия крак с увреждане на сухожилията и мускулите на пръстите. За отговорността на
водача на конкретния автомобил е имало сключена с „ДЗИ – Общо застраховане“ АД
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, валидна към периода на
ПТП. Механизмът на ПТП е изяснен от показанията на водача св. В. Великов, св. Р. М.
– очевидец като пътник на предната дясна седалка, признанията на ищцата на
досъдебното производство и приетата съдебно-автотехническа експертиза: Ищцата,
тогава на 15 г., събирала плодове от дървета по улицата, представляваща черен път,
застлан на места с натрошен камък, с ширина около 2.70 м и затревени площ от двете
му страни с широчина около 1.20 м. Съгласно показанията на св. Р. М. автомобилът им
се движел бавно в дясната част на пътя и тя и водачът възприели ищцата, която се
движила от същата страна по посоката на движение на автомобила, събирайки сливи
от засадените до пътя сливови дървета. Те видели как тя пресякла пътя и застанала от
лявата му страна с гръб към пътя. По признания на ищцата на досъдебното
производство от храстите до ел. стълб от лявата страна на пътя излязъл петелът на
съседа, тя се уплашила и тръгнала да пресича обратно – отляво надясно. На
досъдебното производство ищцата е разпитана като свидетел /л.89/ и при извършена
със св. М. очна ставка /л.92/, като между собствените й показания са налице
съществени противоречия. При разпита си е заявила, че е възприела колата едва при
обръщането си да пресече улицата, след като е била уплашена от петела, и че лично
познатият й водач „дядо Велико“ спрял пред нея и й направил знак с ръка да премине,
при което тя направила най-много три крачки, когато гумата на колата откъм шофьора
минала през крака й. При очната ставка е посочила, че е възприела колата на около 2 м
отстояние от местонахождението си, когато вече почти е била пресякла отдясно наляво
и е приближила до стълба, но после, при предприемане на пресичането отляво
надясно, забравила за колата. Показанията на водача Великов опровергават
твърденията на ищцата, че той е спирал и й е давал път, напротив, той излага, че когато
автомобилът започнал да я задминава, тя изведнъж се хвърлила върху колата и паднала
пред нея. Според него тя изобщо не е чула приближаването на автомобила, защото
когато слязъл да провери какво се е случило, видял, че тя има слушалки в ушите.
Показанията му в този смисъл се подкрепят от тези на св. М., че когато застигнали
пострадалата, тя стояла неподвижно с гръб към пътя, имала слушалки на ушите и
разглеждала нещо в телефона си, който държала в ръка, и при изравняване с нея, тя
изведнъж се обърнала с лице към тях. При анализ на свидетелските показания за
механизма на ПТП и обективните данни относно пътя, габаритите на автомобила,
мястото на удара и получената от пострадалата травма вещото лице по приетата авто-
техническа експертиза е дало заключение, че в района на произшествието лекият
автомобил се е движил със скорост между 2.9 – 7.2 км/ч. Изчислило е, че разстоянието,
изминато от пострадалата от местоположението й до ел.стълб до мястото на удара, е
0.70 м, което при спокоен ход тя е изминала за 0.48 сек, а при бърз за 0.37 сек и това
3
време е по-малко от времето, необходимо на водача да започне спиране – 0.80 сек.
Този извод е направен при приемане, че опасността за водача е възникнала, когато
ищцата внезапно е променила посоката си на движение. Изводът на вещото лице е
различен при приемане, че опасността е възникнала при възприемане от водача от
разстояние около 15-20 м на пресичането на пътя от пострадалата без тя да се огледа и
заставането й с гръб към пътя. В този случай автомобилът е имал възможност да спре
преди да се изравни с нея.
Образуваното по случая досъдебно производство е било прекратено с
постановление на РП – Русе, с което е прието, че не е осъществен съставът на
престъплението по чл.343 ал.1 б. „б“ НК. На 27.11.2020 г. пострадалата е подала
заявление до „ДЗИ – Общо застраховане“ АД за изплащане на застрахователно
обезщетение, а на 15.02.2021 г. е представила изисканите от застрахователя
допълнителни документи. Застрахователят е уведомил същата, че ще се произнесе след
представяне на безспорни доказателства за вината на застрахования при него водач.
Същата фактическа обстановка е възприета от първоинстанционния съд и
настоящата инстанция изцяло споделя формираните от него правни изводи за
неоснователност на предявения иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ поради липса на
противоправно виновно поведение на застрахования водач, ангажиращо отговорността
на застрахователя, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към изложените
мотиви.
Основателността на така предявения иск е обусловена от кумулативното
наличие на няколко предпоставки: осъществяването на фактическия състав на
непозволеното увреждане – чл.45 ЗЗД, а именно: извършено противоправно деяние,
вредоносен резултат – причинени неимуществени и имуществени вреди, които да са
пряка и непосредствена последица от деянието, и вина на извършителя, както и
наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка "Гражданска
отговорност на автомобилистите" между извършителя и ответното застрахователно
дружество. От този фактически състав спорно е единствено дали застрахованият водач
има вина за настъпването на ПТП и съответно за причинените на ищцата вреди. Във
всички случаи на непозволено увреждане вината на деликвента съгласно чл.45 ал.2
ЗЗД се предполага до доказване на противното, а в конкретния казус съдът счита тази
презумпция е оборена. Изводите на настоящия съд за липса на виновно поведение на
застрахования водач, в пряка причинно-следствена връзка с което да са настъпили
търпените от ищцата вреди, не са обусловени от констатациите и изводите, изложени в
постановлението на Прокуратурата, с което е прекратено образуваното по случая
досъдебно производство, защото само влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, относно
извършването му, неговата противоправност и виновността на дееца, а
4
постановлението няма обвързваща сила за тези факти и гражданският съд е длъжен да
ги изследва самостоятелно. Презумпцията е оборена чрез събраните по делото
доказателства за механизма на ПТП и поведението на двамата участници в него.
Първоинстанционният съд е анализирал спазването от водача на разпоредбата на чл.20
ЗДвП, като не е отчел, че в случая има специална разпоредба в ЗДвП, касаеща
поведението на водача спрямо уязвимите участници в движението – децата. Съгласно
разясненията в т.4 от ТР № 28/1984 г. на ОСНК на ВС е изключено едновременното
приложение на чл.20 ал.2 ЗДвП, регламентиращ най-обобщено изискванията към
водачите на ППС досежно режима на скоростта при всички пътни обстановки, и
разпоредбите от ЗДвП, регулиращи конкретни пътни обстановки. Разпоредбата на
чл.117 ЗДвП урежда конкретна типична пътна обстановка, относима към настоящия
казус – приближаване към място, където на пътя или в близост до него се намират
деца. Тя, както и общата разпоредба на чл.20 ал.2 ЗДвП, задължава водача на ППС при
тази пътна обстановка да намали скоростта, а при необходимост – и да спре. Когато на
пътя има деца от водачите се изисква да проявят повишено внимание и предпазливост.
По делото е безспорно установено, че застрахованият водач е възприел ищцата като
пешеходец и доколкото лично я е познавал, той е знаел, че е дете. В изпълнение на
законовите си задължения, съобразявайки цялостната пътна обстановка, той е
управлявал автомобила си с изключително ниска скорост, като не е имало никаква
необходимост да предприеме спиране. Детето – пешеходец не е представлявало
опасност за него нито когато е събирало плодове от дясната страна на пътя, нито когато
е предприело пресичане на пътното платно на разстояние 15 – 20 м пред автомобила,
защото при избраната ниска скорост на движение, той е могъл да реагира адекватно
чрез спиране до мястото на пресичане. Към него момент в поведението на детето не е
имало нищо притеснително и ангажиращо по-голямо внимание от страна на водача от
вече проявеното чрез шофиране с толкова ниска скорост. Ищцата не е представлявала
опасност за него дори и в момента, когато е застанала от лявата страна на пътя, в
непосредствена близост до него. Тя е била насочена с тяло и поглед в обратна посока
на пътното платно и водачът не е имал основание да предположи, че тя рязко и
внезапно ще промени движението си. Съгласно разясненията, дадени в т.6 на ТР №
28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВС и доразвити в последващата
практика на ВКС, началният момент на възникване на опасността не е когато водачът
субективно я е възприел, а когато обективно е било възможно възприемането й, като от
този момент за него се поражда задължението да предприеме мерки за безопасност
включително чрез намаляване на скоростта и спиране. Опасността за движението може
да съществува стабилно – например препятствие на пътното платно или да възникне
при определени обстоятелства или като закономерно проявление на конкретно
поведение – например когато пешеходец се насочи към платното за движение и с
поведението си явно и очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него. В
5
случая обръщането на ищцата и предприемането от нея на пресичане не е закономерна
последица от нейни предходни действия, които е следвало да бъдат възприети и
съобразени от водача, а то е било внезапно и необмислено като акт дори за самата
ищца с оглед сочената лично от нея причина за предприемането на това действие.
Признанията й, направени на досъдебното производство, съдът, съгласно чл.175 ГПК,
цени наред с всички останали обстоятелства по делото. Тези признания правят
достоверни твърденията на водача, че тя изведнъж се хвърлила върху колата, както и
кореспондират с начина на причиняване на увреждането – автомобилът не е блъснал
ищцата, а лявото му колело е прегазило ходилото й. Изяснената фактическа
обстановка налага категоричния извод, че опасността за водача Великов е възникнала
внезапно, в момента на рязката промяна на движението на пешеходката, когато лекият
автомобил се е бил изравнил с нея, и именно към този момент следва да бъде
преценена техническата възможност за спиране по начин, че да се избегне ударът.
Съдът изцяло кредитира заключението на вещото лице по приетата експертиза, че дори
и при ниската скорост на придвижване водачът е бил в обективна невъзможност да
предотврати ПТП. Ищцата не е спазила изискванията на чл.113 ал.2 вр. с ал.1, т.1 и
чл.114 т.1 ЗДвП, като е предприела пресичане на платното за движение без да съобрази
преминаващото моторно превозно средство и то навлизайки внезапно върху платното в
момент, когато лекият автомобил се е намирал в непосредствена близост до нея.
Ирелевантно е дали тя е възприела автомобила при първоначалното си пресичане, но
поради уплахата си от петела е забравила за него, или го е възприела едва при
обръщането си – тя е имала обективна възможност да го възприеме при изпълнение на
задълженията си като пешеходец. Възрастта й към датата на ПТП – почти на 16 г. – е
показател за умствено и психическо развитие и достатъчно социален опит,
позволяващи й да преценява и съобразява своето поведение не само с инстинкта си за
самосъхранение, но и с правилата за движение по пътищата. С действията си тя е
станала причина за възникване на ПТП, поставила е себе си в рискова пътна ситуация,
която обективно е имала възможност да избегне, ако бе проявила нужното внимание и
концентрация,
По изложените съображения съдът намира, че причинените на ищцата вреди не
са следствие от противоправно деяние на застрахования водач, за който се установи, че
не е допуснал никакви нарушения на ЗДвП. Произшествието е било непредвидимо и
непредотвратимо от негова страна, при което вредите са резултат от случайно събитие
по смисъла на чл.15 НК и за тях отговорността на водача не може да бъде ангажирана.
Тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от
отговорността на застрахования водач, след като липсва виновно противоправно
поведение на последния, в резултат на което да са настъпили търпените от ищцата
вреди, исковата претенция срещу застрахователя се явява неоснователна и подлежи на
отхвърляне.
6
Предвид съвпадането на изводите на въззивната инстанция с тези на ОС – Русе
обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора на ответника по жалбата следва да
бъдат присъдени направените от него разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение – сумата 2 436 лв. с вкл. ДДС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 60/ 02.03.2022 г. по Гр.д. № 251/ 2021 г. по описа
на ОС – Русе.
ОСЪЖДА Е. В. М. с ЕГН ********** от гр. Русе, *********, да заплати на
„ДЗИ – Общо застраховане“ АД, ЕИК *********, сумата 2 436 /две хиляди
четиристотин тридесет и шест/ лв. – направени разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение за производството по В.гр.д. № 178/ 2022 г. по описа на ВТАС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7