Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 16.03.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми
декември през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Мл.
съдия Димитринка Костадинова-
Младенова
при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното
от младши съдия Костадинова-Младенова
в.гр.дело №
5667 по описа
за 2020 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №І
184736 от 06.08.2019 год., постановено по гр.дело №69930/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 173 с-в, е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 422 ГПК във р. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 150 ЗЕ,
че ответникът Х.Б.С., ЕГН ********** дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата от 98.75
лв. , представляваща главница за доставена, но
незаплатена топлинна енергия за
периода м. 07.2013г. до м. 04.2015г. до топлоснабден
имот – апартамент в гр. София, ул. „*******, вх. 1, ап. 19 аб.
№ 262045, ведно със законната лихва от 28.12.2018г. до окончателното й плащане.
Със същото решение са оставени без уважение предявените от ищеца срещу Х.Б.С.
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с
чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД чл. чл. 150 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника, че същият дължи
на „Т.С.“ ЕАД във вр. с топлоснабдяването
на апартамент в гр. София, ул. „******, аб. № 262045
както следва: 403.35 лв. за главница за доставена, но незаплатена топлинна
енергия за периода м. 07.2013г. –м. 04.2015г. и 21.12 лв. дялово разпределение,
ведно със законната лихва върху сумата от 523.42 лв. от датата на депозирането
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (23.08.2016г.) до
27.12.2018г. и сумата 85.97 лв. –
законна лихва за забава върху главницата за периода 31.08.2013г. -10.08.2016г.,
от които върху главницата за топлинна енергия 83.05 лв. и върху главницата за
дялово разпределение – 2.92 лв. С посоченото решение ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 75 лв., представляващи
разноски в заповедното производство (ч. гр. д. № 47743/2016г. на СРС) и сумата
от 615 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
исково производство.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.
Срещу
решението в частта му, в която е признато за установено че ответникът дължи на
ищеца сумата от 98.75 лв., е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.”
ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че тази част от решението е постановено при
условията на свръхпетитум, защото такава сума не е претенирана от ищеца. Поради което моли тази част от обжалванато решение да бъде обезсилена като
недопустима. Обжалва се и частта, в която
на ответника са присъдени разноските за заповедното и исково производство. Ето
защо моли решението на СРС да бъде обезсилено в обжалваната му част, евентуално
същото да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото за въззивна
инстанция.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД и третото лице
–помагач – „Б.Б.“ ООД не са взели становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната
страна /ответника/, намира за установено следното:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Неоснователно
се явява оплакването на жалбоподателя-ответник за недопустимост на обжалваното
решение в частта му, в която първоинстанционният съд
се е произнесъл по претенциите за обезщетение за забава в размер на законната
лихва, поради следните съображения:
СРС е бил
сезиран с искова молба на „Т.С.“ ЕАД, с която срещу Х.Б.С. са били предявени по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за сумата от 502.30 лв. – главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м. 07.2013г.
– м. 04.2015г. както и 21.12 лв. – главница за услугата „дялово разпределение“.
ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 47743/2016г. по
описа на СРС, ГО, 173 с-в – 28.08.2016 год. до окончателното й изплащане и за
сумата от и 83.05 лв. – законна лихва за забава върху главницата от
31.08.2013г. до 10.08.2016г. и сумата от 2.92 лв. – лихва за забава, върху
услугата „дялово разпределение“.
На 31.12.2018год.
ответникът Х.Б.С., действащ чрез процесуалния си представител адв. Н. А.е депозирал отговор на исковата молба в срока на
мл. 131 от ГПК, като е заявил, че е превел на ищеца претендираната
сума от 635 лв. платежното за посочената сума е приложено към молбата /л. 39 от
делото/. В него е записано, че основанието е плащане по гр.д. № 69930/2018г. на
СРС, 173 състав. С молба по делото вх. № 5016264/01.02.2019г. ищецът „Т.С.“ ЕАД
е заявил, че няма постъпили плащания по исковата претенция. Съгласно
заключението на назчената в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, в счетоводството на ищцовото дружество не е постъпвало плащане във връзка с
абонат № 262045 лв. В разпита в открито
съдебно заседание, проведено на 13.06.2019г. вещото лице е заявила, че сумата
от 615 лв. дори и да е постъпила в сметките на ищеца, с нея счетоводно не са
погасени претендираните суми.
При положение,
че ищецът не е оттеглил или не е направил отказ от предявените искове, то няма
основание да се приеме, че е налице произнасяне свръхпетитум.
Първоинстанционнният се е произнесъл по претенция, с
която е бил надлежно сезиран.
Решението на
СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите в
жалбите е необходимо да се добави и следното:
Установено е
по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се
намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната
мрежа. От представените по делото писмени доказателства е установено несъмнено,
че ответникът Х.Б.С. е собственик на процесния
апартамент № 19, находящ се в гр. София, общ.
Триадица, ул.. „*******, вх. 1 с аб. № 262045, Това
обстоятелство се установява въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – Нотариален акт
за покупко-прдажба на недвижим имот от 2002г.; молба
– декларация от ответника, отправена до ищцовото
дружество с искане за откриване на
партида; списък на етажните собственици,
неразделна част от проведено на Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда и формуляри за отчет на доставена
топлинна енергия, констативен. В изброените и приложени към първоинстанционното
производство документи ответникът Х.Б.С. е декларирал съответно, че е
собственик на процесния имот и титуляр на клиентска
партида с № 2602045. Посочените документи по своето правно естество са частни
свидетелстващи и доколкото са подписани от ответника и истинността им нито е
била оспорена, нито е била надлежно опровергана в настоящото производство, то
следва да се приеме, че се ползват с доказателствена
сила – чл. 180 ГПК; същите обективират извънсъдебно
признание, че е ответннкът е собственик на процесния имот, което при осъществената по реда на чл. 175 ГПК преценка с оглед останалите данни по делото въззивният
съд намира, че отговаря на истината. Ето защо при липсата както на твърдения,
така и на данни, че ответникът се е разпоредил с правото на собственост или че
върху имота е било учредено вещно право на ползване в полза на трето за спора
лице, за което ищецът е бил уведомен /а доказателствената
тежест в тази насока е била на ответника/, настоящият съдебен състав приема, че
ответникът се явява потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла
§ 1, т. 13 от ДР на Закона за енергетиката и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ
/отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от
2006 год./ и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год.,
в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно чл.
150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/.
Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено
е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли
в сила, доколкото са били публикувани, като ответникът не е упражнил правото си
на възражение срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата през процесния период
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Безспорно е
между страните, а и от заключенията на вещите лица по допуснатите и изслушани в
първоинстанционното производство съдебно-техническата
експертиза и съдебно-счетоводна експертиза /които при преценката им по реда на
чл. 202 ГПК следва да бъдат кредитирани/, се установява, че делът на ответника
за сградна инсталация, за отопление на имота и битово
горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба, като стойността на потребената от
ответника топлоенергия през исковия период възлиза на 523.42 лв., а обезщетението за забава в размер на законната
лихва за периода от 31.08.2013 год. до 10.08.2016 год. – 85.97 лв.
Единственият
спорен във въззивното производство въпрос е свързан с
това кои от процесните вземания на ищеца са били
погасени чрез извършеното от ответника плащане на сумата от 635 лв.
Доказано е по
делото въз основа на приетото като доказателство по делото преводно нареждане и
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че на 27.12.2018
год. ответникът е заплатил на ищеца сумата от 635 лв. В преводното нареждане е
посочено, че погасяването се отнася до задълженията по гр.д. № 69930/2018г. на
СРС, 173 състав.
Въззивният
съд приема, че плащането на горепосочената сума е осъществено в хода на
процеса, тъй като датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК го предхожда – 23.08.2016 год., а според разпоредбата
на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато
е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК /както е в частност/.
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2017
год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017 год., условията и поредността за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. 1
и по чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат, ако липсва уговорка между страните, която
да определя други условия и ред за прихващане на изпълнението. При предложено
от длъжника и прието от кредитора изпълнение по условия и ред, различни от
определените в договора или от закона, нормите на чл. 76 ЗЗД не се прилагат.
При липса на уговорка между страните за реда на погасяване на задълженията и
ако са налице условията по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява обвързва кредитора.
В случай, че длъжникът не е направил избор, погасяването задължително се
извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД. Правилото на чл. 76,
ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. За погасяването на паричните
задължения приложение намира специалното правило на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, според което
при недостатъчно изпълнение се погасяват най-напред разноските, след това
лихвите и най-после главницата. Условие за прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е съществуването на
едно задължение, което се формира от поне два от посочените елемента /без законът
да прави разграничение между различните видове лихви – възнаградителна
или обезщетителна, договорна или законна/. При
предложено от длъжника изпълнение със забава на лихвоносно парично задължение,
което не е достатъчно да покрие лихвите и главницата, длъжникът може да посочи
кой елемент на дълга погасява, но този избор не е обвързващ кредитора.
Кредиторът може да приеме така предложеното изпълнение; да откаже да приеме
изпълнението, ако няма интерес от частичното плащане или да извърши
погасяването по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Кредиторът не може да откаже да
приеме изпълнението, ако неизпълнената част е незначителна с оглед размера на
задължението. Когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които
или някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси
всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл. 76,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Ако предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от
длъжника задължение, включително с дължимите лихви към този дълг, изборът
обвързва кредитора. В този случай кредиторът не може едностранно да се позове
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и да прихване изпълнението с лихви, акцесорни
към друг дълг, различен от този, по който длъжникът е направил плащането. При
плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако
длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр.
2 и изр. 3 ЗЗД и на чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се
изцяло най-обременителното задължение, а след него следващото по обременителност задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако
задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след
него следващото по възникване задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако
задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се
погасяват съразмерно – всяко от тях по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
В контекста на
изложеното СГС приема на първо място, че отношение на процесните
задължения за главници страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Съгласно действалите през процесния
период Общите условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима
сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия
за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер
от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването
на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите
условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и
стойността на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите
условия по отношение на заплащането на услугата дялово разпределение/,
представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който
кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно
изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава
кога да поиска изпълнение.
По делото е
установено, че на 27.12.2018г. ответникът е изъвършл
плащане по сметка на ищеца в размер на 635 лв. От тази сума съгласно правилото
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД първо следва да се погасят законните лихви върху главницата от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение (23.08.2016г.) до датата на
плащане на сумата - 27.12.2018г., която
е установена от съда при условията на чл. 162 ГПК и възлиза на 124.36 лв. След
това се погасяват и дължимите лихви в размер на 85.97 лв. От остатъкът от
внесената сума - 427.67 лв. се погасява претендираната
главница, но та е недостатъчна за пълно погасяван с 98.75 лв. Поради което
правилно първоинстанционният съд е приел, че исковата
претенция се явява основателна за сумата от 98.75 лв.
С оглед на
изложеното въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно в обжалваната
част. Съдът констатира, че няма
основание за отмяна на първоинстанционното решение в
частта му за разноските, тъй като отговорността на ответника е ангажирана по
реда на чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК в обем, който съответства на резултата от въззивното производство.
По разноските.
При този изход
на спора ответникът няма право на разноски за въззивното
производство. Право на разноски има въззиваемата
страна – ищцовото дружество, като настоящият съдебен
състав намира, че в конкретния случай в полза на „Т.С.“ ЕАД не следва да се
присъждат разноски за въззивното производство, тъй като
реално не са извършени действия по защита по смисъла на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП. От името на дружеството не е подаван
отговор на въззивната жалба, в проведеното съдебно
заседание не е присъствал негов процесуален представител. По делото е постъпила
единствено кратка молба със стандартно съдържание, в която се твърди, че
страната не възразява делото да бъде разгледано в нейно отсъствие, моли въззивната жалба да бъде отхвърлена и да бъдат присъдени
разноски по делото.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение е окончателно
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.04.2015 год., постановено по гр.дело №17686/2013 год. по
описа на СРС, ГО, 91 с-в, в обжалваните му части.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/