Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 02.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Елеонора Г.ева,
като разгледа докладваното от съдия Е. Маринова гр. дело № 11246 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 148823 от 14.07.2020 г., постановено по
гр.д. № 19335/2019 г. на СРС, ГО, 24 състав, П.НА Р.Б. е осъдена да заплати на Б.В.П.,
на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, сумата от 5 900 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 23.06.2017 г.
до окончателното изплащане, и на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ – сумата от 158,
62 лв. разноски по делото. Искът за обезщетение за неимуществени вреди е
отхвърлен за сумата над 5 900 лв. до пълния предявен размер от 15 000
лв., а искът за обезщетение за имуществени вреди – в пълния предявен размер от
250 лв.
Срещу така постановеното решение в частта, с която е
отхвърлен искът за обезщетение за неимуществени вреди, е депозирана въззивна
жалба от ищеца Б.В.П.. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй
като е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Излага
съображения относно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди,
който намира за несъобразен с нормата на чл.52 ЗЗД и за силно занижен. В тази
връзка поддържа, че първоинстанционният съд не е съобразил обстоятелството, че
на жалбоподателя е било повдигнато обвинение в извършването на тежко умишлено
престъпление по чл.195, ал.1, т.3 и т.4, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр.
ал.1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 10 години;
младежката възраст на жалбоподателя към момента на привличането му като
обвиняем, обуславяща по-тежки последствия от задържането и воденото наказателно
производство, отколкото последните биха имали спрямо лице в зряла възраст;
продължителността на наказателното производство – 5 години и 11 месеца /от
привличането му като обвиняем на 23.07.2011 г. до влизане в сила на
оправдателната присъда на 23.06.2017 г./, както и ангажираните гласни
доказателства – показанията на свидетелите Н.П.и Г.М.и заключението на
съдебно-психиатричната експертиза по делото относно интензитета на претърпените
неимуществени вреди. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо
това да постанови друго, с което да уважи изцяло иска за обезщетение за
неимуществени вреди. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника П.НА Р.Б..
Срещу решението в частта, с която е уважен искът за
обезщетение за неимуществени вреди, е депозирана въззивна жалба от ответника П.НА
Р.Б.. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е
постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Излага
съображение, че по делото не се установява при условията на пълно и главно
доказване да са претърпени неимуществени вреди, които да са в пряка и
непосредствена причинна връзка единствено и само с процесното обвинение. Счита,
че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди е
необоснован при положение, че се касае за ниска степен на увреждане. Поддържа,
че по отношение на ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение
„подписка“. Ищецът е бил привлечен като обвиняем на 23.07.2011 г. На 22.04.2013
г. е внесен обвинителен акт в СРС. Наказателното производство се е развило в
досъдебна и съдебна фаза, като по отношение на съдебната фаза Прокуратурата
няма ръководни функции. Счита, че не е било отчетено обстоятелството, че през
процесния период ищецът е бил осъждан 9 пъти, поради което търпените от него
неимуществени вреди не са с интензитета, който биха имали спрямо лице, срещу
което никога не е било водено наказателно производство. Излага съображения, че
при обсъждане заключението на вещото лице съдът е следвало да съобрази, че последното
е базирано единствено на разговор с ищеца, който твърди обстоятелства в своя
полза и че липсва медицинска документация, касае за анамнестични данни за
епилептични припадъци. Наред с посоченото, развива доводи, че при определяне
размера на обезщетението са взети предвид показанията на свидетелката П. –
майка на ищеца, чиито показания следва да се ценят по реда на чл.172 ГПК, и на
свидетеля М., задържан заедно с ищеца по един и същ случай. Счита, че размерът
на обезщетението е определен в противоречие с принципа на справедливост по
смисъла на чл.52 ЗЗД. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо
това да постанови друго, с което да отхвърли изцяло иска за обезщетение за
неимуществени вреди, евентуално – да намали размера на последното.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца Б.В.П., в който поддържа доводи за неоснователност на
релевираните с въззивната жалба оплаквания. Моли съда да остави въззивната
жалба без уважение. Претендира разноски.
Решението в частта, с която е отхвърлен искът за
обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 250 лв., е влязло в сила
като необжалвано.
Софийски градски съд, като прецени доводите на
страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235,
ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. С исковата молба ищецът твърди, че на
22.07.2011 г. по реда на чл.212, ал.2 НПК е било образувано досъдебно
производство със съставянето на протокол за първо действие по разследването –
оглед на офисно помещение в гр. София, ул. „********и претърсване и изземване в
дома му, находящ се в гр. София, ул. „********. С постановление на наблюдаващия
прокурор ищецът е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл.195,
ал.1, т.3 и т.4, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК. На 22.07.2011
г. ищецът е задържат за срок от 24 часа по реда на ЗМВР, след което срокът на
задържането е продължен до 72 часа с постановление на наблюдаващия прокурор. От
страна на СРП е внесено искане в СРС за вземане спрямо ищеца на мярка за неотклонение
„задържане под стража“, което е оставено без уважение от съда. На 14.02.2013 г.
му е повдигнато прецизирано обвинение за престъпление по чл.195, ал.1, т.3 и
т.4, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК за това, че за времето от около 18:00
часа на 21.07.2011 г. до около 07:50 часа на 22.07.2011 г. от офисно помещение,
находящо се в гр. София, ул. „********, в условията на продължавано
престъпление, като с две деяния, които осъществяват по отделно състав на едно и
също престъпление, извършени са през непродължителен период от време, при една
и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват
от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, е отнел чужди
движими вещи - паричната сума в размер на 700 лв. от владението на А.Х.П.и
паричната сума в размер на 5 260 лв. от владението на В.Й.Ч., без съгласието им
с намерение противозаконно да ги присвои, както следва: за времето от около 18:00
часа на 21.07.2011 г. до около 07:50 часа на 22.07.2011 г. от офисно помещение,
находящо се в гр. София, ул. „********, като е използвал техническо средство -
автомобилен крик, е повредил преграда, здраво направена за защита на имот -
изкривил е металната решетка на прозорец, отнел е чужди движими вещи -
паричната сума в размер на 700 лв. от владението на А.Х.П.без негово съгласие с
намерението противозаконно да ги присвои; за времето от около 18:00 часа на
21.07.2011 г. до около 07:50 часа на 22.07.2011 г. от офисно помещение,
находящо се в гр. София, ул. „********, като е използвал техническо средство -
автомобилен крик, е повредил преграда, здраво направена за защита на имот -
изкривил е металната решетка на прозорец, отнел е чужди движими вещи -
паричната сума в размер на 5 260 лв. от владението на В.Й.Ч., без негово
съгласие с намерението противозаконно да ги присвои. Досъдебното производство е
продължило почти две години. На 22.04.2013 г. СРП е внесла в СРС обвинителен
акт срещу ищеца за описаното
престъпление, което се явява тежко умишлено престъпление съгласни НК. В хода на
наказателното производство са проведени 14 съдебни заседания, протекли тежко за
ищеца, тъй като същият е бил невинен и непълнолетен към инкриминираната дата. С
присъда от 07.06.2017 г. по НОХД № 7844/2013 г., влязла в сила на 23.06.2017
г., ищецът е признат за невиновен по
повдигнатото му обвинение. Наказателното производство е продължило 5 години и
11 месеца, считано от датата на привличането му като обвиняем – 23.07.2011 г.
до влизане в сила на оправдателната присъда – 23.06.2017 г. Твърди, че е
понесъл тежко физически и психически незаконно повдигнатото и поддържано
обвинение в т.ч. и с оглед младежката си възраст, изживял е стрес, страх от
евентуална осъдителна присъда, негови близки и приятели са се отдръпнали от
него и са се отнасяли към него с недоверие, изживял е тежка психическа травма.
Твърди, че е ангажирал адвокат, който да го представлява в наказателното
производство, на когото е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 250 лв. С оглед изложеното счита, че са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на ответника по реда на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за претърпените от
него неимуществени и имуществени вреди. Моли съда да осъди ответника да му
заплати сумата от 15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от
незаконно повдигнатото и поддържано обвинение, както и сумата от 250 лв.
обезщетение за имуществени вреди. Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от ответника П.НА Р.Б., с който оспорва исковете по основание и размер.
Оспорва ищецът да е претърпял твърдените вреди в причинна връзка в повдигнатото
му обвинение, с оглед на което счита, че в негова полза не е възникнало право
на обезвреда спрямо ответника. По отношение на размера на претенцията за
неимуществени вреди поддържа, че последният е силно завишен, като твърди, че в
процесния период спрямо ищеца са водени и други наказателни производства, по
които е осъждан с влезли в сила присъди. Твърди, че се касае за лице, осъждано
9 пъти, което обуславя много по-нисък интензитет на вредите в сравнение с лице,
срещу което никога не е било водено наказателно производство. Същевременно,
органите на Прокуратурата не са разгласявали информация относно воденото
наказателно производство. Не се твърдят трайни негативни последици за ищеца,
медийно разгласяване на случая и възпрепятстване на професионалното му
развитие. Твърди, че наказателното производство е продължило 5 г. и 11 месеца,
като ищецът е бил задържан за период от 72 часа, като му е взета най-леката
мярка за неотклонение – „подписка“. По отношение на задържането му за срок от
24 часа по ЗМВР счита, че същото не следва да бъде отчитано при съобразяване
размера на обезщетението, доколкото заповедта за задържане по ЗМВР съставлява
индивидуален административен акт, за последиците от който Прокуратурата не е
пасивно легитимирана да отговаря. Оспорва претенцията за имуществени вреди по
основание и размер. Моли съда да отхвърли предявените искове.
С определение № 228171 от 30.09.2019 г.
първоинстанционният съд е прекратил производството в частта му по предявените
от ищеца срещу СДВР искове за обезщетение за имуществени вреди, както и неимуществени
вреди – болки и страдания от нанесена лека телесна повреда от служители на 01
РУП-СДВР, изрязваща се в причинено на долната устна срединно, на границата с
лигавицата червеникаво-кафяво охлузване, под коричка, около 0,8 /0,5 см, като е
изпратил делото по подсъдност на АССГ.
Безспорно е
между страните в производството, че с присъда от 07.06.2017 г., постановена по
НОХД № 7844/2013 г. на СРС, НО, 94 състав Б.В.П. е признат за невиновен в това, че за времето от около 18:00 часа на 21.07.2011 г. до
около 07:50 часа на 22.07.2011 г. от офисно помещение, находящо се в гр. София,
ул. „********, в условията на продължавано престъпление, като с две деяния,
които осъществяват по отделно състав на едно и също престъпление, извършени са
през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при
еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и
субективна страна продължение на предшестващите, е отнел чужди движими вещи -
паричната сума в размер на 700 лв. от владението на А.Х.П.и паричната сума в
размер на 5 260 лв. от владението на В.Й.Ч., без съгласието им с намерение
противозаконно да ги присвои, както следва: за времето от около 18: 00 часа на
21.07.2011 г. до около 07:50 часа на 22.07.2011 г. от офисно помещение,
находящо се в гр. София, ул. „********, като е използвал техническо средство -
автомобилен крик, е повредил преграда, здраво направена за защита на имот -
изкривил е металната решетка на прозорец, отнел е чужди движими вещи -
паричната сума в размер на 700 лв. от владението на А.Х.П.без негово съгласие с
намерението противозаконно да ги присвои; за времето от около 18:00 часа на
21.07.2011 г. до около 07:50 часа на 22.07.2011 г. от офисно помещение,
находящо се в гр. София, ул. „********, като е използвал техническо средство -
автомобилен крик, е повредил преграда, здраво направена за защита на имот -
изкривил е металната решетка на прозорец, отнел е чужди движими вещи -
паричната сума в размер на 5 260 лв. от владението на В.Й.Ч., без негово
съгласие с намерението противозаконно да ги присвои – престъпление по чл.195,
ал.1, т.3 и т.4, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК.
Присъдата не е протестирана от страна на
Прокуратурата, с оглед на което е влязла в сила на 23.06.2017 г.
На основание чл.212, ал.2 НПК на 22.07.2011 г. е
образувано ДП № 1883/2011 г. по описа на 01 РУП-СДВР във връзка с постъпил
сигнал за взломна кражба срещу неизвестен извършител за това, че за времето от
18:00 часа на 21.07.2011 г. до 07:50 часа на 22.07.2011 г. в гр. София от офис
на фирма, находящ се на ул. „********, ет. 2 е отнел чужда движима вещ – сумата
от 6 000 лв. от владението на А.Х.П.и В.Й.Ч. без тяхно съгласие с
намерение противозаконно да ги присвои, като за целта е използвал техническо
средство – взломяване на метална решетка на южния прозорец на помещението.
Със заповед от 22.07.2011 г. и на основание чл.63,
ал.1, т.1 ЗМВР Б.В.П. е задържан за срок до 24 часа.
С постановление от 23.07.2011 г. Б.В.П. е привлечен в
качеството на обвиняем за престъпление по чл.195, ал.1, т.3 и т.4, вр. чл.194,
ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК.
С постановление за вземане на мярка за процесуална
принуда от 23.07.2011 г. на прокурор при СРП Б.В.П. е задържан за 72 часа,
считано от 23.07.2011 г. часа на предявяване на обвинението, до 26.07.2011 г.
С постановление от 01.02.2013 г. след прецизиране на обвинението
е извършено ново привличане и Б.В.П. е привлечен в качеството на обвиняем за
престъпление по чл.195, ал.1, т.3 и т.4, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК.
Със същото по отношение на обвиняемия е взета мярка за неотклонение „подписка“.
На 26.04.2013 г. ДП № ЗМ 1883/2011 г. по описа на 01 РУП – СДВР, пр.пр.№ 35605/2011
г. по описа на СРП е внесено за разглеждане в СРС с обвинителен акт, въз основа
на който пред СРС е образувано н.о.х.д № 7844/2013 г. По същото са проведени 13
открити съдебни заседания, както следва: на 26.03.2013 г., 17.12.2013 г.,
07.07.2013 г., 25.11.2014 г., 22.06.2015 г., 09.11.2015 г., 27.06.2016 г.,
31.10.2016 г., 20.12.2016 г., 08.02.2017 г., 22.03.2017 г., 24.04.2017 г. и
07.06.2017 г., на 12 от които подсъдимият е присъствал лично, а във връзка с
искане на СРП за вземане в досъдебното производство на мярка за неотклонение
„задържане под стража“ спрямо Б.В.П. е проведено и 1 открито съдебно заседание
по НЧД № 13955/2011 г. на СРС, НО, 112 състав – на 26.07.2011 г.
По делото са представени: справка от СДВР за водени
досъдебни производства срещу ищеца (л.55-63); справка от НСлС за водени
досъдебни производства срещу ищеца (л.65-72), както и свидетелство за съдимост
на ищеца (л.л.73-85), изд. на 01.07.2019 г., от което е видно, че последният е
осъждан, като в свидетелството се съдържат данни за: 1) влязло в сила
споразумение по НОХД № 6757/2010 г. на СРС от 16.11.2010 г., с което
подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.198,
ал.1, предл.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК; 2) влязла в сила присъда от
12.05.2016 г. по НОХД № 75/2016 г. на ОС-Хасково, с която подсъдимият е признат
за виновен в извършването на престъпление по чл.244, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК;
3) влязло в сила споразумение от 20.06.2016 г. по НОХД № 1606/2016 г. на СГС, с
което подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по
чл.244, ал.1, предл.1 НК; 4) влязла в сила на 27.06.2016 г. присъда по НОХД №
3224/2015 г. на СГС, с която подсъдимият е признат за виновен в извършването на
престъпление по чл.244, ал.1, предл.1, алт.1 НК; 5) влязла в сила на 06.07.2016 г. присъда по
НОХД № 480/2016 г. на СГС, с която подсъдимият е признат за виновен в
извършването на престъпление по чл.318, ал.1 НК и престъпление по чл.244, ал.1 НК; 6) влязло в сила споразумение по НОХД № 2406/2015 г. на ОС-Пловдив от
08.09.2016 г., с което подсъдимият е признат за виновен в извършването на
престъпление по чл.244, ал.1 НК; 7) влязло в сила споразумение по НОХД №
247/2016 г. на ОС-Стара Загора от 07.10.2016 г., с което подсъдимият е признат
за виновен в извършването на престъпление по чл.244, ал.1 НК; 8) влязло в сила
споразумение по НОХД № 201/2016 г. на СГС от 14.10.2016 г., с което подсъдимият
е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.244, ал.1, предл.1,
алт.1 НК; 9) влязло в сила споразумение по НОХД № 4257/2016 г. на СРС от
11.05.2017 г., с което подсъдимият е признат за виновен в извършването на
престъпление по чл.194, ал.1 НК; 10) влязла в сила на 26.02.2019 г. присъда по
НОХД № 6077/2017 г. на СГС, с която подсъдимият е признат за виновен в
извършването на престъпление по чл.249. ал.1, пр. 1, вр. чл.26, ал.1 НК.
Съгласно заключението на съдебно-психиатричната
експертиза по делото, изготвена от вещото лице д-р В.С.след запознаване с
материалите по делото и личен преглед на ищеца, в резултат на воденото
наказателно производство ищецът е развил остра стресова реакция, преминала в
протрахирана депресивна реакция с елементи на посттравматично стресово
разстройство, симптоми на което се установяват и към момента на изготвяне на
заключението, но с намаляваща интензивност. Вещото лице е посочило, че
прогнозата за пълното възстановяване на психичното здраве на ищеца е
благоприятна при провеждане на адекватно лечение от специалист-психиатър, както
и че са налице анамнестични данни за припадъци с характер на епилептични, но те
следва да бъдат доказани чрез провеждане на съответните изследвания, след което
да се разсъждава за тяхната етиология.
В проведеното на 25.06.2020 г. открито съдебно
заседание пред СРС вещото лице е пояснило по реда на чл.200, ал.2 ГПК, че
етапната епикриза от 17.06.2020 г. касае само проблематиката около припадъците
на ищеца, които са описани като епилептични; че самите изследвания не са
приложени, поради което вещото лице не може да ги интерпретира, но заключението
в епикризата е, че няма данни от направените изследвания за епилептична болест,
каквото е заключението и на вещото лице – че едва ако бъдат доказани
епилептични припадъци, може да се разсъждава върху тяхната етиология, като
вещото лице е заявило, че въз основа на практиката на ТЕЛК счита, че ТЕЛК не би
могъл да приеме епилепсия при тази находка.
Пред СРС е разпитана свидетелката Н.П., майка на
ищеца, която заявява, че на 22.07.2011 г. синът й е бил задържан. След като му
е било повдигнато обвинение, се е почувствал недобре според свидетелката, като
до този момент не е бил обвиняван в нищо. Свидетели на ареста са станали
съседите им. Заявява, че синът й е бил бит от полицаите, което знае, тъй като е
била задържана същия ден. Депозира показания, че в резултат на всичко случило
се не може да спи нощно време, дори и към момента на депозиране на показанията
й и оттогава е започнал да получава припадъци с напикаване и пяна на устата, за
което е била направена консултация с проф.Р., според когото това е последствие
от нанесения му побой. След съдебните заседания е имало промяна в поведението
му, станал е затворен и при излизане на улицата се е оглеждал дали отново няма
да го задържат. Заявява, че медицинската документация, която може да представи,
е документ от проф.Р. и една рецепта от личния лекар д-р П., за да го изпратят
на ЕАГ, но понеже си има други ангажименти, не може да го заведе. Заявява, че
до повдигане на процесното обвинение през 2011 г. мисли, че на сина й не е било
повдигано друго обвинение, както и че към момента на показанията й той е
осъждан, но не може да каже кога е бил осъден за пръв път и че за периода, през
който се е чувствал зле, не е имал други сблъсъци с полицията.
Съдът не кредитира показанията на свидетелката в
частта относно съдебното минало на ищеца, тъй като в посочената част същите се
опровергават от представените писмени доказателства: справка от СДВР за водени
досъдебни производства срещу ищеца (л.55-63); справка от НСлС за водени
досъдебни производства срещу ищеца (л.65-72), както и свидетелство за съдимост
на ищеца (л.л.73-85), изд. на 01.07.2019 г.
Пред СРС е разпитан и свидетелят Г. М., който заявява,
че познава ищеца повече от 10 години, както и че знае за воденото наказателно
производство, тъй като през 2011 г. са били задържани заедно в Първо районно,
където според свидетеля ги били жестоко, последвало е дело, по което М. е бил
разпитан в качеството на свидетел, приключило с оправдателна присъда. Заявява,
че ищецът е бил задържан за срок от 24 часа, както и че държанието му се е
променило, спрял и да излиза и комуникацията с него е станала трудна, споделял
е, че оттогава често го боли глава и получава припадъци, както и че не е
запознат дали ищецът е имал други сблъсъци с правораздавателната система.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните жалби са допустими – същите са подадени от легитимирани страни
в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което следва да се обсъдят релевираните доводи на жалбоподателите относно
неговата правилност.
С нормата на чл.2, ал.1, т.3, предл.1 ЗОДОВ е регламентирана от
законодателя материята относно обективната отговорността на Държавата за
причинените вреди на гражданите от правозащитните й органи, в т.ч. и
Прокуратурата, в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление,
когато лицето бъде оправдано, като с нормата на чл.4 ЗОДОВ са определени и
границите на тази отговорност, обхващаща всички неимуществени и имуществени
вреди, пряка и непосредствена последица от даденото увреждане.
От представените по делото доказателства, анализирани по отделно и в
тяхната съвкупност, безспорно бе установено, че в дадения казус е налице
повдигнато и поддържано обвинение от страна на представители на Прокуратурата
спрямо Б.В.П. в извършването на престъпление от общ характер, преследващо се ех
officio; че обвинението е в извършване на тежко престъпление по смисъла на
чл.93, т.7 НК; че това обвинение е незаконно, тъй като ищецът е бил оправдан
изцяло от съда с влязла в сила присъда; че поради поддържането на това
обвинение от органите на Прокуратурата ищецът за период от 5 години и 11 месеца
е имал качеството на обвиняем и подсъдим, както и че от тези действия на длъжностните
лица на Прокуратурата, са му били причинени неимуществени вреди –
обстоятелства, които доказват по основание заявеното от него искане по чл.2,
ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ и обуславят пораждането на право за обезвреда на това
лице по визирания ред.
За да се произнесе по въпроса относно размера на
разглежданата претенция относно неимуществените вреди и предвид възраженията на
жалбоподателите в тази връзка, съдът везе пердвид: възрастта на пострадалия в
периода на наказателното производство; социално-икономическата обстановка в
страната към същия момент, определяща обществения критерий за справедливост на
този етап от нейното развитие; характера и момента на причиненото увреждане;
вида, обема, интензитета и времетраенето на настъпилите вреди, в т.ч. и с оглед
продължителността на наказателния процес; липсата на трайни и невъзстановими
последици от увреждането; обстоятелството, че вмененото му деяние съставлява
тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК; обстоятелството, че спрямо
ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“; обема на
процесуалните действия, извършени в хода на наказателното производство с
участието на това лице; обстоятелството, че досъдебното производство е внесено
в СРС с предложение за предаване на обвиняемия на съд, поради което заплаха от
осъдителна присъда е грозяла подсъдимия; факта, че съдебната фаза на
наказателното производство се е развила на една инстанции, както и нейната
продължителност; факта, че оправдателната присъда на първата инстанция не е протестирана
от страна на Прокуратурата; обстоятелството, че от заключението на СПЕ по
делото се установи, че ищецът е развил остра стресова реакция, преминала в
протрахирана депресивна реакция с елементи на посттравматично стресово разстройство,
като не могат да бъдат споделени доводите на Прокуратурата за необоснованост на
заключението в посочената част, доколкото освен на материалите по делото,
същото се основава и на личен преглед на ищеца, а от показанията на
свидетелката П., преценени по реда на чл.172 ГПК – в кредитираната им част, и
показанията на свидетеля М. се потвърждава негативното отражение на воденото
наказателно производство по отношение на ищеца; неотносимостта на доводите на
Прокуратурата във връзка с посочените от вещото лице анамнестични данни за
епилептични припадъци на ищеца, доколкото от страна на ищеца с исковата молба
не се твърди такива да са получавани в причинна връзка с незаконното обвинение,
а отделно от това и за пълнота следва да се посочи, че въз основа на
ангажираните по делото доказателства не би могло обосновано да се приеме такива
да са настъпили в причинна връзка с воденото наказателно производство.
Наред с посоченото, видно от представеното
свидетелство за съдимост, ищецът е осъждан, поради което, от една страна –
интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по
отношение на което за прът път се повдига обвинение /в подкрепа на посоченото –
решение № 376 от 21.10.2015 г. по гр.д. № 514/2012 г. на ВКС, IV ГО/, като
същевременно – в периода, в който се твърди да са търпени вреди от процесното
наказателно производство, срещу ищеца са били водени и други наказателни
производства, с оглед на което не може да се приеме, че твърдените от него стрес,
негативни изживявания и отдръпване от социалната му среда, се дължат единствено
на процесното наказателно производство, приключило с оправдателна присъда,
които обстоятелства подлежат на отчитане при определяне размера на
обезщетението /в посочения смисъл – решение № 172 от 12.07.2017 г. по гр.д. №
4357/2016 г. на ВКС, IV ГО; решение № 554 от 06.03.2013 г.
по гр.д. № 266/2012 г. на ВКС, IV ГО и др./. Следва да бъде съобразен
и фактът, че осъждането на ответника само по себе си също има ефекта на
овъзмездяване /в т.см. и решение № 359/25.09.2012 г. по гр.д.№ 1 224/2011 г. по
описа на ВКС, ІV ГО/, както и че Прокуратурата е легитимирана да отговаря за
всички вреди, причинени във връзка с поддържаното неоснователно обвинение, в т.ч.
и тези, породени от продължителността на наказателното производство в съдебната
му фаза по аргумент на задължителните разяснения, дадени с ТР № 5/2013 от
15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 5/2013 г.
С оглед изложеното и при съобразяване на предвидения в
чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта, в полза на Б.В.П. е възникнало право на обезщетение
за неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение за извършване на
престъпление по чл.195, ал.1, т.3 и т.4, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК в
размер на сумата от 2 000 лв.
Предвид така формирания извод, решението следва да се
отмени в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен
за сумата над 2 000 лв. до присъдения размер от 5 900 лв., като искът се отхвърли
в посочената част, и да се потвърди в частта, с която искът е уважен до размера
на сумата от 2 000 лв. и отхвърлен за сумата над 5 900 лв. до пълния
предявен размер от 15 000 лв.
По
разноските:
С оглед изхода на спора ищецът има право на разноски
за първата инстанция, на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ, в размер на сумата от 63,
33 лв. – държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение, поради което
решението следва да се отмени в частта, с която ответникът е осъден да му
заплати сумата над 63, 33 лв. до 158, 62 лв.
С оглед изхода на спора ищецът в качеството на
въззиваема страна има право на сумата от 53, 33 лв. разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Съдът намира за неоснователно своевременно заявеното
от страна на Прокуратурата възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по договор за
правна защита от 30.11.2020 г. в общ размер на сумата от 400 лв., тъй като
предвид обжалваемия интерес, същото е под минимално предвидения размер съгласно
т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Воден от
горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
148823 от 14.07.2020 г., постановено по гр.д. № 19335/2019 г. на СРС, ГО, 24
състав, в ЧАСТТА, с която П.НА Р.Б.
е осъдена да заплати на Б.В.П., ЕГН **********, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, сумата над 2 000 лв. до 5 900 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 23.06.2017 г.
до окончателното изплащане, както и в ЧАСТТА,
с която П.НА Р.Б. е осъдена да заплати на Б.В.П., ЕГН **********, на основание
чл.10, ал.3 ЗОДОВ, сумата над 63, 33
лв. до 158, 62 лв. разноски по
делото, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.В.П., ЕГН ********** срещу П.НА Р.Б. иск с правно основание
чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата над 2 000
лв. до 5 900 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от
23.06.2017 г. до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 148823 от 14.07.2020 г.,
постановено по гр.д. № 19335/2019 г. на СРС, ГО, 24 състав, в ЧАСТТА, с която П.НА Р.Б. е осъдена да
заплати на Б.В.П., ЕГН **********, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, сумата
от 2 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 23.06.2017 г.
до окончателното изплащане, както и в ЧАСТТА,
с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 5 900 лв. до пълния предявен
размер от 15 000 лв.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б. да заплати на Б.В.П., ЕГН
**********, на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ, сумата от 53, 33 лв. разноски за въззивната инстанция.
Решението в частта, с която е отхвърлен искът за
обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 250 лв., е влязло в сила
като необжалвано.
Решението подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от връчването му с касационна жалба пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.