Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 29.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на девети април
две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №11434 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника П.Г.М., срещу решение от 03.07.2020 г. по гр.д. №389/2017 г. на
Софийския районен съд, 128 състав, в частта, в която е уважен предявеният от „Ю.Б.“
АД срещу жалбоподателя установителен иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за
сумата в размер на 9760,31 лв., представляваща главница за периода 10.09.2012
г. – 18.11.2015 г. по договор за потребителски кредит №HL40152/17.06.2008
г., изменян с подписани между страните допълнителни споразумения от 30.05.2009
г., 30.06.2010 г., 24.02.2011 г., 28.02.2011 г., 21.03.2011 г., 09.11.2012 г.,
12.11.2012 г., 30.12.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК – 18.11.2015 г., до окончателното
и изплащане, и сумата от 193,34 лв., представляваща дължими такси по договора за
периода 05.12.2013 г. - 18.11.2015 г., като ответникът е осъден да заплати
разноските на ищеца разноски в исковото и заповедното производство.
В жалбата се излага, че решението на
СРС е нищожно поради липса на мотиви и поради неяснота, както и че
първоинстанционният съд не се е произнесъл за нищожността на договора за
кредит. Излага доводи, че искът е недопустим поради обезсилването на заповедта
за изпълнение. Твърди също, че не са връчени покани до солидарните длъжници за
заповедта за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК. Намира, че волеизявлението на
кредитора за обявяване на настъпването на предсрочна изискуемост не му е
връчено надлежно, поради незаконосъобразно осъществена процедура по чл.47 ГПК.
Излага, че изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост не съдържа
необходимите реквизити, индивидуализиращи претендираните вземания от
извлечението от счетоводните книги на банката-кредитор. Счита, че предсрочната
изискуемост не следва да се взема предвид, тъй като е факт, осъществил се след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Твърди още, че
установителният иск е предявен от ищеца след изтичане на едномесечния
преклузивен срок. Твърди, че в исковата молба ищецът е посочил нови
правопораждащи факти, които не са описани в заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. Поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на
процесуалните правила, като не е обсъдил направените от ответника възражения за
неравноправен характер на клаузи от договора /чл.12 от договора/, в т.ч., че не
са установени обективни критерии за промяна на механизма за образуване на базовия
лихвен процент, както и че погасителният план и общите условия са изготвени
едностранно. Твърди, че кредиторът му е начислявал лихви върху изтекли лихви, което
е нищожно като анатоцизъм. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Ю.Б.“ АД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението
не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният установителен иск за
такси по договора е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, поради
което е влязло в сила в тази част.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно - постановено е от
съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма
и с определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му, и допустимо - съдът е разгледал предявените искове при
наличие на предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск /определението на СРС, с което е обезсилена заповедта за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, е отменено от СГС, ТО, VI състав в производството по обжалването му по ч.гр.д.
№13936/2017 г./. Неоснователни са и оплакванията на въззивника, че
първоинстанционното дело е образувано по установителен иск по чл.422 ГПК,
предявен след изтичане на преклузивния срок по чл.415 ГПК. Исковата молба, с
която е предявен установителният иск, е депозирана пред СРС на 14.06.2017 г. На
13.05.2016 г. длъжникът е депозирала в заповедното производство възражение по
чл.414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Съобщението до
банката-заявител за постановеното от СРС разпореждане от 26.05.2016 г., с което
във връзка с подаденото възражение по чл.414 ГПК срещу заповедта за изпълнение
съдът му е указал, че в едномесечен срок може да предяви установителен иск с
правно основание чл.422 ал.1 ГПК за вземанията, предмет на заявлението, е
връчено на 22.05.2017 г.
Решението обаче е частично неправилно, но фактическа обстановка е установено
правилно от СРС, поради което въззивният съд не излага собствена такава, а от
правна страна намира следното:
Съгласно т.18 ТР №4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства
или се обявява по реда на чл.60 ал.2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ.
В процесния случай първоинстанционният съд правилно е
достигнал до извода, че обявената от кредитодателя предсрочна изискуемост има
действие спрямо длъжника Съгласно чл.14 ал.2 от процесния договор за
потребителски кредит, кредитодателят има право при просрочие на три
последователни месечни вноски да превърне кредита в предсрочно изискуем. В
договора и всички допълнителни споразумения към него кредитополучателят е
посочил един и същ адрес за кореспонденция, а именно: гр. София, ул. „********.
Нот. В.Б.чрез свой служител е правила опити за връчване на 17.09.2015 г. и на
29.08.2015 г. на същия адрес за кореспонденция с нот. покана от кредитора, с
която се обявява предсрочна изискуемост. В разписката връчителят е посочил, че
няма достъп до апартамента на адресата, не е намерено лице, което да получи
документа, не работят звънците на жилищната сграда и входната врата е
заключена, както и че е залепено уведомление на 23.09.2015 г. Връчването е
извършено преди новата редакция на чл.47 ал.1 ГПК /изм. ДВ бр.86 от 2017 г./,
поради което и връчителят не е бил задължен да съобрази конкретен времеви
интервал между всяко от посещенията си. На 13.10.2015 г. нотариусът е
удостоверил, че адресатът на покана не е посетил кантората му да я получи,
поради което е удостоверил връчването ѝ. В конкретния случай нотариусът е
удостоверил предпоставките за приложение на презумпцията за връчване по чл.47
ал.5 вр. ал.1 и ал.2 ГПК. Ето защо, следва да бъде зачетена обвързващата доказателствена
стойност на удостовереното от нотариуса основание за прилагането на чл.47 ал.5 ГПК, доколкото нот. удостоверявания са официален свидетелстващ документ. Освен
това, оспорването на официален свидетелстващ документ предпоставя
доказателствена тежест за оспорващата го страна, като в случая ответникът в
първоинстанционното производство не е ангажирал доказателства за оборване на
удостоверените от нотариуса факти с правно значение. Доколкото поканата съдържа
предвидени в чл.47 ал.2 ГПК задължителни реквизити – срок и място за получаване
на нотариалната покана, уведомлението е годно да удостовери редовното връчване
на поканата, а оттук – и настъпването на предсрочната изискуемост на кредита
съобразно условията на договора, както се приема и в практиката на ВКС /определение
№517/05.07.2011 г. по ч.т.д. №187/2011 г. на II ТО и определение
№141/02.02.2010 г. по ч.т.д. №496/2009 г. на I ТО/.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че СРС правилно е
заключил, че доказателства за изискуемост на вземането са представени със
заявлението по чл.417 ГПК, а развилото се в исковото производство по реда на
чл.422 ГПК оспорване на същата е предпоставило самостоятелна и независима от
извършената в заповедното производство проверка за изискуемост на вземането.
Твърденията на въззивника, че СРС не е обсъдил в решението
възраженията за неравноправни клаузи на договора и допълнителните споразумения са
неоснователни. В процесното решение първоинстанционният съд изчерпателно е
анализирал приложимостта на ОУ към договора, действителността на договора,
допълнителните споразумения и уговорените в тях лихви, такси и комисионни. За да е
налице нищожност на клаузите за лихва, годишния процент на разходите и
неустойката, дължаща се на неравноправния им
характер, съгласно разпоредбите на чл.143
вр. чл.146 ал.1 ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните предпоставки – клаузите да не
са индивидуално уговорени, да е нарушен принципа за добросъвестност в
договарянето и/или да е налице значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията на страните по сделката и/или последната да е сключена в ущърб на
потребителя. Въведената със ЗЗП, респ. с Директива
93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на
по-слаба страна спрямо продавача или доставчика както от гледна точка на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това
го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика
условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се
сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този
случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на
търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите. От ЗЗП се извежда
изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван
ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и
разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди
произтичащите за него икономически последици от сключване на договора. Лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент са
уредени в чл.3 ал.1, 4 и 5 от договора за кредит. В случая не е налице и нищожност на
определеният годишен размер на разходите. Законово е предвиден максимален лимит
на годишния процент на разходите представляващ забрана за надвишаване
петкратния размер на законната мораторна лихва /чл.19 ал.4 ЗПК/. В процесния договор за заем е
посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 12,50 %, което е в допустимите граници, предвид, че размера на законната лихва е в размер на 10 пункта над основният
лихвен процент на Българската народна банка за периода /чл.1 ал.1 т.1 ПМС №72 от 08.04.1994 г./. За
пълнота на изложението следва да се добави, че годишният процент на разходите е
в размер на 12,50 %, който е в допустимата законова рамка, предвидена в чл.19
ал.4 ЗПК, и дори далеч под нормативния максимум, а освен това, е уважена само
претенцията за лихва за забава в размер на законната лихва, което е съобразено
с императивната разпоредба на чл.33 ал.1 ЗПК.
Основателни са обаче доводите на въззивника, че извършеното
с допълнителните споразумения капитализиране на просрочени главница, лихви и
такси към редовната главницата представлява анатоцизъм. В тази насока е последователна и съдебната практика на ВКС
независимо дали става въпрос за възнаградителни лихви или такива за забава.
Предмет на регулация в чл.13 Наредба №9 от 03.04.2008 г. за оценка и
класифициране на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични
провизии за кредитен риск /отм./ на БНБ е дефиниране на преструктурирането на
рискови експозиции /носещи риск от загуби/, между които попадат и кредитите, и
условията за това. В ал.1 от цитираната разпоредба е посочено, че една
експозиция се счита за преструктурирана, когато първоначалните условия на
споразумението са изменени чрез даване на отстъпки от банката към длъжника, предизвикани
от влошаване на финансовото му състояние, водещо до невъзможност да се изплати
в срок пълният размер на дълга, които отстъпки банката не би дала при други
обстоятелства. Съгласно ал.2 от същата разпоредба, първоначалните условия на
споразумението се считат за изменени по смисъла на ал.1 при намаление на дълга
/главница и/или лихви/, замяна на част от дълга срещу собственост,
рефинансиране или други финансови отстъпки от страна на банката, с изключение
на промени в договорените лихвени проценти, породени от промени в пазарните
лихвени нива. Според ал.3 на чл.13 от Наредбата, не е преструктурирана
експозиция, по която са налице едновременно следните условия: 1. договорено е
удължаване общо с не повече от 2 г. на срока за плащане на главницата и/или лихвите,
без да се намалява нетната настояща стойност на паричните потоци по условията
на допълнителните споразумения; 2. банката има основание да счита, че ще събере
главницата и лихвите; 3. не са налице обстоятелства, показващи влошаване във
финансовото състояние на длъжника. Видно от цитираните разпоредби, ключово за
наличието на преструктуриране по см. на чл.13 от цитираната наредба е даването
на отстъпки от банките към длъжника в хипотеза на невъзможност да се плати в
срок пълния размер на дълга, вследствие на влошено финансово състояние. В ал.2
на чл.13 от Наредбата акцентът също е върху това, че преструктурирането се
изразява в даване на финансови отстъпки от банката, като е налице примерното им
изброяване. От него е видно, че отстъпката към длъжника намира израз в
намаляване на дълга – главница и/или лихви, а не в увеличаването на същия, в
замяна на кредита с друг кредит при по-изгодни за длъжника условия /рефинансиране/
и други. В нито една от разпоредбите на чл.13 от Наредбата не се съдържа
правило за начисляване на лихви върху лихви, поради което Наредба №9 от 03.04.2008
г. /отм./ не се явява наредба на БНБ по см. на чл.10 ал.3 33Д, установяваща
възможност за олихвяване на изтекли лихви. Анатоцизмът не представлява
финансова отстъпка, като целта на забраната му е да се предотврати бързото
нарастване на дълга. Идеята, заложена в чл.13 от Наредбата, е с
преструктурирането на дълга на длъжника, който има финансови затруднения, да се
направи възможно изпълнението на задълженията му, а не да се утежни неговото
състояние чрез олихвяване на изтекли лихви, каквото е налице при увеличаване на
главницата посредством прибавяне на просрочени задължения за лихви, върху които
от своя страна се начислява възнаградителна лихва. Ето защо от изложеното
следва заключението, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за
кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения
за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява
анатоцизъм по смисъла на чл.10 ал.3 33Д, който е допустим само при уговорка
между търговци на основание чл.294 ал.1 ТЗ. Преструктурирането по чл.13 Наредба
№ 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на
банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не
представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли
лихви по чл.10 ал.3 33Д. Таксите по своя характер не са лихви, поради което по
отношение на тях не е налице олихвяване на изтекли лихви /Така е прието в решение
№118 от 11.12.2020 г. на ВКС по т.д. №2278/2019 г., I ТО, решение №66 от
29.07.2019 г. на ВКС по т.д. №1504/2018 г., II ТО, решение №30 от 20.05.2020 г.
на ВКС по т.д. №739/2019 г., I ТО, решение №112 от 28.10.2020 г. на ВКС по т.д.
№2029/2019 г., I ТО/.
В процесния случай във всяко от процесните допълнителни
споразумения е посочено, че към редовната главница се прибавят просрочена
главница, просрочена лихва, просрочени такси и плащания по застраховка. За да
бъде избегнат анатоцизъм с начисляването на лихви върху просрочените лихви,
общата дължима сума за редовна главница следва да бъде редуцирана с размера на
процесните суми за лихви от допълнителните споразумения, като по този начин
дължимата от ответника сума за главница е в общ размер на 8035,79 лв.
Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която е уважен искът за главница за разликата над сумата
от 8035,79 лв. до пълния присъден размер от 9760,31 лв. Решението следва да се
отмени и в частта, с която ответникът е осъден да заплати разноски на ищеца за
разликата над сумата от 1231,20 лв.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника
на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски в
първоинстанционното производство в общ размер на сумата от 183,54 лв. и
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 38,15 лв.,
представляваща държавна такса.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата
страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във
въззивното производство в размер на сумата 82,68 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №443069 от 03.07.2018 г., постановено по гр.д. №38916/2017
г. по описа на СРС, ГО, 128 състав, в
частта, в която е уважен предявеният от „Ю.Б.“ АД, ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, срещу П.Г.М., ЕГН **********, адрес: ***, установителен
иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за разликата над сумата от 8035,79 лв. до
пълния присъден размер от 9760,31 лв., представляваща главница за периода
10.09.2012 г. – 18.11.2015 г. по договор за потребителски кредит №HL40152/17.06.2008 г., изменян с подписани между страните
допълнителни споразумения от 30.05.2009 г., 30.06.2010 г., 24.02.2011 г.,
28.02.2011 г., 21.03.2011 г., 09.11.2012 г., 12.11.2012 г., 30.12.2012 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК – 18.11.2015 г., до окончателното и изплащане, и в частта, в която П.Г.М., ЕГН **********, адрес: ***, е осъдена да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, разноски в исковото производство пред СРС и по ч.гр.д.
№70769/2015 г. за разликата над сумата от 1231,20 лв., и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Ю.Б.“ АД, ЕИК********, седалище
и адрес на управление:***, срещу П.Г.М.,
ЕГН **********, адрес: ***, установителен иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за разликата над сумата от 8035,79 лв. до пълния претендиран размер от 9760,31
лв., представляваща главница за периода 10.09.2012 г. – 18.11.2015 г. по
договор за потребителски кредит №HL40152/17.06.2008
г. и допълнителни споразумения от 30.05.2009 г., 30.06.2010 г., 24.02.2011 г.,
28.02.2011 г., 21.03.2011 г., 09.11.2012 г., 12.11.2012 г., 30.12.2012 г., за
която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по гр.д. №70769/2015 г.
по описа на СРС, 128 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД,
ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, да заплати на П.Г.М., ЕГН **********, адрес: ***, на
основание чл.78 ал.1 ГПК допълнително сумата от 183,54 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство и сумата от 38,15 лв.,
представляваща за разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА П.Г.М., ЕГН **********,
адрес: ***, да заплати на „Ю.Б.“ АД,
ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 82,68 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.