Р
Е Ш Е
Н И Е
№260022/гр. Варна,09.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито публично съдебно заседание на двадесети януари през
две хиляди двадесет и
първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИЛИЯН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
При
участието на секретаря Ели
Тодорова
като разгледа докладваното от съдия Георги
Йовчев в.т.д.№603/2020
год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на Г.М.А.
от гр.Казанлък срещу решение №71/14.07.2020 г. по т.д.119/2019 г. по описа на
ОС – Добрич, в частта с която е отхвърлен предявения против ЗАД „АЛИАНЦ
БЪЛГАРИЯ“, със седалище гр.София, иск с правно основание чл.432 от КЗ, за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, за горницата над
45 000 лева до предявения размер от 60 000 лева.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, като
постановено в противоречие с материалния закон, неправилно интерпретиране на
доказателствата и необосновани изводи. Поддържа, че присъденото
обезщетение е занижено и не отговаря на действителния обем претърпени болки и
страдания, както и че не са налице основания за намаляване на обезщетението,
тъй като липсва съпричиняване на вредоносния резултат. Насрещната
страна ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“, със седалище гр.София е подала писмен отговор, в
който оспорва жалбата.
Постъпила
е насрещна въззивна жалба от ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“, със седалище гр.София срещу
решение №71/14.07.2020 г. по т.д.119/2019 г. по описа на ОС – Добрич, в частта
с която въззивникът е осъден да заплати на Г.М.А. от гр.Казанлък, обезщетение
за неимуществени вреди, за горницата над 30 000 лева до присъдените
45 000 лева, ведно със законна
лихва върху главницата, считано от 08.12.2018 г. до окончателно изплащане на сумата.
Във въззивната жалба се сочат допуснати нарушения при
постановяване на решението, изразяващи се в противоречие с материалния
закон – чл.52 от ЗЗД. Поддържа, че присъденото обезщетение е прекомерно и не
отговаря на действителния обем претърпени болки и страдания. Счита, че
постановеният съдебен акт в обжалваната част не отговаря на установената
съдебна практика, по отношение определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди.
Насрещната страна Г.М.А. от гр.Казанлък е
подала писмен отговор, в който оспорва жалбата.
Постъпила
е и частна жалба от ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“, със седалище гр.София срещу определение №260070/30.09.2020 г. по
т.д.119/2019 г. по описа на ОС – Добрич, в частта с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя, за
изменение на решението в частта за разноските, на осн.чл.248 от ГПК.
Насрещната
страна не е подала писмен отговор.
Настоящият съдебен състав намира жалбите
за редовни, подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу
подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което същите са процесуално
допустими.
Въззивният съд, след съвкупна преценка
на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно
предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:
Предявени са искове с правно основание чл.432
от КЗ и чл.86 от ЗЗД от Г.М.А. от гр.Казанлък срещу ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“, със
седалище гр.София, за заплащане на сумата от 60 000 лева, като част от
обща претенция в размер на 90 000 лева, претендирана като обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, в резултат на ПТП настъпило на 29.08.2017 г.,
причинено виновно от Л Г П, при управление на лек автомобил, марка „Ситроен“,
модел “ДС3“, с ДК №ХХ ХХХХ ХХ, при сключена задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите”, ведно със законна лихва считано
06.09.2017 г., датата на която е изтекъл 7-дневния срок, в който деликвента е
следвало да уведоми застрахователя за произшествието.
С оглед очертаните предметни предели на
въззивната проверка съдът приема наличието на предпоставките за възникване
отговорността на застрахователя – наличието на деликт при съответното
авторство, противоправност и вина; наличието на валидно застрахователно
правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка
„гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като
юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя, както и причинените
на пострадалия травматични увреждания.
Въззивните възражения са сведени
единствено до размера на дължимата обезвреда за претърпяните неимуществени
вреди и реално претърпените вреди, наличието и размера на съпричиняване и
началния момент, от който се дължи лихва за забава, в който обхват въззивният
съд определя и спорните по делото въпроси.
След анализ на събраните доказателства
по делото се установи, че в резултат на произшествието, ищецът е получил счупване на левия ацетабулум, обусловило трайно
затруднение на функцията на левия долен крайник за период повече от три месеца,
рана на лицето и счупване на екстинзорна разтеглица на
пети пръст на дясна ръка, обусловило заедно и поотделно трайно разстройство на
здравето, неопасно за живота.
Според вещото лице,
счупването на ацетабулума е лекувано с директна екстензия за 45
дни и ЛФК, като около три месеца, пострадалият е следвало да се придвижва с две
патерици, като при постепенно натоварване на крайника, след третия месец
продължил да се придвижва с една патерица, като общия възстановителен период е
бил около 5-6 месеца. Скъсаната екстензорна разтеглиза на пети
пръст на дясна ръка е лекувана с ортеза за 60 дни.
Според експерта, ацетабулума
е зарастнал, движенията са възстановени, но доколкото счупването
е вътреставно и ангажира тазобедрената става, което намалява
функционалната й годност, е налице предпоставка за поява на болки при промяна
на времето и големи физически натоварвания. Лечението на увредения пети пръст на дясната ръка е завършило с
неуспех, но е възможно възстановяване по оперативен път.
От
показанията на свидетелите ГА. и А Н, които се кредитират като непосредствени,
но и ценени при условията на чл.172 от ГПК, с оглед родствените им връзки с
ищеца се установява, лечението се е провело, чрез поставяне на екстензия при
домашни условия, като 40-45 дни, пострадалият не е трябвало да мърда и се е
налагало да бъде изцяло обслужван от майка си и сестра си. След свалянето на
екстензията е започнал да се придвижва с патерици, като постоянно е изпитвал
силни болки. Възстановяването му продължило година и половина и според
свидетелите, още имал оплаквания и болки, които са повлияли на възможността му
да работи активно. Преди произшествието, пострадалият е бил с висока
физическа активност, като вследствие на инцидента се наложило да прекрати
всички спортни занимания заради травмата, което се е отразило негативно както
във физически, така и в емоционален план. Излагат, че силните болки са го
направили по-нервен и сприхав.
По
отношение на размера, съдът съобрази, че справедливостта, като критерий за
определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а
предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства
- обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността
на търпимите болки и страдания, физическите, но и психологическите последици за
увредения, както и икономическата конюнктура в страната към момента на
увреждането, преценени адекватно и в тяхната съвкупност. Т.е. преценката за
размера на обезщетението по чл.52 от ЗЗД се извършва за всеки конкретен случай,
по справедливост и вътрешно убеждение, поради което съдът не изследва доводите
на въззивника за необходимост от автоматични аналогии с присъдени обезщетения
по други казуси. Според последователната практика на ВКС, израз на която е и
цитираното по-горе ППВС № 4/68 г., понятието справедливост по см. на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а винаги свързано с общественото разбиране за
справедливост на даден етап от развитие на самото общество, в основата на което
е както преценката на конкретни обективно съществуващи и значими за физическото
и духовно здраве на индивида обстоятелства, така и на икономическата конюнктура
в страната, която последна, съгласно постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК
решения на II т. о. на ВКС: № 66 от 03.07.2012 г., по т. д. № 619/2011 г. и №
749/05.12.2008 г., по т. д. № 387/2008 г., се явява база за непрекъснато
осъвременяване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди,
причинени от застрахования на трети лица. В този смисъл е постановеното по реда
на чл. 288 ГПК определение № 454 от 1.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2527/2019
г., II т. о., ТК. С други думи, за да се обезвъзмезди справедливо увреденото
лице за понесените от него морални болки и страдания е нужно да се отчете и
вземе предвид характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и
продължителността на търпяните физически и емоционални болки и страдания,
прогнозите за отзвучаването им, както и икономическото състояние в страната към
момента на увреждането. В тази връзка съдът намира, че не е
налице твърдяното от ищеца неотчитане лимитите на застрахователните
обезщетения. Не на последно място, причинените неимуществени вреди не могат да
бъдат поправяни, а само да бъдат възмездени чрез парично обезщетение за
доставяне на други блага, при това не следва да се допуска чрез присъждане на
по-високо обезщетение да се стигне до неоснователно обогатяване за ищеца. Във
всеки конкретен случай заместващата облага е различна, зависеща от характера и
степента на конкретното субективно увреждане, поради което причинените вреди следва
да бъдат определени по тяхната афектационна стойност. Размерът на присъденото
обезщетение за неимуществени вреди е фактологически обоснован за всеки
конкретен казус, поради което не може да бъде определян с противоречива съдебна
практика. Относно
релевантните за размера на обезщетението обстоятелства следва да се вземат в
предвид възрастта на пострадалия, емоционалното и психофизично състояние след
инцидента. Анализът на фактическата установеност по делото сочи, че ищецът е
млад човек, в разцвета на силите си, без данни за хронични заболявания.
Възстановяването му, макар и продължително е преминало гладко, без последващи
усложнения в травмираните области. От медицинска гледна точка е налице пълно
възстановяване на движенията в лявата тазобедрена става, а възстановяването на
скъсаната дистална екстензорна разтеглица на пети пръст на дясна ръка, може да
стане по оперативен път и зависи изцяло от мотивацията на пострадалия. По
делото не са налице убедителни доказателства, които да потвърдят данните за
психическите страдания у пострадалия към настоящия момент. Същите в случая се
възприемат и отчитат от съда като естествена последица на претърпения пътен
инцидент – преживян физически дискомфорт и стресови емоционални преживявания.
Възрастта на пострадалия предполага, че той тепърва ще се развива като индивид
– психически, физически, социално и професионално. С необходимата грижа
настъпилите естествени (несъществени) изменения в психическото състояние на
ищеца вследствие на стреса са преодолими, с оглед липсата на съществени
физически страдания или травми довели до осакатяване или обезобразяване в
областта на травмираната зона.
Предвид
това и съобразявайки се с факта, че повече от година и половина след произшествието е продължил
възстановителния период на ищеца, като същият все още в известна степен е
ограничен във възможността да води пълноценен живот, както и с правилото на
закона за определяне на дължимото обезщетение за търпените болки и страдания
"по справедливост", съдът счита, че справедливото обезщетение е в
размер на 50 000 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за
настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на
тази разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие
самостоятелно, а само заедно с извършено непозволено увреждане. В този случай
вредите на пострадалия не са причинени само от действия или бездействия на
деликвента, а и от действия или бездействия на увреденото лице. При това обаче
причинената вреда трябва да бъде неделима, т. е. да не може да бъде определено
дали се дължи единствено на действията или бездействията на деликвента или на
тези на увреденото лице. В този случай причинността на поведението на увредения
няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка
между действието или бездействието на деликвента и вредата. Във всички случаи
действията на деликвента и на увредения, които са довели до настъпването на
общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с
непозволеното увреждане, но не и след това. За наличието на съпричиняване не се
изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за
настъпването на общата вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година
от значение за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е
наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия
вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия.
Намаляването на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 от ЗЗД не представлява
санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на
негово задължение. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването на
който правото свързва определение неблагоприятни за увреденото лице правни
последици изразяващи се в намаляването на обезщетението за всички вреди,
настъпили вследствие на непозволеното увреждане. Законът възлага на увреденото
лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване
на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде
извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да
бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид
степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между
тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при
които не се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите
когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не
могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий
за намаляване на обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при
който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното
правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен
резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях
по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни,
обезщетението се намалява поравно. Освен тези два критерии, като критерий за
намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по
свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на
съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи
за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите
да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства,
имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на
вредоносния резултат.
Във
всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на
увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някой случай
може да бъде по-голям от този на деликвента.
Съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД възлага на увреденото лице задължението
да търпи негативните последици от него, изразяващи се в намаляване на
обезщетението. Същото обаче не поражда субективни права за деликвента и не може
да бъде релевирано от него чрез самостоятелен иск или чрез предявяване на
насрещен такъв в случаите на предявен иск за обезщетение за вредите от
непозволеното увреждане.
Касае
се за право, което може да бъде предявено само по пътя на възражението, като с
оглед на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК съдът не е задължен
да извършва служебна проверка за наличието на съпричиняване, което следва и от
самата разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, където е посочено, че обезщетението
може да бъде намалено, а не че се намалява задължително. С оглед на това, за да
бъде въведено в предмета на производството, това възражение следва да бъде
заявено от ответника в срока за отговор на исковата молба. Доказването на това
възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на ответника по
предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради което
по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същият носи доказателствената тежест за
установяване на факта на съпричиняването. В случая не се касае до насрещно
доказване, което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи
наличието на съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като
изводите за наличието му не могат да почиват на предположения или на
обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само на част от
събраните в производството доказателства. Тези изводи могат да бъдат направени
само след съвкупната преценка на всички установени по делото факти и
обстоятелства, които са от значение за наличието или не на съпричиняване, както
и на събраните във връзка с тях доказателства.
В
срока за отговор на исковата молба, ответното застрахователно дружество е
въвело в предмета на производството възражение за съпричиняване на вредонносния
резултат изразяващо се в управление с превишена и/или
несъобразена скорост, както и неизползване на обезопасителен колан
От
заключението на вещите лице, по допуснатата и във връзка с възражението за
съпричиняване комплексна СМАТЕ се установява, че в момента на удара, лекият
автомобил управляван от ищеца се е движил със скорост 68.22 км/ч, при
разрешение в участъка 60 км/ч. Според вещите лица, с оглед механизма на
настъпване на произшествието, дори при движение с 40 км/ч., счупването в
тазобедрената става е щяло да се случи, с оглед изпъването на крака към педала,
което води до слабост в задната стена на ставата. Така описаният в заключението
механизъм на получаване на травмата, изключва възможмостта от съпричиняване на
вредоносния резултат, тъй като същият би настъпил и при движение със
съобразената от закона скорост. Вещите лица са категорични, че към момента на удара, пострадалият е бил с правилно
поставен предпазен колан, тъй като при липса на такъв, травмите биха били много
по-големи и от различен характер, вкл. гръдна и черепно-мозъчна. По изложените съображения, не са налице основания за
намаляване на така определения от съда размер на дължимото застрахователно
обезщетение.
С
оглед на изложеното, съдът приема разглежданата претенция за основателна до
размера от 50 000 лева, поради което обжалваното решение следва да се
отмени в отхвърлителната част за горницата над 45000 до 50000 лева, като вместо
него се постанови друго, с което се присъди допълнително обезщетение в размер
на 5 000 лева.
В
останалите обжалвани части, решението следва да се потвърди.
Неснователни са оплакванията в жалбата, относно момента,
в който застрахователят е изпаднал в забава и дължи лихва върху обезщетението
за неимуществени вреди.
Съобразно разпоредбата на чл.497 от КЗ, застрахователят дължи
законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако
не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства
по чл.106, ал.3
от КЗ; 2. изтичането на срока по чл.496, ал.1
от
КЗ, т.е. не повече от три месеца от предявяване на претенцията, освен в
случаите когато увреденото лице, не е представило доказателства искани от
застрахователя по чл.106, ал.3
от КЗ. В случая, претенцията на ищеца е входирана при застрахователя с молба вх.№200-00-3742 от 07.09.2018 г. Със становище от
12.09.2018 г., застрахователят е изискал допълнителни доказателства, едно от
които банкова сметка ***, които не са представени в срок, поради което съдът
намира за приложима хипотезата на
чл.497, ал.1, т.2 от КЗ, т.е. при неуважаване на претенцията, след изтичане на
три месеца от подаване на заявлението - 08.12.2018 г., застрахователят дължи
лихва за забава върху обезщетението, в какъвто смисъл
е обжалваното решение.
По частната жалба:
С определение N260070/30.09.2020
г.
по описа на ДОС, съдът е оставил без уважение молбата на ЗАД
„АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“, със седалище гр.София по реда на чл.248 от ГПК, за допълване на решението в частта за
разноските, чрез присъждане на допълнително възнаграждение за защита по
увеличенат ачаст от иска, в размер на 1206 лева.
За да постанови
обжалвания акт, първоинстанционният съд е приел, че страната няма право да иска
изменение на решението в частта за разноските, тъй като не е взела становище по
увеличението на иска, нито се е явила в следващото съдебно заседание.
Действително
този извод на съда е неправилен, тъй като при допуснато увеличение на иска,
страната може да направи допълнителни разноски и има има право да ги получи, но
само в случай, че са налице предвидените в чл.78 от ГПК условия.
В
случая, с решението в полза на ответното дружество са присъдени разноски, в общ
размер на 613.50 лева, като в мотивите е посочено, че допълнителния хонорар от
1206 лева във връзка с увеличението на иска, не следва да се присъжда.
Видно
от представения списък по чл.80 от ГПК, общият размер на претендираните от ответника ЗАД
„АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ разноски е в размер на 3660 лева, в които се включва и сумата
от 1206 лева – допълнително адвокатско възнаграждение, във връзка с допуснатото
увеличение на иска.
Като
съобрази разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК, съдът намира, че съразмерно на
отхвърлената част на иска (10 000 лева), общият размер на разноските,
които има право да получи ответника е 610 лева. Доколкото първоинстанционният съд още с решението е
присъдил в полза на ответника сумата от 613.50 лева, то не са налице основания
за изменение на решението в частта за разноските, поради което частнната жалба,
следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на спора и предвид своевременно
направеното искане, придружено с договор за правна помощ, сключен при условията
на чл.38, ал.1, т.2, в полза на пълномощника на въззивника, на осн. чл.38, ал.2 от ЗА,
следва да се присъди адвотско възнаграждение за първата и въззивната инстанция
в минимален размер, съобразно уважената част от иска, в размер на 1392 лева с
включен ДДС.
Съобразно
изхода от спора и извода за правилност на обжалваното решение в останалите му
части, респ. за неоснователност на въззивните жалби, други съдебни разноски не
следва да се присъждат, а сторените такива следва да останат в тежест на
страната, която ги е направила, без да се утежняват излишно насрещните по
жалбите страни.
На осн. чл.78, ал.6 от ГПК, въззиваемото ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“, със седалище
гр.София, следва да бъде осъдено да заплати в полза на съда, държавна
такса върху уважената част от иска,
в размер на 200 лева
и държавна такса за въззивно обжалване в
размер на 100 лева.
Мотивиран
от гореизложеното и на осн. чл.272 от ГПК, съдът
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение
№71/14.07.2020 г. по т.д.119/2019 г. по описа на ОС – Добрич, в частта с която
е отхвърлен предявения от
Г.М.А.,
с ЕГН ********** от гр.Казанлък
против
ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“, със седалище гр.София, иск с правно основание чл.432 от КЗ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, за горницата над
45 000 лева до 50 000 лева, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗАД „АЛИАНЦ
БЪЛГАРИЯ“, *********, със седалище гр.София и адрес на управление бул.“Княз
Ал.Дондуков“ 59 да заплати на Г.М.А., с
ЕГН ********** *** 6, сумата от
5 000 (пет хиляди) лева, представляващи допълнително обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 29.08.2017 г., причинено
виновно от Л Г П, при управление на лек автомобил, марка „Ситроен“, модел
“ДС3“, с ДК №ХХ ХХХХ ХХ, при сключена задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите”, ведно със законна лихва считано от 08.12.2018
г. до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №71/14.07.2020 г. по т.д.119/2019 г. по описа на ОС – Добрич, в
останалите обжалвани части. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на
ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“, със седалище гр.София срещу определение №260070/30.09.2020 г. по
т.д.119/2019 г. по описа на ОС – Добрич, в частта с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя, за
изменение на решението в частта за разноските, на осн.чл.248 от ГПК.
ОСЪЖДА ЗАД
„АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“, *********, със седалище гр.София и адрес на управление
бул.“Княз Ал.Дондуков“ 59 ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат П.Д. СТОЯНОВА-К.,
служ.адрес ***, като пълномощник на Г.М.А. от гр.Казанлък,
сумата от 1392 (хиляда
триста деветдесет и два) лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за
безплатно процесуално представителство във въззивната инстранция, съобразно
уважената част от иска, на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата.
ОСЪЖДА ЗАД „АЛИАНЦ
БЪЛГАРИЯ“, *********, със седалище гр.София и адрес на управление бул.“Княз
Ал.Дондуков“ 59 ДА ЗАПЛАТИ в полза на АПЕЛАТИВЕН СЪД - ВАРНА, сумата от 300 (триста) лева, представляваща
държавна такса върху уважената част от иска, вкл. за въззивното обжалване, на
осн. чл.78, ал.6 от ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му при
условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: