Р Е Ш
Е Н И Е
№
261485 17.05.2021 година град Пловдив
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XVІІI граждански състав, в
публично заседание на седми април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 2640 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба от Е.Н.П., ЕГН **********, против „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********,
с която е предявен осъдителен иск с правна квалификация по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 300 лева,
представляваща неправомерно надвзета възнаградителна лихва, през периода
17.02.2015г. до 17.02.2020г., формирана от едностранно увеличение на лихвата по
кредита от страна на Банката, както и от генерирани лихви, вследствие на
капитализирани договорни лихви и такси към главницата.
С определение, от открито съдебно
заседание, проведено на 07.04.2021 г., е допуснато изменение на предявените искове,
чрез увеличение на размера на първоначално предявения осъдителен иск, а именно:
за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 3 457.09 лева, представляваща
неправомерно надвзета възнаградителна лихва, през периода 17.02.2015г. до
17.02.2020г., формирана от едностранно увеличение на лихвата по кредита от
страна на Банката, както и от генерирани лихви, вследствие на капитализирани
договорни лихви и такси към главницата.
В исковата молба се твърди, че на 16.03.2005 г.
ищецът е сключил с ответната Банка, Договор за кредит за покупка на недвижим
имот, по силата на който е договорено предоставянето на банков ипотечен кредит
в размер на 10 460 лева. Съгласно чл. 5 от договора ищецът се съгласил
да заплаща кредита на месечни анюитетни вноски, дължими, считано от 16.04.2005 г.,
в размер на 127 лева. Ответната Банка неколкократно увеличавала месечната
погасителна вноска по кредита с мотив за увеличение на лихвения процент.
Въпреки несъгласието на ищеца, той е заплащал едностранно променените суми под
страх от иницииране на производство по чл. 417 от ГПК. Разликата между
действително уговорената и реално платената цена на финансовия ресурс била
заплатена без правно основание, тъй като плащането било извършвано при
едностранно увеличение на лихвения процент по кредита, капитализиране на
възнаградителни лихви и такси към главницата, като същевременно не били налице
условията за едностранно увеличаване на лихвения процент от страна на ответното
дружество, въз основа на пазарния СОФИБОР и същевременно се основава на нищожни
клаузи от сключения договор, даващи право на ответната Банка да променя
едностранно погасителните вноски. Същите били обективирани в следните текстове:
в чл.6.2, чл.7 и чл. 21а от Договор за кредит за покупка на недвижим имот от
16.03.2005г. Посочените клаузи били нищожни поради противоречието им с
разпоредбите на чл. 9, на чл. 10 и на чл. 26 от Закона за задълженията и
договорите, на чл. 143, т. 3, т. 9, т. 10 и т. 12 и на чл. 146, ал. 2 от Закона
за защита па потребителите. Ищецът имал качеството на потребител по смисъла на
ЗЗП. Ищецът посочва, че съгласно чл. 6.2. от договора след изтичане на
едногодишния срок, кредитоискателят заплаща лихва в размер, определян
периодично от Банката и в зависимост от обявените от Банката условия, на които
кредитополучателят отговаря. Промяната на лихвата от Банката била задължителна
за страните. Банката била договорила възможност едностранно да променя
възнаградителната лихва въз основа на неясни компонентни, за които не е
постигната договореност при какви условия и какви тематически фактори ще обуславят
правото на Банката да увеличава цената на предоставения кредитен продукт.
Поради невключването в договора на конкретните компоненти, формиращи базовия
лихвен процент и математическия алгоритъм, формулиращ тежестта на всеки един от
факторите, обуславящи промяна па лихвата, страните не били създали правна
връзка, обвързваща ги с промяната на базата на лихвата. Ищецът твърди, че е
налице хипотезата на чл. 143, т. 3, т. 9, т. 10 и т. 12 ЗЗП, тъй като промяната
на базисния лихвен процент на Банката било условие, чието изпълнение зависи
единствено от волята на Банката; клаузите били наложени на ищеца, без да му е
предоставена възможност да се запознае със съдържанието им преди сключването на
договора, Банката имала право да променя условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание и основанието за такава промяна се
характеризирало с неяснота и неопределеност. Възразява, че определянето на
лихвения процент противоречало на разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД.
По изложените съображения моли за уважаване на
иска. Претендира разноски.
В срока по
чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответната „Банка ДСК“ ЕАД, с който оспорва
иска.
Възразява за изтекла погасителна давност на
претендираното от ищеца вземане.
Признава обстоятелството, че на 16.03.2005 г. между
страните бил сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот в размер на
10 460 лева, със срок за издължаване 180 месеца.
Твърди, че съгласно чл. 6.2 от Договора след
изтичане на едногодишния срок, кредитополучателят заплащал лихва в размер,
определян периодично от кредитора. В чл. 6.1 към датата на сключване на
Договора за кредит, фиксираната лихва е в размер на 12,25 % за период от една
година. Изначално договорът е сключен като договор с променяема лихва, а не с
фиксирана цена. Съгласно 1.7 от Договора, лихвата по разрешения кредит се
капитализирала месечно. На основание Договор за кредит, т.6.1. и 6.2. за
първата година от усвояване се заплащала фиксирана лихва от 12.25 %, която след
изтичане на периода се актуализирала. Настъпилата промяна на лихвата на
29.03.2006 г., като същата е променена от 12.25 % на 14.25 %. Следващата и
последна промяна на лихвата била извършена на 21.10.2008 г. от 14,25 % на 15.25
%. Единствено БЛП можел да бъде променян
едностранно при наличие на изчерпателно изброени предпоставки. За извършената
промяна било изпратено уведомително писмо до клиента. Считано от 21.10.2008г.
до датата на пълното погасяване на кредита, нямало изменение на БЛП.
Оспорва изложените от ищеца доводи във връзка с
неравноправния характер на клаузите на процесния договор за кредит.
Предвид изложеното моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
С определение, от открито съдебно
заседание, проведено на 07.04.2021 г., е допуснато изменение на предявените
искове, чрез увеличение на размера на първоначално предявения осъдителен иск, а
именно: за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 3 457.09 лева, представляваща
неправомерно надвзета възнаградителна лихва, през периода 17.02.2015г. до
17.02.2020г., формирана от едностранно увеличение на лихвата по кредита от
страна на Банката, както и от генерирани лихви, вследствие на капитализирани
договорни лихви и такси към главницата.
Съдът, след като обсъди събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
За основателност на претенцията, в
тежест на ищецът е да докаже, че е заплатил на ответника сумата от 3 457.09
лева – като част от месечни вноски по кредита за погасяване, именно на
договорна възнаградителна лихва за исковия период, с която сума
Банката - ответник неоснователно се е обогатила, както и
да установи всички възражения в исковата молба за неравноправност и нищожност
на цитираните клаузи от договора на сочените основания от ЗЗП и ЗЗД.
При условията на пълно и главно
доказване, ответната Банка следва да установи наличие на валидно основание за
плащане, респ. получаване на сочената парична сума като възнаградителна лихва
по кредита за упоменатия период, както и основанието за увеличаване на лихвения
процент по кредита, което е обвързано от обективни критерии и причини за
извършената едностранна промяна на лихвения процент по договора за кредит,
които са извън контрола на Банката.
При така разпредЕ.та доказателствена
тежест, съдът счита предявения иск за основателен по следните съображения:
По делото не се спори, че между
страните е подписан Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 16.03.2005
г., с предоставена сума в размер на 10 460 лева, със срок за издължаване
180 месеца – до 16.03.2020 г., считано от датата на усвояване– 16.03.2015 г.,
чрез месечни анюитетни вноски.
В чл. 6.1 от Договора е предвидено, че за предоставения кредит, кредитополучателят
заплаща фиксирана лихва в размер на 12.25 % за период от една календарна
година, считано от датата на усвояване на кредита. В чл. 6.2. е посочено, че
след изтичане на едногодишния срок, кредитоискателят заплаща лихва в размер,
определян периодично от Банката и в зависимост от обявените от Банката условия,
на които кредитополучателят отговаря. Промяната на лихва от Банката е
задължителна за страните. Според чл. 7 от Договора, лихвата по разрешения
кредит се капитализира месечно. Съгласно чл. 21, б. „а“, кредитополучателя
дължи такса за управление на кредита, която всяка година на падежната дата по
т.5 се капитализира към дълга.
Съгласно чл.23, за неупоменатите в договора условия важат разпоредбите на Закона за банките, наредбите за прилагането му и други относими нормативни актове, както и Общите условия за предоставяне жилищни кредити на граждани, с които кредитополучателят е запознат.
Представено е
извлечение от сметка и доказателства за извършени плащания по процесния договор
за кредит.
Няма спор, че
към датата на предявяване на иска, погасената сума е в размер на 22 797.66
лева, като към датата на подаване на исковата молба, са останали дължими
2651.68 лева.
Съгласно
протокол № 46 от 16.10.2008 г. на Комитета за управление на активите и пасивите/КУАП/
на Банка ДСК, е взето решение, във връзка с изменение над 1% за месец на
стойността на Leonia, Euribor и Libor за щ.долари и изменение над 0.5 % за месец на
индекса на потребителските цени за България през последното шестмесечие,
считано от 21.10.2008 г., да се увеличи базовият лихвен процент /БЛП/, като по
жилищните и ипотечни кредит на физически лица в лева да стане от 4,69% на 5,69%.
Подобни решения
са взети и преди това, видно от протокол № 40 от 23.08.2007 г. на КУАП, протокол
№ 13 от 20.03.2008 г. на КУАП, протокол № 44 от 10.10.2008 г. на КУАП, с които
по същите причини, БЛП е увеличен, считано от 10.09.2007 г. – от 4,69% на 5,69%,
считано от 02.04.2008 г. – от 5,19% на 5,94%, считано от 21.10.2008 г. - от
5,94 % на 7.44%.
Представени са Общите условия за предоставяне на жилищни кредити на граждани и документи, които трябва да се представят при подаване на молба за разрешаване на кредит- без дата (л.74-76).
По делото е
прието заключение на съдебно – счетоводна експертиза, което съдът кредитира
като компетентно и безпристрастно изготвено. Вещото лице е посочило, че не е
предоставена от ответната Банка Методология за определяне на БЛП, използван за
определяне на лихвения процент по кредити на физически лица, поради което и не
може да отговори на въпроса как е формиран БЛП. Посочило е още, че за периода
от първоначалното усвояване на кредита до м.11 2006 г. се установява плавно
понижаване на 1-месечния индекс Софибор; от м.11.2006 г. до м.11.2008 г. следва
значително повишение на същия; от м. 11.2008 г. до м.08.2012 г. следва
значително намаление на изследвания индекс; от м.08.2012 г. до м.06.2018 г.
следва плавно намаление, като стойностите му след м.09.2017 г. са отрицателни.
Посочило е също, че съгласно изискванията на Регламент (ЕС) 2016/1011 на
Европейския парламент и на Съвета, считано от 01.07.2018 г. БНБ спира
изчисляването и публикуването на лихвения индекс Софибор. Установява, че от
01.07.2018 г. „Банка ДСК“ АД заменя използвания лихвен индекс Софибор с нов
референтен лихвен процент /РЛП/, като за съществуващите кредити на физически
лица в лева, сключени преди 01.07.2018 г. новият РЛП е равен на стойността на
индикатора „Среден лихвен процент по салда по срочни депозити в лева на
домакинствата, със срок над един ден и до две години“ и изравнителен дисконт,
като крайният лихвен процент остава непроменен към датата на замяната. Вещото
лице, изрично е посочил, че при определяне на лихвения процент по кредита,
„Банка ДСК“ АД не се е съобразявала с движението на индекса Софибор. Установява
също, че през целия период на кредита е имало увеличаване от страна на Банката
на възраградителната лихва, като това увеличение е вследствие на а) промяна на
лихвения процент и б) капитализиране в главницата на начислената
възнаградителна лихва от предходен месец и годишната такса за управление на
кредита. Сочи, че лихвеният процент по кредита е променен в увеличение два пъти
за целия период на кредита – на 16.03.2006 г., на основание чл. 6.1 от
Договора, поради изтичане на преференциалния период от 12,25 % на 14,25 %.
Втората промяна е на 21.10.2008 г. от 14,25 % на 15,25 % - с посочено основание
за промяна – Решение № 46.1/16.10.2008 г. на КУАП на Банката. Установява, че
при изчисляване на месечната възнаградителна лихва по кредита, Банката прибавя
към главницата лихвата от предходния месец и таксата и изважда платената сума
по предходната вноска по кредита. Вещото лице установява, че по договора за
извършени плащания в общ размер на 28 979.20 лева. Сочи, че таксата за
управление е начислявана веднъж годишно на основание чл. 21 от Договора за
кредит, като за целия период на кредита, размерът на таксата е непроменен и е в
размер на 70 лева. Вещото лице установява още, че всички възнаградителни лихви
са капитализирани към главницата. Формираните вследствие на капитализацията,
лихви са в общ размер на 4983.43 лева за целия период на кредита, а за периода
от 17.02.2015 г. – 17.02.2020 г., са в размер на 2 019.97 лева.
Формираните вследствие на капитализацията лихви от такси, са в общ размер на
11.17 лева, за целия период на кредита, а за периода от 17.02.2015 г. –
17.02.2020 г. са в размер на 4.30 лева.
Ищецът
възразява, че сумите за договорни лихви в увеличения размер са получени без
правно основание, предвид нищожността и неравноправието на подробно упоменатите
в исковата молба клаузи от Договора за кредит.
Процесният договор за банков кредит, е търговска сделка
с предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни
институции, по смисъла на § 13, т. 12,
б. „б” ДР на ЗЗП /в ред. от 2006 г./ и затова попада под правната
уредба на ЗЗП, приложим към процесното правоотношение и инкорпорирал в себе си
нормите на Директива
93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
По делото не е спорно, че ищецът е
физическо лице, на което по силата на договора е предоставен кредит за покупка
на недвижим имот, който не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, поради което и има качеството на потребител по смисъла
на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. При това, същият се ползва от защитата на
потребителите, предвидена в закона.
Съгласно
разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално.
В конкретния
случай, атакуваните клаузи са чл. 6.2, чл. 7 и чл. 21а от Договора за кредит.
Ответникът,
чиято е доказателствената тежест по аргумент от разпоредбата на чл.146, ал.4
ЗЗП, не ангажира доказателства, че посочените клаузи са индивидуално уговорени
между страните. Очевидно е, че същите са бланково залегнали и се предлагат на
клиентите на Банката, заедно с ОУ и типовите договори. Процесните три клаузи са
отнапред предвидени от Банката, поради
което и самият закон приема, че по принцип, ако не се докаже обратното, същите
не са индивидуално уговорени – чл.146, ал.2 ЗЗП. При липса на доказателства,
ангажирани от „Банка ДСК“ ЕАД, че спорните клаузи от Договора са индивидуално
уговорени, то следва да се приеме, че същите са изготвени предварително от Банката
и ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието им при сключване на Договора
за банков кредит. Следователно, ако се докаже, че са неравноправни, следва да
бъдат счетени за нищожни.
В разпоредбата
на чл.143 ЗЗП е предвидено, че неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, какъвто безспорно е процесният договор, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
В посочената разпоредба е налице изброяване на хипотезите, при които една
уговорка в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно, поради
което и съдът във всеки един случай следва да прецени дали не са налице общите
критерии, дадени в чл.143 ЗЗП, дори и клаузата да не попада в нито един от
примерно посочените случаи на т.1 до т.17 на цитираната норма.
В оспорените
клаузи на чл.6.1 и чл. 6.2 от договора е предвидено, че за предоставения
кредит, кредитополучателя заплаща фиксирана лихва в размер на 12.25 % за период
от една календарна година, считано от датата на усвояване на кредита, а в чл.
6.2 е посочено, че след изтичане на едногодишния срок, кредитополучателят
заплаща лихва в размер, определян периодично от Банката и в зависимост от обявените
от Банката условия, на които кредитополучателя отговаря, като промяната на
лихвата от Банката е задължителна за страните.
От съдържанието
на процесната клауза на чл. 6.2 от Договора за кредит е видно, че е договорена
възможност кредиторът едностранно да определя, след първата година, лихва, в
зависимост от обявените от Банката условия, на които кредитополучателят
отговаря, т.е. кредиторът може едностранно да определя нов размер на месечната
вноска, без да е необходимо допълнителното му съгласие.
В конкретния
случай, не се събраха доказателства относно обстоятелството дали Банката има
опредЕ.методология, по която да се извършва промяна в лихвата. Напротив, вещото
лице по назначената съдебно – счетоводна експертиза, е посочило, че ответната
Банка не му е предоставил такава Методология. Дори, да се приеме, че Банката
има опредЕ.методология, по която КУАП извършва промяна на БЛП, тя не е
поместена в договора, нито от неговото съдържание може да се изведе конкретна
препратка към нея. Поради това извършваните, въз основа на нея промени, са на
непредвидено в договора основание.
Не става ясно и
какви са обявените от Банката условия, на които кредитополучателя отговаря,
съответно по какъв начин е опредЕ. размерът на дължимата възнаградителна му
лихва, след първата година. Не се съдържа ясно и разбираем за средния
потребител описание на начина, по който ще се определя лихвата и от какво
зависи нейния размер. Липсата на такава
конкретика, създава възможност за Банката – кредитор произволно да променя размера
на лихвите по кредита. Следователно
банката си е обезпечила възможността едностранно да променя възнаградителната
лихва, като предпочете едно или друго условие. Това е видно и от представените
протоколи на Комитета за управление на активите и пасивите на Банка ДСК. В този смисъл,
съдът намира, че е налице нарушение на изискването на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП.
Освен това в отношенията му с банката,
кредитополучателят е в положение на по-слаба страна и от гледна точка на
степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да
преговаря, поради което в случаите, в които търговецът използва това и се стига
до приемането от потребителя на предварително установени условия, които в
негова вреда създават неравновесие между правата и задълженията на страните,
безспорно се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на
договорите. Спазване на принципа на добросъвестност изисква в облигационните
отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото
интерес, а не само на индивидуалния такъв на някоя от договарящите страни. Тези изисквания в случая са
нарушени с включване на процесната клауза в договора, доколкото с нея се
предвижда ограничаване възможностите на потребителя, с което се стига не просто
до липса на защита, но и до незачитане на неговите интереси.
Предвид изложеното, следва да се
приеме, че ответникът е предвидил възможността едностранно да изменя
възнаградителната лихва, при неустановен ясен механизъм и конкретни параметри
за това и при непредвидена възможност за потребителя да се откаже безусловно от
договора. Това поставя ищецът в неравноправно положение по смисъла на чл.143
ЗЗП, тъй като уговорките не отговарят на изискването за добросъвестност и водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
С оглед
горното, съдът приема, че във вреда на кредитополучателя и установявайки
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, както и в разрез с изискването за добросъвестност, с посочената
норма на договора е предвидено правото на Банката и задължението на
кредитополучателя да заплаща лихва, която да се определя по неясния условия от
Банката, при които Банката може едностранно да променя лихвата. Налице е обаче
задължение на кредитополучателя да търпи промяната, която е задължителна за
него и влиза в сила, независимо от волята му - чл. 6.2 от договора. Правото на Банката
да променя едностранно условията по договора – дължимите по същия лихви, не е
основано на ясно разписано в самия договор основание, а единствено предоставено
на свободната преценка на кредитора, което във връзка с чл. 143, т. 12 ЗЗП
определя клаузите в посочените им части за неравноправни.
Всяка от
горепосочените клаузи съдът приема да отговаря и на дефиницията за неравноправна
по чл. 143, т. 13, предл. 2 ЗЗП, доколкото дава право на търговеца едностранно
да увеличава цената по договора, без потребителят да има право в тези случаи да
се откаже от договора, като дава възможност цената да бъде значително завишена
в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора. При договора за
банков кредит цената, която потребителят заплаща, е дължимата възнаградителна
лихва и таксите и комисионните, начислявани от отпусналата кредита институция.
С цитираната клауза на Договора, на Банката – търговец е предоставено правото
едностранно да променя именно последните компоненти на договора, формиращи
заплащаната от потребителя цена на същия, като на кредитополучателя не е
предоставена възможност да се откаже от договора.
Следва да се
отбележи, че в настоящия случай не са налице основанията на чл.144, ал.2 и ал.3
ЗЗП, които изключват прилагането на чл.143, т.10, т.12 тъй като за
кредитополучателя не е предвидено правото незабавно да прекрати договора при
уведомяване за промяната в лихвения процент, нито се касае за увеличен лихвен
процент като цена на кредита, свързано с изменение на финансовия пазар, извън
контрола на банката. Комплексната преценка за увеличение на лихвата от страна
на Банката е с неясен механизъм и неустановени параметри, което изключва
обосноваване на разглеждане на увеличението на лихвата с колебанията на
съответните обективни индекси, които да са извън контрола на Банката.
Поради всичко изложено, съдът
приема, че ищецът не е дължал завишения размер на възнаградителната лихва по
процесния договор за заявения в исковия период, платен в резултат от
едностранна промяна на възнаградителната лихва на основание договора от страна
на Банката.
По отношение на предвиденото в чл.
7 от договора, че лихвата по разрешения кредит се капитализира месечно, както и
в чл. 21 б. „а“, че таксата за управление на кредита, всяка година, на
падежната дата се капитализира към дълга, съдът намира, че това капитализиране
е нищожно, на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД. В резултат на това капитализиране, т.е. прибавянето на непогасени лихви и
такси към непогасената главница, води до тяхното повторно олихвяване. От една
страна, според чл. 10, ал. 3 ЗЗД олихвяването на изтекли лихви става съобразно
наредбите на БНБ. От друга страна, уговарянето на лихва върху лихва е допустимо
само в отношенията между търговци – чл. 294, ал. 2 ТЗ, какъвто не е настоящия
случай.
Ето защо, съдът намира, че
уговорките на чл. 7 и чл. 21 б. „а“, в които е предвидено, че лихвата и таксата
се капитализират, са нищожни, поради което и не следва да се взимат предвид,
при определяне на размера на дължимия остатък.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира
изцяло като обективно и компетентно изготвено, се установява, че ищцата е
надплатила, за периода от 17.02.2015 г. до 17.02.2020 г., 1432.82 лева. Към тази сума следва да се прибавят капитализираните
към главницата платени възнаградителни лихва, за периода от 17.02.2015 г. –
17.02.2020 г. в размер на 2 019.97
лева. Към тази сума следва да се прибавят и капитализираните към главницата
платени лихви, за периода от 17.02.2015 г. – 17.02.2020 г. в размер на 4.30 лева.
Следователно плащането на тези суми, в общ размер на 3 457.09 лева (сборът на 1432.82+2019.97+4.30) са направени без
основание, поради което за ищеца е възникнало валидно вземане към Банката за
връщане на надплатеното.
Последното налага извод, че за основателност на предявения иск по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД в целия претендиран размер.
Във връзка с евентуално направеното от ответника
възражение за погасяване на претендираното вземане по давност, съдът преценява
същото за неоснователно.
Претенцията е
за неоснователно обогатяване и като такава се погасява след изтичане на общата
петгодишна давност. Не се касае за периодични вземания, което да обуслови
приложението на чл.111 ЗЗД. В конкретния случая, началният момент на
претенцията е 17.02.2015 г., а искът е предявен на 17.02.2021 г., което
означава, че не е погасен поради изтичане на давност.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 138.28 лева – държавна такса и 140 лева – за
експертиза.
Ищецът,
освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е
заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 60) е
посочено, че той се представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото
си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично
в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи
размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук следва
да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/
09.07.2004 г., действала към момента на сключване на договора, предвиждащи
минимален размер на адвокатското възнаграждение от 472 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на процесуалния представител,
а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този
разход.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Банка ДСК” АД, ЕИК ********* да
заплати на Е.Н.П., ЕГН **********, сумата в размер на 3 457.09 лева (три хиляда
четиристотин петдесет и седем лева и девет стотинки) - главница, представляваща платена без основание сума за възнаградителна
лихва, за периода 17.02.2015г. до 17.02.2020г., по Договор
за кредит за покупка на недвижим имот, сключен на 16.03.2005 г., както и сумата
от 278.28 лева (двеста седемдесет и
осем лева и двадесет и осем стотинки) – разноски
за настоящото производство по гр.д. № 2640/2020 г. по описа на РС -
Пловдив.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” АД, ЕИК *********, да заплати на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., на адв. Е.
Г.И.,***, сумата от 472 лева /четиристотин
седемдесет и два лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца Е.Н.П. в производството по настоящото
гр.д. № 2640/2020 г. по описа на РС - Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Кристина Табакова
Вярно с оригиналао!
РЦ