Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 01.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав в открито съдебно заседание на двадесети
септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при
участието на секретар Галина Стоянова, като разгледа докладваното от съдията
търговско дело № 359 по
описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на „У.С.Б.“ ЕООД, ЕИК ******,
със седалище *** и адрес на управление ***, предявена срещу Р.Б.,
представлявана от Министъра на финансите, за заплащане на сумата 30622,73 лева,
представляваща такса за производство на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1
ЗЕВИ за периода 01.07.2014 г. - 10.08.2014 г., удържана от „Е.– Про П.“ АД и
внесена в държавния бюджет без основание.
Ищецът
твърди, че е дружество с предмет на дейност производство на електрическа
енергия от възобновяеми енергийни източници, като притежава вятърна
електроцентрала с инсталирана мощност 4 Мв – ВтЕЦ „Нейково-2“, находяща се в с.
Нейково, община Каварна, област Добрич, присъединена към
електроразпределителната мрежа на „Е.– П.М.“ АД, въз основа на договор от
24.06.2009 г.. С „Е.– Про П.“ АД ищецът сключил договор за изкупуване на
електрическа енергия, произведена от възобновяеми източници № 101/31.08.2009
г., която се заплащала по преференциална цена в размер на 188,29 лева/Мвч, без
ДДС, приложима и за процесния период. Това сочело, че ищецът имал качеството
производител на електрическа енергия от вятърна енергия по смисъла на чл. 35а,
ал. 3 ЗЕВИ. Със Закона за държавния бюджет за 2014 г. била въведена такса за
производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, респективно
били въведени и нови норми в ЗЕВИ, които уреждали събирането й в размер на 20 %
от преференциалната цена, на която се изкупувала произведената електрическа
енергия от вятърни централи. Адресат на задължението да заплаща въведената
такса били производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева
енергия, като таксата се удържала от крайните снабдители, в случая от „Е.– Про П.“
АД, което имало задължение да я внася в държавния бюджет в срок до 15-то число
на месеца, следващ тримесечието за което таксата се отнасяла.
С
Решение № 13/31.07.2014 г. на КС на РБ разпоредбите, уреждащи събирането на
процесната такса, приети със Закона за държавния бюджет за 2014 г. в ЗЕВИ били обявени за
противоконституционни. Посоченото решение било обнародвано в Държавен вестник и
влязло в сила, считано от 10.08.2014 г., което довело до изгубване силата на
посочените разпоредби утвърдени с двата закона, включително отпаднало и правото
да се събира посочената такса в размер на 20 %. Независимо от това се стигнало
до удържане на таксата от страна на крайния снабдител за периода от 01.07.2014
г. до 10.08.2014 г., като тази такса била внесена в държания бюджет след
10.08.2014 г., когато основанието за нейното събиране вече било отпаднало,
поради отмяната му като противоконституционно. Размерът на неправомерно
удържаната такса възлизал на сумата 30622,73 лева, която била преведена от
крайния снабдител по сметка на КЕВР в периода 24.09.2014 г. – 17.10.2014 г., а
последното я прехвърлило в държавния бюджет. Подаването на справките и
плащането били извършени повече от два месеца след обявяването на разпоредбите
за противоконституционни и довели до неоснователно обедняване на
производителите и обогатяване на държавата. Решението на КС имало безусловно
отменителен характер по отношение на заварените правоотношения. При влизането
му в сила не бил осъществен целият фактически състав на внасянето на таксата,
тъй като този състав включвал и подаването на тримесечни справки и внасяне на
таксата по сметка на КЕВР, които елементи не били осъществени. Справката била
подадена на 17.10.2014 г., затова и удържаните такси били внесени в бюджета без
правно основание и следвало да се върнат на производителите. Като главен иск
поддържа връщане на даденото без правно основание (чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД)
и при условията на евентуалност - при приложение на общия състав на
неоснователното обогатяване – чл. 59 ЗЗД.
Ответникът
по предявените искове – Държавата,
представлявана от Министъра на финансите е упражнила правото да депозира
отговор на исковата молба, в който поддържа възражение за неподведомственост на
предявените при евентуално съединяване осъдителни искове на общите граждански
съдилища, обосновано с довод, че с оглед характера на вземането – публично
такова, правилата на неоснователното обогатяване не намирали приложение в
отношенията, възникнали въз основа на публичноправна норма, които се
характеризирали като такива на власт и подчинение. Подведомствеността на спора
била абсолютна процесуална предпоставка, за наличието на която сезираният съд
бил длъжен да следи служебно и при установяване, че такава липсва, следвало да постанови прекратяване
на производството, доколкото не бил снабден с правораздавателна власт да разреши повдигнатия спор. Счита и
че производството не подлежи на разглеждане по реда за разглеждане на търговски
спорове – чл. 365 и сл. ГПК. Поради това поддържа искане за прекратяване на
производството по делото с присъждане на възнаграждение за юрисконсулт.
Възражението за неподведомственост на спора на
Софийски градски съд, като правораздавателен орган от системата на общите
граждански съдилища, е неоснователно, тъй като вземането за връщане на недължимо
платени в полза на държавния бюджет суми има частноправен характер, след като
носителят на вземането ги претендира не от административния орган, който ги е
събрал, а на плоскостта на неоснователното обогатяване от самата държава. До
момента на заплащане на сумите в полза на фиска същите са предмет на
публично-правно задължение (уредено със закон вземане за държавна такса относно
предоставянето на определена категория услуга, в разглеждания случай в областта
на търговията с електрическа енергия), но
след постъпването им в държавния бюджет вземането за тяхното връщане има
частноправен характер, защото правният субект, които е носител на такова
вземане е частноправен и по правната си природа не може да бъде носител на
вземане с публичен характер, което пък да изключи възможността за разглеждане
на спор относно такова вземане по общия ред на гражданско-правната защита,
която се осъществява именно пред гражданските съдилища. В този смисъл
определение № 86/31.01.2018 г. по частно търг. дело № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ
ТО. Въпросът за родовата подсъдност на исковете на
сезирания общ граждански съд е разрешен в посочения смисъл и от въззивния съд
по частно гр. дело № 3662/2018 г. на САС.
На следващо място ответникът релевира и
възражения за нередовност на исковата молба, с оглед изложени единствено
фактически твърдения за извършени от други правни субекти действия, довели до
имущественото разместване, във връзка с които е формулиран несъответен петитум
за осъждане на българската държава. Възражението е неоснователно – исковата
молба не страда от твърдяното несъответствие с установените изисквания за
редовност. Ищецът сочи генезиса на вземането и претендира връщане на заплатената такса именно от
субекта, в чийто патримониум същата е постъпила.
По
същество счита предявените искове за неоснователни, като не оспорва твърдените
от ищеца факти, а възразява срещу техните последици. Твърди се, че след като
действието на решението на КС е занапред - от влизането му в сила, станало на
10.08.2014 г., то до този момент приложението на чл.
35а ЗЕВИ е било конституционосъобразно. В отговора е
проведено разграничение между основанието, което поражда вземането за заплащане
на обсъжданата такса в полза на държавата и основанието, при което трето за
спора лице осъществява действията по администриране (събиране и разплащане) на
вече възникналото вземане за такса. Същественото в случая било наличието на
правно основание за удържане на държавната такса за процесния период, тъй като
правната норма, която го пораждала била действаща, като без значение бил
моментът, в който трето за спора лице (крайният снабдител) е осъществило
изпълнение на задълженията си по събиране и превеждане на таксите в полза на държавата. В разглеждания
казус сумите, заплатени от ищеца били внесени в държавния бюджет на валидно
правно основание и хипотезата на института на неоснователното обогатяване по
смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, респ. чл. 59 ЗЗД бил напълно неприложим.
Ответникът релевира и възражения по размера на търсената от сума, като се
твърди, че липсвали доказателства за количеството произведена електроенергия,
респ. за внасяне на таксите в полза на държавния бюджет.
В
допълнителна искова молба, депозирана след указания на съда, в нарушение на чл.
365 и сл. ГПК, ищецът възразява срещу доводите на ответника, като твърди, че
след влизане в сила на решението на КС вече не съществувал правен ред за
установяване, начисляване и събиране на таксата по неприложимата разпоредба на
чл. 35а ЗЕВИ, какъвто изисквал чл. 166, ал. 2 ДОПК.
В
допълнителния отговор ответникът поддържа възраженията, въведени с отговора,
като изтъква, че не се касаело за висящо правоотношение по определяне на
таксата към момента на влизане в сила на решението на КС, тъй като задължението
за заплащането й било вече възникнало по силата на закона.
Съдът, като взе предвид доводите
на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, намира за
установено следното:
Видно от договор за присъединяване на обект на независим
производител на електрическа енергия от 24.06.2009 г. към електроразпределителната мрежа на „Е.ОН България Мрежи“ АД е
присъединена електрическа централа, собственост на „У.С.Б.“
ЕООД със заявена мощност 4000 кW (2х2000 кW), за ползването
на която е издадено разрешение
за ползване № СТ-05-1003/26.08.2009 г. на Зам. началник на ДНСК.
Не е спорно, че въз
основа на договор за изкупуване на електрическа
енергия,
произведена от възобновяем енергиен източник № 101/31.08.2009 г. „Е.ОН България П.“ АД се задължило да изкупува цялото количество активна електрическа енергия, произведена от вятърна
централа ВтЕЦ „Нейково“ с обща инсталирана мощност 4000 кW срещу
заплащане на регулирана от ДКЕВР (наименование на органа към сключване на
договора) цена.
С решение № Ц-010 на
ДКЕВР от 30.03.2011 г. е определена преференциална цена за продажба на вятърни
електрически централи, работещи до 2250 часа – 188,29 лева/МВтч.
Видно
от протокол за отчет на
произведената и отдадена в електроразпределителната мрежа активна електрическа
енергия от ВтЕЦ „Нейково-2“, собственост на „У.С.Б.“
ЕООД същата за периода м. 07.2014 г.
възлиза на 615240 кW, съответно за периода 01.08.2014 г. – 10.08.2014 г. – на
197940 кW.
От ищеца „У.С.Б.“ ЕООД са издадени фактура № **********/31.07.2014 г. за
стойността на произведената през м. юли 2014 г. електрическа енергия, възлизаща
на сума в размер от 139012,25 лева и фактура № **********/10.08.2014 г. за
стойността на произведената до 10.08.2014 г. електрическа енергия, коята е в
размер на 44724,15 лева. Не е спорно, че сумите по издадените фактури са
заплатени от купувача „Е.ОН България П.“ АД, съответно на 22.08.2014 г. и на
23.09.2014 г., но при удържане на 20 % от тях.
Съгласно представена от КЕВР справка,
подадена от „Е.ОН България П.“ АД за начислената на „У.С.Б.“
ЕООД 20% такса по чл. 35б, ал. 2 ЗЕВИ за ІІІ-то
тримесечие на 2014 г. същата възлиза на сумата 30622,73 лева.
В производството е прието
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно, всестранно и задълбочено и основава изводите си на
него. Произведеното от вятърната централа, собственост на ищеца количество
електрическа енергия за м. 07.2014 г. е 615240 кW, като цената, дължима от
купувача „Е.ОН България П.“ АД за
същото е определена от ДКЕВР и е в размер на 188,29 лева/ Мвтч. Таксата по чл. 35а, ал. 1
ЗЕВИ от 20 % възлиза на сумата 23168,71 лева. За периода 01.08.2014 г. -
10.08.2014 г. количеството произведена електроенергия е 197940 кW,
съответно таксата е в размер на 7454,02 лева. От купувача „Е.ОН България П.“ АД е удържана таксата
както за м. 07.2014 г., така и тази за периода 01 - 10.08.2014 г. или общо
30622,73 лева от дължимата цена не е заплатена на продавача „У.С.Б.“ ЕООД. Таксата е преведена от „Е.ОН България П.“ АД по сметка на ДКЕВР с
платежно нареждане от 15.10.2014 г., което е за сумата 3679136,36 лева и
представлява таксата, удържана от всички производители, присъединени към
мрежата на „Е.ОН България П.“ АД за третото тримесечие на 2014 г.. В тази обща
сума, съгласно заключението на вещото лице, били включени и таксите, удържани
от „У.С.Б.“ ЕООД.
Страните не спорят и с определение от 28.05.2018 г. за безспорен и ненуждаещ се от
доказване в отношенията помежду им е отделен фактът, че с влязло на
10.08.2014 г. Решение № 13/31.07.2014 г. на КС на РБ разпоредбите, уреждащи
събирането на процесната такса по чл. 35а
ЗЕВИ, приети със Закона за държавния бюджет за 2014 г., са обявени за
противоконституционни.
Други доказателства от
значение за правния спор не са ангажирани.
Относно
главния иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Основателността на предявения
осъдителен иск се обуславя от доказване на извършена
пряка престация в полза на държавния бюджет в размер
на сумата 30622,73 лева, представляваща такса по
чл.35а ЗЕВИ, без да е налице правно
основание за получаването й от държавата, като последната носи тежестта да
докаже съществуването на валидно правоотношение с престиралия, което да
оправдава имущественото разместване.
Това по-конкретно предполага
ищецът да установи вън от всякакво съмнение:
1). че има качеството
производител на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници (от
вятърна енергия); 2). че в рамките на периода 01.07.2014 г. - 10.08.2014 г. е
произвел определено количество енергия, като върху цената при изкупуването му е била
начислена държавна такса в размер на 20 % и 3). че тази такса е заплатена в полза на държавата, посредством купувача „Е.– Про П.“ АД.
Няма съмнение и
ответникът не оспорва, че ищецът е собственик на вятърна електрическа централа,
произведената от която електрическа енергия е изкупувана от „Е.ОН България П.“
АД по установени от държавен орган преференциални цени. За периода 01.07.2014
г. – 10.08.2014 г. вятърната електрическа централа произвела електроенергия в
обем от общо 813180 кW, за която дължимата преференциална цена възлизала на
сумата 153113,66 лева, но от страна на купувача „Е.ОН България П.“ АД била удържана сума в размер на 20 % или
30622,73 лева, която с платежно нареждане от 15.10.2014 г. е заплатена по
сметка на ДКЕВР, от която е трансферирана в държавния бюджет, съгласно писмо на
председателя на КЕВР от 07.06.2018 г.. Това означава, че е налице разместване на имуществени блага – парична сума в размер на 30622,73 лева е
излязла от правната сфера на ищеца и е постъпила в патримониума на държавата.
Предвид изложеното без
фактическа и правна опора остават възраженията на ответника, чрез Министъра на финансите, за непроведено доказване на фактите,
че в рамките на исковия период
ищецът е произвел с посочения вид мощности (ВтЕЦ) и продал електрическа енергия
на регулирания пазар
в твърдяното количество, както
и относно факта на извършено
удържане на 20 % от дължимата цена като такса по смисъла на чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ от
страна на крайния снабдител „Е.ОН България П.“ АД. Неоснователни са и доводите
на ответника да е останало недоказано обстоятелството,
че събраните под формата на цитираната такса по чл. 35а, ал. 1
ЗЕВИ суми от
страна на „Е.ОН България П.“ АД са
постъпили в държавния бюджет, тъй като тези факти се установяват от събраните писмени доказателства и
кредитираното заключение на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната
експертиза.
Така в настоящото производство спорът между
страните е концентриран върху правните последици на прогласената от
Конституционния съд на Р.Б. противоконституционност на т. 1 и т. 2 от §6 от ЗР
на ЗДБ за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, чл. 35б и чл. 35в ЗЕВИ.
Държавата твърди да е получила сумата,
представляваща уредената в чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ такса при наличие на правно
основание за това, тъй като за периода, за който таксата е била начислена,
удържана и внесена - до
10.08.2014 г. разпоредбата
е част от обективното право, а това означава, че е пораждала правните си
последици - обвързвала
е адресатите с правата и задълженията, които
установява, включително е създавала право за държавата да получава
установена с
нормативен акт с ранг на закон
държавна такса от определен кръг субекти, каквито са производителите на електрическа енергия от мощности, базирани на ВЕИ.
Материалното имуществено
право на държавата е възникнало, считано
от 04.12.2013 г.,
когато са приети § 6, т. 2 и т. 3
от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г.,
с които са създадени
чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 от Закона за възобновяемите енергийни източници (ЗЕВИ). Съгласно приетата
разпоредба на чл. 35а ЗЕВИ (обн. ДВ, бр. 35
от 3.05.2011 г., в сила от
03.05.2011 г.) от производителите на електрическа енергия от
вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от преференциалната
цена (без ДДС) на количеството изкупена електрическа енергия от обществения
доставчик/крайните снабдители. Задължени за заплащане на таксата са
производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия.
Базирайки се точно на публично-правните
последици на тази
императивна по своя характер разпоредба,
в периода от 01.07.2014 г. до 10.08.2014 г. от ищеца е
удържана такса от
20 %, която е прихваната от
цената на произведената и изкупена електрическа
енергия.
С Решение № 13 от
31.06.2014 г. по конституционно дело от 2014 г. (обн.
ДВ. бр. 65 от 6 август 2014 г.), за
противоконституционни са
обявени именно точки 2
и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014
г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл.
73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр.
35 от 2011 г.; посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.).
С оглед на така
реализираното конституционно правомощие на Конституционния съд на Р.Б. ответникът настоява върху това, че неговото качество на
носител на вземане за установена държавна такса по смисъла на чл. 35а, ал. 1
ЗЕВИ се преустановява от момента на влизане в сила на решението на КС, което е
станало след изтичане на 3 дни от обнародването му в „Държавен вестник“
или считано от 10.08.2014 г., като начисляваната
такса до 09.08.2014 г. подлежи на събиране от нейните адресати (задължените да я престират
правни субекти),
независимо към кой конкретен момент
ще се реализира факта на реалното й заплащане.
Според нормата на чл.
151, ал. 2 от Конституцията на Р.Б. решенията на КС се обнародват в „Държавен
вестник“ в 15-дневен срок, считано от приемането им, а обнародваното решение
влиза в сила 3 дни, считано от акта на неговото обнародване, като обявения за
противоконституционен акт не се прилага, считано от деня на влизане на решението в сила. При тази конституционна постановка се
констатира това, че решение № 13 от 31.06.2014 г. по конституционно дело от
2014 г. е обнародвано в ДВ на 06.08.2014 г., съответно е влязло в сила, считано
от 10.08.2014 г.. Това означава, че до 10.08.2014 г. законовите
разпоредби въведени в ЗЕВИ чрез точки 2
и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014
г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.) на общо основание са били действащи и са регулирали
обществените отношения, свързани с формирането на установената
държавна такса, дължащите я адресати, както и начина на нейното заплащане в
полза на фиска. От липсата на ретроактивно действие на решенията на
Конституционния съд следва, че те не рефлектират върху правоотношенията,
възникнали преди влизането им в сила. В този смисъл е и нормата на чл. 22, ал.
4 от Закона за Конституционния съд, в която изрично е предвидено, че правните
последици, възникнали от актовете по ал. 2, които поради обявяването им за
неконституционни не се прилагат, се уреждат от органа, който ги е постановил,
от което по аргумент a contrario също следва, че те не отпадат с обратна сила с
обявяване за противоконституционна на нормата, при чието действие са
възникнали.
В този смисъл ищецът „У.С.Б.“
ЕООД е бил обвързан от действието
на нормата на чл. 35а, ал. 1 и ал. 2 ЗЕВИ, която установява
заплащане на обсъжданата държавна такса, като публично–правно задължение,
адресирано към всеки производител на електрическа
енергия от ВЕИ,
който е реализирал П.
на такава енергия
на регулирания пазар и същата е била изкупена по фиксирани цени от съответните крайни снабдители, извършващи услугата по електроснабдяване за
съответната част от територията на Р.Б..
От това следва, че
таксата по чл. 35а ЗЕВИ е дължима
за количеството електрическа енергия, което е произведено през периода, през
който е била налице кумулативната даденост на елементите от фактическия състав, от който произтича задължението
за нейното начисляване и заплащане, и който съвпада с темпоралните граници на
действието на нормите на раздел V, чл. 35а - 35в от глава ІV на ЗЕВИ, а в случая такъв е
и процесният период от 01.07.2014
г. до 09.08.2014 г. включително.
Удържането на таксата от
цената на електроенергията по всяка издадена от производителя фактура,
изготвянето на справка за дължимите суми за
тримесечен период и внасянето им в срока по ал. 4, във връзка с ал. 3 на чл. 35б
ЗЕВИ не са елементи от фактическия състав на възникване на публичноправното
задължение, а действия по неговото определяне, отчитане и изпълнение от страна
на третото лице, на което законът е възложил администрирането на публичното
вземане. Действието ex nunc на решението на Конституционния съд, изразяващо се
в забрана за прилагането на обявените за противоконституционни законови норми
занапред - от деня на влизането му в сила, се отнася не само за разпоредбата на
чл. 35а ЗЕВИ, която урежда основанието за
възникване на задължението и формулата за определяне на неговия размер, но и за
нормата на чл. 35б ЗЕВИ, регламентираща реда за начисляването, удържането и
внасянето му в приход на бюджета от страна на третото лице - обществен доставчик или краен снабдител.
Задължението за извършването на тези действия отпада само занапред - по отношение на електроенергията, произведена и
изкупена след влизане в сила на решението на Конституционния съд на 9.08.2014
г., но с оглед липсата на обратно действие на същото, не засяга задължението за
начисляване, отчитане и внасяне в приход на бюджета на таксата, дължима за
електрическата енергия, произведена от соларно или вятърно съоръжение през
периода преди тази дата, нито води до липса на основание за получаване на
дължимата такса за произведената през този период електроенергия от страна на
държавата. Противното разбиране, а именно, че Решение
№ 13 от 31/07.2014 г. по конст. дело № 1 от 2014 г. препятства внасянето в
приход на бюджета на таксите, дължими за електроенергията, произведена и
изкупена преди влизането му в сила води до неприемливия резултат ликвидно
публично задължение да не може да бъде изпълнено, поради отпадане на
процедурата, по която длъжникът може да стори това. Такава правна невъзможност
за изпълнение на вече възникнало задължение по същество представлява придаване
на обратно действие на решението на Конституционния съд, каквото то не
притежава с оглед нормата на чл. 151,
ал. 2 КРБ. В този смисъл –
решение №2085/14.08.2019 г. по търг. дело № 368/2019 г. на САС.
С оглед изложеното няма как да се сподели доводът на „У.С.Б.“ ЕООД, че макар таксата да е била начислена за период преди прогласяването на разпоредбата за противоконституционна, то доколкото нейното фактическо събиране и
внасяне в патримониума на държавата е станало след датата на установяване на
противоконституционността на разпоредбата, то тя
е дадена, респективно получена при начална липса на
основание. От значение за възникване на субективното имуществено право на
вземане в полза на държавата, черпено от законовата
норма на чл. 35а, ал. 1, във връзка с ал. 2 ЗЕВИ,
е това кой е моментът
на реализация на стоката (електрическата енергия),
която е била продадена от съответното дружество по сключения договор за
изкупуване на електрическа енергия с „Е.ОН България П.“ АД, защото именно това е основанието за възникването в
правния мир на установеното задължение за заплащане на държавна такса, а веднъж
възникнало, то не може да бъде отречено, като съществуващо и подлежащо на
изпълнение въз основа на влязло в сила решение на Конституционния съд на Р.Б..
В този смисъл реализираните П. в периода от 01.07.2014 г. до 09.08.2014 г. включително са валидна предпоставка за прилагане на чл.
35а, ал. 1, във връзка с ал. 2 ЗЕВИ и са налагали начисляване на следващата се държавна такса в размер
на 20 % върху подлежащата на плащане фиксирана цена.
Въздействие върху
фактическия състав по възникване на публично-правното задължение за заплащане на държавна такса не оказва и моментът, в който крайният доставчик пристъпва
към събирането на вече възникналото вземане (държавна
такса), което е нормативно задължен да администрира
посредством удържането му от пряко задълженото лице, както и този на
последвалото трансфериране на таксата в полза
на държавата. Правото на държавата да изисква събиране, респективно да получи
плащане на обсъждания вид държавна такса не е отпаднало, когато се касае до
вече възникнало нейно вземане за такса в периода до 09.08.2014 г. включително, а точно обратното - реализацията на това право и кореспондиращото му
публично задължение за плащане от производителя на електрическа енергия от ВЕИ не се засяга от обявяването на
нормата, уреждаща таксата за противоконституционна,
именно защото действието на тази отмяна е занапред (ex tunc). Иначе би й се придало обратно
действие.
Аргумент за обратното
разбиране не следва и от това, че с решение № 13 от 31.06.2014 г. наред с
текстовете на чл. 35а, ал. 1 и ал. 2 ЗЕВИ са обявени за противоконституционни и
текстовете на чл. 35б, ал. 1 – ал. 4 ЗЕВИ, в които е уреден механизма за отчитане
размера на дължимата такса, респективно за внасянето й в полза на държавата. В допълнение на вече изложеното
следва да се подчертае, че
по своето юридическо въздействие посочените регулации са такива с обслужващ
характер и тяхната противоконституционност е възприета единствено по причина,
че самите законови текстове, уреждащи
въвеждането на таксата, е прието да противоречат на основния закон, и
доколкото тези по чл. 35б, ал. 1 - ал. 4 ЗЕВИ имат спомагателен и обусловен характер е
прието, че и по отношение на тях следва да се обяви противоконституционност.
Това, че действието на тези норми е преустановено с влизане в сила на Решението
на КС съвсем не означава, че държавата е изгубила
качеството си на титуляр на вече породените за нея вземания за държавни такси,
като начинът за изпълнение на задължението - те
да се внесат в държавния бюджет, респективно неговата отмяна не ги прави
платени без основание. Напротив, стореното плащане е
за покриване на един
валидно възникнал и съществуващ
в правната сфера на ищеца
дълг.
Неоснователни са и
доводите за възникнало задължение за държавата да върне престацията, поради
събирането на таксата в нарушение на правото на ЕС. Твърдения за недължимост на
таксата, поради противоречие на нормата на чл. 35а ЗЕВИ с ДФЕС и ЕКПЧ ищецът не
е излагал до приключване на съдебното дирене – главният му иск е основан
единствено на фактически твърдения, че заплащането на държавната такса се е
случило след прогласяване на разпоредбата за противоконституционна, но не са
излагани доводи за нейна принципна неприложимост (в който случай и за предходни
периоди би следвало да се претендира връщането й). В случая, с решение на КС на
Р.Б. е установено противоречието на нормата с конституционни принципи и норми,
което решение има действие за в бъдеще. Противно на така установеното действие
на решението би било съдът да изследва дали тази норма не следва изобщо да бъде
прилагана (от приемането й), тъй като това би придало в нарушение на КРБ
обратно действие на решението на КС.
Предвид изложеното,
налага се извод, че главният предявен иск е неоснователен - за държавата
е възникнало и съществувало вземане за държавна такса за периода от 01.07.2014
г. до 09.08.2014 г. и престираното
в изпълнение на това публичноправно
задължение не може да се
квалифицира като дадено при начална липса на основание, респективно не подлежи
на връщане на заплатилия го правен субект.
Относно
евентуалния иск с правна
квалификация чл. 59,
ал. 1 ЗЗД.
С оглед сбъдването на вътрешната
процесуална предпоставка за разглеждане на предявения при условията на евентуалност кондикационнен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, същият следва да бъде
разгледан. Посочената норма урежда
състав, от който възниква вземане за изравняване на неоснователно обогатяване,
включващ елементите: обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на
връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между субектите.
Евентуалният иск също е
неоснователен.
В приложното поле на
субсидиарния иск за имуществено изравняване е не само хипотезата, при която е
увеличено имуществото на обогатилия се, но и когато е предотвратено
намаляването на активите му, чрез спестяването на средства за сметка на имуществото
на обеднелия, като в тази хипотеза неоснователно обогатилият се за сметка на
другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на
обедняването, т. е. дължи се връщането на по-малката сума между обединяването и
обогатяването. Това вземане няма репаративен характер, а цели имуществено
изравняване с оглед ликвидиране на последиците от неоснователното разместване
на материални блага.
Както вече се отбеляза при разглеждане на главния иск осъществените от ищеца плащания на парични суми под формата на удържана държавна такса по смисъла на чл. 35а,
ал. 1 във връзка с ал. 2 ЗЕВИ са последица от валидно възникнал паричен дълг с
публичен характер, като изпълнението му не е довело до неоснователно
разместване на имуществени блага между субектите по финансовото правоотношение
и по-конкретно нито е обеднило „У.С.Б.“ ЕООД, нито е обогатило без основание държавата.
Същевременно субсидиарният характер на този вид уредена от закона защита на
имуществени права, засегнати от създадени извъндоговорни
източници всякога е предпоставена от липсата на липса на друга възможност за
правна защита на обеднилия се – така чл. 59, ал. 2
ЗЗД. Изложените фактически обстоятелства, от които ищецът черпи правата си обаче,
навеждат на заключение, че подобна искова защита за охраняване на евентуално
засегнатите му имуществени права от осъщественото събиране
на държавната
такса може да бъде упражнена чрез искове по чл. 49 ЗЗД, с
които под формата на парично обезщетение събраните
парични суми да се претендират поради
извършен генерален деликт от страна на ответника, предвид това, че след
обявяването на текстовете от ЗЕВИ за противоречащи на конституционно установени
норми от страна на законодателния орган в лицето на Народното събрание не са
били предприети действия по уреждане на настъпилите последици за техните адресати – икономическите субекти
производители на електрическа енергия, които са били засегнати от
прилагането на текстовете на чл. 35а ЗЕВИ. В резултат на това бездействие на
държавен орган е мислимо
ищецът да е понесъл вреди с имуществен характер еквивалентни на
заплатения от дружеството
размер на събраната
му държавна такса.
В изложения контекст,
като неоснователен следва да се квалифицира и осъдителният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
С
оглед изхода на спора, право на присъждане на разноските за производството се поражда за ответника,
съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, който е представляван от юрисконсулт, съответно има право
на юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК. Разпоредбата на
чл. 78, ал. 8 ГПК, действаща към
приключване на устните състезания редакция, предвижда в полза на юридически
лица или еднолични търговци да се присъжда и възнаграждение в размер, определен
от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Посочената разпоредба
предвижда, че заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на
извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по
предложение на НБПП. Приложимият чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната
помощ определя, че за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лева, като за защита по дела с материален
интерес, продължила повече от три съдебни заседания, или когато материалният
интерес е над 10000 лева, както в случая, възнаграждението може да бъде
увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер. Затова при така
действащата нормативна уредба ищецът има право на юрисконсултско възнаграждение в максимален размер от 450 лева. Няма
основание такова възнаграждение обаче да му се присъжда и по евентуално
предявения иск, в какъвто смисъл е депозирания списък на разноските, тъй като
материалният интерес е един.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „У.С.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище *** и адрес на управление ***,
срещу Р.Б., представлявана от М. на ф.,
главен осъдителен иск, с правна квалификация чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за връщане на сумата 30622,73 лева,
представляваща заплатена при начална липса на
основание такса за производство на електрическа енергия
от вятърна и слънчева енергия по чл. 35а
ЗЕВИ в размер на 20 % от преференциалната цена по чл.
31, ал. 1 ЗЕВИ, начислена за периода 01.07.2014 г. - 10.08.2014 г., удържана от „Е.– Про П.“ АД и
внесена в държавния бюджет, както и
евентуалния осъдителен иск, с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД, за
заплащане на сумата 30622,73 лева за изравняване на неоснователно обогатяване, в резултат
на внасянето на такса за производство на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия по чл. 35а ЗЕВИ в размер на 20 % от
преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ,
начислена за периода 01.07.2014 г. - 10.08.2014 г., с която ищецът се обеднил, а ответникът се обогатил.
ОСЪЖДА „У.С.Б.“
ЕООД, ЕИК ******, със седалище *** и адрес на управление ***, да заплати на Р.Б.,
представлявана от М.
на ф., на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, сумата 450 (четиристотин
и петдесет) лева – разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: