№ 3938
гр. София, 21.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на втори декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100505563 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника ЗАД „Д.Б.: Ж. и з.“ АД срещу решение
от 12.04.2022 г. по гр.д. №72614/2021 г. на Софийския районен съд, 156 състав, с което
жалбоподателят е осъден да заплати на ЗАД „ОЗК - з.” АД на основание чл.411 КЗ вр. чл.45
ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 281,30 лв., представляваща неизплатен остатък от регресно
вземане по застрахователна преписка /именувана „щета“/ №0020-090-0329-19 за платено
застрахователно обезщетение за ПТП, настъпило на 30.10.2019 г., около 07:50 ч., като л.а.
„Нисан Терано“ с рег. № **** се движи по пътя от с. Долище към гр. Варна и на
кръстовището със с. Въглен водачът губи контрол на превозното средство, поднася, като с
това нарушава виновно правилата за движение по пътищата и настъпва ПТП със спрелия от
дясната му страна л.а. „Фолксваген Пасат“ с рег. № ****, по който автомобил са нанесени
вреди, ведно със законната лихва от 27.12.2021 г. до окончателното изплащане, и сумата от
51,81 лв., представляваща мораторна лихва за периода 23.02.2020 г. – 16.12.2021 г., както и
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и постановено в нарушение
съдопроизводствените правила. Сочи, че по делото не е установено наличието на причинно-
следствена връзка между процесното ПТП и всички сочени от ищеца вреди. Предвид
изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „ОЗК - з.” АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която е предявеният осъдителен иск
за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, поради което е
влязло в сила в тази му част.
1
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
С плащането на застрахователно обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата или срещу лицето, застраховало неговата
гражданска отговорност. За възникване на регресното вземане е необходимо да се установят
следните факти: да е сключен договор за имуществено з., в срока на застрахователното
покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС,
чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за
което застрахователят носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение
застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.
Съгласно разпоредбата на чл.386 ал.2 КЗ обезщетението трябва да бъде равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. По силата на
разпоредбата на чл.400 ал.1 КЗ за действителна се смята стойността, срещу която вместо
застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество, а съгласно ал.2 на
същата норма – за възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за
възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, без прилагане на
обезценка. При предявена по съдебен ред претенция за заплащане на застрахователно
обезщетение, съдът следва да определи същото по действителната стойност на вредата към
момента на осъществяване на застрахователното събитие, т.е. по пазарната цена на същата,
като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан от минималните размери по
методиката към Наредба №24/2006 г. на КФН /в този смисъл е трайната практика на ВКС -
решение №79/02.07.2009 г. по т.д. №156/2009 г., І ТО, решение №52/08.07.2010 г. по т.д.
№652/2009 г., І ТО, решение №115/09.07.2009 г. по т.д. №627/2008 г., ІІ ТО, решение
№209/30.01.2012 г. по т.д. №1069/2010 г., II ТО, решение №235/27.12.2013 г. по т.д.
№1586/2013 г., ІІ ТО и др., приложими и по отношение на действащия КЗ/.
От приетото по делото заключение на САТЕ, което настоящият съдебен състав
кредитира напълно, както и от представените писмени доказателства, преценени в тяхната
съвкупност, се установява при условията на пълно и главно доказване, че при установения
механизъм всички сочени от ищеца вреди, вкл. и каре вътрешно на лява полуоска, са в
причинна връзка с процесното ПТП, като по делото няма приложени доказателства, от които
да може да се направи извод, че това вътрешно каре е било увредено преди настъпване на
процесното ПТП, т.е. налице е причинно-следствена връзка между процесното ПТП и
всички сочени от ищеца вреди по застрахования л.а. „Фолксваген Пасат“. Твърдение на
вещото лице, че е възможно соченото каре да е било увредено и преди произшествието е
хипотетично, а и по делото липсват каквито и да е доказателства в тази насока, както е
2
посочило и самото вещо лице.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 480,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между въззиваемата страна и Адв. дружество „Г. и партньори“, според
който ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на
сумата от 480,00 лв. с ДДС. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност
по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в
същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение е в рамките на този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №3289/12.04.2022 г., постановено по гр.д. №72614/2021
г. по описа на СРС, 156 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА ЗАД „Д.Б.: Ж. и з.” АД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „****, да заплати на ЗАД „ОЗК - з.” АД, ЕИК ****, седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „****, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 480,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3