Решение по дело №661/2019 на Окръжен съд - Перник

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ 473

гр. Перник, 13.12.2019 г.

 

В     И М Е Т О     Н А    Н А Р О Д А

 

ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД - Гражданска колегия, в публично заседание на 13.11.2019 г., ІIІ-ти въззивен състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милена Даскалова

 ЧЛЕНОВЕ: Кристиан Петров

Роман Николов

 

при секретаря Катя Станоева като разгледа докладваното от съдия Петров в.гр.дело № 00661 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по жалба от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД против решение № 804/21.05.2019 г. по гр. д. № 09291/2018 г. на РС – Перник в частта му, с която по предявените от Н. А. срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД отрицателни установителни искове с пр. осн. чл. 439, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ищецът не дължи на ответника: сумата 402,67 лв. - лихва за забава плащането на главницата за периода 18.07.2008 г. - 30.06.2010 г., както и законната лихва върху главницата за периода 30.06.2010 г. - 27.12.2015 г., за които суми е издаден изпълнителен лист по ч. г. д. № 6160/2010 г. на ПРС, поради изтекла погасителна давност. В жалбата са развити подробни съображения във връзка с направените оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, тъй като неправилно е тълкуван закона като се приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва само с изпълнителна сила и че за вземанията за мораторна и законна лихва върху главницата е приложима тригодишната давност по чл. 111, б. В ЗЗД и поради това същите са погасени по давност. Твърди, че вземанията за мораторна и законна лихва също следва да се погасят с петгодишен давностен срок, доколкото неоспорената и влязла в сила заповед за изпълнение има силата на съдебно решение, поради което и правилата относно погасителния срок за главницата следва да бъдат приложими и за акцесорните вземания, като давността е прекъсната с молба на ответника за извършване на изпълнителни действия от 20.08.2015 г. и 5-годишният давностен срок за цялото вземане по изп. лист не е изтекъл и към настоящия момент. Иска се отмяна на решението в обжалваната част включително и в свързаната с иска част за разноските, и решаване на спора по същество от въззивния съд с отхвърляне изцяло на исковете и присъждане на направените пред двете инстанции разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият е подал отговор на жалбата, в който излага съображения за нейната неоснователност и за потвърждаване на решението в обжалваната част.

Пернишкият окръжен съд, при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Съдът при въззивния контрол за правилност на обжалваното решение в рамките, поставени от въззивната жалба, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

Установено е, че оспореното вземане по чл. 439 ГПК, с оглед предмета на разглеждане в настоящото въззивно производство, е за сумата 402,67 лв. - лихва за забава плащането на главницата за периода 18.07.2008 г. - 30.06.2010 г., както и законната лихва върху главницата за периода 30.06.2010 г. - 27.12.2015 г., произтичащи от Договор № ***, сключен между Н. А. и предишния кредитор-цедент "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, за които срещу Н. А. е издаден изпълнителен лист от 08.10.2010 г. по влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Въз основа на същите по молба от 24.01.2011 г. е образувано изп. дело № 92/2011 г. като видно от печата на гърба на изпълнителния лист, същото е прекратено поради бездействие на взискателя, с дата на последно изпълнително действие 24.01.2011 г., поради което изп. производство е прекратено на 24.01.2013 г. на осн. чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК. Прекратяването е настъпило по силата на закона и без правно значение за това е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, и не рефлектира върху датата, от която се отчита началото на давностния срок за вземането. Датата на прекратяването е преди постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. и обявяването за изгубило сила на ППВС № 3/1980 г., при което по отношение на погасителната давност е приложимо тълкуването, дадено с ППВС № 3/1980 г. и новата давност започва да тече от датата на прекратяване на изпълнителното производство – 24.01.2013 г. /решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, VІ г. о./. Постоянна е практиката на настоящия въззивен състав, изложена в множество решения по идентични казуси /подробно и мотивирано аргументирана, включително и със задължителната практика на ВКС – Опр. № 108 от 09.05.2012 г. по т.д. № 357/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о.; Опр. № 805 от 21.09.2012 г. по ч.т.д. № 537/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., Опр. № 480 от 27.07.2010 г. по ч.гр.д. № 221/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и Опр. № 778 от 20.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 3758/2014 г., I т. о., ТК и др./, че влязлата в сила заповед за изпълнение (в резултат на липса на подадено възражение по чл. 414 ГПК) не представлява съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и че във всички случаи срокът на погасителна давност съвпада с давностния срок за погасяване на процесното вземане, който за вземанията за лихви съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД е 3-годишен. Цитираното в жалбата Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК е интерпретирано избирателно от жалбоподателя, доколкото с решението е отречен периодичният характер на задълженията за анюитетна вноска по договор за кредит, но не и че това води до своеобразно "увеличаване" на продължителността на законоустановения срок за погасяването на вземането за лихва по давност с петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, приложим по отношение на главницата. Освен това, доводите в жалбата са и неотносими, при положение, че в случая оспореното вземане по чл. 439 ГПК не касае договорна възнаградителна лихва, а мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, т.е. този вид лихва не е компонент от анюитетна вноска по погасителния план към договора за кредит и следователно е приложима по-кратката погасителна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД – /мотивите на т. 1 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г., ОСГТК/. Ето защо, доводите на жалбоподателя в обратен смисъл не се приемат от настоящия въззивен състав. Предвид изложеното, считано от прекратяване /перемирането/ на изп. производство на 24.01.2013 г. 3-годишната погасителна давност за вземанията за лихви по принцип изтича на 24.01.2016г.

След перемирането на изп. производство на 24.01.2013 г., по същото изп. дело № 92/2011г., на 20.08.2015 г. е подадена молба от "Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ"ЕАД за конституирането му като нов взискател. Това действие обаче е предприето след като изпълнителното производство вече е било прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК по силата на закона, което е станало на 24.01.2013 г. Съобразно това не може да бъде преценявано като действие, прекъсващо давността, след като същото е предприето в условията на прекратено изпълнително производство, дори и действията да са били от вида на посочените в чл. 116, б. "в" ЗЗД. Действието е невалидно и не е породило предвидения в чл. 116 б. "в" ЗЗД ефект на прекъсване на давността /Решение № 42 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 223 от 12.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 124/2010 г., II т. о., ТК/. По същата причина, без значение е и дали след перемпцията на 24.01.2013 г. е било извършено друго действие, което е от вида да прекъсне давността за вземането, тъй като то би било предприето след като изпълнителното производство вече е било прекратено по право, а такива действия не могат да имат нито процесуалноправни, нито материалноправни последици. Прекратяването на изп. производство на основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК не води до погасяване на материалното право и взискателят може да инициира по реда на чл. 426 ГПК наново изпълнително производство като се образува ново канцеларско дело под нов номер въз основа на същия изпълнителен лист срещу същия длъжник до изтичане на пог. давност.

Новото изп. дело № 2544/2017 г. е образувано на 08.12.2017 г., но същевременно обаче както се посочи считано от прекратяване /перемирането/ на изп. дело № 92/2011г. на 24.01.2013 г. 3-годишната погасителна давност за вземанията за мораторни лихви е изтекла на 24.01.2016г., поради което образуването на ново, второ по ред изп. дело № 2544/2017г., не е могло да прекъсне вече изтеклата давност, тъй като е образувано на 08.12.2017г. - след изтичане на срока по чл. 111, б. В ЗЗД относно процесните мораторни лихви, която е изтекла на 24.01.2016г. Все по същите причини последващите изп. действия по изп. дело № 2544/2017г. не са могли да прекъснат вече изтеклата давност по чл. 111, б. В ЗЗД относно процесните мораторни лихви. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал да е извършил други действия /извън коментираните вече и разгледаните доводи по-горе относно предприетите последващи изпълнителни действия след перемпцията/, които са били годни да прекъснат и/или да доведат спиране на давността за вземанията за мораторни лихви през релевантния период. Като последица от изтеклия давностен срок, процесните вземания на ответника за сумата 402,67 лв. - мораторна лихва за периода 18.07.2008 г. - 30.06.2010 г. са погасени по давност съобразно чл. 111 от ЗЗД.

Същевременно молбата за образуване на посоченото изп. дело № 2544/2017 г. е постъпила на 08.12.2017г. и с нея на ЧСИ са възложени всички правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ, поради което и с депозирането й е прекъсната погасителната давност, както относно вземането за главница и за разноски, така и за непогасената законна лихва за забава върху главницата. Давностният период при вземане за законна лихва за забава, следва да се определи за три години преди прекъсване на давността – в случая молбата от 08.12.2017г., като се счита погасена законната лихва, дължима преди тригодишния период. Следователно погасено по давност е вземането за законна лихва за забава за периода до 08.12.2014г., а не както е приел районният съд – до 27.12.2015г. и съответно обжалваното решение в частта му, с която е уважена исковата претенция да законна лихва за забава за периода от 08.12.2014г. до 27.12.2015г. следва да се отмени и да се постанови друго такова за отхвърляне на иска.

В останалата му обжалвана част решението следва да се потвърди, включително и в частта за присъдените на страните разноски, които с оглед изхода на спора и след съответните изчисления въззивният съд намира, че не се дължат на страните в по-голям, респ. по-малък размер.

По разноските във въззивното производство

С оглед изхода на делото разноски се дължат само на жалбоподателя. Същите включват заплатена държавна такса от 48,05 лв. и юрисконсултско възнаграждение. Имайки предвид, че пред въззивната инстанция е проведено само едно съдебно заседание, в което не са събирани нови доказателства, не са извършвани други процесуални действия, съдът намира, че юрисконсултското възнаграждение следва да се определи на 100 лв. и на база на последното да се присъдят разноски за пред въззивната инстанция, чиито размер е 20,34 лв.

Предвид изложеното, съдът

 

 

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 804/21.05.2019 г. по гр. д. № 09291/2018 г. по описа на Районен съд – Перник в частта му, с която е признато за установено по искове, предявени от Н.О. А. срещу “Кредит Инкасо Инвестмънтс”ЕАД, гр. София, че ищецът не дължи на ответника законната лихва върху главницата за периода от 08.12.2014г. до 27.12.2015г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Н.О. А., ЕГН ********** *** срещу “Кредит Инкасо Инвестмънтс” ЕАД, ЕИК *********, гр. София, бул. Панчо Владигеров № 21, с който се иска да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника законната лихва върху главницата от 1854,90 лв. за периода от 08.12.2014г. до 27.12.2015г., за която лихва е издаден изпълнителен лист от 08.10.2010г. по ч.г.д.№6160/2010г. на ПРС, въз основа на който е образувано изп.д.№2544/2017г. на ЧСИ В., като неоснователен.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 804/21.05.2019 г. по гр. д. № 09291/2018 г. по описа на Районен съд – Перник в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА Н.О.А., ЕГН ********** ***, да заплати на “Кредит Инкасо Инвестмънтс”ЕАД, гр. София сумата от 20,34 лв. разноски за въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.