Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.09.2021г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Таня Орешарова
Димитринка Костадинова Младенова
при участието на секретаря Надежда
Масова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №3877 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №20282353
от 21.12.2020год., СРС, 39-ти състав,
постановено по гр.дело №56814/2019год.
е признато за установено
по предявените искове от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** срещу С.А.К., ЕГН **********, с адрес ***, по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че С.А.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми: 547,17лв.-главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода от м.4.2013
г. до м.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******,
аб. № 184145, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК -
18.06.2016 г., до окончателното изплащане,
сумата от 30,90 лв. - лихва за забава върху главницата за топлинна енергия
за периода от 31.05.2013 г. до 10.05.2016 г., за които вземания е издадена заповед
за изпълнение от 09.03.2017 г. по гр. д. № 26577/2016 г. по описа на СРС, 39
състав, като е отхвърлен искът за главница за топлинна енергия за сумата над
уважения размер от 547,17лв., до пълния претендиран размер от 717,60 лв., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 18.06.2016
г., до окончателното изплащане, както и искът за лихва за забава за сумата над
уважения размер от 30.90 лв., до пълния претендирай размер от 113.62 лв. Осъден
е С.А.К. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на
основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 от ГПК сумата от 312,95 лв. разноски в
исковото и заповедното производство.
Решението е
обжалвано от ответника
С.А.К., чрез адв. М., пълномощник по делото, с основни доводи, че решението е неправилно, немотивирано и
постановено при липса на достатъчно доказателства по делото и моли да се отмени
и постанови друго, с което се отхвърлят предявените искове. Изложени са
множество доводи срещу начина на изчисляване на сумите за ТЕ, срещу цената на
ТЕ, която е в горна граница, определена от КЕВР при незачитане на обективните
закони на физиката. Посочва, че неправилно
се изчислява ТЕ като се гарантира монополна печалба на топлофикационните
дружества, неправилно се възприемат понятията парно, отопляем обем,
технологични разходи и в противоречие с нац. право, правото на ЕС и ЗЗП се използва понятието потребител.
Излага подробни съображения срещу методиката, уредена в Наредба
№16-334/04.04.2007год. за топлоснабдяването и въз основа на която се изчисляват
отделните компоненти за ТЕ и формулите и
в тази връзка е направено искане за отправяне на преюдициално запитване. В
съдебно заседание пред въззивния съд както въззивника, така и неговия
пълномощник адв. М. поддържат въззивната жалба и молят да се отмени
първоинстанционното решение и се отхвърлят исковете, като заявяват, че се
позовават на изтекла давност. Претендират за присъждане на разноските по делото.
Въззиваемата страна „Т.С.“ЕАД
е подала писмен отговор на въззивната жалба и в
който оспорва същата.
Третото лице помагач „Т.С.”ЕООД
не е подало писмено възражение по
въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
наведените от страните доводи по реда на въззивното производство и при така
очертания от жалбата предмет, приема следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с установителни искове с правна квалификация чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и иск с правна квалификация чл. 86 ЗЗД.
„Т.С.” ЕАД е депозирала заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. №3031774/18.05.2016г. срещу С.А.К., по което е образувано гр.д. №26577/2016г.
по описа на СРС, 39-ти състав. Посочено е, че претендираното вземане е за
стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец 04.2013г. до месец
04.2015г. в размер на 670,80лв. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ЖК“******, аб.№184145, сумата от 46,80лв.-
за дялово разпределение и 102,55лв.-законна лихва за забава за периода
от 31.05.2013год. до 10.05.2016год., сумата от 11,07лв.-лихва върху главницата
за дялово разпределение както и законната лихва върху главницата от 18.05.2016год.
до окончателното й изплащане. След като срещу издадената заповед за изпълнение
на парично задължение в законоустановения срок е постъпило възражение от длъжника в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК „Т.С.”ЕАД, е предявила положителен установителен иск
спрямо длъжницата по издадената заповед за изпълнение и е образувано гр.д. №56814/2019г.
СРС, 39-ти състав.
В
отговора на искова молба ответникът, чрез своя пълномощник по делото адв. М. е
оспорил исковете и посочва, че не ползва
услугите на ищеца, като всички уреди в жилището, което му е единствено били
премахнати на 19.10.2012 г. и тръбите били затапени. Ответникът нямал сключен
договор с ищеца и не желаел услугата, като в случая приложение намирала разпоредбата на чл. 62 от
ЗЗП.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е уважил частично предявените искове, като е приел
за установено, че ответникът като собственик на 5/6 ид.ч. от процесния имот и
потребител на ТЕ по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ дължи на „Т.С.“ ЕАД посочената сума от 547,17лв. при общия дължим
размер за процесния имот от 656,61лв., съобразно СТЕ, която не е оспорена и
която изцяло е кредитираната от съда, като компетентно изготвена и при
съобразяване на всички доказателства по делото. Уважена е и претенцията по
чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 30,90лв.-лихва за забава върху главницата за
периода 31.05.2013год. до 10.05.2016год., като са отхвърлени претенциите за
главница и лихва до пълния претендиран размер. Решението в отхвърлителните
части не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо и по съществото на
правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно
нормата на чл.269, изр.2 ГПК излага следното:
За да се уважи предявеният иск, че ответникът дължи
процесните суми, търсени от ищеца като стойност на доставена топлинна енергия,
ищецът следва да установи главно и пълно, че ответникът е потребител на
топлинна енергия, че в сградата, където е имотът на ответника има монтиран
топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на
отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно,
което включва установяване на извършваните отчети на индивидуалните разпределители
от ФДР и изчисляване на стойностите на
различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия.
Между страните не се спори, че през
исковия период процесната сграда, в която се е намирал апартамент №43, находящ
се в гр. София, ЖК ******е била топлофицирана, като ищецът е доставял в
абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено
от общия топломер.
От приложения
по делото нотариален акт №114, том І, дело №1536 от 31.05.2006год. се
установява, че А.П.К., като собственик на 4/6 ид.ч. и Е.А.З., като собственик на 1/6 ид.ч.
даряват на ответника С.А.К. посочените ид.части от процесния апартамент №43, гр. София, ЖК ******.
Съгласно
пар.1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ/отм/ потребител е физическо или юридическо лице,
което получава електрическа или топлинна енергия от енергийното предприятие и
ги ползва за собствени нужди. Съгласно чл. 106а, ал.4 от ЗЕЕЕ/отм/ потребител
на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещно право
на ползване за топлоснабдявания имот. Съгласно чл. 153, ал.1 и пар.1, т.42 от
ДР на ЗЕ потребител на енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или
титулярът на вещно право на ползване, който ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. Според
действащата през процесния период редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ / ДВ, бр.
54/2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните
тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и реда,
определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. В смисъла на горните легални определения, ответникът,
като собственик има качеството на потребител на топлинна енергия за процесния
топлоснабден имот и период.
Съгласно чл.
150 от Закона за енергетиката,
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребителите за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното от ответника право на собственост
върху топлоснабдения имот и установеното наличие на облигационно договорно
правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна
енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за
доказване на иска по основание.
Съдържанието на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е
уредено в представените публично известни Общи условия за продажба, които са
съответно одобрени ДКЕВР с решение № ОУ-002/07.01.2008г. и в последствие
ОУ, одобрени с Решение ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР.
Не се оспорва
и с оглед на приложения договор № 3867 от 19.09.2002 г., сключен между „Т.С.“
ЕООД и етажната собственост с адрес гр. София, ж.к. „******, се установява, че
е възложено на ФДР-„Т.с.“ЕООД да извърши индивидуално измерване на
потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за
отопление и топла вода, включително издаване на обща и индивидуална сметка.
От приетата
пред първоинстанционния съд СТЕ, която
не е оспорена от страните се установява, че технологичните разходи, които са за
сметка на ищцовото дружество, са приспадани от задължението и дяловото
разпределение в исковия период е извършвано от „Т.С.“ ЕООД в съответствие с действащата нормативна
уредба. Констатирано е от вещото лице, че през исковия период в процесния имот всички радиаторите били
демонтирани, като сумите за ТЕ за отопление на имота се формулирали от
стойността на ТЕ отделена от щранг-лира в банята без ИРРО, ТЕ за сградна
инсталация, както и ТЕ за БГВ, начислена
съгласно показанията на 1 бр. водомер в имота, съгласно главните отчети за
процесния имот, подписани от потребителя. Вещото лице изрично е посочило, че е
начислена сума за ТЕ за сградна инсталация, която се определя от ФДР между
всички абонати пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите по проект и
след 06.2014год. на инсталираната мощност. Изрично в заключенишето е посочено,
че общия топломер е бил годно СТИ, изравнителните сметки са изчислени съобразно изискванията на Наредба№ 16-334/06.04.2007г. за
топлоснабдяването, включително и при изчисляване на стойността на топлинната
енергия отделена от щранг-лирата в банята, съобразно т.6.5 от методиката към
наредбата и общия размер на дължимата
суми през процесния период след реалния отчет и изравняване възлиза на 656,61лв.
В тази връзка са
неоснователни възраженията, че след като в жилището радиаторите са затапени,
при отразеното в главните отчети за процесния период, с подпис на потребителя и
в които е отразено наличие на щранг лира в банята без уред за отчет и отчет на
водомера за топла вода, че не се дължи посочената в СТЕ сума за ТЕ, след като
смята, че при демонтирани радиатори в жилището не дължи суми за ТЕ, както и не
е поискана доставката на ТЕ за имота. Ответникът остава потребител дори и да прекрати
топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището си, тъй като в
тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ остава потребител
на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела
в общите части на етажната собственост, ако има такива, както и за сградна
инсталация. Право на отказ от услугите
на топлоснабдяването е уреден в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, която предвижда, че когато
собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за
отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено
това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на
топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна
станция или от нейното самостоятелно отклонение. В случая обаче ответникът не твърди и не е доказал, че са спазени
законовите предпоставки за отказ предвиден в чл. 153, ал.2 ЗЕ. След като по
делото е прието заключение по СТЕ, дадено от компетентно вещо лице с
притежавани специални знания в науката топлотехника, мотивирано е подробно и е
обосновано, като вещото лице е дало и категоричен отговор на поставените
му въпроси, като е посочено изрично, че са спазени при начисляване на ТЕ за щранг лира в банята
правилата на т.6.5 от методиката към чл.61, ал.1 от Наредба №36-334 за
топлоснабдяването за отоплително тяло без уред за индивидуално отчетане като се прилбага екстраполация по максимален
специфичен разход на сградата, който правилно е изчислен от ФДР, като изрично е
посочено, че изчислените стойности от вещото лице, съвпадат с отразеното в
изравнителните сметки на ФДР за периода, включително и по отношение на ТЕ за
сградната инсталация, където е съобразено изчисляванена инсталираната мощност и
за БГВ по показания на водомер в имота, предвид на което и настоящият състав на съда
при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК намира, че следва изцяло да го
кредитира и предявения иск за сумата от 547,17лв. лв.-стойността на незаплатена
топлинна енергия в процесния имот за периода от м.04.2013год.-м.04.2015год.,
при отчитане на притежаваните 5/6 ид.части от имота/ при общо 656,61лв./ като
основателен следва да бъде уважен, включително и за претенцията за лихви срещу които няма и оплаквания във
въззивната жалба. Не следва да бъде разглеждано, направеното едва в съдебно
заседание пред въззивния съд възражение за погасяване по давност на вземанията
тъй като е несвоевременно направено и преклудирано съгласно чл.133 ГПК след
като е следвало да се направи в отговора на искова молба в първоинстанционното
производство.
Съгласно ТР№2/25.05.2017год.
на ВКС по т.дело №2/2016год. на ОСГК за отношенията, възникнали при доставяне
на топлинна енергия на битови нужди в сграда-етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на чл.62 от ЗЗП относно непоисканата
доставка. Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил
съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от
потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя
задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в
колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този
момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр. 30/2006
г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да
става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си
противоречат. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й по
реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла на чл. 62,
ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие. В този
смисъл са и мотивите на решение от
09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС.
Неоснователни
са и оплакванията свързани с начина на изчисляване на сумите за ТЕ с оглед
на регламентацията им в Наредба №
16-334 от 2007г. за топлоснабдяването и от Методиката за дялово разпределение
на топлинната енергия в сгради – етажна собственост, представляваща Приложение
към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, както
и позоваването на отмяната им с решение
№ 4777/13.04.2018г. по адм.д. № 1372/2016г. на ВАС и с решение № 8294 от
26.06.2020г. по адм.д. № 14350/2019г. на ВАС, 5-членен състав на разпоредби от
Наредба № 16-334 от 2007г. за топлоснабдяването и от Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост, след като при
определяне на приложимия закон е обвързан от разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК, съгласно която подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на
влизането в сила на съдебното решение за отмяната му и не се отнася до
процесния период 04.2013год.-04.2015год.
По искането за отправяне на преюдициално
запитване до СЕС на основание Директива 2011/83/ЕС и чл.27 от същата за непоръчаната доставка и за монополното
положение на ищеца и начина на изчисляване на ТЕ, направено изрично във въззивната жалба, настоящият състав
намира, че същото следва да се остави без уважение по следните съображения:
Съгласно
чл.628 ГПК, запитване за тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз
или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС се прави от българския
съд само когато преюдициалното заключение е от значение за правилното решаване
на делото. Съгласно чл.267, ал.1 ДФЕС, СЕС е компетентен да се произнася
преюдициално относно: а/ тълкуване на ДФЕС и б/ валидността и тълкуването на
актове на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Разпоредбата
на чл.628 ГПК поставя като условие за отправяне на преюдициално запитване
преценката дали разпоредба на правото на ЕС, или на акт на негов орган е от
значение за правилното решаване на делото. В конкретния случай директивата на която се позовават
въззивниците е транспонирана в българското законодателство и изискванията й са
въведени в ЗЗП и са приложими нормите на националното законодателство. В случая
не се касае за непоискана услуга, чиято стойност не се дължи /чл. 62, ал.2
ЗЗП/, тъй като при закупуване на жилище в топлоснабдена сграда -етажна
собственост купувачът е длъжен да понесе разноските за общите инсталации,
включително топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено правото на отказ от
услугите на ищеца при спазване на определена процедура. Също така с Решение № 5
от 22 април 2010 г. по конституционно дело № 15 от 2009 г., Конституционният
съд отхвърли искането на омбудсмана на Република България за установяване на
противоконституционност на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ. В мотивите на Решението е
посочено, че: "Разпоредбите на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ изпълняват
конституционните изисквания да защитават правата на потребителите за ползване
на топлинна енергия. Сградната инсталация е обща част по смисъла на ЗЕ, Закона
за собствеността и Закона за управление на етажната собственост и всички
собственици и носители на вещни права следва да се считат за потребители и да
поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ". Правото
на част от собствениците да не ползват топлинна енергия за отопляване на
индивидуалните си имоти не налага на извода, че не следва да заплащат топлинна
енергия, защото освен собственици и титуляри на вещни права на конкретни имоти,
те са съсобственици на сградната инсталация и на общите части в сградата и
следва да поемат припадащата им се част от разходите за топлинна енергия,
свързани с тях и в този смисъл е решението на КС. Гражданите имат правото да
преустановят подаването на топлинна енергия към имотите си, но те остават
потребители на топлинна енергия за общите части на сградата - етажна
собственост и на отдадената от сградната инсталация, която също е обща част.
Тези потребители обективно получават в имотите си част от топлинната енергия,
отдадена от хоризонталните и вертикални топлопроводи на сградната инсталация,
поради което не е налице пълна липса на потребление на топлинна енергия. С
оглед на изложеното се налага извода, че отказ изцяло от потребление на
топлинна енергия в присъединена към топлопреносната мрежа сграда в режим на
етажна собственост е недопустим, тъй като всички съсобственици поемат съобразно
дела си част от разходите, свързани с експлоатацията на общите части и
сградната инсталация. Друго законодателно разрешение за общите части на сграда
- етажна собственост не може да се даде предвид характера на подобни сгради.
Право на отказ е уреден в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, която предвижда, че когато
собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за
отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено
това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на
топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна
станция или от нейното самостоятелно отклонение. В случая обаче ответникът не е
доказал, че е спазил законовите предпоставки за отказ предвидени в чл. 153,
ал.2 ЗЕ, но също така в имота реално е ползвана ТЕ за отопление и за БГВ и за
което има реален отчет с оглед на приложения талон за отчет на уредите с подпис
на потребителя, поради което не може да се приеме, че е осъществена непоръчана
доставка на ТЕ. Също така и посочените въпроси за начина на изчисляване на
сумите за ТЕ са въпрос на вътрешното право, приложими са нормите на вътрешното
законодателство, които касаят и частноправните отношения между субектите и
специфичния характер на топлоснабдяване в сградите в режим на етажна
собственост и оплакванията в тази връзка
са въпрос на тълкуване и прилагане на вътрешното право при съответна преценка
за съответствие с правото на ЕС, но не
са налице основания за уважаване на молбата по
628 ГПК за отправяне на преюдициално запитване.
При тези съображения, поради съвпадане на
приетите от двете инстанции изводи решението, в обжалваната уважена част като правилно следва да бъде
потвърдено.
При този изход на делото не се дължат
разноски на въззивника, както и на въззиваемата страна, която не е направила
разноски за въззивното производство.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският градски
съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№20282353 от 21.12.2020год. на СРС, 39-ти състав, постановено по гр.дело №56814/2019год.
в обжалваната уважена част.
Решението
в отхвърлителната част не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането по чл.628 ГПК, направено от въззивниика С.А.К., чрез адв. М.
във въззивната жалба за отправяне на преюдициално запитване
Решението е
постановено при участието на „Т. с.”“ООД, като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.