РЕШЕНИЕ
Номер 38329.10.2020 г.Град Велико Търново
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Велико Търново
На 28.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Теодорина Димитрова
Членове:Любка Милкова
Лилия Ненова
Секретар:Красимира Г. Илиева
като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело №
20204100500486 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение №8/28.01.2020г., постановено по Гр.д. №848/2019г. по описа на
РС – Свищов, е прекратен гражданският брак между М. Л. С. , с ЕГН **********, с адрес
гр.С., ул.“П. В.“ №7 и Т. А. С. , ЕГН **********, с адрес гр.С., ул.“П. В.“ №.., сключен с акт
за граждански брак №01/23.02.1995г. на Кметство с.А., Община С. като дълбоко и
непоправимо разстроен, обявено е на основание чл.49 ал.3 от СК, че вина за разстройството
на брачните отношения има мъжът, определено е местоживеенето на роденото от брака
малолетно дете А. Т. С., с ЕГН .... на адреса на майката М. Л. С. , като на майката е
предоставено упражняването на родителските права спрямо малолетната А. Т. С., определен
е режим на лични отношения на бащата Т. А. С. с малолетното дете А. Т. С., както следва:
всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10,00ч. до 18,00ч., като взема и връща
детето от и на адреса на майката, осъден е бащата Т. А. С. да заплаща на М. Л. С. , в
качеството й на майка и законен представител на малолетното й дете А. Т. С., месечна
издръжка в размер на 250 лв., считано от датата на завеждане на ИМ – 20.09.2019г. до
настъпване на законни причини за изменението или прекратяването й, ведно със законната
лихва при просрочие, както и да й заплати сумата 1560лв., представляваща издръжка за
минал период от време, считано от 01.01.2019г. до 20.09.2019г., ведно със законната лихва
при просрочие до окончателното плащане, като иска до пълния размер от 2600лв. за този
период /по 300лв. месечно/ е отхвърлен като неоснователен и недоказан, постановено е на
основание чл.242 ал.1 от ГПК предварително изпълнение на решението в частта за
издръжката, предоставено е ползването на семейното жилище на страните в гр.С., ул.“П. В.“
№. на ищцата М. Л. С. , ЕГН **********, постановено е след развода съпругата да
продължи да носи брачното си фамилно име – С., на основание чл.329 ал.1 от ГПК Т. А. С. е
осъден да заплати на М. Л. С. сумата от 625лв., представляваща съдебно – деловодни
разноски за заплатена ДТ и адв. възнаграждение, както и е осъден Т. А. С. да заплати по
сметка на СвРС сумата от 25лв., представляваща окончателна ДТ по иска за развод и сумата
от 422,40лв. – ДТ по исковете за издръжка за минало и бъдеще време, както и 5лв. – ДТ за
издаване на ИЛ.
1
Против съдебно решение №8/28.01.2020г., постановено по гр.д.№848/2019г. по описа
на РС – С., е постъпила въззивна жалба от Т. А. С. , чрез пълномощника му адв.Б. Г. от
ВТАК, с която обжалва съдебното решение изцяло с искане за обезсилването му, като
постановено при ненадлежно упражнено право на иск от ищцата и по нередовна ИМ по
смисъла на чл.127 ал.1 т.2 от ГПК, доколкото в ИМ не е посочен действителният адрес на
ответника, делото е разгледано в негово отсъствие, при нередовност на призоваването му в
качеството му на ответник при разглеждане на делото по смисъла на чл.46 ал.2 от ГПК,
доколкото е призован чрез пълнолетният му син, който не е сред домашните му по см. на
чл.46 ал.2 пр.1 от ГПК, тъй като ответникът от м. януари 2019г. е напуснал жилището в
гр.С. и е заминал за Г.. В условията на алтернативност, обжалва съдебното решение като
неправилно, поради нарушения на процесуалните правила и поради нарушение на
материалния закон, като излага доводи за неправилност на същото само В ЧАСТТА относно
вината за разстройството на брака, присъдената в полза на детето издръжка за минало време
и занапред, с искане да бъде отменено, досежно въпроса за вината, като бъде постановено
гражданският брак между страните да бъде прекратен с развод по вина и на двамата
съпрузи; да бъде изменено обжалваното решение в частта му относно издръжката за минало
време, като от определената издръжка в размер на 180лв. месечно, бъде приспадната сумата
от 700лв., платена от ответника; да бъде изменено обжалваното решение в частта му относно
издръжката занапред, като бъде определена месечна издръжка в размер на 180лв.; да бъде
отменено обжалваното решение в частта за разноските. Релевира оплаквания за
неправилност на извода на първоинстанционният съд, че разстройството в брачните
отношения се дължи само на негово виновно поведение, с довод, че факта, че е напуснал
семейното жилище и се е установил на работа в чужбина, не представлява поведение, което
е довело до разстройство на брака. Позовава се, че съдът в нарушение на процесуалните
правила не е обсъдил в нужната пълнота събраните по делото свидетелски показания, от
които се установява, че година преди да излезе от общото жилище, отношенията му с
ищцата се влошили, като причината за това влошаване не е установена в хода на делото.
Сочи, че напускането на общото жилище и установяването на връзка с друга жена не е
причината за разстройството на брака, а негово следствие, както и че лошите отношения в
семейството и невъзможността те да се заздравят са го накарали да напусне жилището, от
което следва, че вина за разстройството на брака имат двете страни. Релевира оплакване
срещу решението в частта за присъдената издръжка за минало време в размер на 180лв.
месечно, че от определената такава не са приспаднати изплатените от него средства в размер
на 700лв., каквито доказателства са събрани в хода на делото. Досежно обжалваното
решение в частта за присъдената в полза на детето издръжка занапред от 250лв. месечно
релевира оплаквания, че така определеният размер на издръжката не отчита нуждите на
детето, възможностите на родителите и на практика би довел до неоснователно обогатяване
на майката. Твърди, че по делото няма никакви доказателства за доходите му, че от факта, че
живее и работи в чужбина не може да се направи извод за получаваните от него доходи,
респ., че изводът на съда, че той получава по 100 евро на ден не е подкрепен с убедителни
доказателства, че съдът не е отчел, че ответникът при трудовата си дейност в чужбина
плаща осигуровки в значителен размер и такъв за жилищни нужди, нуждата от средства за
транспорт, факта, че детето няма специфични нужди, освен 20лв. месечно за танци, както и
че обжалваното решение в частта за издръжката занапред противоречи на материалния
закон, защото при сравнително равни възможности на родителите, същите следва поравно
да поемат тежестта на издръжката на детето. Не претендира съдебни разноски за въззивното
производство.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна М. Л. С. – ищец в процеса.
В СЗ въззивникът Т. А. С. , чрез пълномощника си адв.Б. Г. от ВТАК, поддържа
въззивната жалба. Оттегля направеното с въззивната жалба доказателствено искане за
допускане до разпит на свидетели, както и не ангажира писмени доказателства за
превежданите от него на ищцата парични суми, представляващи издръжка за
ненавършилото им пълнолетие дете, както и писмени доказателства за доходите си.
2
В СЗ въззиваемата страна М. Л. С. , редовно призована, не се явява, не се
представлява и не взема становище по въззивната жалба.
Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите
от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира,
че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо.
Неоснователно е възражението на въззивника, че обжалваното съдебно решение е
недопустимо, поради произнасяне от съда при ненадлежно упражнено право на иск, и
постановено решение при нередовност на ИМ по смисъла на чл.127 ал.1 т.2 от ГПК, поради
непосочен действителен адрес на ответника. Предпоставките на недопустимост на
съдебното решение са две групи: 1/пороци на ИМ, които я правят недопустима, каквито са
налице, когато за ищеца не съществува право на иск или такова право той има, но го
упражнява не по надлежния за това начин и 2/при допустим процес, пороци на самото
решение, възникнали за първи път в съдебното решение, водещи до недопустимост. В
процесният случай съществува право на иск у ищцата, досежно предявените иск по чл.49
ал.1 от СК за развод, поради разстройство на брака и съединените с него небрачни искове по
чл.322 ал.2 изр.2 от ГПК, както и същото е упражнено по надлежния за това начин, т.е.
съдебното решение е постановено при налични предпоставки за съществуване и надлежно
упражняване на правото на иск у ищцата, поради което не страда от посочения от
въззивника порок – недопустимост. Непосочването от ищцата на действителният адрес на
ответника в ИМ не съставлява нередовност на ИМ по смисъла на чл.127 ал.1 т.2 от ГПК и в
този смисъл обжалваното съдебно решение не е постановено по нередовна ИМ. В ИМ се
съдържа посочване на адрес на ответника, с което, независимо, че посоченият адрес не
съвпада с постоянния или настоящ адрес на ответника, с посочването на адрес реквизитът по
чл.127 ал.1 т.2 от ГПК на ИМ е спазен. Нередовностите на ИМ са формални недостатъци –
липса на определени в чл.127 ал.1 ГПК реквизити и на приложенията по чл.128 ГПК, но
нередовността не засяга съдържанието на реквизитите, а само наличието им. Действително
ответникът в хода на първоинстанционното производство е бил нередовно призован при
разглеждане на делото, доколкото връчването му на съдебни книжа е осъществено на
посочения в ИМ адрес, съвпадащ с този на семейното жилище, на който ответникът не
пребивава от началото на 2019г., чрез пълнолетния му син, който на това основание,
доколкото ответникът действително не е пребивавал на адреса, посочен в ИМ, на който е
призован, не се явява друго лице по смисъла на чл.46 ал.2 изр.1 пр.1 и пр.2 от ГПК, което
нарушение на съдопроизводствените правила не е основание за недопустимост на съдебното
решение, а би могло да бъде инвокирано като основание за отмяна на същото, в случай, че е
довело до постановяване на неправилен съдебен акт при непълнота на доказателствата,
каквото основание за неправилност на решението не е въведено с въззивната жалба, а само
като основание за неговата недопустимост, което се явява неоснователно. Нередовното
призоваване на страна при разглеждане на делото, не влече недопустимост като порок на
съдебното решение, а последицата от това, по аргумент на противното от чл.266 ал.1 от
ГПК, е, че нередовно призованата страна във въззивното производство може да твърди нови
обстоятелства, да сочи и представи доказателства, които не е могла да посочи и представи в
срок в първоинстанционното производство, поради допуснато процесуално нарушение.
По изложените по-горе съображения, обжалваното съдебно решение не е
недопустимо и съдът следва да разгледа въззивната жалба по същество, като, съобразно
разпоредбата на чл.269 изр.2 от ГПК, относно правилността му е ограничен от посоченото в
жалбата. Във въззивната жалба са наведени конкретни оплаквания за неправилност на
първоинстанционното съдебно решение, поради нарушения на процесуалните правила и
поради нарушение на материалния закон, само в частта относно вината за брачното
разстройство и уважените иск по чл.143 ал.2 от СК за издръжка занапред и иск по чл.149 за
3
издръжка за минало време, очертаващи рамките на въззивното производство. В останалата
му част, досежно уважения брачен иск по чл.49 ал.1 от СК за развод, поради разстройство на
брака, и съединените с него небрачни искове по чл.322 ал.2 изр.2 от ГПК за упражняване на
родителските права, личните отношения, ползването на семейното жилище и фамилното
име, поради липса на наведени в жалбата оплаквания за неправилност и съобразно чл.269
изр.2 ГПК, първоинстанционното съдебно решение следва да бъде потвърдено.
РС – Свищов е бил сезиран с предявени от ищцата М. Л. С. против ответника Т. А.
С. иск с правно основание чл.49 ал.1 от СК за развод, поради разстройство на брака, с искане
от ищцата по чл.49 ал.3 от СК за произнасяне и относно вината за разстройството на брака,
като се приеме, че изключителна вина за това носи мъжът, и съединени с брачния иск
небрачни искове по чл.322 ал.2 изр.2 от ГПК за упражняване на родителските права спрямо
роденото от брака на страните малолетно дете А. Т. С., родена на ...г., личните отношения и
издръжката на детето занапред по чл.143 ал.2 от СК и за минало време по чл.149 от СК,
ползването на семейното жилище и искане за запазване на брачното фамилно име от
жената.
Фактическата обстановка е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционният
съд, поради което въззивният съд не намира за необходимо да я възпроизвежда повторно
изцяло, като препраща към установената такава от районният съд. Пред въззивният съд не
са събирани доказателства.
Първоинстанционният съд е постановил на основание чл.49 ал.3 от СК, че вина за
разстройството на брачните отношения има мъжът, който извод кореспондира на събраните
по делото гласни доказателства, поради което решението в тази му обжалвана част, като
правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено. От свидетелските показания на Б.
Т. /пълнолетен син на страните/ и съжителстващата с него от 2014г. С. Н., чиито показания
съдът прецени по реда на чл.172 от ГПК, но които кредитира като достоверни и
непротиворечиви, които не се разколебават от други събрани по делото доказателства,
безспорно се установи, че отношенията между страните били добри, но малко преди 2019г.
се усетило, че нещо между тях не върви, ответникът се отчуждил от семейството, започнал
да излиза, да не се прибира, не участвал в издръжката на домакинството, в началото на
2019г. се разбрало, че е установил извънбрачна връзка с друга жена - В., негова бивша
колежка, като, считано от началото на 2019г. ответникът напуснал семейното жилище и
заминал да живее и работи в Г., където съжителства с приятелката си. Свидетелят Т.
установява, че баща му искал колкото се може по-бързо да се случи развода, но желанието
му било ищцата да пусне молбата, която се забавила, защото до последно си мислела, че
ответникът може да се вразуми и да се върне при семейството си. С поведението си,
допускайки отчуждение между съпрузите и установявайки извънбрачна връзка с друга жена,
вследствие на което последвала и фактическа раздяла между съпрузите, ответникът е
съзнавал, че разрушава брачната връзка и способства за отчуждението между съпрузите,
поради което носи единствена вина за настъпилото дълбоко и непоправимо брачно
разстройство. В разрез с оплакванията във въззивната жалба, по делото от събраните гласни
доказателства не се установява противобрачно поведение на ищцата, с което да е съзнавала,
че разрушава брачната връзка и способства за отчуждаването между съпрузите, поради
което и същата не носи вина за настъпилото между страните дълбоко и непоправимо брачно
разстройство. Точно в обратна насока са свидетелските показания на пълнолетния син на
страните, че именно майка му е положила усилия за заздравяване на брачната връзка, като е
забавила подаването на исковата молба за развод с надежда ответникът да се върне при
семейството и да се възстановят нормалните отношения между съпрузите. Неоснователно е
оплакването във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционният съд нарушение на
процесуалните правила, поради необсъждане в пълнота на събраните по делото свидетелски
показания. Действително от свид. показания на Низамова се установява, че раздялата между
страните е настъпила в края на 2018г., отчуждението в поведението на ответника е
забелязвано може би от лятото на 2018г., като е установено и че страните са се карали, но не
е доказано това да е по причина, за която ищцата отговаря. Според свидетеля Низамова
причина за това е „за да не е Т. виновен, изкарва М. виновна за неговите глупости“.
Недоказано е твърдението на въззивника, неподдържал искането си за гласни доказателства
4
пред въззивната инстанция, досежно вината за брачното разстройство, че напускането на
семейното жилище и установяването на връзка с друга жена не са причина за брачното
разстройство, а негово следствие, както и недоказано е твърдението му, че лошите
отношения в семейството и невъзможността те да се заздравят, са го накарали да напусне
жилището. Предвид горното, вина за настъпилото между страните дълбоко и непоправимо
брачно разстройство носи единствено мъжът, ответник по делото, до който краен извод е
достигнал и първоинстанционният съд, поради което обжалваното съдебно решение в тази
му част следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена е въззивната жалба за
изменение на обжалваното решение в частта относно присъдената месечна издръжка на
детето занапред в размер на 250лв. по реда на чл.143 ал.2 от СК и определяне на такава в
размер на 180лв., респ. решението в тази му обжалвана част, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено. Безспорно установен факт е, че от началото на
2019г. ответникът е напуснал семейното жилище, като е заминал за Г., като
непосредствените грижи по отглеждане и възпитание на малолетната А.. се осъществяват от
майката. Доколкото упражняването на родителските права спрямо детето е предоставено на
майката, правилно в тежест на бащата е присъдена месечна издръжка за малолетната му
дъщеря занапред, която същият на основание чл.143 ал.2 от СК дължи безусловно,
независимо дали е работоспособен и дали може да се издържа от имуществото си. Спорен е
присъденият размер месечна издръжка в полза на детето занапред. На основание чл.142 ал.1
от СК, размерът на издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на
издръжка, и възможностите на лицето, което я дължи. В процесният случай малолетната А..
е на 13г. и 6м. към момента на приключване на устните състезания пред въззивната
инстанция, ученичка и безспорно се нуждае от средства за физическото и духовното й
развитие, в т.ч. и за такса за танци по 20лв. на месец. Ответникът е млад, в активна
трудоспособна възраст, не се доказва да дължи издръжка другиму по закон, освен на
малолетната си дъщеря А.. Възможността на родителя да престира издръжка се определя от
неговите доходи, имущество и квалификация. По делото липсват доказателства за
имуществото и квалификацията на ответника. От събраните пред първата инстанция
показания на двамата разпитани свидетели се установява, че по данни на лицата, уредили Т
С на работа в Г , последният работи там в сферата на строителството, като реализира доход
по 100 евро на ден, като противно на оплакванията в жалбата, е установен източника, от
който свидетелите черпят данни, че бащата работи. Действително за получаваните доходи от
ответника от труд по делото не са събрани писмени доказателства, както и не са ангажирани
такива от самия ответник пред въззивния съд, въпреки указаната му възможност за това с
определението по чл.267 ал.1 от ГПК. Независимо от това обаче, фактът, че ответникът
работи в Германия не се оспорва от последния, поради което следва да се приеме, че същият
реализира доход от труд поне в размер на минималната работна заплата за Г , която по
данни на Евростат, считано от 01.01.2019г. и към датата на предявяване на ИМ /20.09.2019г./
е в размер на 9,19 евро на час или 1592 евро на месец при 40 – часова работна седмица,
следователно възможностите му да престира издръжка надхвърлят тези на майката,
получаваща само МРЗ за страната и пенсия като лице с увреждания от 186лв. Преценявайки
нуждите на 13 годишната А. и обсъдените по-горе възможности на бащата да престира
издръжка, съдът счита, че определената от първоинстанционният съд месечна такава
занапред в размер на 250лв., считано от датата на предявяване на ИМ 20.09.2019г., е при
спазване на критериите по чл.142 ал.1 от СК, поради което решението в тази му обжалвана
част, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено. При обосноваване на
горният извод съдът съобрази и че разходите, които дължащият издръжка прави за
собствената си такава, в т.ч. за заплащане на осигуровки, за жилищни нужди, за транспорт и
т.н., не се приспадат при преценка на възможностите му да дава издръжка на
ненавършилите пълнолетие свои деца, а от друга страна по делото липсват представени от
ответника доказателства за разходи за жилищни нужди, за надхвърлящи обичайните
транспортни такива и за техният размер. С оглед изложеното и различния стандарт на живот
в РБългария и Германия е недоказано ответното твърдение за равни възможности на
родителите, съобразно което тежестта им в издръжката на малолетното им дете няма как да
бъде равна, още повече и при съобразяване, че майката полага и преките и непосредствени
грижи за отглеждането и възпитанието на малолетната им дъщеря.
5
По въззивната жалба срещу решението в частта относно уважения иск по чл.149 от
СК за издръжка за минало време:
Решението не е обжалвано от ищцата в частта, с която е отхвърлен иска по чл.149 от
СК за издръжка за минало време на детето за разликата над уважения от 1560лв. /по 180лв.
месечно/ до пълния предявен размер от 2600лв. за периода от 01.01.2019г. до 20.09.2019г.
/по 300лв. месечно/. На основание чл.271 ал.1 изр.2 от ГПК, ако решението не е обжалвано
от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото
решение. На основание чл.269 изр.2 от ГПК по правилността на решението въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата. В същата не се съдържат оплаквания, досежно
правилността на определения размер на присъдената от първоинстанционният съд в полза
на детето издръжка за минало време от 180лв. месечно за исковия период по иска по чл.149
от СК, поради което този въпрос не се включва в предмета на въззивно обжалване.
Установява се от събраните по делото гласни доказателства /показания на Низамова/, че от
напускане на семейното жилище от началото на 2019г. бащата не е престирал издръжка на
детето, с изключение на доброволно дадените от него в полза на детето сума от 300лв. през
м. септември 2019г. и 400лв. през м. декември 2019лв., общо в размер на 700лв.,
констатации за който факт се съдържат и в приетия като доказателство по делото социален
доклад, изготвен въз основа на беседа с майката и детето. По делото липсват доказателства
ответникът да е заявил с дадените парични средства от общо 700лв. кое свое от еднородните
си задължения за издръжка погасява, поради което и съобразно правилото на чл.76 ал.1 изр.3
от ЗЗД, при няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото и следва
да се приеме, че с предоставената сума от 700лв. за детето С. е погасил частично
задължението си за издръжка за минало време за исковия период по иска по чл.149 от СК,
която сума следва да бъде приспадната не от претендирания размер издръжка за минало
време от ищцата от 2600лв., както неправилно е сторено с първоинстанционното решение,
видно от мотивите му, а следва да бъде приспадната от определения от съда като дължим
размер месечна издръжка за минало време от 1560лв. /по 180лв. месечно/, в резултат на
което извършено от въззивния съд приспадане, искът по чл.149 от СК се явява основателен
и доказан в размер на 860лв. /1560лв. – 700лв. =860лв./, в който следва да бъде уважен, респ.
отхвърлен за разликата от 700лв. до уважения размер от 1560лв., като неоснователен и
недоказан.
Предвид горното, въззивната жалба срещу решението в частта относно уважения иск
по чл.149 от СК се явява основателна, поради което следва да бъде уважена, като съдът
отмени обжалваното решение в частта, с която е уважен искът по чл.149 от СК за издръжка
на детето за минало време за разликата над 860лв. до уважения размер от 1560лв., респ. го
потвърди в частта за присъдена издръжка за минало време от 860лв., ведно със законната
лихва при просрочие до окончателното плащане.
С оглед изхода на делото по жалбата срещу решението в частта за вината за
разстройството на брака, която се носи от мъжа и нормата на чл.329 ал.1 изр.1 от ГПК, че
съдебните разноски по брачните дела се възлагат върху виновния съпруг, не следва да бъде
изменяно решението в частта за възложените в тежест на ответника съдебни разноски по
брачния иск.
Изходът по иска по чл.149 от СК не рефлектира върху отговорността за съдебни
разноски на ответника, доколкото възложените в негова тежест разноски са само, досежно
брачния иск, доколкото, видно от представения договор за правна защита и съдействие от
17.09.2019г., уговореното адв. възнаграждение е само за брачния иск, като не е уговорено
такова за съединения с него небрачен иск по чл.149 от СК.
Съобразно изхода на делото по небрачния иск по чл.149 от СК и съразмерно с
уважения му размер, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта за
възложената в тежест на ответника ДТ по исковете за издръжка за минало и бъдеще време,
за разликата над 394,40лв. до присъдения размер от 422,40лв.
Съдът не е сезиран от страните с претенции за разноски във въззивното производство
6
и не дължи произнасяне.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.3 от ГПК, Великотърновският
окръжен съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №8/28.01.2020г., постановено по Гр.д.№848/2019г. по описа на
РС – Свищов, В ЧАСТТА, с която е осъден Т. А. С. , ЕГН **********, да заплати на М. Л.
С. , ЕГН **********, в качеството й на майка и законен представител на малолетното й дете
... с ЕГН ..., издръжка за минал период от време, считано от 01.01.2019г. до 20.09.2019г., за
разликата над 860лв. до пълния уважен размер от 1560лв., и в частта, с която е осъден Т. А.
С. , ЕГН **********, с адрес гр.С., ул.“П.В.“ №.., да заплати по сметка на Свищовски
районен съд ДТ по исковете за издръжка за минало и бъдеще време за разликата над
394,40лв. до възложения размер от 422,40лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Л. С. , ЕГН **********, в качеството й на майка и
законен представител на малолетното й дете ..., с ЕГН ..., против Т. А. С. , ЕГН **********,
иск с правно основание чл.149 от СК за издръжка за минало време за периода от 01.01.2019г.
до 20.09.2019г., за разликата над 860лв. до пълния уважен размер от 1560лв., като
НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №8/28.01.2020г., постановено по Гр.д.№848/2019г. по
описа на РС – Свищов, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ , вкл. в частта за
разноските и в частта, с която Т. А. С. е осъден да заплати по сметка на СвРС ДТ по
исковете за издръжка за минало и бъдеще време в размер на 394,40лв.
На основание чл.280 ал.3 т.2 пр.2 от ГПК решението в частта относно вината за
разстройството на брака по брачния иск не подлежи на касационно обжалване.
Решението в частта относно издръжката за минало време и занапред подлежи на
касационно обжалване от страните при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК в
едномесечен срок от връчването му, пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7