РЕШЕНИЕ
№
гр. София,
14.10.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на четвърти октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА
МАРТИНОВА
Мл.съдия:
ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при секретаря К.
Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия Карабашева в.гр.д. № 11294 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
С решение №
154151/20.07.2020 г., постановено по гр.д. № 31367 по описа за 2019 г. на СРС,
ГО, **-ти състав, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД С.О. е осъдена да заплати
на В.П.С., представлявана от законния си представител К.И.И. сумата от
8 000.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания, претърпени вследствие на падане на
26.01.2019 г. в гр. София, на левия тротоар на ул. „******“ на кръстовището с
ул. „Хайдушка гора“, в необезопасено пропадане на тротоарни плочи, като
получила счупване на ладиевидната кост на дясната ръка, ведно със законната
лихва, считано от 26.01.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, като искът е
отхвърлен до пълния предявен размер от 12 000.00 лв.; на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК С.О. е осъдена да заплати на адв. М.Д. сумата от 570.00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение, поради предоставена безплатна правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК С.О.
е осъдена да заплати по сметка на СРС сумата от 320.00 лв., представляваща
държавна такса, на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК В.П.С., чрез законния
си представител, е осъдена да заплати на С.О. сумата от 66.67 лв. – разноски по
делото.
Срещу решението
е постъпила въззивна жалба с вх. № 5106570/03.08.2020 г. на С.О.,
представлявана от кмета Й.Ф., подадена чрез юрк. К.Г. с приложено по делото
пълномощно, с която решението се обжалва в частта, с която искът е уважен.
Съдържат се оплаквания за неправилност на решението в атакуваната част.
Жалбоподателят излага съображения за нарушения на материалния закон и
процесуалните правила, при условията на евентуалност намира присъденото
обезщетение за прекомерно. Счита, че по делото не е установено мястото на
инцидента, поради което не може да се направи извод за ангажиране на
отговорността му. Твърди, че не са доказани елементите на фактическия състав на
непозволеното увреждане, а разпоредбата на чл. 49 ЗЗД не е приложима в
настоящия случай, като счита, че е приложима разпоредбата на чл. 50 ЗЗД.
Оспорва размера на присъденото обезщетение, като твърди, че не е съобразено с
всички установени по делото обстоятелства относно извършените медицински
интервенции по отношение на пострадалата, конкретните увреждания и не е ясно по
какви критерии съдът намира присъденото обезщетение от 8 000.00 лв. за
справедливо. Въззивникът иска отмяна на атакуваното решение, при условията на
евентуалност претендира присъденото обезщетение да бъде занижено. Претендира
разноски.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК е постъпил
писмен отговор от насрещната страна В.П.С., представлявана от законния си
представител К.И.И., подадена чрез М.Д., лигитимиращ се с пълномощно от първа
инстанция (л. 8, по пощата). Поддържа, че подадената въззивна жалба е
неоснователна. Въззиваемата страна сочи, че противно на твърденията на
жалбоподателя по делото е установено мястото на инцидента. Събраните
доказателства са задълбочено анализирани в тяхната съвкупност. Счита, че
първоинстанционният съд не е допуснал нито процесуални нерушения, нито е
нарушил материалния закон, а присъденото обезщетение е справедливо и съобразено
с установените по делото травми на пострадалата, продължителност на
възстановителния период и отражението на инцидента върху психиката ѝ.
Иска се жалбата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да
бъде потвърдено. Претендират се разноски при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗАдв.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по
същество, същата е неоснователна поради следните съображения:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Въззивната
инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото
е и правилно, като настоящият състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната
жалба следва да се добави и следното:
Пред
първоинстанционния съд е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр.
чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 12 000.00 лв. за
претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и
страдания, в резултат на настъпил на 26.01.2019 г. в гр. София инцидент –
падане на левия тротоар на ул. „******“, на кръстовище с ул. „Хайдушка гора“ в
необезопасено пропадане на тротоарни плочи, в резултат на което ищцата е
претърпяла увреждане – получила счупване на ладиевидната кост на дясната ръка.
От представения
по делото лист за преглед на пациент в КДБ/СО № 012278, издаден от спешния
кабинет по детска ортопедия и травматология на 26.01.2019 г. в 19:17 часа се
установява, че на ищцата е назначена терапия, състояща се в гипсова
имобилизация за период от 45 дена, както и периодични контролни прегледи в МЦ
Пирогов между 13:00 часа и 15:00 часа с направление № 3 от личен лекар на
12.03.2019 г. в следствие на падане, от което последвало счупване на
ладиевидната кост на дясната ръка.
Ищцата е изписана в добро състояние. След свалянето на гипсовата шина на
ищцата е предписано да не упражнява спорт за период от 30 дена.
От показанията
на свидетелката К.И.И. – майка на ищцата и очевидец на инцидента, се
установява, че на процесната дата с ищцата се запътили към сладкарница, която
се намирала на бул. „Гоце Делчев“, след като паркирала лекия си автомобил на
ул. „******“, като на ъгъла с ул. „Хайдушка гора“ ищцата паднала в дупка на
тротоара, който бил с липсващи плочки и разбит, в резултат на което счупила
дясната си ръка. Свидетелката веднага завела дъщеря си на лекар в УМБАЛСМ „Н.И.
ПИРОГОВ“, където ѝ направили снимки и ръката ѝ била гипсирана за
период от 45 дена. В показанията си подчертава, че дъщеря ѝ е изпитвала
болка и заради инцидента е била възпрепятствана да изпълнява ученическите си
задължения и не е посещавала допълнителни дейности.
Съдът
кредитира свидетелските показания, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, като
обективни, последователни и съответстващи на останалите събрани по делото
доказателства, отчитайки и обстоятелството, че гласните доказателства са на
майката на ищцата. Действително разпитаният по делото е майка на ищцата, но
основания показанията ѝ да не се кредитират по делото не са установени.
Свидетелката е била очевидец на инцидента, както и на състоянието на ищеца след
него, показанията ѝ са логични и последователни. Сама по себе си близката
родствена връзка на свидетелката с ищцата не представлява основание да не се
кредитират показанията ѝ. Житейски оправдано е най-близките на ищцата да
имат непосредствени впечатления от преживяното от нея и от начина, по който
ѝ се е отразило. В случая по делото не са ангажирани доказателства, които
да опровергават показанията на свидетелката или да внасят съмнение в
истинността им – те са подкрепени от заключението на съдебно-медицинската
експертиза, поради което и съдът приема, че тези показания следва да се
кредитират.
От приетата в
хода на първоинстанционното производство и неоспорена от страните
съдебно-медицинска експертиза, която настоящият състав, след извършена преценка
по реда на чл. 202 от ГПК, кредитира изцяло като изготвена от компетентно лице
с необходимите специални знания, се установява, че вследствие на инцидента от
26.01.2019 г. при спъване и падане на дефектен тротоар ищцата е получила
счупване на ладиевидната кост на дясната ръка, в резултат от което в срок от
около 5 до 10 дена е претърпяла силни и продължителни с висок интензитет болки.
Според заключението на вещото лице приложеното лечение, изразяващо се в
поставена гипсова имобилизация на ръката за срок от 45 дена е правилно,
адекватно и успешно, а прогнозата за възстановяването е оптимистична. В
експертизата е посочено, че възможността за физическо натоварване на ръката се
е възстановила за срок от 3 месеца, като липсват данни да е настъпило
усложнение от това счупване.
Въз основа на така установената фактическа
обстановка, въззивният съд приема от правна страна следното:
Предявеният иск е с правно
основание чл. 49 от ЗЗД, вр чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил
на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по
повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на
гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго,
която има обективен характер, защото не произтича от вината на възложителя на
работата, а от тази на нейния изпълнител.
За да бъде ангажирана отговорността на
възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки:
правоотношение по възлагане на работа; осъществен фактически състав от
изпълнителя на работата по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, който включва следните
елементи: 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност
(несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение);
3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или
накърняване на неговия телесен интегритет); 4) причинно - следствена връзка
между противоправното поведение и настъпилите имуществени и неимуществени вреди
(вредоносният резултат да е закономерна, необходима, естествена, присъща
последица от виновното противоправно поведение на делинквента); 5) вина на
делинквента и 6) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на
изпълнение на възложената работа. Субективният елемент от състава – вината, разбирана като конкретно
психическо отношение на лицето към собственото му поведение и неговите
обществено укорими последици, се презюмира, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Необходимо е вредите да са причинени от изпълнителя, при или по повод
извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа или чрез бездействия за изпълнение на
задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на
самата работа, но са пряко свързани с нея (така – ППВС № 9/1966 г.). Не е необходимо да се установяват конкретните лица,
осъществили деянието (така-ППВС№ 7/1959 г. на ВС, т. 7), а само качеството им
на изпълнители на възложена работа. Когато при изпълнение на така възложената
работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила,
отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са
задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление
№ 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на
ВС. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква
работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди
противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има
обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с
извършването на работата лица. Съгласно задължителните за съда тълкувателни
разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите
лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и
служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е
установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
Събраните по делото доказателства
установяват настъпването на всеки един от фактите от състава на чл. 49 от ЗЗД,
вр чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
От
показанията на свидетелката И. се установи, че ищцата се е спънала и паднала в
необезопасено пропадане на тротоарните плочи на левия тротоар на ул. „******“
на кръстовището с ул. „Хайдушка гора“, като от приетата по делото
съдебно-медицинска експертиза се установи, че е налице причинно-следствената
връзка между падането и настъпилите вреди, изразяващи се в счупване на
ладиевидната кост на дясната ръка. От телесната повреда ищцата е претърпяла
неимуществени вреди, представляващи болки и страдания с продължителен и висок
интензитет.
Тротоарната
настилка, находяща се в гр. София, на улица „******“ с кръстовището с улица „Хайдушка
гора“ се поддържа от С.О.. Съгласно чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата,
общинските пътища са публична общинска собственост, като собствеността на
пътищата се разпростира върху всички основни елементи на пътищата по смисъла на
чл. 5, ал. 1 от закона: обхват на пътя, пътни съоръжения и пътни
принадлежности. Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗП "земно платно" е част
от повърхността в обхвата на пътя, върху която са разположени: платното
(платната) за движение; разделителните ивици; банкетите; тротоарите; разделителните и направляващите острови; зелените
площи; крайпътните отводнителни и предпазни окопи; откосите; бермите и другите
конструктивни елементи на пътя.
Съгласно
чл. 3, ал. 1 от ЗДвП, вр. чл. 29, вр. чл. 31 от Закона за пътищата, лицата които
стопанисват пътищата са длъжни да ги поддържат изправни, с необходимата
маркировка и сигнализация за съответния клас път, да организират движението по
тях така, че да осигурят условия за бързо и сигурно придвижване и за опазване
на околната среда от наднормен шум и от замърсяване от моторните превозни
средства. Поддържането на общинските пътища се осъществява от общините. Съгласно
разпоредбата на чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и
поддържането на общинските пътища по смисъла на чл. 8 от ЗП се осъществява от
съответната община, като тротоарът е част от пътя съгласно § 6, т. 6 от ДР на
ЗДвП. Нормата на чл. 167, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП задължава лицата, които
стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират
незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък
срок.
Задължение
за поддръжка на тротоарите като част от обхвата на пътя е вменено на
съответната община и с нормата на чл. 48, т. 2, б. "б. " от
Правилника за прилагане на закона за пътищата, съгласно който организирането на
дейностите по поддържане на пътищата, в частта тротоари, подземните съоръжения,
велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното
озеленяване извън платното (платната) за движение на републиканските пътища в
границите на селата и селищните образувания е за общината.
Цитираните
нормативни текстове уреждат задължение за ответника да осъществява поддръжка на
пътната инфраструктура. Съгласно § 1, т. 14 от ДР на ЗП се касае за дейност по осигуряване
на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през
цялата година. Наличието
на неремонтиран и несигнализиран участък по пътя, по който преминават пешеходци
и който е станал причина за настъпилата злополука, е следствие на противоправно
бездействие на служителите на С.О., във връзка със задълженията им за поддръжка
и ремонт на пътната настилка, включително и на тротоарите, изразяващо се в
нарушение на цитираните по-горе норми, което е основание за ангажиране на гаранционно
- обезпечителната й отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД.
в
качеството ѝ на юридическо лице по смисъла на ЗМСМА. Това е така, тъй
като дейностите по поддръжка и ремонт на поверените ѝ пътища, се
осъществяват от нейни служители или други лица, натоварени за изпълнението им,
които в конкретната хипотеза са бездействали, поради което поведението им е в
пряка причинно - следствена връзка с настъпилото процесно събитие, което се
установява от обсъдените по - горе доказателства.
В
този смисъл настоящата инстанция намира, че е осъществен фактическият състав на чл. 49 от ЗЗД, вр чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, поради което искът е доказан по основание. Въззивникът поддържа, че
отговорността за настъпилите неимуществени вреди вследствие на инцидента следва
да се търси на основание чл. 50 ЗЗД, тъй като вредите са причинени от
състоянието на вещта – разбита настилка, а не от лице, на което е възложено от
собственика извършването на някаква работа. Въззивният съд намира, че
определената от първоинстанционния съд правна квалификация е правилна, поради
следните съображения.
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е за чужди противоправни действия. Тази отговорност възниква
когато има вреди, тези вреди са причинени от лице, на което отговорният по чл.
49 ЗЗД е възложил някаква работа, вредите са причинени при или по повод
изпълнение на работата. Тоест отговорността по чл. 49 ЗЗД е налице винаги
когато вредите са резултат на виновно поведение на лицето на което е възложено
извършването на определена работа. Когато вредата е в резултат на свойства на
самата вещ, а не на действия свързани с нейната правилна експлоатация,
отговорността е по чл. 50 ЗЗД. Тази отговорност се основава главно на
обстоятелството, че техниката на производството изпреварва в някои случаи
техниката на безопасност, в резултат на което е налице производство на вещи,
които крият потенциална опасност от причиняване на вреди при тяхната
експлоатация без обективно да има възможност настъпването им да бъде
предотвратено. В тази връзка обезщетение по чл. 50 ЗЗД се дължи когато вредите
са произлезли от машини, машинни съоръжения инструменти и други вещи, когато те
са предадени от производителя като обезопасени и не съществува техническа
възможност за пълно отстраняване на опасността от вреди.
За
разлика от хипотезата на чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД, при която увреждането трябва да е
в резултат на виновно поведение на дееца - допуснати нарушения на предписани и
общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл. 50 ЗЗД може да
се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без
виновно поведение при ползването й. Когато при ползването на вещта не са
допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, а са произлезли вреди
от вещта, отговорността е по чл. 50 от ЗЗД /вж. постановени по чл. 290 от ГПК
решения № 309 от 4.06.2014 г. по гр. д. № 1354/12 г. на IV г. о., № 367 от
12.05.2010 г. по гр. д. № 1140/09 г. на III г. о., Постановление № 17 от
18.11.1963 г. на Пленума на ВС/. Настоящата инстанция намира, че обстоятелството,
с което е обоснован искът за вреди, и за което са събрани доказателства – пропадане
в необезопасени тротоарни плочи, не е дефект поради свойството на вещта, а
поради неизпълнение на задължението за поддържане на тротоарната настилка от С.О.
в безопасен вид. Виновното поведение на определеното за поддържане юридическо
лице обосновава отговорността по чл. 49, във вр. 45 ЗЗД, тоест отговорността на
ответника произтича от бездействията на служители на въззивника, а не от
обективните качества на вещта във връзка с функционирането на която процесният
инцидент е възникнал. /така решение № 367/12.05.2010 г. по гр.д. № 1140/2009 г.
на III-то ГО на ВКС, решение № 77/19.07.2013 г. по гр.д. №
968/2012 г. на III-то
ГО на ВКС, определение № 6/05.01.2015 г. по гр.д. № 5186/2014 г. на III-то ГО на ВКС/.
С
оглед на така събраните и описани по - горе доказателства, съдът намира, че в
причинна връзка с инцидента ищцата е претърпяла телесна повреда, вследствие на
което за определен период от време е изпитвала силни болки и страдания. Налице
е основание за обезщетение на претърпените неимуществени вреди. По отношение на
техния размер:
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. В т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. са дадени
задължителни за съдилищата указания, според които понятието „справедливост“ по
смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне размера на обезщетението - характерът на
увреждането, начинът на извършването му; претърпените болки и страдания,
причинени неудобства и негативните психически изживявания; периодът на лечение
и възстановяване, както и периодът, през който ищецът е търпял болки и
страдания; прогноза за възстановяване и допълнителното влошаване състоянието на
здравето, осакатявания, загрозявания и др.; общественото му положение; възрастта на пострадалия; социално -
икономическите условия в страната. Причиняването на неимуществени вреди от
деликт, стоящи в пряка и непосредствена причинно - следствена връзка със
съответното противоправно поведение, включително тези, свързани с негативни
емоционално - психологически преживявания, подлежат на пълно и главно доказване
по общия ред.
За
да определи справедливия размер на обезщетението за причинени неимуществени
вреди, настоящият съдебен състав съобрази характера и тежестта на причинените
телесни увреждания на ищцата а именно счупване на ладиевидната кост на дясната
ръка (което се установява както от медицинската експертиза, така и от
свидетелските показания по делото), довело до гипсова имобилизация за период от
45 дена, като възстановяването е продължило за срок от 3 месеца. Въззивният
състав отчита и допълнителните неудобства, които инцидентът е причинил на
пострадалата – невъзможността да спортува и да изпълнява ученическите си
задължения. В мотивите към определяне размера на претърпените неимуществени
вреди в първоинстанционното решение е отчетено наличието на траен белег на носа
на ищцата. От представените по делото медицински документи не се установява
наличието на подобен белег, поради което настоящата инстанция не може да го
отчете като допълнителен фактор. Въпреки липсата на посочения белег обаче
настоящият състав намира, че размерът на присъденото обезщетение не следва да
бъде намаляван, с оглед крехката възраст на пострадалата, интензитета на
болките, които същата е изпитала през първите 10 дена след инцидента, както и
обстоятелството, че същата е имала нужда от чужда помощ с оглед ограничението в
движенията на дясната ръка.
При
определяне на размера на обезщетението следва да се съобрази, че макар към
настоящия момент оздравителният период да е приключил успешно и да липсват
данни за настъпили усложнения, са налице остатъчни болки, тъй като за в бъдеще
при натоварване, промени във времето, пострадалата може да се оплаква от болка
и дискомфорт в мястото на увредата. Болките на ищцата от увреждането, както и
изпитания стрес, са доказани по безспорен начин от събрания по делото
доказателствен материал. Предвид изложеното, с оглед възрастта на ищцата към
момента на увреждането - 10 г., възраст, както и с оглед социално -
икономическите условия на живот в страната към 2019 г., въззивният съд намира,
че сумата от 8 000.00 лв. представлява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за доказаните по делото болки и страдания. При определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд е съобразил
събраните по делото доказателства, като е взел предвид специфичните за
конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на
справедливостта с изключение наличието на траен белег на носа на ищцата.
Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо
обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за
аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
Предвид изложеното, поради съвпадане на
крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
По
разноските:
При
този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК разноски се дължат на въззиваемата
страна в размер на 500.00 лв. – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 от ЗАдв. връзка с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С
оглед цената на иска въззивното решение подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
154151 от 20.07.2020 г., постановено по гр. д. № 31367/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, ** - ти състав в обжалваната му част.
ОСЪЖДА С.О., ЕИК: ******с
адрес: гр. София, ул. „********, представлявана от кмета - Й.Ф., да заплати на
адв. М.Д., ЕГН **********, с адрес за призоваване и съобщения: гр. София, ул. „****вх****Бизнес
център С.К.на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 500.00 лв. (шестстотин лева),
представляваща адвокатско възнаграждение, поради предоставена правна помощ по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. на ищеца В.П.С. в производството пред
Софийски градски съд.
Препис
от решението да се изпрати на страните.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от
получаване на съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.