№ 113
гр. София , 02.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на девети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20201001002508 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производството е образувано по жалба на „Национална електрическа
компания“ЕАД, ЕИК *********, чрез изп.директор П. И. насочена против Решение №
2401/04.12.2018 г., постановено по т.д.№ 3287/2017 г. по описа на Софийски градски съд,
ТО, 3-и състав в частта му, с която предявеният от дружеството жалбоподател иск против
„Тошел-92“ЕООД, ЕИК ********* за заплащане на сумата от 5 462 57371 лв.,
представляваща незаплатена цена „задължения към обществото“, което парично задължение
се е породило от изпълнение на сключен договор по чл.100, ал.4 ЗЕ с № 1330-
6800092/20.12.2013 г. и споразумение за разсрочване от 19.04.2017 г., и се следва за периода
м.08.2016 г. – до 31.10.2017 г., ведно със законната лихва върху това вземане, считано от
05.12.2017 г. до окончателното изплащане на главния дълг, е отхвърлен за разликата над
присъдената сума от 5 410 187,42 лв. до пълния му предявен размер, както и в частта, с
която не са присъдени следващите се за отхвърлената част и претендирани разноски по
делото.
В жалбата се поддържа на първо място недопустимост на обжалваната част от
първоинстанционното решение, като постановена в отклонение на диспозитивното начало в
гражданския процес, т.к. първоинстанционният съд се произнесъл извън определения от
страните спорен предмет и обхвата на търсената от ищеца защита.
1
Последното, предвид че въззивникът-ищец не претендирал заплащане на суми по
фактури от 30.06.2017 г. и 31.07.2016 г., които неправилно вещото лице било включило в
изчисленията си за погасяване на главния дълг с представените по делото платежни
документи.
По тези съображения е поискано обезсилване на обжалваната част от
първоинстанционното решение в частта му, касаеща дължимите главници по посочените
фактури.
Отделно от горното се поддържа неправилност на същото, поради постановяването му
при нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в едностранчива и
превратна преценка на приобщените по делото доказателства, вкл. твърденията на страните
по делото, поради липсата на спор между тях относно дължимостта на главниците по
заявените в обстоятелствената част на исковата молба фактури.
Посоченото процесуално нарушение довело и до необоснованост на обжалвания
съдебен акт.
По подробно изложените доводи в подкрепа на тези оплаквания се иска от настоящата
инстанция да отмени първоинстанционно решение в обжалваната му част и по съществото
на спора уважи предявения иск в пълен размер.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна оспорва наведените в нея доводи и
поддържа правилност на решението на СГС в обжалваната му част.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети състав, като съобрази данните
по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявени при условието на обективно кумулативно съединяване
искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД от „Национална електрическа
компания“ЕАД /“НЕК“ЕАД/ против „Т. – 92“ЕООД.
В обстоятелствената част на исковата молба са въведени твърдения, че страните по
делото са били обвързани от договорно правоотношение, основано на Договор № 1330-
6800092/20.12.2013 г., по който „Тошел – 92“ЕООД, като търговец производител, се
задължило да заплаща на „НЕК“ЕАД, в качеството му обществен доставчик, всички
дължими от неговите крайни клиенти суми за определената от ДКЕВР цена за „задължения
към обществото“.
Страните уговорили детайлно всички свои права и задължения по договора, вкл. срокът
за плащане на дължимата цена и последиците от неизпълнението на договорните
задължения за всяка една от тях.
Твърдяло се е, че ответникът не изпълнил своите задължения по договора за
заплащане на дължимите суми, като главницата на тези задължения възлизала в размер на
3 140 361,91 лв. към 07.04.2017 г. Затова страните сключили споразумение за разсрочване на
дълга на 19.04.2017 г., в което страните уточнили изрично общия му размер – главница и
лихви, до датата на окончателното плащане на задълженията.
Ответникът изпълнил само частично задълженията и по това споразумение, като към
2
датата на подаване на исковата молба изпълнението касаело изцяло задълженията по две
фактури – съответно от 30.06.2016 г. на стойност 164 376,95 лв. и от 31.07.2016 г. – на
стойност 231 726,54 лв. и частично задължението по фактурите от 31.08.2016 г. в размер на
135 248,89 лв. и от 31.03.2017 г., в размер на 53 828,23 лв.
Независимо че неколкократно извънсъдебно „Тошел – 92“ЕООД признало дълга си
към ищеца, същият не го погасил вкл. до предявяване на исковата молба, поради което е
поискано от съда да постанови решение, с което да го осъди да заплати на „НЕК“ЕАД
сумата от 5 462 573,73 лв., представляваща цена на „задължения към обществото“ по
непогасени процесни фактури и като неизпълнение на договорни задължения по договора от
20.12.2013 г. и споразумението от 19.04.2017 г., както и сумата от 154 202,14 лв.,
представляваща обезщетение /неустойка/ за забава за неплащане в срок на претендираната
главница, както и законната лихва върху последната, считано от предявяването на иска до
окончателното изплащане на сумата.
В разменените книжа ответникът не е оспорил фактическите твърдения на ищеца
относно договорната обвързаност на страните по делото от договора от 20.12.2013 г. и
споразумението за разсрочено плащане от 19.04.2017 г. Не е оспорил допустимостта и
частичната основателност на предявения иск за осъждането му да изпълни задължението си,
заедно с обезщетението за забава – т.е. за заплащане на дължимата се сума по договора, като
изрично е посочило по отношение на кои изброени фактури в исковата молба не оспорва
задължението си. Следва да се посочи, че признанието касае и фактурите от 30.06.2016 г. и
31.07.2016 г., за които ищецът поддържа, че задълженията по тях са погасени, чрез плащане.
Оспорило е по размер предявения при условието на обективно кумулативно
съединяване иск за заплащане на отнапред уговореното обезщетение за забава върху
търсеното парично вземане в размер на 154 202,14 лв., предявен за периода 31.08.2016 г. –
05.12.2017 г., с твърдения, че същият не е правилно изчислено, предвид установеното от
чл.14 от обвързващия страните договор.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си по
чл.269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
първоинстанционното решение в обжалваната му част, прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства във връзка с нея, съобразявайки основанията за
неправилност срещу атакуваната част от решението, посочени във въззивната жалба, приема
следното:
Обжалваното решение на СГС в частта, с която е отхвърлен като неоснователен
предявеният иск за заплащане на сумата от 52 386,29 лв., представляваща незаплатена цена
„задължения към обществото“, е валидно и допустимо, като постановено от надлежен
съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и в съответната форма, по
редовно предявен иск.
Несъстоятелни са оплакванията във въззивната жалба, че в обжалваната си част
първоинстанционното решение е недопустимо, т.к. било постановено в отклонение на
диспозитивното начало в гражданския процес.
Със същото СГС не се е произнесъл нито извън определения от страните спорен
предмет, нито извън обхвата на търсената защита.
Спорният предмет е определен от твърденията на ищеца относно наличието на
обстоятелствата, на които основава формулираните от него искания към съда, и те правилно
са субсумирани от първоинстанционния съд под фактическите състави на чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.92, ал. ЗЗД.
Ищецът е твърдял, че е кредитор на ответника по облигационно правоотношение,
основано на договор по реда на чл.100, ал.4 ЗЕ, защото последният не изпълнил
задълженията си за заплащане на договорена цена „задължения към обществото“,
3
определяна от ДКЕВР със съответно решение /не подлежи на договаряне между страните/,
които задължения се определяли въз основа на обобщена месечна справка и издадена въз
основа на нея фактура, а срокът за плащане на последната е определен „до 15 число на
месеца, следващ отчетния период“.
Ищецът е определил и процесния период в исковата си молба, както и цената на двата
иска, като по отношение на втория е твърдял, че изпадането в забава от ответника се
определяло по правилото на чл.14, ал.1 от договора.
Както вече се посочи, ответникът не е оспорил фактическите твърдения на ищеца
касателно неизпълнение на задълженията му за заплащане на дължимата цена по договора
по конкретно посочените в отговора по исковата молба фактури. Същият обаче е оспорил
размера на предявения иск по чл.92 ЗЗД и е поддържал, че дължимото се обезщетение за
забава не е било правилно изчислено по установения от договора начин.
Именно по така въведения спорен предмет се е произнесъл и първоинстанционния съд
с постановеното от него решение, без да излиза извън обхвата на търсената защита.
Това е видно от диспозитива на обжалваното решение, в който ясно е посочено, че
същото касае спорното правоотношение за определения от ищеца в обстоятелствената част
на исковата молба и петитумът на същата период от време – 31.08.2016 г. – 31.10.2017 г.
Съобразно установеното от задължителните мотиви на т.18 от ТР от 4.01.2001 г. на
ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, което не е изгубило значение при действащия ГПК и
предвид идентитетът между текстовете на чл.189, б.“г“ от отменения ГПК и чл.236, ал.1, т.5
от действащия, респ. – чл.189, ал.2 ГПК /отм./ и чл.236, ал.2 ГПК, със сила на пресъдено
нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото, поради което и източника на
силата на пресъдено нещо, който съдържа констатация относно спорното право, е
диспозитивът на съдебното решение. Мотивите към същото не са част него и липсата им не
означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно, т. е. те са
елемент, но не иманентна негова част.
В случая първоинстанционният съд е приел, че е доказано осъществяването на част от
твърдените от ищеца правопораждащи процесното материално право факти и като резултат
от това с диспозитива на постановения от него съдебен акт е уважил предявения иск по
чл.79, ал.1 ЗЗД частично.
В останалата му част е приел, че с оглед оспорването от страна на ответника на
размера на задължението му към ищеца, който размер включва освен главница и
обезщетение за забава, осъществяването на правопораждащите факти не е доказано, и е
отхвърлил иска за тази част.
Изводът си за неустановеност на тези факти съдът е основал на твърденията и
доводите на страните, преценени във връзка с обсъдените писмени доказателства и
заключението на изслушаната в хода на производството съдебно-счетоводна експертиза,
която е била допусната по искане на ответника, но чийто фактически констатации и крайно
заключение не са били оспорени от ищеца.
Следователно – в случая СГС не е формирал крайните си изводи въз основа на
фактически обстоятелства, на които страните и най-вече ищецът не се е позовал, нито на
доказателство, което не е събрано надлежно в хода на производството.
Последното е видно и от изложените мотиви на обжалваното решение, съобразно
4
които съдът е преценявал основателността на предявения иск по чл.79, ал.1 ЗЗД съобразно
твърденията на ищеца за съществуващо в негова полза парично вземане за периода.
Аргумент в подкрепа на гореизложеното е и процесуалното поведение на ищеца-
въззивник, който след изслушване на експертизата, е предприел изменение /чрез
увеличение/ на размера на предявения иск по чл.92 ЗЗД, искането му е било уважено и като
краен резултат искът е бил уважен в пълен размер.
Следва да се акцентира, че по отношение на този иск първоинстанционното решение
не е обжалвано от нито една от страните и е влязло в сила, поради което и оттеглянето на
иска за обезщетение за забава, дължимо по чл.14 от договора, за разликата между
първоначално предявения и уважения размер в настоящата въззивна фаза на производството
по делото, е недопустимо.
Това е така, защото суспензивния ефект на въззивната жалба с оглед съдържанието й в
случая намира проявление само по отношение обжалваната част от решението на СГС –
отхвърлителната такава по предявения иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, поради което и следва, че
само по отношение на нея първоинстанционното решение не е влязло в сила. За тази част от
същото е настъпил и деволутивния ефект на въззивната жалба – т.е. само тази част е
пренесена от първоинстанционния пред въззивния съд и тя е предмет на въззивна проверка.
В останалата му част, вкл. по отношение иска по чл.92 ЗЗД, първоинстанционното решение
е влязло в сила и няма как същият да бъде оттеглен пред въззивния съд.
Разгледани по същество оплакванията за неправилност на първоинстанционното
решение в обжалваната му част настоящата инстанция намира за неоснователни, като за да
достигне до този извод въззивната инстанция съобрази от фактическа и правна страна
следното:
Както вече се изясни, с оглед очертания от оплакванията във въззивната жалба предмет
на настоящето въззивно производство следва, че първоинстанционното решение на СГС е
влязло в сила в частта му, с която въззиваемото дружество е осъдено да заплати на
въззивното такова сумата от 5 410 187,42 лв., представляваща парично задължение -
незаплатената цена „задължения към обществото“, дължима на основание договор по
смисъла на чл.100, ал.4 ЗЕ от 20.12.2013 г. и споразумение за разсрочване от 19.04.2017 г.,
следващо се за периода 31.08.2016 г. – 31.10.2017 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане,
както и в частта, с която въззиваемият е осъден да заплати на въззивника сумата от
154 762,57 лв., представляваща договорна неустойка за забава, уговорена в чл.14 от договора
и начислена върху главния необслужен и просрочен паричен дълг, за периода 31.08.2016 г. –
05.12.2017 г.
Фактът на влизане на съдебно решение в сила в посочената му част предпоставя, че е
формирана сила на пресъдено нещо по отношение на всички елементи, образуващи сложния
фактическия състав на предявения иск по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, а именно: 1/ наличие на
действително и действащо облигационно отношение между страните по делото, основано на
сключен договор № 1330-6800092/20.12.2013 г., а в впоследствие и на сключено
допълнително споразумение от 19.04.2017 г.; 2/ своевременно и точно изпълнение на
задължението на въззивника-обществен доставчик по обвързващия страните договор и
допълнителното споразумение към него; 3/ неизпълнение на задължението на въззиваемия
търговец на задължението му по чл.4, ал.1 от договора за заплащане на обществения
доставчик на определената от ДКЕВР цена за „задължения към обществото“ за периода
м.08.2016 г. – м.10.2017 г. до размер на 5 410 187,42 лв.
Ето защо доводите, наведени в отговора по въззивната жалба за нищожност на
обвързващия страните договор, поради противоречието му със закона, не следва да бъде
обсъждано от настоящата инстанция, като преклудирано.
Правилното разрешаване на поставения пред настоящата инстанция според въпрос
5
относно дължимостта и на сумата от 52 386,29 лв. на основание неизпълнение на
задължението на търговеца по договора за заплащане на уговореното парично задължение
изисква отговор на въпроса дали искът по чл.79, ал.1 ЗЗД е доказан до предявения от
въззивника с исковата молба размер.
Според решаващият състав отговорът на този въпрос е отрицателен.
Това е така, защото съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест
относно подлежащите на установяване факти в производството, в тежест на ищеца-
въззивник е било да установи при условието на пълно и главно доказване размерът на
търсения за присъждане компонент от цената на продадената електрическа енергия,
посочена във всяка една от процесните фактури.
Последното му е било изрично указано и с постановеното от първоинстанционния съд
определение по реда на чл.140 ГПК от 08.06.2018 г., срещу което страната не е възразила и
доводите в обратната насока, развити във въззивната жалба, са правнонесъстоятелни.
Следва да се подчертае в тази връзка, че с оглед ангажираните от страна на ищеца
писмени доказателства още с исковата молба, касаещи както основанието за възникване на
процесното парично вземане, така и неговия размер /договор, доп.споразумение, фактури,
платежни нареждания/, първоинстанционният съд не е дължал указания, че страната не сочи
доказателства относно установяване твърдения от нея факт за размера на предявените
искове, защото такива тя е ангажирала.
Отделен е въпросът, дали анализът на тези доказателства обосновават извод за
основателност на предявения иск, и на него първоинстанционният съд е дал отговор по
съществото на спора, с обжалвания съдебен акт.
Решаващият състав изцяло споделя този отговор, предвид че същият почива на
съвкупна преценка на всички приобщени по делото доказателства, вкл. ангажираните от
въззивната страна и изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, която не е била оспорена
от нито една от страните по дело и за избягване на излишно приповтаряне препраща към
изложените от първоинстанционния съд мотиви по реда на чл.272 ГПК.
За пълнота следва да се подчертае, че няма пречка заключението на изслушаната от
СГС експертиза да бъде изцяло кредитирано, вкл. от настоящата инстанция и по отношение
на частта му, касаеща установяването на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД по размер, съответстващ на
приетия за доказан и от първоинстанционния съд.
Възраженията на въззивника, изтъкнати в о.с.з пред въззивната инстанция, че същото
не държи сметка за отразените в неговото счетоводство записвания по отношение
постъпилите от въззиваемия суми в изпълнение на договорното му задължение не може да
се приеме за състоятелно, предвид че същият не е поставял такава задача на експертизата в
нито един момент от производството пред първоинстанционния съд, независимо от
дадените указания на съда, че носи тежестта да установи предявените от него искове по
размер.
Отделно от това въззивникът-ищец не е формулирал редовно искане тези вписвания да
се ценят от съда като доказателства, нито ги е ангажирал като такива.
Последното препятства както първоинстанционния съд, така и настоящата инстанция
да ги преценява по съществото на спора при условията на чл.182 ГПК, респ. – чл.55 ТЗ.
По изложените съображения решението на СГС в обжалваната му част като правилно,
следва да се потвърди.
Независимото от изхода на спора и т.к. въззиваемата страна не е формулирала искане
за присъждане на сторените от нея разноски през настоящата инстанция.
6
Мотивиран от изложеното, АС София, ТО, пети състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2401/04.12.2018 г., постановено по т.д.№ 3287/2017 г. по
описа на Софийски градски съд, ТО, 3-и състав В ЧАСТТА МУ, С КОЯТО предявеният от
„Национална електрическа компания“ЕАД, ЕИК ********* иск против „Тошел-92“ЕООД,
ЕИК ********* за заплащане на сумата от 5 462 57371 лв., представляваща незаплатена цена
„задължения към обществото“, което парично задължение се е породило от изпълнение на
сключен договор по чл.100, ал.4 ЗЕ с № 1330-6800092/20.12.2013 г. и споразумение за
разсрочване от 19.04.2017 г., и се следва за периода м.08.2016 г. – до 31.10.2017 г., ведно със
законната лихва върху това вземане, считано от 05.12.2017 г. до окончателното изплащане
на главния дълг, Е ОТХВЪРЛЕН за разликата над присъдената сума от 5 410 187,42 лв. до
пълния му предявен размер, както и в частта, с която не са присъдени следващите се за
отхвърлената част и претендирани разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от връчването
му на страните, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7