№ 86
гр. П., 15.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Ани Харизанова
при участието на секретаря Константина Д. Рядкова
като разгледа докладваното от Ани Харизанова Въззивно гражданско дело №
20235200500736 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №1070/09.10.2023г, постановено по гр.д.№3355/2022г по описа на
Районен съд –П. е признато за установено на основание чл.422 от ГПК,че Р. Д. И., ЕГН-
********** от гр. П., ул. „Г.Б.“,бл.133, ет.6,ап.24 дължи на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ***********, седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д-р П.Д.“
№ 25, офис-сгР.а „Л.“, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Д.Б.Б.,
сумата от 36.93лв. /тридесет и шест лева и деветдесет и три стотинки/, представляваща
чистата стойност на кредита по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-
******** от 20.06.2018г. , ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда - 28.07.2022 г., до окончателното изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №
2408/2022 г. по описа на Районен съд - П., като е отхвърлен иска за главница за разликата
над 36.93лв. лв. до предявения размер от 8017.70 лв., както и иска за съществуване на
вземане за договорна лихва в размер на 244.95лв. , дължима за периода от 20.04.2020г. до
11.07.2022г. , както и иска за съществуване на вземане за обезщетение за забава в размер на
589.15 лв. за периода от 21.04.2020 г. до датата на подаване на заявлението в районен съд
/28.07.2022г./. Със същото решение е осъден Р. Д. И. с ЕГН ********** да заплати на
„А.з.с.в.“ЕАД с ЕИК *********** сумата от 4.57лв., сторени от ищеца разноски по ч.гр.д.
№2408/2022г по описа на РС-П. и по гр.д.№3355/2022г по описа на РС-П. на основание
чл.78, ал.1 то ГПК съразмерно с уважената час от исковете. Със същото решение е осъдена
1
„А.з.с.в.“ЕАД с ЕИК *********** да заплати на Р. Д. И. с ЕГН *********** сумата от
1 494лв. сторени от същия разноски в исковото производство.
С определение №2849 от 08.11.2023г, постановено по гр.д.№3355/2022г по описа на
РС-П. в производство по чл.248 от ГПК е оставена без уважение молбата на ищцовото
дружество за изменение на решението в частта за разноските.
От ищеца в първоинстанционното производство „А.з.с.в.“ЕАД с ЕИК *********** е
подадена въззивна жалба срещу отхвърлителната част на решението. В жалбата се сочат
оплаквания, че в тази част решението неправилно, необосновано,незаконосъобразно и
постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон.Поддържа
се, че за да отхвърли претенцията неправилно районният съд бил приел, че процесният
договор за кредит не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК и е приложил
разпоредбата на чл.23 от ЗПК.В процесния договор изрично е посочено, че лихвения
процент е в размер на 14.45%, а годишния процент на разходите е в размер на 17.25%.
Според жалбоподателя разпоредбата на чл.11, т.10 от ЗПК изисква да се посочат не всички
разходи част от ГПК, а допусканията, използвани при изчисляването на ГПР. Под
допускания се има предвид предвижданията за бъдещето, а не в смисъл на разходи като част
от ГПР. Тези допускания са изчерпателно изброени в Директива2008/48 на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити ,а и в точка 3 от
приложение№1 към чл.19, ал.2 от ЗПК и се делят на две групи: Първата група са базови
допускания / чл.19, т.3 и т.4/ от Директивата и т.3, букви“а“ и „б“/ приложение №1/ и
допускания / чл.19,т.5 от директивата и т.3, букви- в,г,д,е,ж,з,и,к,л,м/. Първата група
допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните
допускания касаят усложнените кредити като револвиращ кредит, овърдрафт и договор за
кредит с неопределен срок, чиято дефиниция е дадена в буква „ж“ приложение №1 към
чл.19, ал.2 от ЗПК . В казуса е приложимо първото базово допускане по буква „а“ на
приложение№1, а именно – да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил
сключен и страните ще изпълняват точно задълженията си. Това допускане е предвидено в
процесния договор.Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени
проценти , а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания не
са приложими. Допълнителните допускания също не са приложими в казуса, защото касаят
хипотези на усложнени потребителски кредити, какъвто настоящият не е . Твърди се ,в
жалбата, че чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК не изисква да се посочи в договора математическия
алгоритъм , по който се изчислява ГПР и това е така, тъй като в Европейския съюз и в
България има нормативно предвидени две математически формули за изчисление на ГПР/
т.1 и т.2 от Приложение №1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчисление
на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчисление на
ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули.На следващо
място неправилно районният съд приел, че процесният договор е недействителен поР.и
неспазване на императивните изисквания на чл.10, ал.1 от ЗПК. Според заключението по
изслушаната пред районния съд съдебно-техническа експертиза навсякъде в документа
2
размерът на шрифта е в границите от 11.5 до 11.7pt. Двете големи групи шрифтове ,
използвани за печат на документите са серифни и безсерифни.Многообразието на шрифтове
, използвани в съвременната типография, води до отклоняване от правилото за измерване
големината на шрифта. Софтуерите, използвани масово за изготвяне и оформяне на
документи от типа „Word“ не поддържат шрифт 11.5pt. или 11.7pt. От падащото поле е
възможно да се избере шрифт 11 pt или 12 pt. Полученото разминаване в шрифтовете е
незначително по-малко от 12 и може да се дължи на обработка на документа при
отпечатването му като текстът се подготвя на шрифт с големина 12, който при
отпечатването му се променя почти неосезаемо за стандартния потребител. Според
жалбоподателя видно от сравнителния метод при изготвяне на експертизата чрез
съпоставяне на шрифта на документа с шрифт 12 или 1, че разликата между шрифт 11.5pt.
или 11.7pt. и шрифт 12 е незабележима с просто око. Следва да се отбележи , че в някои
софтуерни продукти няма възможност в момента , в който се форматира текста , да се избере
число, различно от една единица.Поддържа се в жалбата, че процесният договор за кредит с
погасителен план към него видимо не съдържат изписвания с различен по големина шрифт,
който поР.и своя по-малък размер от шрифт 12 да затруднява възприемането на изписаната
информация за елементите на договора. Предоставената информация е на ясен и разбираем
език и няма пасажи от процесния договор с общи условия и погасителен план, които като
елементи от договора да са нечетливи или трудно четливи поР.и изписване с шрифт под 12.
Прави се искане първоинстанционното решение в обжалваната му част да бъде отменено и
вместо него постановено друго по същество на спора, с което исковете да бъдат уважени в
предявените размери. Претендират се разноски за въззивната инстанция. С въззивната жалба
не са направени доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от насрещната страна е подаден писмен отговор ,с
който се оспорва въззивната жалба. Поддържа се, че обжалваното решение е правилно,
законосъобразно и обосновано и като такова следва да бъде потвърдено. Претендират се
разноски за въззивната инстанция.
От ищеца в първоинстанционното производство“Агенция за събиране на
вземания“ЕАД е подадена частна жалба срещу определение
№2849/08.11.2023г.,постановено в производство по чл.248 от ГПК. В частната жалба се
твърди, че в практиката си Върховният административен съд,позовавайки се на мотивите,
изложени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 е приел,
че съдът ,спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да се присъди
само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36,
ал.2 от Закона за адвокатурата- да е обоснован и справедлив.Размерът на адвокатските
възнаграждения следва да е пропорционален на предоставената услуга. Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда определяне на
последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора , без да отчита обема
и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска
услуга,противоречи на чл.36, ал.2 от ЗАдв., тъй като определените съобразно Наредбата
3
възнаграждения не биха могли да са справедливи и обосновани. Според Съда на
Европейския съюз следва да се вземат предвид обективните критерии при определяне на
адвокатските възнаграждения. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските
възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на
адвокатския труд следва да представлява изражение на два критерия – обем и сложност на
извършената работа, както и величината на защитавания интерес. Твърди се , че в т.47 от
решението на СЕС е прието, че националната правна уредба и по- конкретно Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения не съдържа какъвто и да било точен
критерий , който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет
минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при
зачитане на общия интерес.С оглед практиката на СЕС въпросната Наредба може да служи
единствено за ориентир на съдилищата относно механизма за определяне на адвокатските
възнаграждения при различите видове дела с оглед защитаваното в процеса субективно
материално право. Поддържа се, че Наредбата противоречи на правото на Европейския
съюз чл.101 и чл.12 от ДФЕС и чл.47 от ХОПЕС, доколкото е приета от Висшия адвокатски
съвет- орган на сдружението на адвокатите , действащ в частен икономически интерес ,
който е насърчен от държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения,
касаещи правилата на конкуренция в същия сектор , в който развиват дейност членовете на
сдружението на адвокатите и на второ място тези решения императивно обвързват съда в
преценката му какъв е размера на разноските, който подлежи на възстановяване в съдебното
производство, участник в което производство са и членовете на сдружението на адвокатите
като в Наредбата не е предвидена възможност съдът да се отклони от тези правила дори
когато с оглед спецификата на делото справедливостта го налага, какъвто именно е
настоящия случай. Сочи се в частната жалба, че осъществената от юрисконсултите правна
помощ като труд се оценява по различен начин и в по-нисък размер, чиято регламентация е
в Наредбата за заплащане на правната помощ / чл.78, ал.8 от ГПК/. Така съществуват два
паралелни режима на заплащане и оценяване на труда на юристите , което трудно се
оправдава с оглед правилата на свободна конкуренция на вътрешния пазар на ЕС. С
приемането на действащия ГПК е отпаднало правомощието съдът служебно да
осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение. Когато
съдът е сезиран с такова искане , той следва да изложи мотиви относно фактическата и
правна сложност на спора , тоест да съобрази доказателствените факти и доказателства ,
които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси,
което е различно по сложност при всеки отделен случай като пример за по-ниска степен на
сложност е наличие на задължителна практика, разрешаваща основни спорни въпроси.
Признаците за фактическа и правна сложност не са посочени в закона. Законодателят е
предоставил тази преценка на съда с оглед обстоятелствата по делото. Най-общо съдебната
практика приема, че фактическата сложност е налице, когато делото съдържа значителен по
обем фактически материал, многообразие на твърдени от страните правно релевантни факти.
Съответно правната сложност е свързана с точното спазване и правилното прилагане на
материалния и процесуален закон.Твърди се, че по делото е предявен един иск за
4
недължимост на вземания на общо за тях основание, а именно поР.и недействителност на
договора за кредит на специално основание по чл.22 от ЗПК. Прави се искане да се измени
решението в частта за разноските като се намалят присъдените разноски за
първоинстанционното исково производство до размера от 400лв. при съобразяване с
отхвърлената част от иска.
От насрещната страна е подаден отговор на частната жалба, с който се изразява
становище, че същата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.
Поддържа се ,че присъдения адвокатски хонорар е съобразен както с материалния интерес,
така и с обема и сложността на извършената работа.Неправилни били доводите, изложени в
частта жалба, че Наредбата №1 за минималните адвокатски възнаграждения не следва да
бъде съблюдавана. Същата не противоречи на чл.36, ал.2 от ЗА и на правото на Европейския
съюз.
Пред въззивната инстанция дружеството-жалбоподател не изпраща представител.От
същото е постъпило писмено становище, с което се поддържа въззивната жалба.Пред
въззивната инстанция ответникът по жалбата не се явява и не се представлява. От същия,
чрез пълномощника му, е подадено писмено становище, с който се поддържа доводите,
изложени в писмения отговор.
Пазарджишкият окръжен съд като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото
доказателства поотделно и в съвкупност,съобразявайки предметните предели на въззивното
обжалване, при спазване на разпоредбата на чл. 12 и чл.235 от ГПК, прие за установено
следното от фактическа страна.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличие на правен интерес от обжалване , поР.и което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Производството пред районния съд е било образувано по искова молба от „„А.з.с.в.“
ЕАД с ЕИК *********** срещу Р. Д. И. с ЕГН **********, в обстоятелствената част на
която се твърди, че на 20.06.2018г между „БНП П.П.Ф. С.А. клон България“ с ЕИК
********* като кредитор и ответника Р. Д. И. в качеството му на кредитополучател е
сключен договор за потребителски кредит PLUS-********, по силата на който кредиторът
се е задължил да предостави на кредитополучателя заем в размер на 10 000лв.Последният се
задължил да върне сумата по кредите в срок до 20.07.2023г на 60 броя равни месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 293.89лв., съгласно погасителен план, посочен в
договора за кредит. Твърди се, че съгласно Приложение №1 от 11.11.2021г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 11.11.2021г., сключен между „БНП
П.П.Ф. С.А. клон България“ с ЕИК ********* и ищцовото дружество, по силата на което
вземанията , произтичащи от горевизирания договор за потребителски кредит са
прехвърлени на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.За
извършеното прехвърляне на вземанията по договора ответникът е бил уведомен с
изпращане на уведомление на адреса , посочен в договора, а също и чрез връчване на препис
5
от исковата молба и приложенията към нея. Твърди се, че за сумите, дължими по договора за
кредит ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№2408/2022г по описа на РС-П.. Формулирано е искане до районния съд да се приеме за
установено по отношение на ответника, че за ищецът съществува вземане за следните суми:
главница в размер на 8017.70лв., договорна лихва в размер на 244.95лв. за периода от
20.04.2020г до 11.07.2022г , обезщетение за забава в размер на 589.15лв. за периода от
21.04.2020г до датата на подаване на заявлението в съда , ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът Р. И. е подал писмен отговор, с който оспорва
претенциите като неоснователни. Твърди, че за периода от 20.04.2020г до 30.08.2022г е
извършил 14 на брой плащания на обща стойност от 5 432.79лв. Пред районния съд
ответникът е противопоставил възражение, че процесният договор за потребителски кредит
е недействителен, тъй като не е била спазена разпоредбата на чл.10 от ЗПК.
От представените пред първата инстанция писмени доказателства, които не са били
оспорени, се установява, че на 20.06.2018г. между „БНП П.П.Ф. С.А. клон България“ с ЕИК
********* като кредитор и ответника Р. Д. И. като кредитополучател е бил сключен
договор за потребителски кредит PLUS-********, с който страните са уговорили
предоставяне на паричен кредит в размер на 10 000лв. Уговорено е било плащане на такса
ангажимент в размер на 350лв., застрахователна премия в размер на 3360лв. Кредитът е
следвало да бъде върнат на 60 равни месечни погасителни вноски/ до 20.07.2023г./ , всяка
от които в размер на 293.89лв. при обща стойност на плащанията в размер на 17 633.40лв.
Посочен е ГПР в размер на 17.25% и ГЛП в размер на 14.45%.В чл.5 от договора е посочено,
че при просрочване на една или повече месечни вноски, считано от падежната дата на
втората непогасена вноска , вземането на кредитора ставало предсрочно изискуемо в целия
размер , включително всички определени по този договор надбавки , ведно с дължимото
обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, без да е било
необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на предсрочната
изискуемост.
На 11.11.2021г между „БНП П.П.Ф. С.А.“клон България в качеството на продавач
„А.з.с.в.“ЕАД в качеството на купувач е сключен Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания като няма спор, че с Приложение №1 към този рамков договор
вземанията по процесния договор за потребителски кредит PLUS-******** от 20.06.2018г.
са прехвърлени в полза на дружеството-ищец изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви. На 11.11.2021г на адреса на длъжника е
изпратено уведомление за прехвърляне на вземанията по кредита, но същото е върнато с
отбелязване“ непотърсено“.
Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от
ГПК срещу ответника за всички дължими суми по договора за потребителски кредит PLUS-
******** от 20.06.2018г. като по образуваното въз основа на това заявление ч.гр.д.
№2408/2022г по описа на РС-П. е била издадена заповед за изпълнение за следните суми:
6
главица в размер на размер на 8017.70лв., договорна лихва в размер на 244.95лв. за периода
от 20.04.2020г до 11.07.2022г , обезщетение за забава в размер на 589.15лв. за периода от
21.04.2020г до датата на подаване на заявлението в съда , ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата. Заповедта
за изпълнение е надлежно връчена на длъжника и в законовоустановения срок длъжникът е
подал възражение по реда на чл.414 от ГПК. След дадени от заповедния съд указания в
срока по чл.415, ал.4 от ГПК заявителят е предявил специалния положителен установетелен
иск по чл.422, ал.1 от ГПК- предмет на развилото се пред първостепенния съд съдебно
производство,който е допустим, тъй като е предявен от легитимирана страна- заявител в
заповедното производство, след подадено в срок възражение от длъжника. Развилото се
заповедно производство е било с предмет, идентичен с предмета на настоящото исково
производство.
От заключението на изслушаната пред районния съд съдебно – счетоводна
експертиза се установява, че на 21.06.2021г. заемната сума е била преведена от „БНП П.П.Ф.
С.А.“ клон България по сметка на ответника в „Банка ДСК“АД като предадената сума е в
размер на 9650.00лв., тъй като е била приспадната таксата ангажимент в размер на 350лв.
До датата на сключване на договора за цесия /11.11.2021г./ по процесния договор за кредит
са били извършени плащания в общ размер на 6 531.40лв.След обявяване на кредита за
предсрочно изискуем са били направени още 4 вноски в общ размер на 1181.67лв., а
впоследствие още три вноски / на 14.1.2022г, 03.08.2022г и 30.08.2022/ в размер на 1900лв.
или общо по кредита са извършени плащания в размер на 9 613.07лв.
От заключението на изслушаната пред районния съд съдебно-техническа експертиза
се установява след направено изследване на оригинала на процесния договор за
потребителски кредит, че типа на изпълзвания в документа шрифт е серифен,
семейство“Гарамонд“. Навсякъде в документа размерът на шрифта е в границите от 11.5 до
11.7pt.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема
следното:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл.236 от ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното
искане и правото на иск е надлежно упражнено, поР.и което производството и решението са
допустими. Налице са и специалните предпоставки за допустимост за допустимост на иска в
производство по чл.422, ал.1 от ГПК каквото е настоящото
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр. второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част на решението, като служебно
следи за нарушение на императивни материално правни разпоредби, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване/ ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
7
По наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението в
обжалваната част настоящият съдебен състав намира следното:
Правопораждащият факт, от който ищецът в първоинстанционното производство
черпи правата си , е Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 11.11.2021г.
и подписано въз основа на този договор Приложение№1 от същата дата между него в
качеството му на цесионер и „ БНП П.П.Ф. С.А.“ клон България ЕАД в качеството на
цедент.Безспорно е установено, че по силата на сключения договор за цесия ищецът е
придобил процесното вземане по договор за потребителски кредит PLUS-******** от
20.06.2018г„ БНП П.П.Ф. С.А.“ клон България ЕАД като кредитор и ответника Р. И. /
кредитополучател/ като тук е мястото да се посочи, че тези релевантни факти не са били
спорни между страните.
При преценка на съдържанието на договора PLUS-******** от
20.06.2018г.настоящият състав намира, че същият разкрива признаците на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от Закона за потребителския кредит/ЗПК/.
Съгласно визираната правна норма договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същ вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършване на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.По силата на чл.9, ал.3 от
ЗПК ответникът И. има качеството на потребител на финансова услуга по смисъла на
пар.13, т.12 от ЗЗП. Доколкото в случая се касае за защитими интереси на икономически по-
слаби участници в оборота, уреждащият тази материя Закон за потребителския кредит
предвижда редица императивни разпоредби, за спазването на които съдът е задължен да
следи служебно.
Съгласно приложимата разпоредба на чл.22 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания към
формата и съдържанието му, установени в защита на потребителя, а именно изискванията
на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1,т.7-9 от същия закон.Ответникът е
инвокирал довод за недействителност на процесния договор за потребителски кредит,
заявявайки че не е било спазено изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК, касаещо размера на
шрифта.
Според чл.10, пар.1 от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит се изготвя на
хартиен или друг траен носител като всяка от страните получава екземпляр от договора за
кредит. Съгласно втората алинея на същата разпоредба посоченото изискване не засяга
националните правила , отнасящи се до действителността на сключването на договорите за
кредит. Следователно, извън въведеното с директивата изискване за форма“ на хартиен или
друг траен носител“, държавите –членки не са ограничени да поставят допълнителни
8
условия за действителността на договора.В чл.22 пар.1 от същата Директива е разписано, че
доколкото Директивата съдържа хармонизирани разпоредби държавите-членки могат да не
запазят или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива. Дали
постановеното в ЗПК изискване по отношение на големината на шрифта се допуска от
цитираните разпоредби на Директивата се е произнесъл изрично СЕС с определение на съда
от 14.04.2021г.по дело С-535/20/“БНП Парибъл Пърсънъл Файненс“С.А. Париж срещу
Т.Г.М./ като е прието, че чл.10 пар.2 и чл.22 пар.1 от Директивата допускат националната
правна уредба да налага всички елементи на договора за потребителски кредит да бъдат
представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12.
Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК, в сила от 23.07.2014г.и приложима към
процесния договор, разписва договорът за потребителски кредит да се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора се предоставят в еднакъв по вид формат и размер шрифт- не по-малък от 12 в
два екземпляра- по един за всяка от страните по договора. С параграф 2 от ДР на ЗПК е
постановено, че този закон въвежда разпоредбите на директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008г.
Безспорно е установено от изслушаната пред първостепенния съд съдебно-
техническа експертиза, че процесният договор за кредит е съставен на шрифт по-малък от
12., в диапазон 11.5pt. и 11.7pt ,тоест при несъблюдаване на императивното изискване на
чл.10, ал.1 от ЗПК, което води до неговата недействителност на основание чл.22 от ЗПК. Тук
е мястото да се посочи, че настоящият въззивен състав не споделя инвокираното в жалбата
възражение, че разликата между шрифт 11.5pt. или 11.7pt. и шрифт 12 е незабележима с
просто око и поР.и това не би могла да затрудни възприемането на изписаната в текста на
договора информация.Касае се до императивна правна норма, което неподлежи на
разширително тълкуване и субективна преценка, а до стриктно спазване.
Ето защо като законосъобразни следва да се споделят правните изводи на
първоинстанционния съд, че процесния договор за потребителски кредит е недействителен
на основание чл.22 от ЗПК , тъй като не отговаря на изискването на чл. чл.10, ал.1 от ЗПК.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, по определения в приложение №1 начин. Според чл.19, ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита на потребителя, настоящи или
бъдещи/ лихви, други преки и косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора /, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Легалната дефиниция на
понятието „ общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в пар.1 т.1 от ДР на ЗПК и
включва всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси ,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
9
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по- специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато
предоставянето на кредита е резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси .
Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1,т.10
от ЗПК, доколкото е налице посочване на ГПР и общата сума, дължима по
кредита.Годишния процент на разходите/ГПР/ е посочен във фиксиран размер-17.25%, но
липсва конкретизация относно начина, по който е формиран и какво е взето предвид при
формирането му.В процесния договор ГПР е посочен като глобална величина/ абсолютна
стойност/. Не става ясно кои компоненти точно са включени в това стойностно изражение
от 17.25%. Не е ясно как точно фиксираната лихва от 14.45%се съдържа и как е изчислена
по отношение на общия ГПР.В конкретния случай има такса ангажимент от 350 лв.и
застрахователна премия в размер на 3360лв. и не става ясно какво е отношението им към
формиране на ГПР.По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Ето защо съдът
приема, че посочения в договора за заем годишен процент на разходите от 17.25% не
отговаря на действителния такъв.Посочването в договора на по-нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация и следва да се оцени като нелоялна, заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.6, пар.1 от Директива2005/29/ЕО за нелоялни
търговски практики, която подвежда потребителя относно спазване на забраната на чл.19,
ал.4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключване
на договора.Целта на нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна,точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. ПоР.и това в договора не е достатъчно само цифровото посочване какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формирането на ГПР.Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено в чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК годишния процент на разходите.
Необходимостта на изискването за съдържанието на ГПР е обоснована в
съображение 19 и 43 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008г относно договорите за потребителски кредит и за отмяна на директива
87/102/ЕО на Съвета /ОВ L133/66 от 22.май 2008г./. Според Директивата потребителят
трябва да разполага с възможността да вземе своите решения при пълно знание за фактите,
след като е получил адекватна информация относно условията и стойността на кредита и
относно задълженията си, преди да бъде сключен договора за кредит. Тази информация
10
следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим по кредита и
определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.С оглед да се насърчи установяването и
функционирането на вътрешния пазар и да се гарантира висока степен на защита на
потребителите навсякъде в Общността, е необходимо да се гарантира сравнимост на
информацията, отнасяща се до годишния процент на разходите навсякъде в общността.
От изложеното се извлича извод, че целта на Директивата е посредством посочване
на ГПР на потребителите да бъде предоставена ясна и точна информация за цената на
кредита, за да могат да сравнят отделните предложения и да направят информиран избор.
Посочената цел очевидно не може да бъде постигната в случаите, в които в договора за
кредит е посочен ГПР по-малък от действителния такъв, с което/както бе посочено по-горе
в настоящото изложение/ потребителят е въведен в заблуждение относно реалната цена на
кредита. При това положение и доколкото ГПР е съществен реквизит от съдържанието на
договора за потребителски кредит и е особено важен за интересите на
потребителите,неправилното му посочване съставлява основание за недействителност на
целия договор съгласно чл.22, във вр.с чл.11, т.10 от ЗПК , тъй като на практика на
потребителя не му е била предоставена необходимата му информация.
Тук е мястото да се посочи,че нормата на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК , която
възпроизвежда текста на чл.10/2/ на Директива 2008/48/ЕО следва да бъде приета за
нарушена поР.и некоректност на данните, които са посочени, а не поР.и непосочени
допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са изрично
разписани в нормата. На тази плоскост са и съжденията на районния съд, за да обоснове
извода си, че процесният договор за кредит не е съобразен с императивната норма на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, които правни аргументи напълно се споделят от настоящата инстанция.
Ето защо неоснователни са пространните доводи, инвокирани във въззивната жалба
,касаещи видовете допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК начин.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че обвързваща сила за въззивния
съд имат само тълкувателните решения и практиката на ВКС / чл.280, ал.1 от ГПК/. Ето
защо цитираната във въззивната жалба практика на различни Окръжни съдилища не просто
няма задължителна сила, а е и неотносима, тъй като в сочените съдебни актове е прието, че
в общите условия на договорите ясно и изчерпателно били посочени компонентите,
включени при определяне на ГПР, какъвто очевидно не е настоящия случай.
Предвид изложеното настоящият въззивен състав приема, че поР.и неспазване на
изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК процесният договор за потребителски
кредит е недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПК. Последиците от тази
недействителност са уредени в чл.23 от ЗПК , според която норма, когато договорът за
потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита.
Безспорно е установено в хода на съдебното дирене от изслушаната пред районния
съд съдебно-счетоводна експертиза, че по въпросния договор за кредит реално усвоената от
11
Р. И. сума е в размер на 9 650 лв./ след като от отпуснатия кредит от 10 000лв. е била
приспадната такса ангажимент от 350 лв/. Сумата от 9650лв. дефакто е чистата сума,
подлежаща на връщане. Извършените от ответника плащания по този договор са в общ
размер на 9613.07лв., поР.и което дължимия остатък от главницата е в размер на 36.93лв,
респективно до този размер искът за дължимост на главницата е основателен, ведно със
даконната лихва върху тази сума, считано от дата на подаване на заявлението в съда
28.07.2022г до окончателното изплащане, като за разликата от 36.93лв. до претендираната
главница от 8017.70лв. искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Останалите
претенции за договорна лихва в размер на 244.95лв. за периода от 20.04.2020г до 11.07.2022г
и за обезщетение за забава в размер на 589.15лв. за периода от 21.04.2020г до 28.07.2022г/
датата на подаване на заявлението в съда / се явяват неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
При положение ,че фактическите и правни изводи на въззивната инстанция съвпадат
с тези на райониия съд, на основание чл.271 ал.1 от ГПК решението на районния съд в
обжалваната му част като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По частната жалба съдът намира следното:
Частната жалба е подадена в срок от легитимирана страна- ищец в
първоинстанционното производство и срещу подлежащ на самостоятелно обжалване
съдебен акт- определение, постановено в производство по чл.248 от ГПК, поР.и което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С обжалваното определение №2849 от 08.11.2023г.,постановено по гр.д.№3355/2022г
по описа на Районен съд-П., съдът е оставил без уважение молбата, подадена от ищцовото
дружество „А.з.с.в.“ЕАД с ЕИК *********** за изменение на първоинстанционното
решение в частта относно разноските. За да постанови този резултат и за да не ревизира
произнасянето си досежно отговорността за разноски по делото, пред изхода на спора ,
районният съд е изложил съображения, че съгласно приложимата норма на чл.7, ал.2,т.2 от
Наредба №1 от 2004г за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
минималният размер на адвокатско възнаграждение в конкретния случай възлиза на сумата
от 1 185.18лв., поР.и което заплатеното възнаграждение от 1200лв. се доближава до този
минимум и с оглед фактическата и правна сложност на делото не е следвало да бъде
редуциран до минимума по горната наредбата. Тъждествени са били и съображенията на
първостепенния съд, залегнали в мотивите на решението му,при обсъждане на наведеното
от ищцовата страна възражението по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на другата страна. Тук е мястото да се посочи, че жалбоподателят –ищец
както в исковата молба, така и във въззивната жалба е поискал адвокатското
възнаграждение да бъде намалено до установения в наредбата минимален размер. Едва с
молбата по чл.248 от ГПК, депозирана пред районния съд позовайки се практика на СЕС,
жалбоподателят навежда доводи, че съдът не е обвързан с минималните размери на
адвокатските възнаграждение като наредба №1 от 09.07.20004г. не следва да намира
приложение, тъй като би се стигнало до накърняване изискването за справедлив процес,
12
утвърдено в чл.6 от ЕКПЧ и поР.и това ,че тази наредба противоречи на правото на
Европейския съюз- чл.101 и чл.102 от ДФЕС и чл.47 от ХОПЕС доколкото е приета от висш
адвокатски съвет-орган на сдружението на адвокатите , действащ в случая в частен интерес,
който е насърчен от държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения,
касаещи правилата на конкуренция в същия сектор , в който развиват дейност членовете на
сдружението на адвокатите и и доколкото в самата наредба не е предвидена възможност
съдът да може да се отклони от тези правила дори, когато с оглед спецификата на делото
справедливостта го налага. Тези доводи са доразвити и в частната жалба, с която е сезирана
настоящата инстанция. Районният съд не е взел никакво отношение по горните доводи в
инициираното пред него производство по чл.248 от ГПК.
Според най- новата практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в
Решение от 25 януари 2024г по дело С-438/2022г по преюдициално запитвате, отправено от
Софийски районен съд, е прието, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3
ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с националната правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че националната уредба ,
съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния , определен с наредбата, приета от
съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна съдът
няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния ,
трябва да се счита за ограничение на конкуренцията“ с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не
е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да
откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски,
включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на съда на Европейския съюз по
преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от
ГПК
Съгласно определение №50015/16.02.2024г по т.д.№1908/2022г на ВКС, първо т.о.
докладчик съдия Тотка Калчева посочените в Наредба №1/2004г минимални размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на
възнагражденията, но без да са обвързващи за съда .Тези размери както и приетите за
подобни случаи възнаграждения в Наредбата за заплащане на правната помощ подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги , кат от значение следва да са :
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
фактическата и правна сложност на делото/ същия смисъл е и определение
№343/15.02.2024г по т.д.№1990/2023г по описа на ВКС второ т.о докладчик съдия
Костадинка Недкова
Предвид изложеното следва на първо място настоящият съдебен състав да направи
13
преценка дали нормата на чл.36 от ЗАдв., която препраща към Наредба №1/2004г и
задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в нея е съответна на правото на Европейския съюз като тази преценка следва
да бъде пречупена през призмата на конкретния случай – осъществената адвокатска защита
по настоящото дело като следва да се посочи, че горевизираното решение на
СЕС,включително и предходно Решение от 23.11.2017г по съединени дела С-427/26 и С-
428/2016г.не задължават националния съд винаги и при всякакви обстоятелства в случай на
направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да го намалява,
слизайки под минималния размер по наредба №1/2004г за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а само указват ,че националният съд не е обвързан от
ограничението, предвидено в чл.78, ал.5 от ГПК във вр. с чл.36 от ЗАдв. Съдът обаче не е и
не може да бъде лишен от правото да извърши собствена преценка както на фактическата и
правна сложност на делото, така и на действията, свързани с процесуалната защита на
страните, за да определи размера на дължимото адвокатско възнаграждение./ в тази насока е
и цитираната по-горе практика на ВКС/
Районният съд е извършил такава преценка и е стигнал до извода, че направеното
възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение е неоснователно.
Този извод непълно се споделя и от настоящата инстанция. Преценявайки от една страна
фактическата и правна сложност на делото и от друга- извършените от пълномощника на
ответника в първата инстанция пълноценни и ефективни процесуални действия по защита-
активното му участие в три проведени по делото открити съдебни заседания, направени
доказателствени искания, депозиране на писмени бележки по съществото на спора, следва
да се приеме, че заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв. е адекватно и
съответно като цена на вида и обема на предоставената адвокатска услуга, поР.и което не
се налага редукция му нито до минималния размер съгласно наредбата нито под този
минимум.За пълнота на изложението следва да се посочи, че размерът заплатено адвокатско
възнаграждение надвишава минималния законовоустановен размер само с 14.82 лв., която
разлика е пренебрежимо малка.Ето защо частната жалба се явява не основателна и като
такава следва да се остави без уважение а обжалваното определение по чл.248 от ГПК като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По разноските:Предвид изхода на делото ответникът по жалбата има право на
разноски за настоящата инстанция. Същият е направил такива в размер на 1200 лв.,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Съобразявайки от една страна
визираната по-горе практика на СЕС и ВКС , а от друга – конкретния обем от извършена
процесуална дейност от пълномощника на ответника пред въззивния съд, която се изчерпва
единствено с подаване на отговор на въззивната жалба и предвид поддържаното от
жалбоподателя възражение за прекомерност на разноските настоящият съдебен състав
счита, че претендирания размер от 1200лв. е прекомерен и непропорционален на
извършената работа. Съответно на предоставената адвокатска услуга е възнаграждение в
размер на 600лв.Ето защо следва да бъде осъден жалбоподателя да заплати на ответника по
14
жалбата сумата от 600лв. разноски за въззивното производство.
Така мотивиран Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1070 от 09.10.2023г., постановено по гр.д.
№3355/2022г по описа на Районен съд-П., в обжалваната му част, с която са отхвърлени
предявените от „А.з.с.в.“ЕАД с ЕИК *********** със седалище и адрес на управление гР.
С., бул.“Д-р П.Д.“№25 офис –сгР.а Л. , ет.2 офис 4 срещу Р. Д. И. с ЕГН ********** от гР.
П., ул.“Г.Б.“№133, ет.6, ап.24 установителни искове за главница за разликата над 36.93лв. до
предявения размер от 8017.70лв, за договорна лихва в размер на 244.95лв. дължима за
периода от 20.04.2020г. до 11.07.2022г. и за обезщетение за забава в размер на 589.15лв. за
периода от 21.04.2020г до датата на подаване на заявлението в съда/ 28.07.2022г./
ПОТВЪРЖДАВА определение №2849 от 08.11.2023г, постановено по гр.д.
№3355/2022г по описа на Районен съд –П., с което е оставена без уважение молбата на
„А.з.с.в.“ЕАД с ЕИК *********** , с която е поискано изменение на решение
№1070/09.10.2023г в частта за разноските.
ОСЪЖДА „А.з.с.в.“ЕАД с ЕИК *********** със седалище и адрес на управление гР.
С., бул.“Д-р П.Д.“№25 офис –сгР.а Л. , ет.2 офис 4 да заплати на Р. Д. И. с ЕГН **********
от гР. П., ул.“Г.Б.“№133, ет.6, ап.24 сумата от 600лв. разноски за въззивната инстанция.
Решението, включително и в частта, в която има характер на определение, подлежи
на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15