Р Е Ш Е
Н И Е
№ 150
гр. Несебър, 20.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска
колегия, шести състав в публично заседание на двадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: В.С.
при участието на секретаря А.Г., като разгледа гр. д. № 474 по описа на Районен съд Несебър за 2020г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 18, ал. 4 вр. чл. 15 от Закона за защита от
домашно насилие.
Образувано е по молба с правно основание чл. 8, ал. 1 ЗЗДН вр. чл. 18, ал.
1 ЗЗДН, подадена от А.И. K., в която са изложени твърдения за извършен спрямо
нея акт на домашно насилие на 27.06.2020г. от лицето, с което живяла на семейни
начала до преди 7 месеца – В.В.С.. Молителката излага, че със С. имат общо
дете, но преди 7 месеца се разделили. Сочи, че на 27.06.2020г. той бил допуснат
в дома й в с. Р., но започнал да я обижда и заплашва, а впоследствие й нанесъл
и удари. Излага, че се е снабдила със съдебномедицинско удостоверение за
получените травми. Навежда се, че в хода на процеса твърденията на молителката
са доказани. Извършва се анализ на събраните доказателства, вкл. свидетелските
показания на майката на молителката. Акцентира се върху разпоредбата на чл. 13,
ал. 3 от ЗЗДН. Сочи се, че спрямо ответника е образуван и ДП за причиняване на
телесна повреда. От съда се иска да уважи молбата и да наложи посочените в нея
мерки. Претендират се разноски.
Ответникът В.В.С., чрез процесуалния си
представител, заема становище за неоснователност на молбата. Акцентира върху
обстоятелството, че основателност на искането не може да се докаже само с
декларацията по чл. 9 от ЗЗДН, тъй като са налице други доказателства, които
оборват посоченото в нея. Излага се, че са налице свидетелски показания, които
сочат на едно нормално и приятелско отношение между страните по делото в
процесната вечер. Обръща се внимание, че молителката е регистрирана като
безработна от 27.04.2020г., което е в противоречие с нейни твърдения в молбата
и декларацията. Сочи се, че показанията на майката на молителката не следва да
се кредитират, тъй като е заинтересована от изхода на делото. Навежда се, че
молителката се е насочила към снабдяване със съдебномедицинско удостоверение
едва на 29.06.2020г., а е сигнализирала полицията едва в късния следобед на
27.06.2020г. Обръща се внимание, че дори и твърденията на молителката да са
верни, то става въпрос за престъпление, което обаче не се преследва по реда на
ЗЗДН. От съда се иска да отхвърли молбата за домашно насилие. Претендират се
разноски.
По делото се установява следната фактическа обстановка:
Между страните не е спорно, а и от удостоверение за ржадане на А.В.С. се
установява, че молителката и ответникът имат общо дете, родено от съвместно
съжителство между тях. От показанията на св. K. и от частично от показанията на
св. Д.се установява, че те живели на семейни начала от около 2005г., като през
2006г. се родило детето А.С.. Двамата първоначално живели в гр. Каблешково при
родителите на K., като впоследствие живели заедно в с. Р., ул. „М.” № **, където молителката притежава собственост (видно от нотариален
акт за дарение на идеални части от недвижим имот от 04.03.2020г.). Преди около
7-8 месеца двамата се разделили и ответникът се преместил да живее при своите
родители. Преди десет години между тях имало инцидент, който обаче не бил
отнесен до компетентните органи.
Въпреки, че се разделили, двамата поддържали нормални отношения, като
празнували определени поводи заедно (нова година, рожден ден на С.). На
26.06.2020г. вечерта молителите отново били заедно и посетили заведение „Мусай”
в гр. Несебър. Впоследствие се насочили към заведението „Братя Сърбови” в с. Р.,
където били със свои приятели, вкл. св. Д.. Там отношенията им протекли
нормално, като и двамата употребявали алкохол. Първа заведението напуснала K.,
а впоследствие (30-40 минути след нея) си отишъл и С.. Около 02:00 часа на
27.06.2020г. молителката решила да отиде до магазина, когато С. й се обадил по
телефона. Разбрал, че е в центъра на с. Р. и отишъл да я прибере вкъщи. Той я
закарал до дома й и влязъл да си поговорят. Поведението му обаче станало
агресивно, като започнал да нарича молителката с думите „боклук”, „проста” и я
заплашвал, че „ще я остави без работа”, „ще й вземе колата или ще я потроши”.
Говорил й, че тя е неговото хоби, че ще я „занули”, ще сложи хикс на живота й. След
това започнал да я удря с ръце, като й нанесъл удари зад врата, таза, стискал я
за гърлото и челюстта, ударил в я корема. Нанесъл й удар с юмрук в областта на
лицето. Вследствие на ударите K. претърпяла кръвонасядане на лявото око, което
продължило под долния клепач. В горната дясна предмишница се установило
кръгловато синкаво кръвонасядане с диаметър около 2,5 см. За тези травми на K.
било издадено съдебномедицинско удостоверение № 128/2020г., в което се
посочило, че е възможно да са получени по време и по начин, описани от нея – удари
с шамари и юмруци и опити да бъде душена. Като видял, че окото на молителката
се подува С. преустановил ударите и я заплашил, че й е враг номер едно. Около
08:00 часа на същия ден продължил да й звъни, като й държал сметка защо не е на
работа и й заявил, че все така ще почива. Около 16:30 часа на същия ден
молителката подала сигнал в РУ Несебър.
Видно от служебна бележка от агенция по заетостта, молителката е
регистрирана като безработна от 27.04.2020г.
Съдът намира, че описаната по-горе фактическа обстановка се установява от
събраните по делото доказателства. На първо място следва да се има предвид, че
съгласно чл. 13, ал. 2, т. 3 ЗЗДН декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН
представлява доказателствено средство за нуждите на настоящия процес. Доказателствената
стойност на декларацията е от съществено значение в случаите когато се твърди,
че актът на домашно насилие е осъществен в присъствието единствено на страните
по делото. В тези случаи обективно друго преки доказателства на насилието няма
как да съществуват и същото следва да се изведе от косвени доказателства и от
посоченото в декларацията. Настоящият съдебен състав намира, че случаят е точно
такъв, като твърденията на молителката са, че описаните от нея действия на В.С.,
са осъществени единствено в нейно присъствие, в обитаваното от нея жилище, без
наличието на други свидетели. Впрочем при изложението на фактическите си
твърдения за случая С. не отрича, че на въпросната вечер само двамата са се
намирали в жилището в с. Р.. Не отрича още, че между двамата е възникнал спор,
който е прераснал и във физически сблъсък. Т.е. наличието на физически сблъсък
между двамата се потвърждава и от ответника, като неговите твърдения единствено
описват по-различен механизъм на този сблъсък. При тези данни декларацията
следва да се цени като съществено доказателство по аргумент от посочените вече
законови текстове. Косвените доказателства по делото потвърждават изнесеното в
декларацията. В тази връзка в показанията си св. K. (майка на молителката)
потвърждава изложените в молбата и декларацията факти и обстоятелства. Както
посочва тази свидетелка пред нея молителката е изнесла същата версия като
изложената в молбата. Вярно е, че става въпрос за майка на страна по делото,
която е заинтересована от изхода му по смисъла на чл. 172 от ГПК, но съдът
намира за логично след подобен инцидент пострадалото лице да се обърне към
майка си, поради което именно тя е надлежен свидетел за събитията след
инцидента. Както се посочи – показанията на свидетелката са единствено косвено
доказателство за процеса, но чрез тях се затвърждава посоченото в декларацията.
Следва да се обърне внимание, че и с показанията на св. Д.не се установяват
факти и обстоятелства, които да оборват посоченото в декларацията. Вярно е, че
по-рано през същата вечер молителката и ответникът са били заедно и са
поддържали нормални отношения, но това по никакъв начин не установява, че около
02:00 часа отношенията между тях не са ескалирали. Както се посочи и
фактическите твърдения на ответника потвърждават изнесеното в декларацията в
отделни нейни части. Съдът намира за недоказани твърденията му, че единствено
бутнал молителката и вследствие на това тя се ударила в дистанционно или
телефон. Както се установява описаният от нея в декларацията механизъм на
получените удари се потвърждава напълно и от приетото по делото
съдебномедицинско удостоверение. Липсват доказателства, които да затвърждават
механизма, посочен от ответника. Нещо повече – дори и при описания от него
механизъм отново са налице травми, получени от молителката, които са причинени
от поведение на ответника. Съдът намира, че изложеното в декларацията не се
разколебава от представените писмени доказателства относно трудовата заетост на
молителката. Молителката твърди, че ответникът я заплашвал, че ще „я остави без работа”. Става въпрос за негови думи, за които не е
задължително да отговарят на фактическата действителност. Освен това в
декларацията и молбата е посочено, че на 27.06.2020г. молителката не е била на
работа. Издаването на съдебномедицинско удостоверение от 29.06.2020г. също не
разколебава изложените от молителката факти и обстоятелства, тъй като е
общоизвестно, че 27.06.2020г. е бил почивен ден – събота, а първият работен ден
е бил 29.06.2020г. Т.е. молителката се е обърнала към компетентните медицински
лица в първия възможен момент след получаване на травмите.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
На първо място съдът намира подадената молба за процесуално допустима. В
молбата се твърди, че е извършено домашно насилие на 27.06.2020г. Т.е. молбата
е подадена в предвидения за това едномесечен срок по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗЗДН и от оправомощено да я подава лице – по смисъла на чл. 8, т. 1 ЗЗДН.
Защита по ЗЗДН може да търси всеки, който е пострадал от акт на домашно
насилие, осъществен спрямо него от лицата, изчерпателно посочени в чл. 3 ЗЗДН.
По делото са налице доказателства, че А. K. и В.С. са родители на общо дете.
Ето защо по отношение на молителката ответникът е лице по смисъла на чл. 3, т. 3 ЗЗДН. Освен това са събрани данни, че двамата са били в съпружеско фактическо
съжителство (чл. 3, т. 2 ЗЗДН).
Това изисква да се изследва въпросът дали В.С. е осъществил спрямо А. K. акт
на домашно насилие, в някоя от проявните му форми по чл. 2 ЗЗДН. Ето защо съдът
следва да прецени дали наведените в молбата фактически твърдения за наличието
на определено човешко поведение, след провеждане на съответното доказване,
обективират или не акт на домашно насилие, който да е осъществен в едномесечния
преклузивен срок по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН. С оглед изложените по делото фактически
твърдения съдът намира, че претендираните дати на извършване на домашно насилие
попада в месечния срок по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН.
Както се установи от фактическа страна по делото на 27.06.2020г. ответникът наричал молителката с думите „боклук”, „проста”,
заплашвал я, че „ще я остави без работа”, „ще й вземе колата или ще я потроши”.
Говорил й, че тя е неговото хоби, че ще я „занули”, ще сложи хикс на живота й,
нанесъл и удари с ръце - зад врата, таза, стискал я за гърлото и челюстта,
ударил я в корема, нанесъл й удар с юмрук в областта на лицето. Заплашил я, че
й е враг номер едно. При анализ на разпоредбата на чл. 2
от ЗЗДН се налага изводът, че със закона се дава защита срещу всяко агресивно
поведение, което е насочено към накърняване на лично или имуществено благо на
пострадалия. С действията си В.С. безспорно е извършил актове на психическо и
физическо насилие спрямо А. K., тъй като е нанесъл множество обиди и заплахи
спрямо личността й, като й нанесъл и удари, с които и причинил травми, подробно
описани по-горе. Установените по делото факти сочат на интензивно психичеко и
физическо насилие, осъществено от В.С. спрямо молителката. Те са достатъчни, за
да може срещу ответника да бъдат предприети мерки за защита от домашно насилие.
На първо място съдът счита, че спрямо лицето следва да бъде приложена мярката
по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН. Това е така, тъй като по делото е установено
домашно насилие, поради което на първо място извършителят следва да бъде
задължен да се въздържа от такова. Същевременно глобата по чл. 5, ал. 4 ЗЗДН е
задължителна при установяване на извършено домашно насилие от страна на
молителя, поради което следва да му бъде наложена такава в минимален размер от
200 лв. По делото няма данни до момента на В.С. да са налагани мерки по ЗЗДН.
Т.е. констатираният в настоящото производство акт на извършено от него домашно
насилие е първи и поради тази причина глоба в минимален размер ще е достатъчна
за постигане целите на ЗЗДН.
Съдът счита за подходящи и адекватни на изложените в молбата фактическите
твърдения мярката за защита по чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН – забрана на извършителя да приближава пострадалото лице, жилището, местоработата и местата за социални контакти и
отдих на пострадалото лице. Това е така, тъй като събраните
по делото данни категорично са в насока, че са налице конфликтни отношения
между страните, като на 27.06.2020г. е осъществен интензивен акт на домашно
насилие от ответника спрямо молителката. При
индивудализиране на тази мярка съдът намира, че следва да бъде наложена за срок
от шест месеца с оглед обстоятелството, че до момента спрямо В.С. не са налагани мерки по ЗЗДН. От друга страна насилието е прераснало и във
физическо, поради което мярката не може да бъде взета за минимален срок. При
тези данни съдът счита, че с определяне на срок от шест месеца (между
минималния и средния) правата на пострадалото лице ще бъдат защитени в
най-пълна степен, като по този начин ще се даде възможност на извършителя на
домашно насили да преосмисли поведението си, което да направи възможно бъдещо разбирателство
между страните – напълно необходимо с оглед обстоятелството, че са родители на
малолетно дете. Съдът намира, че целите на ЗЗДН могат да бъдат постигнати и с
определяне на закрила за посочения срок, предвиден в чл. 5, ал. 2 ЗЗДН.
Съдът намира, че в случая не могат да бъдат наложени мерките по чл. 5, ал.
1, т. 2, т. 4, т. 5 и т. 6 ЗЗДН. Страните не живеят заедно, поради което
мярката по чл. 5, ал. 1, т. 2 от ЗЗДН е неприложима. Мярката по чл. 5, ал. 1,
т. 4 ЗЗДН също е неприложима, тъй като на съда е служебно известно, че между
страните е висящ съдебен спор по чл. 127 СК (арг. от чл. 5, ал. 3 от ЗЗДН). Неподходящи
за настоящия случай са и останалите цитирани по-горе мерки. По делото за
момента не се установяват специализирани нужди на извършителя на домашно
насилие, които да водят необходимост от посещаване на програмите по чл. 5, ал.
1, т. 5 ЗЗДН. Към момента извършваните от него актове на домашно насилие не се
характеризират с такава системност, която да предполага нужда от специализирана
помощ в тази насока (показанията на св. K. са в насока, че освен насилието от
27.06.2020г. друг такъв акт е извършван преди 10 години).
С оглед изложеното съдът намира, че молбата за защита от домашно насилие е
основателна и на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДН на В.С. следва да бъдат наложени посочените по-горе мерки, както
и да му се наложи глоба в размер на 200 лв. по смисъла на чл. 5, ал. 4 ЗЗДН.
При този изход на спора и на основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН В.С. следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд
Несебър държавна такса в размер на 25 лв.
При този изход на спора в полза на молителката следва да се присъдят
направените от нея разноски – платено адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН въз основа на решението следва да бъде
издадена и заповед за защита.
Обстоятелството, че извършеното от В.С. е престъпление от общ характер не
означава, че производството по ЗЗДН е неприложимо – арг. от 1, ал. 2 от ЗЗДН,
споерд който отговорността по този закон не изключва гражданската,
административнонаказателната и наказателната отговорност на извършителя. В
подобна насока и съдебната практика – Решение № 40 от 28.02.2017г. по н.д. № 41/2017г. по описа на III н. о. на ВКС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ЗАДЪЛЖАВА В.В.С., ЕГН **********, да се
въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на А.И. K., ЕГН **********.
ЗАБРАНЯВА на В.В.С., ЕГН **********, да приближава на по-малко от 100 метра: А.И. K.,
ЕГН **********, обитаваното от нея жилище в. Р., ул. „М.” № **, местоработата
й, местата й за социални контакти и отдих, ЗА СРОК ОТ ШЕСТ МЕСЕЦА.
НАЛАГА на основание чл. 5, ал.
4 ЗЗДН на В.В.С., ЕГН **********, глоба в размер на 200 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН В.В.С., ЕГН **********,
да заплати по сметка на Районен съд гр. Несебър сумата от 25 лв.,
представляваща държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК В.В.С., ЕГН **********,
да заплати на А.И. K., ЕГН **********, сумата от 300 лв., представляваща
направени по делото разноски – платено възнаграждение за един адвокат.
Да се издаде заповед за защита на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, която да съдържа предупреждението за последиците от неизпълнението й по
чл. 21, ал. 3 ЗЗДН.
Препис от решението и заповедта за защита да се връчат на
страните, както и на РУ на МВР Несебър.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд гр. Бургас в 7-дневен срок от
връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: