Решение по дело №7216/2021 на Районен съд - Пловдив

Мотиви към решение от 26.11.2021г. постановено по АНД № 7216/
2021г. по описа на Районен съд- Пловдив, Наказателно отделение, 24
наказателен състав
Районна прокуратура- Пловдив е внесла с мотивирано постановление,
предложение обвиняемият С.М.Д., да бъде освободен от наказателна
отговорност, като му се наложи административно наказание по чл.78а от НК
за това, че на 17.08.2020г., в гр.Пловдив, в Сектор „Пътна полиция" при ОД
МВР-Пловдив, пред служител на Сектор „Пътна полиция" при ОД МВР-
Пловдив, е потвърдил неистина в писмена декларация, която по силата на
закон, а именно: чл. 151, ал.5 от Закона за движение по пътищата и чл.13 т.6
от Наредба №1-157 от 01.10.2002г. на МВР за условията и реда за издаване на
свидетелство за управление на МПС, отчета на водачите и тяхната
дисциплина, се дава пред орган на властта - Началника на Сектор „Пътна
полиция" при ОД МВР-Пловдив, за удостоверяване истинността на някои
обстоятелства, в която е декларирал, че обичайното му пребиваване е в
Република България, а не в друга държава - членка на Европейския съюз -
престъпление по чл. 313 ал.1 от НК.
Производството пред първата инстанция е протекло по реда на
диференцираната процедура, предвидена в глава 28 от НПК.
В открито съдебно заседание, в хода на съдебните прения,
представителят на Районна прокуратура- Пловдив, поддръжа повдигнатото
обвинение и моли обвиняемият да бъде признат за виновен и освободен от
наказателна отговорност за инкриминираното деяние, като му се наложи
административно наказание „глоба“ в рамките на предвидения в закона
минимум.
В открито съдебно заседание, обвиняемият, редовно призован, не се
явява.
В открито съдебно заседание, защитникът на обвиняемия сочи, че за
обичайното му пребиваване в Република България, както в постановлението
било обяснено в рамките за последните 12 месеца, е следвало той да е бил
пребивавал 185 дни в България или друга страна. Сочи, че обвиняемият не
бил се запознал с декларацията, която подписал. Сочи, че по делото липсвали
справки за преминаването на обвиняемия през Гърция и Румъния, а само
такива през ГКПП Аерогара София, поради което не можело да се установи
кога точно бил влизал и излизал от България, през държави членки на ЕС, тъй
като там не се отбелязвали. Излага съображения, че обвиняемият се бил
пребирал често в България, въпреки че имал адресна регистрация в Г..
Намира, че не било доказано, че обвиняемият бил попълнил декларация с
невярно съдържание. Излага и съображения, че следвало да се приложи чл.9
ал.2 от НК.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
становището на страните, намира за установено от фактическа страна
следното:
1

Обвиняемият С.М.Д. е роден в гр. Пловдив на 14.10.1989г., българин,
български гражданин, женен, неосъждан, работи в Р.Г., основно образование,
ЕГН **********.
От 16.09.2017г. обвиняемият живеел и работил в Р.Г., като рядко и за по
няколко дни си идвал в България. През месец юли на 2020г. обвиняемият се
върнал в България, като записал и успешно преминал курс за придобиване на
правоспособност за управление на МПС с категория „В". След като преминал
курса, обвиняемият отново заминал за Г.. На 16.08.2020г. обвиняемият
отново дошъл в България и се прибрал в гр. Пловдив. На 17.08.2020г.
обвиняемият посетил сградата на Сектор „Пътна полиция" при ОД на МВР в
град Пловдив, където пред свид. Р.Г. - служител в Сектор „ПП" към ОДМВР
гр. Пловдив, подал заявление с вх. № 11235/17.08.2020Г. за издаване на
свидетелство за управление на моторно превозно средство, като към него
попълнил, представил и подписал Декларация от 17.08.2020г. по чл. 13, т. 6
от Наредба № 1-157 от 1.10.2002 г. на МВР за условията и реда за издаване на
свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на
водачите и тяхната дисциплина във връзка с чл.151, ал.5 и 7 от ЗДвП, като в
последната собственоръчно отразил и декларирал, че обичайното му
пребиваване по смисъла на §6, т.46 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП
не е в друга държава – членка на Европейския съюз, а на следния адрес: **.
Това обстоятелство, обвиняемият отразил, макар в посочената декларация да
било изрично описано, че: „Обичайно пребиваване в Република България“ е
мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през
последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или
ако лицето няма трудови връзки – поради лични връзки, които сочат тясна
обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно пребиваване
на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и
което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две
или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки,
при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното
условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава членка за
изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в
университет или в друго учебно заведение не се смята за смяна на „обичайно
пребиваване“. След като подал заявлението и декларацията си за издаване на
СУМПС, обвиняемият отново заминал за Г., като упълномощил ** си да
получи издаденото СУМПС, а след което да му го изпрати в Г.. През месец
април 2021г. немските власти извършили проверка на издаденото СУМПС на
обвиняемия като установили, че същото било издадено на 19.08.2020г., а
обвинямиемият имал „обичайно пребиваване" в Р.Г. от 16.09.2017г. За
установеното немските власти подали сигнал до Главна Дирекция
„Национална полиция" в Република България. Междувременно в Сектор
„Пътна полиция“ при ОД МВР – Пловдив било получено писмо от Главна
дирекция „Национална полиция“ /ГДНП/. По повод на последното в Сектор
„Пътна полиция“ при ОД МВР – Пловдив била извършена проверка, като
2

събраните материали били изпратени в Районна прокуратура- Пловдив с
оглед наличието на данни за престъпление от общ характер. На база
изпратените материали Районна прокуратура- Пловдив образувала
настоящото наказателно производство.
В хода на образуваното досъдебно производство била назначена и
изготвена съдебно- почеркова експертиза, от която се установява, че
ръкописният текст в декларация по чл. 13, т. 6 от Наредба № 1-157 от
1.10.2002 г. на МВР за условията и реда за издаване на свидетелство за
управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната
дисциплина от 17.08.2020г. е изпълнен от обвиняемия, като подписът
изпълнен след подпис в декларацията е положен от обвиняемия С.Д..
В посочените доказателствени материали не се съдържат противоречия,
относно времето, мястото и начинът на извършване на престъплението, както
и досежно неговия автор. Доказателствените източници еднопосочно и
безпротиворечиво установяват фактическата обстановка, изложена в
обстоятелствената част на мотивираното постановление.
Обвиняемият в хода на досъдебното производство сочи, че работи като
чистач във фирма в Г. и се възползва от правото си да не дава обяснения.
От показанията на свид. Р.Г.- ** в Сектор „Пътна полиция“ към ОД на
МВР- Пловдив (предвид представения трудов договор № 317з-1999/
12.03.2020г., формуляр за изготвяне на длъжностна характеристика) се
установява, че работата й се състои в прием на документи за издаване на
СУМПС в Сектор „Пътна полиция“ гр.Пловдив, като обвиняемият се е явил
при нея, за да подаде документи за първо СУМПС. Същият носел комплект
от документи, който съдържал диплома за завършена степен на образование,
медицинско свидетелство и удостоверение от БЧК. Обвиняемият попълнил
собственоръчно и лично пред свидетеля, декларация за обичайно пребиваване
и заявление за издаване на документ за самоличност, като в декларацията
декларирал, че обичайното му пребиваване е в Република България, която
подписал пред свидетеля.
От показанията на свид. В.Б.- ** в Сектор „Пътна полиция“ гр.Пловдив
се установява, че във връзка с работата му се е получило писмо от Главна
дирекция „Национална полиция“, относно издадено българско СУМПС на
обвиняемия, за извършване на проверка. В полученото писмо на 29.04.2021г.,
във връзка с получено писмо от 13.04.2021г. от КВА, немските власти са
уведомили, че според тяхната информация, обвиняемият има „обичайно
пребиваване“ в Г. от 16.09.2017г. до момента, а българското СУМПС е
издадено на 19.08.2020г, което е в противоречие с изискването за „обичайно
пребиваване“, съгласно чл.151 ал.5 от ЗДвП. В хода на проверката било
установено, че обвиняемият на 17.08.2020г. в сградата на Сектор „Пътна
полиция“ гр.Пловдив е попълнил собственоръчно и лично, пред свид. Р.Г.-
**, декларация, в която декларириал, че обичайното му пребиваване е в
Република България. В обясненията снети от обвиняемия, същият посочил, че
3

през пролетта на 2020г. е придобил правоспособност да управлвява МПС с
категория В, като обяснил, че е бил няколко пъти в България, но пребивава
предимно в Г.. На 16.08.2020г. се прибрал в страната, като на 17.08.2020.
подал необходимите документи за снабдяване със СУМПС и поради това, че
трябвало да замине за Г. отново, упълномощил ** си, да получи СУМПС.
Съдът дава вяра на показанията на свидетелите, тъй като същите са
логични и последователни, вътрешно непротиворечиви, незаинтересовани от
изхода на делото, обективни и взаимодопълващи се, относно релевантните
факти от предмета на доказване и изцяло съответстващи на останалия, събран
по делото доказателствен материал, в това число и писмените
доказателствени средства. Всъщност, показанията им не се опровергават от
други събрани по делото доказателства. Противоречие в така посочените
гласни доказателства не се наблюдава, като всеки от разпитаните свидетели
описва застъпените в настоящите мотиви фактически обстоятелства по
делото, в зависимост от това на каква част от протеклите събития е станал
непосредствен очевидец. Не се установява превратно или недостоверно
пресъздаване на обстоятелствата от конкретната проверка и случилите се
събития, които възпроизвеждат в показанията си. И това е така предвид
липсата на вътрешни противоречия (както вече бе посочено), от друга страна,
те не се компрометират и при съотнасяне и с останалите доказателствени
източници, както и с писмените такива, нито пък се опровергават с насрещни
доказателства, ангажирани от обвиняемия. Точно обратното, свидетелските
показания са в цялостна корелация и напълно убедително се подкрепят от
фактическите обстоятелства, съдържими и в писмените доказателствени
средства. По своя доказателствен ефект и стойност, така обсъдените и
оценени с кредит на доверие посочени гласни доказателства са пряко
относими към изпълнителното деяние на процесното престъпление и
неговото авторство, времето, мястото и начинът на осъществяването му, като
потвърждават фактическото му извършване от обвиняемия. Показанията им
представляват придобити от тях преки и непосредствени впечатления от
случилото се. Същите описват с детайли приетата от съда фактическа
обстановка по делото, която изяснява изцяло времето, мястото и начинът на
изпълнение на престъплението. Не без значение е и обстоятелството, че
същите възпроизвеждат и извънпроцесуално изявление на обвиняемия, че
пребивава предимно в Г., че е бил няколко пъти в България и, че лично и
собственоръчно е попълнил и подписал декларацията по чл.13 т.6 от Наредба
№ 1-157 от 1.10.2002 г. на МВР за условията и реда за издаване на
свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на
водачите и тяхната дисциплина от 17.08.2020г, пред един от свидетелите-
свид. Р.Г.. Не без значение е и, обстоятелството, че показанията на свид. В.Б.-
** в Сектор „Пътна полиция“ гр.Пловдив, представляват и възпроизведени
извънпроцесуални изявления на обвиняемия, предадени от П.Йочев-
служител на 06 РУ на МВР на свидетеля, относно мястото на пребиваване на
обвиняемия, времето, през което пребивава в Г., връщанията му в България, и
4

най-вече периодът през което е бил в Г.. С тази правна преценка, за обективно
верни се възприеха тези свидетелски показания, които са вътрешно
безпротиворечиви, логични и взаимно допълващи се, правдиво звучащи и при
липса на индиции за предубеденост на свидетелите. Ето защо, съдът им
предава доказателствена тежест.
Съдът, не изгради своите фактически изводи и не обсъжда
обстоятелствата посочени в разпита на обвиняемия С.Д., в качеството си на
свидетел по досъдебното производство, преди привличането му като
обвиняем и предявяване на постановлението за привличане, в протокол за
разпит на свидетел от 16.08.2021г., тъй като показанията му дадени в
качеството си на свидетел не могат да бъдат ползвани при постановяване на
крайния акт на съда, тъй като са дадени в друго процесуално качество и
ползването им противоречи на разпоредбата на чл.121 от НПК, относно
правото на свидетеля да откаже да дава показания по въпроси, отговорите на
които го биха уличили в извършване на престъпление, а и на правилото за
недопустимо използване на доказателства събрани от уличеното лице, в друго
процесуално качество, освен обвиняем.
При постановяване на решението си, съдът взема предвид и
заключението на назначената в хода на досъдебното производство съдебно –
почеркова експертиза, от която се установява, че ръкописният текст в
декларация по чл. 13, т. 6 от Наредба № 1-157 от 1.10.2002 г. на МВР за
условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни
превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина от 17.08.2020г. е
изпълнен от обвиняемия, като подписът изпълнен след подпис в
декларацията е положен от обвиняемия С.Д., което според преценката на съда
е извършено компетентно и безпристрастно с нужните професионални знания
и опит и съответства на останалите доказателства, относими към
изследваните обстоятелства.
Съдът, изгради своите фактически изводи, по несъмнен начин, въз
основа на събраните в хода на досъдебното производство и приобщени по
реда на чл. 378, ал.2 вр. чл. 283 от НПК, и в хода на съдебното производство,
доказателства- показанията на свид. Р.Г., свид. В.Б., писмените
доказателствени средства- справка за съдимост, характеристична справка,
писмо до Главна дирекция ‚Национална полиция“, писмо до Сектор „Пътна
полиция“ към ОД на МВР- Пловдив, справки за пътуване на лице, трудов
договор № 317з-1999/ 12.03.2020г., формуляр за изготвяне на длъжностна
характеристика, протокол от извършена съдебно-почеркова експертиза,
заявление за издаване на документ за самоличност вх.№ 11235/ 17.08.2020г. и
декларация по чл.13 т.6 от Наредба № 1-157 от 1.10.2002 г. на МВР за
условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни
превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина от 17.08.2020г.
В посочените доказателствени материали не се съдържат противоречия,
еднопосочно и безпротиворечиво установяват фактическата обстановка,
5

изложена в обстоятелствената част на мотивираното постановление, поради
което и по аргумент на противното по чл. 305, ал.3 НПК, не се налага по-
детайлното им обсъждане.
Съдът, като взе предвид така установената фактическа обстановка,
намира за установено от правна страна следното:
Възприетата от съда несъмнено установена фактическа обстановка
сочи, че в случая сме изправени пред хипотеза на доказано обвинение по
категоричен и несъмнен начин. Извършените от обвиняемия действия
съдържат в себе си характеризиращите това престъпление белези от
обективна и субективна страна.
Обвиняемият, от обективна страна е извършил престъплението по чл.
313 ал.1 от НК, като на 17.08.2020г., в гр.Пловдив, в Сектор „Пътна полиция"
при ОД МВР-Пловдив, пред служител на Сектор „Пътна полиция" при ОД
МВР-Пловдив, е потвърдил неистина в писмена декларация, която по силата
на закон, а именно: чл. 151, ал.5 от Закона за движение по пътищата и чл.13
т.6 от Наредба №1-157 от 01.10.2002г. на МВР за условията и реда за
издаване на свидетелство за управление на МПС, отчета на водачите и
тяхната дисциплина, се дава пред орган на властта - Началника на Сектор
„Пътна полиция" при ОД МВР-Пловдив, за удостоверяване истинността на
някои обстоятелства, в която е декларирал, че обичайното му пребиваване е в
Република България, а не в друга държава - членка на Европейския съюз -
престъпление по чл. 313 ал.1 от НК.
В настоящия случай, обвиняемият е потвърдил неистина а именно, че
обичайното му пребиваване по смисъла на §6, т.46 от Допълнителните
разпоредби на ЗДвП не е в друга държава – членка на Европейския съюз, а в
България на адрес: **, а в действителност то е било във Г.. Неистината е
потвърдена в писмена декларация от 17.08.2020г., по чл.13, т.6 от Наредба
№I-157 от 01.10.2002г. за условията и реда за издаване на свидетелство за
управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната
дисциплина във връзка с чл.151, ал. 5 и 7 от ЗДвП. Отразеното в декларацията
е неистина, тъй като смисъла на §6, т.46 от Допълнителните разпоредби на
ЗДвП „Обичайно пребиваване в Република България“ е мястото, където
дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12
последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето
няма трудови връзки – поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност
на лицето с мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице,
чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което
вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или
повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при
условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие
не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава членка за
изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в
университет или в друго учебно заведение не се смята за смяна на „обичайно
6

пребиваване“.
В случая към момента на подаване на декларацията обвиняемият не е
живял повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца в
България, а в същия период е живял и работил в Г., поради което
декларираните от него данни в декларацията относно това, че обичайното му
пребиваване е в Република България, а не в друга държава - членка на ЕС, са
неверни.
В тази връзка, неоснователно е възражението на защитника на
обвиняемия, че не можело да се установи кога точно е влизал и излизал от
България, през държави членки на ЕС, тъй като „там не се отбелязвали“. От
приложената по делото справка за пътуване на лице (лист 15) за периода от
17.08.2019г. до 17.08.2020г. се установява, че обвиняемият е излезнал от
Република България на 25.08.2019г. и е влезнал в Република България на
06.07.2020г., като през този период от време не е влизал и не е посещавал
Република България, което означава, че обвиняемият не е живял повече от
185 дни през последните 12 последователни месеца в България, а в същия
период от време, е живял и работил в Г.. Дори и обвиняемият да е влизал и
излизал инцидентно в Република България, през този период от време, дори и
през Румъния или Гърция, то това само по себе си не променя извода, че
„обичайното пребиваване“ на обвиняемия не е в България, а в Г., тъй като
влизането и излизането от България не представлява „обичайно пребиваване“
в България, и не променя извода на съда, че обвиняемият е декларирал
неверни данни.
Подадената декларация се изисквала на основание чл.151, ал.5 от
Закона за движение по пътищата и чл. 13 т. 6 от Наредба № I-157 от
01.10.2002г. на МВР за условията и реда за издаване на свидетелство за
управление на МПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина. По силата на
чл. 151 ал. 5 от ЗДвП, СУМПС се издава на лица, които са установили
обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство
подписват декларация, т. е. декларацията се изисква по закон, като
същевременно декларацията е подадена и до орган на власт - Началника
Сектор „Пътна полиция" към ОДМВР гр. Пловдив.
Престъплението по чл. 313, ал.1 НК е на формално (просто)
извършване, като за довършеността му не се изисква настъпването на
допълнителен общественоопасен резултат и вредоносни последици, различни
от реализирането на изпълнителното му деяние. Престъплението по чл. 313
ал.1 от НК се намира в глава девет от особената част на НК и защитава
обществените отношения гарантиращи реда и правната сигурност на
документирането. Родовият обект на посегателство на престъпленията от
глава девет на наказателния кодекс „Документни престъпления“ са
обществените отношения, свързани най-общо с документооборота- съставяне,
използване и съхраняване на различните видове документи. Документните
престъпления накърняват реда и правната сигурност на документирането,
7

подриват общественоправната функция, която се възлага на документа,
затрудняват дейността на държавните и обществени органи и организации,
създават усложнения в отношенията между организациите и гражданите.
Обект на защита не е правото на собственост, а установеният ред и начин за
съставянето и използуването на документите. Възможно е, в някои случаи
наред с увреждане на правната сигурност на документирането да бъдат
увредени и други правно защитени блага и интереси, като например правото
на собственост или някои нематериални блага. Изпълнителното деяние на
престъплението се извършва само чрез активно действие и се изразява в
попълването и потвърждаването на неистина в писмена декларация, която по
закон се дава пред орган на властта за удостоверяване на интинността на
някои обстоятелства.
Обвиняемият е наказателноотговорно физическо лице навършило 14
(четиринадесет) годишна възраст, разбира свойството и значението на
деянието и могъл да ръководи постъпките си, поради което следва да бъде
определен като годен субект на престъпление. При попълване на
декларацията, за обвиняемия е възникнало задължение за деклариране на
верни данни, предвид изричното посочване в декларацията, че за деклариране
на неверни данни, се носи наказателна отговорност по чл.313 от НК.
От субективна страна, обвиняемият е извършил престъплението при
форма на вина пряк умисъл, по смисъла на чл.11 ал.2 пр.1 от НК. От
интелектуална страна е съзнавал общественоопасния характер на деянието и е
предвиждал сигурното настъпване на общественоопасните последици. От
волева страна е искал и целял настъпването на общественоопасните
последици и вредоносния резултат, като с действията си е целял постигането
на точно определен конкретен резултат. За да определи формата на вината,
съдът обсъди не само субективното, психическо отношение на дееца към
деянието, но и всички налични обективни признаци, съпътстващи
извършването на деянието. Обвиняемият е съзнавал, че обичайното му
пребиваване по смисъла на §6, т.46 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП е
в друга държава – членка на Европейския съюз, а именно във Г., но въпреки
това отразил в подадената писмена декларация от 17.08.2020г, по чл.13, т.6 от
Наредба №I-157 от 01.10.2002г. за условията и реда за издаване на
свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на
водачите и тяхната дисциплина във връзка с чл. 151, ал. 5 и 7 от ЗДвП, че
това не е така. Съдържанието на умисъла съдът извлича и от действията на
самия обвиняем. От изричното извънпроцесуално признание на обвиняемия
предадено и възпроизведено от свид. В.Б., че живее постоянно в Г., и се
връща за кратко в България. От посочването му, че работи в Г., като чистач
във фирма, от изричното собственоръчно деклариране пред служител на
Сектор „Пътна полиция“ на неверни обстоятелства, в попълнената пред
служителя на място, декларация и от цялостното му поведение следва, че той
съзнателно е декларирал неверни обстоятелства, а именно, че обичайното му
пребиваване е в Република България, **, знаейки, че това не е така.
8

Обвиняемият с поведението си е съзнавал, че декларира невярно
обстоятелство. Предвиждал е, че действията му ще се отразят негативно
върху външната обективна действителност. Обвиняемият е искал и целял да
декларира неистина в декларацията, за да може да се снабди с българско
СУМПС. Всъщност, престъпленията на просто извършване се извършват
винаги и само при пряк умисъл, като за да е налице той, е достатъчно деецът
да е формирал съзнание за фактите, обуславящи противоправния и
общественоопасен характер на деянието и въпреки това да го извърши. В този
смисъл /Решение № 102 от 23.02.2005 г. по н. д. № 912/2004 г., II н. о. на ВКС,
Решение № 354 от 12.10.2015 г. по н. д. № 1122 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 106 от 01.10.2020 г. по н. д. № 344 / 2020 г. на
Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение № 79 от 08.05.2018 г.
по н. д. № 318 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак.
отделение./Следва да бъде отбелязано и, че с оглед конкретиката на
престъпния състав по чл. 313, ал.1 НК, за да се приеме, че деецът е
осъществил от субективна страна престъплението, е достатъчно да се
установи, че същият е знаел, че декларира неверни данни и въпреки това да го
е направил, което в контретния случай е установено по категоричен и
несъмнен начин.
Тук е мястото, на което следва да бъде отбелязано, че възражението на
защитника, че обвиняемият не бил се запознал с декларацията, която
подписвал, е неоснователно. Това е така, тъй като обвиняемият е попълнил и
подписал декларацията предоставена му от служител на Сектор „Пътна
полиция“ гр.Пловдив, собственоръчно, лично и пред нея- свид. Р.Г..
Обвиняемият е декларирал неверните данни в декларацията, след като се е
запознал със съдържанието й, тъй като в нея изрично е посочена дефиницията
на „обичайното пребиваване“ по смисъла на параграф 6 т.46 от ДР на ЗДвП, и
въпреки това, е отбелязал личните си данни, посочил е съответното
„обичайно пребиваване“, посочил е датата на подаване на декларацията и се е
подписал. Всъщност, обвиняемият е сторил същото и с подаденото от него
заявление за издаване на документ за самоличност на български гражданин,
т.е. попълнил го е, подписал се е и го е депозирал. Прочие, ако обвиняемият
не се е запознал със съдържанието на попълнената и подадена от него
декларация и със съдържанието на подаденото от него заявление, то логично
и отговарящо на формалната житейска и правна логика е, същият да не би се
подписал и да не би подавал, както заявлението, така и декларацията. Т.е.
нелогично е обвиняемият да се е запознал със съдържанието на заявлението, а
да не е сторил това с декларацията. Отделно от това, от данните по делото се
установява, че основната причина, поради която обвиняемият се е завърнал в
България, в деня преди подаване на декларацията- 16.08.2020г, е да се снабди
със българско СУМПС, и не отговаря на формално случващото се при такива
случаи, вниманието на обвиняемия и запознаване със съдържанието на
документ, които попълва и подписва, с изрично посочване в него на легалната
дефиниция на „обичайно пребиваване“, имащ за предмет само и единствено
9

установяване на „обичайното пребиваване“ на декларатора и с изричното
посочване в него, че носи наказателна отговорност за деклариране на неверни
данни, да не се запознае със съдържанието му, а да го попълне, подпише и
подаде, без да го прочете. Отделно от това, щом след като обвиняемият се е
върнал в България, с една единствена цел- да се снабди с българско СУМПС,
едва ли той самият, не се е запознал и предварително информирал, за
условията и реда за издаване на българско СУМПС, щом едва месец преди
подаването на декларацията (17.08.2020), а именно през месец юли на 2020г.,
успешно е изкарал, преминал и придобил правоспособност за управление на
МПС, с категория „В“, включително успешно е положил и теоретичния за
това изпит.
Неоснователно е възражението на защитника, че поради своята
малозначителност, престъплението не е общественоопасно или неговата
обществена опасност е явно незначителна, поради което бил приложим чл.9
ал.2 от НК. Въпрос на конкретна преценка във всеки случай, ще бъде дали
степента на обществена опасност на попълване на декларация с неверни
обстоятелства, е с достатъчно висока степен на обществена опасност по
смисъла на чл. 9, ал.2 НК, че да оправдае използването на наказателноправна
репресия. Престъплението извършено от обвиняемия се характеризира с
ниска обществена опасност, но в никакъв случай не може да се направи извод
за липса на такава или за нейната явна незначителност, за да е приложим чл.9
ал.2 от НК. Разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК може да бъде приложена в
случаите на всякакви престъпления. Приложимостта на нормата се
разпростира спрямо всички престъпления, визирани в особената част на НК,
доколкото липсва изрична разпоредба, изключваща определени престъпления
от приложното поле на чл. 9, ал. 2 от НК. При преценката дали деянието е
малозначително или не се държи сметка за специфичната обществена
опасност на конкретното деяние и конкретния деец или малозначителността
на извършеното от обвиняемия деяние се обуславя от обективно разкритата
негова твърде ниска степен на обществена опасност, която не е достатъчна, за
да бъде третирано извършеното като престъпление. Въпросът дали
извършеното от обвиняемия деяние е малозначително се разрешава при
съвкупна преценка на всички елементи на състава на даденото престъпление.
В това отношение поначало са от значение характерът на обекта на
посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат, характерът на
конкретното деяние, с оглед конкретната възможност, която то създава за
засягане на обекта, степента на застрашаване на обекта, характеристиките на
дееца, които се отразяват на обществената опасност на неговата личност и т.
н. В този смисъл Решение № 20 от 11.07.2019 г. на ВКС по н. д. № 1229/2018
г., I н. о., НК. В конкретния случай, причините за извършване на
престъплението са ниското ниво на правосъзнание на обвиняемия и
незачитане на установения в странана правен ред, засегнатитие обществени
отношения са накърнили реда и правната сигурност на документирането,
която се е изразило и в затрудняване дейността на държавните и обществени
10

органи. Възможно е, в някои случаи наред с увреждане на правната сигурност
на документирането да бъдат увредени и други правно защитени блага и
интереси, като например правото на собственост или някои нематериални
блага. Характерът на конкретното деяние или конкретния деец не разкрива
по-ниска, малозначителна или липса на обществена опасност в сравнение с
обикновените случаи на престъпление от този вид, поради което чл.9 ал.2 от
НК е неприложим. Всъщност, въпреки, че на обвиняемия е било разяснен
смисълът на „обичайното му пребиваване“, последният целенасочено е
попънил и подал декларацията. Отделно от това, няма данни обвиняемият да
е съдействал в хода на разследването за разкриване на обективната истина, не
е проявил съжаление или разкаяние за случилото се, а и предвид неявяването
му лично в съда, се е и дезинтересувал от хода на наказателното
производство водено срещу него, и предвид данните по делото, същият се
намира в Г..
Налице са кумулативно изискуемите предпоставки за приложението на
чл.78а от НК, доколкото за извършеното от обвиняемия престъпление се
предвижда наказание „лишаване от свобода“ до три години или глоба от
100.00 до 300.00 лева, а именно- за престъплението се предвижда наказание
лишаване от свобода до 3 (три) години когато е умишлено или друго по-леко
наказание, обвиняемият видно от справката му за съдимост не е осъждан за
престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна
отговорност по този ред, от престъплението не са причинени съставомерни
имуществени вреди, не са налице и някои от предпоставките които
забранявят приложението на разпоредбата на чл.78а от НК, посочени в чл.78а
ал.7 от НК.
Наказанието следва да съответства на конкретните особености на
извършеното престъпно посегателство и неговият извършител, така че
генералната и лична превенция на закона, посочени като цели на наказанието
в чл.36 от НК да бъдат постигнати в максимална степен. Извършеното от
обвиняемия престъпление е с ниска степен на обществена опасност на
деянието и на дееца. При индивидуализацията на наказанието съдът отчита
като смекчаващи вината обстоятелства чистото съдебно минало, инцидентния
характер на извършеното и трудовата заетост на обвиняемия. Отегчаващи
вината обстоятелства са липсата на съдействие на органите на досъдебното
производство и на съда, предвид неявяването му лично в съдебно заседание и
дезинтересуваността от него за воденото наказателно производство спрямо
него. При баланс на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, след
като взе предвид степента на обществената опасност на деянието и дееца,
подбудите за извършване на деянието съдът намира, че за да се поправи и
превъзпита обвиняемият към спазване на законите и добрите нрави, да се
въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да
върши други престъпления и да се въздейства възпитателно и
предупредително върху другите членове на обществото, най- подходящо,
адекватно, справедливо, целесъобразно, законосъобразно и съответно на
11

престъплението наказание е административно наказание „глоба“ в размер на
1000.00 лева. Този размер на глобата според настоящия състав в максимална
степен кореспондира на степента на обществена опасност на деянието и дееца
и отговаря на основното изискване за пропорционалност между използваната
държавна принуда и преследваните цели. При индивидуализиране на
административното наказание глоба на обвиняемия съдът съобрази вида и
характера на засегнатите обществени отношения, а именно тези свързани с
правилното документиране, документооборота, свързан с правилното
фукнциониране на държавни и обществени органи, които се отличават не
само с особена обществена значимост, но и с потенциал за значително
увреждане на сериозни лични и обществени интереси при отклонение от
предвидените нормативи. Съдът съобрази и данните за личността на дееца.
При преценка на гореизложените обстоятелства настоящият състав споделя
трайната практика на ВКС, че при индивидуализацията на отговорността
няма място за механичен формален подход при съпоставката между
смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за
математически величини, а за различни фактически констатации, които
следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на обществена опасност
на деянието и дееца. В този смисъл при отчитане съотношението между тях
следва се съобразява не само техният брой, но и тяхната специфика и
относителна тежест. В този смисъл /Решение №144/20.02.2019 по дело
№598/2018 на ВКС, Решение №75/21.08.2018 по дело №327/2018 на ВКС,
Решение № 37 от 28.03.2017 г. по н. д. № 93 / 2017 г. на Върховен касационен
съд, 3-то нак. отделение, Решение №90/18.09.2018 по дело №329/2018 на
ВКС, Решение № 208/29 ноември 2018 г., I НО, наказателно дело № 600 по
описа за 2018г./
Обвиняемият, на основание чл.189 ал.3 от НПК, следва да бъде осъден
да заплати по сметка на ОД на МВР- Пловдив, сумата от 120.00 лева,
разноски по делото.
Мотивиран от горното, съдът постанови решението си.

12

Номер на акта:	2093
Дата:	26 ноември 2021 г.
Съдия:	Габриел Росенов Русев

Дело:	20215330207216
Тип на делото:	Административно наказателно дело
Дата на образуване:	3 ноември 2021 г.

Решение по дело №7216/2021 на Районен съд - Пловдив

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите