№ 2513
гр. София, 13.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря ВЕРА С. Д.
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20231110107023 по описа за 2023 година
Предявени са от ищеца Е. В. В. срещу ответника /фирма/ иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 6.2. от
Договор за паричен заем № ******/05.12.2021 г., предвиждаща заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечение поради противоречие на
закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и неравнопоставеност, и
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД за заплащане на сумата 50,00
лева – част от пълно вземане в размер на 123,75 лева, представляваща недължимо
платена сума за неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечение по
сключения между страните договор.
Ищецът Е. В. В. твърди, че между него и /фирма/ е сключен Договор за паричен
заем № ******/05.12.2021 г. В чл. 6.2. от договора е уговорено, че се е дължала
неустойка в размер на 123,75 лева при непредоставяне на обезпечение. Излагат се
подробни твърдения за нищожност и неравноправност на клаузата за неустойка. Моли
съда да уважи предявените искове. Претендира присъждане на разноски. С молба от
27.11.2023 г. ищецът е отправил искане за изменение на иска чрез увеличаване размера
на исковата претенция, като същата да се счита за предявена за сумата от 123,75 лева,
вместо първоначално предвидения размер от 50,00 лева. С определение от 29.11.2023 г.
съдът е допуснал на осн. чл. 214, ал. 1 ГПК изменението на иска чрез увеличаване
размера му, като същият се счита предявен за сумата от 123,75 лв.
Ответникът /фирма/ е депозирал отговор на исковата молба в срок по чл. 131,
ал. 1 ГПК, с който заявява, че признава за основателен предявения иск с правно
1
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка,
но оспорва, че сумата за неустойка е платена. Моли съда на основание чл. 78, ал. 2
ГПК разноските да останат в тежест на ищеца. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК
за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства намира следното:
Между страните е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че е
сключен договор за паричен заем № ******/05.12.2021 г. Съгласно чл. 6.1 от същия е
уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на
заемната сума да представи обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията
на чл. 33, ал. 1 от общите условия, а именно поръчител или банкова гаранция.
Съгласно чл. 6.2, при неизпълнение на чл. 6.1, заемателят дължи неустойка в размер на
123,75 лева. Неустойката се начислява автоматично от заемодателя, като с
подписването на настоящия договор за заем заемателят се счита уведомен за нейното
начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в
настоящия договор погасителен план. Съгласно чл. 33 , ал. 1 от ОУ, представляващи
неразделна част към договора за кредит, за обезпечаване изпълнение на договора за
заем при сключване на индивидуалния договор страните могат да уговорят
предоставяне на някое от следните обезпечения: 1. поръчителство от едно или две
физически лице, които да отговаря на изискванията, посочени в договора, а именно:
при един поръчител – осигурителен доход в размер не по-малко от 7 пъти размера на
минималната работна заплата, а при двама поръчители - да имат осигурителен доход в
размер на не по-малко 4 пъти размерът на минималната работна заплата за страната за
всеки; не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; не са
заематели по сключени и непогасени договори за кредит, сключени със кредитора;
нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните
данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход или 2. Банкова
гаранция.
Прочитът на съдържанието на клаузата, по силата на която се предвижда
дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето с естеството на
сключения договор за заем, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение за
кредитора. Така въведените изисквания в цитираната по-горе клауза от договора за
вида обезпечение по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, отговарящо на
определени изисквания или банкова гаранция в размер на цялото задължение на
заемателя по договора и срока за представянето му- тридневен, създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
2
възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за
потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури
банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора или
физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при
положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 300 лева. Поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от
договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между
страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по
договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на
договора за кредит за потребителя неустойка.
Същевременно основателно от страна на ищеца по предявените искове се
поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални знания, за да
приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, е 46,89 %, а
при включване на същата размерът на ГПР многократно надхвърля законоустановения
максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В чл. 4 и чл. 6.2 от договора е посочено, че неустойката се заплаща на равни
части към всяка от погасителните вноски по договора, като в този случай дължимата
вноска увеличава размера си. С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за
неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова
е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в
годишния процент на разходите.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
3
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително
плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко
свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на
кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване
на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена,
то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния
договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че
в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния
продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно -
при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е
част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този
смисъл Решение № ****** от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № ****/2020 г. и др./.
Предявеният главен иск за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка
от договора за кредит, поради противоречие с посочените императивни
материалноправни разпоредби на закона е основателен и следва да бъде уважен на това
основание, което се признава и от ответника.
По исковата претенцията за осъждане на ответника да заплати сума в размер на
123,75 лв., като платена без основание, предвид нищожността на клаузата, въз основа
на която е платена:
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1
ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на
4
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт.
Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът
докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В този
смисъл решение № ***** от 16.02.2022 г. по гр. д. № ***/2021 г. на ВКС, III ГО и
решение № *** от 22.03.2019 г. по гр. д. № ***/2018 г. на ВКС, III ГО.
От приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза от 20.11.2023 г.,
неоспорено от страните, което съдът кредитира като компетентно и обективно
изготвено, се установява, че ищецът е изплатил по договора за паричен заем сума в
размер на 444,00 лв., платена на три вноски по 148,00 лв., като с постъпилите суми са
погасени главница в размер на 300 лв., договорна лихва в размер на 20,25 лв. и
неустойка в размер на 123,75 лв.
С оглед изложеното и предвид изводите до които съдът достигна за нищожност
на клаузата за неустойка по чл. 6.2 от договора, съдът намира, че предявените искове
са доказани по основание и размер и следва да бъдат уважени изцяло. Като законна
последица от уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, върху сумата от 123,75
лв. следва да се присъди и законната лихва от датата на подаване на исковата молба ,
съответно молбата за изменение на иска по чл. 55 ЗЗД – 27.11.2023 г., до
окончателното плащане.
По разноските:
Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв по всеки иск. В този случай нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е
необходимо да се провежда /виж определение № ***/02.10.2015 г. по ч. т. д. №
****/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Изявленията за наличие на конкретно основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи
проверка за съществуването на конкретната хипотеза. По делото са предявени искове
по чл. 26, ал.1 ЗЗД и иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата
има значение, когато е уговорено и заплатено възнаграждение по всеки отделен иск, но
не и когато адвокатското възнаграждение се определя в минимален размер от съда по
реда на чл. 38, ал. 2 Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. и на чл. 72, ал. 1 ГПК използват понятието "интерес". В случая са
предявени кумулативно съединени искове, но те са в защита на един интерес и
възнаграждението следва да се определи по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. Ето защо, на оказалия безплатна правна помощ адвокат следва да се
присъди възнаграждение в размер на 400 лева по чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ.
5
Неоснователен е доводът на ответника, че не е дал повод за завеждане на иска, тъй
като видно от извънсъдебното му поведение същият е начислил неустойка по
оспорената договорна клауза, приел извършеното от ищеца плащане въз основа на тази
клауза и платената сума е отнесъл за погасяване именно на задължение по нищожната
договорна клауза.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в общ размер на 400 лв., от които 100 лв. за държавна такса 300 лв. за
съдебно-счетоводна експертиза и в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“
400 лв. за адвокатско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Е. В. В., ЕГН: **********, адрес: /адрес/
срещу /фирма/, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: /адрес/, иск с правно
основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 6.2 от
договора за потребителски кредит № ******/05.12.2021 г. поради противоречие със
закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД /фирма/, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: /адрес/, да заплати на Е. В. В., ЕГН: **********,
адрес: /адрес/, сумата от 123,75 лв., представляваща платена без основание сума по
нищожна клауза на чл. 6.2 от Договор за паричен заем № ******/05.12.2021 г., сключен
между тях, ведно със законната лихва върху главницата от 50 лева от 09.02.2023 г. /
датата на подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане и ведно със
законната лихва върху увеличения размер на главницата над 50 лева до 123,75 лв./ или
за сумата от 73,75 лева/ от 27.11.2023 г. /датата на подаване на молбата по чл. 214, ал. 1
ГПК/ до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК /фирма/, ЕИК: *********, седалище и
адрес на управление: /адрес/, да заплати на Е. В. В., ЕГН: **********, адрес: /адрес/,
сумата от 400,00 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 2 ГПК ГПК /фирма/, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: /адрес/, да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ********* сумата в размер на 400 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на осн. чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА на Е. В. В. в исковото производство пред СРС.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред СГС.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7