№ 14713
гр. С., 28.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря П. Н. Н.
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20221110110435 по описа за 2022 година
Производството е за съдебна делба във фазата по извършването .
С влязло в сила Решение № 6690/28.04.2023 г., постановено по гр.д. №
10435/2022 г. по описа на СРС, 56 състав, е допуснато извършването на съдебна делба
на правото на собственост върху следния недвижим имот: УРЕГУЛИРАНО
ДВОРНО МЯСТО, находящо се в гр. С., район Л., кв. „Ф.“, ул. „Б. В.“ /11-та/ № 6,
съгласно документи за собственост представляващо парцел IX-347, в кв. 35, с
планоснимачен № 347 по плана на град С., с пространство от 525 кв.м, при съседи –
улица, В. Н., Н. Г., Р. А., ведно с изградените в него масивна жилищна сграда от 84 кв.
м., както и второстепенна постойка от 22 кв.м. и гараж с площ 16 кв.м., който
недвижим имот съгласно КККР, одобрени със Заповед № РД-18-54/30.08.2010 г. на ИД
на АГКК, представлява имот с идентификатор 68134.438***** с площ от 527 кв.м, с
номер по предходен план – квартал № 2, парцел VII, при съседи – 68134.438****,
68134.438*****, 68134.438*****, 68134.438*****, ведно с изградената в него
еднофамилна МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА с площ от 84 кв.м, представляваща
имот с идентификатор 68134.438*****.1, както и изградените в поземления имот
ВТОРОСТЕПЕННА ПОСТРОЙКА с площ от 22 кв.м и ГАРАЖ с площ от 16 кв.м.,
при следните права: за М. Х. А. – Ч. – 1/4 ид.ч.; за В. Р. Ч. - 1/4 ид.ч. и за А. Г. Н. –
½ ид.ч.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
1
По отношение на способа за извършване на делбата:
Основен принцип при извършването на делба на съсобствени имоти, изводим от
разпоредбата на чл. 69 ЗН, е при възможност всеки от съделителите да получи реален
дял, като дяловете трябва да бъдат образувани по начин да не се раздробяват
отделните имоти, доколкото това е възможно. Делът в натура, който получава всеки
съделител, следва да е съответен на квотата му в съсобствеността, като евентуалното
неравенство в дяловете се изравнява в пари – чл. 69, ал. 2 ЗН. Именно от принципа за
получаване на реален дял от всеки съделител, при възможност за това, следва да се
ръководи съдът при избирането на способа за делба на процесните имоти.
В производството по съдебна делба реалното разделяне на делбената маса и
разпределението между съделителите е възможно посредством три способа: 1/
възлагане по чл. 349 ГПК; 2/ съставяне на разделителен протокол и теглене на жребий
– чл. 350 и чл. 352 ГПК и 3/ разпределение по реда на чл. 353 ГПК.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, прието в откритото
съдебно заседание от 27.02.2024 г. и неоспорено от страните в срока по чл. 200, ал. 3
ГПК, се установява, че процесните имоти са реално неподеляеми съгласно
техническите правила и норми. Пазарната цена на същите е в размер на 137 833 лева.
Това обстоятелство обуславя извод за неприложимост на тегленето на жребий и
разпределението по реда на чл. 353 ГПК като способи за извършване на делбата.
В първото открито съдебно заседание след допускането на делбата, проведено
на 18.12.2024 г., са приети две възлагателни претенции по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК –
едната, предявена от съделителя В. Ч., и втората предявена от съделителя А. Н..
Основателността на всяка от така направените претенции се обуславя от
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ допуснатият до делба имот да е
реално неподеляем; 2/ имотът да е жилищен; 3/ съсобствеността върху същия да е
възникнала от наследяване; 4/ съделителят, направил възлагателната претенция да не
притежава друго жилище в изключителна собственост; 5/ същият да е живял в
делбения имот към момента на откриване на наследството и 6/ искането за възлагане
да е направено най-късно в първото заседание след влизане в сила на решението за
допускане на делбата по чл. 344, ал. 1 ГПК. Установяването на горните предпоставки е
в тежест на съделителя, който е направил възлагателната претенция, с изключение на
отрицателния факт, че не притежава друго жилище. Тежестта за установяване на
положителния факт, който го изключва – притежаване в индивидуална собственост на
друго жилище, е за съделителя, който оспорва възлагателната претенция.
Първият факт от посочения фактически състав – неподеляемостта на имота, е
установен от изготвената съдебно-техническа и оценителна експертиза. Не е спорно по
делото, а и се установява от представените доказателства, включително заключението
по цитираната експертиза, че двуетажната сграда в имота отговаря на
2
характеристиките на жилищен имот. В случая, макар до делба да са допуснати няколко
имота - дворно място и изградената в него жилищна сграда, ведно с второстепенни
постройки, делбата на дворното място не може да бъде извършена отделно от тази на
жилищната сграда. При ликвидиране на съсобствеността не би могло само жилищната
сграда да се постави в дял на един съделител по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК отделно от
дворното място, което пък да бъде изнесено на публична продан, като това се отнася и
до второстепенните постройки. Под жилищен имот по смисъла на чл. 349, ал. 2
ГПК следва да се разбира целият допуснат до делба имот – дворно място с
построените в него жилищна сграда и второстепенна постройка, при което определящо
е значението на жилищната сграда, тъй като мястото е предназначено за жилищно
застрояване, а второстепенните постройки, макар и заснети като отделен обект със
собствен идентификатор, нямат самостоятелно, а обслужващо жилищната сграда
значение. Касае се до несамостоятелни обекти, които имат обслужващо жилищната
сграда предназначение и следват съгласно чл. 98 ЗС главната вещ. Когато поземлен
имот е застроен с жилищна сграда и със спомагателни, обслужващи постройки, които
нямат самостоятелно предназначение, то последните представляват принадлежност
към сградата на основното застрояване и съгласно чл. 98 ЗС следват нейната
собственост (Решение № 96 от 1.07.2015 г. по гр. д. № 1116/2015 г., II г. о,
Определение № 375 от 14.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 366/2017 г., II г. о., ГК ). В
случая гаражът е обект на допълващо застрояване. Поради това претенцията по чл.
349, ал. 2 ГПК следва да се разгледа общо по отношение на всички допуснати до делба
вещи, като водеща при определяне на способа е жилищната сграда (така са били
разгледани например в Решение № 9/12.03.2021 г. по гр.д. № 1469/2020 г., II г.о. на
ВКС, Определение № 248 от 15.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4546/2018 г., II г. о., ГК).
Вторият релевантен въпрос по приложението на уредената в чл. 349, ал. 2 ГПК
възможност предполага установяване на наследствения характер на имота.
Въпросът относно наследствения характер на имота е разгледан в т. 7 и т. 8 от
ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. Прието е, че само възникналата в резултат на
наследяване съсобственост попада под диспозицията на чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./,
съответно чл. 349, ал. 2 ГПК, поради което при смесена съсобственост съдът не може
да извърши делбата по този ред. Комбинирана (смесена) съсобственост е
съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт - прекратена
съпружеска имуществена общност и наследяване, сделка за част от имота и
наследяване и др.
По-късно въпросът е доразвит в казуалната практика на касационната
инстанция. В една група съдебни актове се приема, че не е налице хипотезата на
смесена съсобственост, когато един от наследниците прехвърля на друг от тях
идеалните си части от наследството, с което делът на последния се увеличава,
3
респективно когато сънаследниците преди образуване на делото за делба извършат
помежду си сделки с наследствени идеални части от имота. С това прехвърляне
характерът на имота като наследствен не се е променил, а е налице концентрация на
правото на собственост в полза на един от наследниците (в този смисъл например
Решение №86/09.03.2012г. по гр.д.№1100/2011г. на ІІ ГО на ВКС, Решение
№239/06.08.2012г. по гр.д.№81/2011г. на І ГО на ВКС, Решение №143/08.02.2017г. по
гр.д.№1693/2016г. на Второ ГО на ВК, Решение №223/12.10.2012г. по гр.д.№235/2012г.
на ІІ ГО на ВКС, Решение №18/27.02.2013г. по гр.д.№572/2012г. на І ГО на ВКС и др.).
Когато обаче сънаследник е извършил разпореждане с дела си в полза на трето на
наследяването лице /с изключение на случая на разпореждане със спорното право/,
съсобствеността е смесена и възлагане по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК е недопустимо,
тъй като възлагателната претенция може да бъде протИ.поставена само на
сънаследник, но не и на лице, което няма такова качество (в този смисъл още Решение
№ 105 от 29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3171/2021 г., I г. о., ГК, Решение № 148 от
07.04.2010 г. по гр. д. № 437/09 г. на І г. о. на ВКС; Решение № 122/05.01.2018 г. по гр.
д. № 4962/2016 г., второ ГО на ВКС).
В друга група съдебни актове ( Решение № 239/6.08.2012 г. по гр. д. № 81/2011
г. на ВКС, I г. о., Решение № 242 от 4.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3345/2014 г., I г. о.,
ГК) се приема, че когато вещта е била в режим на съпружеска имуществена общност,
прекратена със смъртта на единия съпруг, не възниква смесена съсобственост, освен в
хипотезата на чл. 14, ал. 7 от СК от 1968 г., при която преживелият съпруг, ако
наследява заедно с деца на починалия, не получава дял от неговата част от общото
имущество – по съображение, че, вън от хипотезата на чл. 14, ал. 7 СК от 1968 г.,
преживелият съпруг е и наследник по закон на общия наследодател. Т.е. изведено е, че
заключението, дадено в т. 8 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС относно смесения
характер на съсобствеността, се прилага само при наследяване по реда на чл. 14, ал. 7
СК, т.е. каузалната практика извършва корективно тълкуване и стеснява приложението
на разрешението, дадено в тълкувателното решение (към момента на приемането му е
бил в сила СК от 1985 г. и няма основание да се счита, че тълкувателното решение
изначално е имало предвид само хипотезата на чл. 14, ал. 7 СК).
Конкретиката на случая сочи, както е установено със съдебното решение в
първа фаза на делбата, че процесният поземлен имот е придобит първоначално от С. Г.
С. – Ч. по силата на Нотариален акт № 146, том VII, дело № 1277/1966 г. от 17.03.1966
г. за дарение, като същият е бил дарен от баща Г. С. Н.. Прехвърлено е само правото
на собственост върху дворно място, цялото с пространство от 525 кв.м., съставляващо
урегулиран парцел IX-347 от квартал 35 по плана на гр. С., Ф., без съществуващи
сгради. По силата на тази транслативна сделка С. С. е придобила имота в
индивидуална собственост, като и след влизане в сила на СК от 1968 г., същият е
останал в индивидуална собственост, доколкото е придобит по наследство – по
4
аргумент от чл. 13, ал. 2 и § 103 СК (1968 г., отм.).
От приложения по делото Нотариален акт № 19, том VI, дело № 943/1967 г. от
13.03.1967 г. се установява, че С. Г. С. – Ч. е учредила право на строеж на съпруга си Г.
С. Ч., като му е отстъпила правото да построи заедно с нея сграда, съгласно утвърден
архитектурен план, в парцел IX-347 от квартал 35 по плана на гр. С., целият с площ от
525 кв.м.
С Постановление № 5/1972 г., т. 4, на Пленума на Върховния съд е прието, че
построената по време на брака сграда върху земя, индивидуална собственост на
единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност и принадлежи общо
на двамата съпрузи. Изводът не се променя в случая от обстоятелството, че С. е
учредила право на строеж в полза на съпруга си Г., при това че строежът е реализиран
и сградата е построена по време на брака им, за което страните не спорят.
От удостоверение за наследници на С. Г. Ч. /л. 68/, починала на 19.04.2007 г., се
установява, че същата е оставила като свои законни наследници Г. С. Ч. /съпруг,
починал на 27.04.2015 г./, и двете си деца – А. Г. Н. и Р. Г. Ч.. Към момента Г. е бил
собственик на сградата по силата на отстъпено му и реализирано право на строеж (в
режим на бездялова съсобственост), но едва с откриване на наследството на С. е
станал съсобственик и на дворното място. При тези данни и по изложените по-горе
съображения, според които, когато съпругът наследява с децата, не е налице смесена
съсобственост, то към момента на откриване на наследството на С. наследственият
характер на дворното място и на жилищната сграда в него са съществували.
Впоследствие са реализирани още юридически факти, довели до състоянието
към момента съсобственици да са страните по делото.
След смъртта на Г. С. Ч., починал на 27.04.2015 г., същият е оставил законни
наследници двете си деца А. Г. Н. и Р. Г.ев Ч., които са придобили правото на
собственост върху поземления имот и изградените в него към момента сгради при
квоти по ½ ид.ч. – съсобствеността е концентрирана в част от първоначалните
наследници.
Впоследствие ищците по делото М. Х. А. – Ч. и В. Р. Ч., са придобили
съответните идеални части от имота /по ¼ ид.ч. за всяка от тях/ по силата на
наследствено правоприемство от починалия на 08.11.2020 г. Р. Г.ев Ч. – съпруг на М. А.
- Ч. и баща на В. Ч., направила възлагателната претенция.
Следователно в случая съсобствеността между страните следва от
последователни наследявания. Съгласно чл. 1 ЗН наследството се открива в момента
на смъртта на физическо лице. Съгласно чл. 349, ал. 2 ГПК право на възлагане има
само съделител, който е станал съсобственик при откриване на наследството. В случая
при открити няколко наследства, съгласно т. 9 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, ако
всеки съделител, който има качеството на пряк наследник или по заместване, е живял в
5
процесния недвижим имот към смъртта на наследодателя си, той формално отговаря
на условието на закона. След като по отношение на всеки от претендиращите
съделители са налице предпоставките за възлагане, то за всеки един от тях е
достатъчно да е живял в имота към момента на откриване на наследството, от което
черпи правата си. По изложените съображения исканият способ за прекратяване на
съсобствеността – този по чл. 349, ал. 2 ГПК, съдът намира за поначало допустим и
приложим в случая.
На следващо място, не се установява всяка от страните, направила
възлагателната претенция, да има друго жилище. Според разрешението, изведено в
константната съдебна практика, отрицателната предпоставка се тълкува в смисъл
съделителят, направил възлагателна претенция, да не притежава в своя индивидуална
собственост имот, който има характера на жилищен такъв. Ирелевантно за
основателността на претенцията по чл. 349, ал. 2 ГПК са извършените разпореждания
и същите не се разглеждат като злоупотреба с права /в този разясненията по т. 7 в ТР
№ 1/2004 г. на ОСГК на ВКС./. За притежание на друго жилище в изключителна
собственост от някоя от страните не са ангажирани доказателства от оспорващия
съделител, въпреки разпределената доказателствена тежест. Същевременно в подкрепа
на твърдението си, че не притежава друго жилище, А. Н. е представила декларация, в
която сочи, че освен съсобственост в процесния имот, притежава съсобственост и по
отношение на друго жилище. Притежаваната идеална част от друг жилищен имот не е
пречка да се извърши възлагането по този процесуален ред. Въз основа на горното
съдът прие за установена е тази предпоставка за всяка от двете съделителки направила
възлагателната претенция.
Следващите спорни по делото факти са съответно дали А. Н. е живяла в имота
към момента на откриване на наследството на преките си наследодатели С. и Г.
/съответно на 19.04.2007 г. и 27.04.2015 г./, и дали В. Ч. е живяла в имота към момента
на своя наследодател – баща си Р., починал на 08.11.2020 г.
По делото са разпитани по един свидетел на всяка от страните, направила
възлагателна претенция, като по искане на страните не е направен съвместен разпит
/изявления обективирани в протокол от 27.02.2024 г./. Първи по делото в съдебно
заседание на 27.02.2024 г. е разпитан свидетелят В. В., доведен от ответницата А. Н..
От показанията му се установява, че е съсед в кв. „Ф.“, като живее в имота на ул. „Б.
В.“ № 4. Същият сочи, че А. живее със съпруга си в имота на ул. „Б. В.“ № 6 от 2003 –
2004 г. до настоящия момент. Твърди, че Р. е живял в имота до 2001 г., а след това е
идвал от време на време, а М. почти не е идвала. Твърди също, че откакто са се
изнесли, В. не е живяла в имота, а е посещавала баба си и дядо си. При разпита на този
свидетел прави впечатление точността, с която назовава годините, без да излага
твърдения с какво свързва всяко от събитията. С еднаква степен на убеденост и
6
категоричност назовава събития, състояли се в периода от 1999 г. – 2000 г. до 2015 г.
За достоверни съдът приема твърденията му, че А. Н. е живяла в имота от времето, в
което родителите все още са били живи, респективно и към момента на смъртта на
всеки от тях, доколкото по делото липсват данни, които да го опровергават.
Втори по делото в заседанието, проведено на 04.06.2024 г., е разпитан
доведеният от В. Ч. свидетел Г. Парушев. Според показанията му той се познавал с Р.
/бащата на В./ някъде от 2015 г., когато Р. правел ремонт в дома на приятел на
свидетеля. Оттогава с Р. общували по работа, тъй като Р. намирал по-евтини
материали, като не били близки приятели с него. Твърди, че неколкократно е ходил в
имота, може би в периода 2015 г. – 2019 – 2020 г., без да е сигурен коя година
последно е бил там. Казва, че го посрещали или Р., или дъщеря му В., която се е
случвало до му отваря вратата рано сутрин към 7:30 ч. по домашни дрехи. Обяснява,
че е влизал в къщата, докато е изчаквал Р. да подготви материалите.
Понятието „да е живял“ в имота, е изяснено н т. 7 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на
ВКС. Според мотивите на същото, в закона няма дефиниция на посоченото изискване,
но практиката предполага трайно фактическо състояние, продължително във времево
отношение, установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел
използването му по предназначение. Доказването на правнорелевантния факт, че
претендиращият съделител е живял в имота, е свързано с установяване на различни
конкретни за случая обстоятелства. То следва да е пряко и пълно като изводът на съда
не може да почива на предположение.
От показанията на св. Парушев не се установява при условията на пълно и
главно доказване В. Ч. към релевантния момент – този на откриване на наследството
на баща на 08.11.2020 г., да е живяла в имота. Напротив, не само че свидетелят не
излага такива твърдения, а дори не може да посочи със сигурност коя година е посетил
имота последно – 2019 или 2020 г., като се има предвид, че Р. е починал в края на 2020
г. Изложените от него твърдения, че В. му е отваряла вратата рано сутрин съдържат
предположение, че тя може да е живяла там, без категорично свидетелят да излага
твърдения за такъв факт. На следващо място, изявленията в исковата молба на стр. 3 и
4, а именно „Ползвали сме наследствената недвижима собственост, предимно
починалия ми съпруг и баща на дъщеря ни. Починалият ми съпруг и баща на дъщеря
ни почти всеки ден ходеше в наследствения недвижим имот, грижеше се за него с
грижата на добър стопанин…. След смъртта на съпруга ми и баща на дъщеря ни Р.
Ч. … недвижим имот… се ползва само и единствено от ответницата А. Г. Н. и
нейното семейство…“ не кореспондират по съдържание с твърденията, на които В. Ч.
обосновава възлагателната си претенцията – че е живяла в имота към момента на
смъртта на баща си през 2020 г. Този спорен по делото факт не само не се установява
несъмнено от събраните по делото доказателства, но и протИ.речи имплицитно на
7
посочените твърдения на ищцовата страна.
Поради неустановяване на факта съделителят В. Ч. да е живяла в имота и при
доказване на възлагателната претенция на А. Н., не следва да бъдат обсъждани
наддавателните предложения. Същевременно провеждане на процедурата по
подаването им е било необходимо, въпреки недоказаност на фактическия състав на
двете претенции кумулативно, доколкото от една страна съдът не може да се произнесе
по въпроса за основателността им в момент предхождащ постановяване на крайния акт
по същество на спора, а от друга, при съобразяване принципната възможност
въззивната или касационната инстанция до достигнат до друг извод относно
материалноправните предпоставки.
Ето защо имотът следва да бъде възложен на основание чл. 349, ал. 2 ГПК в
полза на съделителя А. Н. по цена по експертизата, като тя бъде осъдена да заплати на
всяка от другите две съделителки съответно по 34 458,25 лв. за уравнение на дела.
Сумите се дължат със законната лихва, считано от влизане в сила на настоящото
решение – чл. 349, ал. 5 ГПК.
В случай че дължимите суми не бъдат изплатени изцяло в шестмесечен срок от
влизането в сила на настоящото решение, решението за възлагане се обезсилва по
право.
По разноските:
На основание чл. 355 ГПК и чл. 8 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК, всеки от съделителите следва да бъде осъден да
заплати по сметка на съда държавна такса в размер на 4 % съобразно стойността дела
му.
Доколкото разноските в хода на производството са направени от всеки от
съделителите във връзка с упражненото право на извършване на съдебна делба, без да
са били предявени претенции по сметки, отговорността за разноски за които се
разпределя по общите правила, то направените в настоящото производство от
страните разноски следва да останат в тежест на съделителите така както са ги
направили.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОСТАВЯ В ДЯЛ на основание чл. 349, ал. 2 ГПК на А. Г. Ч., ЕГН
********** следният допуснат до делба недвижим имот – УРЕГУЛИРАНО
8
ДВОРНО МЯСТО, находящо се в гр. С., район Л., кв. „Ф.“, ул. „Б. В.“ /11-та/ № 6,
съгласно документи за собственост представляващо парцел IX-347, в кв. 35, с
планоснимачен № 347 по плана на град С., с пространство от 525 кв.м, при съседи –
улица, В. Н., Н. Г., Р. А., ведно с изградените в него масивна жилищна сграда от 84 кв.
м., както и второстепенна постойка от 22 кв.м. и гараж с площ 16 кв.м., който
недвижим имот съгласно КККР, одобрени със Заповед № РД-18-54/30.08.2010 г. на ИД
на АГКК, представлява имот с идентификатор 68134.438***** с площ от 527 кв.м, с
номер по предходен план – квартал № 2, парцел VII, при съседи – 68134.438****,
68134.438*****, 68134.438*****, 68134.438*****, ведно с изградената в него
еднофамилна МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА с площ от 84 кв.м, представляваща
имот с идентификатор 68134.438*****.1, както и изградените в поземления имот
ВТОРОСТЕПЕННА ПОСТРОЙКА с площ от 22 кв.м и ГАРАЖ с площ от 16 кв.м.,
ПРИ УСЛОВИЕ че в шестмесечен срок от влизане в сила на решението А. Г. Ч.,
ЕГН ********** заплати на останалите съделители за уравнение на дяловете им
следните суми: на М. Х. А. – Ч., ЕГН ********** - сумата от 34 458,25 лв., и на В. Р.
Ч., ЕГН ********** - сумата от 34 458,25 лв., заедно със законната лихва върху
тези суми считано от датата на влизане в сила на настоящото решение до
погасяване на задълженията.
ОСЪЖДА на основание чл. 355 ГПК А. Г. Ч., ЕГН ********** да заплати на
Софийски районен съд сумата 2756,66 лева - държавна такса в производството по
делба.
ОСЪЖДА на основание чл. 355 ГПК М. Х. А. – Ч., ЕГН ********** да
заплати на Софийски районен съд сумата 1378,33 лева - държавна такса в
производството по делба.
ОСЪЖДА на основание чл. 355 ГПК В. Р. Ч., ЕГН ********** да заплати на
Софийски районен съд сумата 1378,33 лева - държавна такса в производството по
делба.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9