РЕШЕНИЕ
№ 36 14.02.2020
г.
гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският окръжен
съд, въззивна гражданска колегия, в открито заседание на двадесет и втори януари, две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. Г. ГОЧЕВ
2. МИЛУШ ЦВЕТАНОВ,
при участието на секретаря Р*Р*
като разгледа докладваното от мл. съдия Милуш
Цветанов в. ч. гр. д. №825 по описа за 2019 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззвина жалба на Гаранционен
фонд, гр. София, ул.„Граф Игнатиев“ №2, ет.4, представляван от изпълнителните
директори Б* М*и Ст*С*, срещу Решение № 381
от 26.09.2019г., постановено по гр. д. №243/2019
г., с което РС- Димитровград е отхвърлил
като неоснователен и недоказан предявения от фонда срещу Г.А.Ч. с ЕГН **********,
иск за сума в размер 24813,44 лева, представляваща възстановено от Гаранционен
фонд – на НББАЗ застрахователно обезщетение за увреден лек автомобил „Ситроен-
Ц4“, рег. № RP**, в следствие на ПТП, настъпило на 17.07.2013г.
във Вегхойзел, Германия, и е осъдил ищеца да заплати на Г.А.Ч. сумата от по 1200
лева –разноски по делото.
В жалбата въззивникът твърди неправилност,
необоснованост и материална и процесуална незаконосъобразност на съдебния акт. Правят
се възражения за допуснати от районния съд процесуални нарушения. Сочи се
несъобразяване на първата инстанция с
твърдяна процесуална преклузия по чл. 133 ГПК, довело до неправилно допуснати
доказателствени искания на ответника и оспорване на документ. Поддържа се, че
след като представения от ищеца документ не следвало да се счита за оспорен поради
настъпила преклузия по чл. 133 ГПК – районният съд безпричинно е изискал от
ищеца да посочи какви обстоятелства ще се установяват с него. Твърди се, че за
ищеца липсва такова процесуално
задължение и поради това документът неправилно не бил приет като доказателство
по делото. Навеждат се твърдения за неправилно разпределена с доклада по чл.
146 ГПК доказателствената тежест за ищеца, поради липсата на изрично включване
в нея на механизъм на твърдяното ПТП и причинно-следствена връзка между него и
причинените вреди, на недоказване на
които елементи районният съд се позовал при отхвърляне на иска. Поддържа се, че
първоинстанционният извод за липса на равнозначност между извършеното от фонда
изплащане на компенсация и доказването на отговорността на ответника е неправилен,
заради законовото право на встъпилия в правата на удовлетвореното лице фонд -
да иска възстановяване на изплатените суми и разходи от причинителя на вредата.
Моли се за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което
исковите претенции да бъдат уважени изцяло, ведно със законната лихва от
депозиране на исковата молба – до изплащането на вземането. Претендират се
разноски.
В постъпилия в срока по чл. 263 ГПК отговор се твърди, че ответникът е подал в законовия срок
отговор на исковата молба, предвид оставянето й без движение и разпоредбата на
чл. 101, ал.2 ГПК, и че не инициативата за оспорване на неприетия по делото
документ, представен от ищеца, е обусловило изхода на спора пред първата
инстанция. Поддържа се, че няма неточност в доклада по делото, тъй като
възложеното в тежест на ищеца доказване на застрахователно събитие изисква
изясняване на механизма на вредоносното произшествие и причинно-следствената
връзка с вредите. Сочи се, че противоправно поведение на ответника не може да
бъде установявано с твърдения на немския компенсационен орган и
възстановяването на изплатените от този орган суми от Гаранционния фонд не освобождава
ищеца от необходимостта да докаже пълно и главно основанията на иска си пред
българския съд. Твърди се, че предвид представените по делото доказателства за
прехвърляне на собствеността на товарния автомобил преди процесното ПТП, ищецът
не е доказал, че за камиона е нямало сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ – което според ответника е необходимо основание за възстановяване
на сумите по обезщетението. На база съдържанието на лизингов договор за
товарния автомобил и справка от „Гранична полиция“ се поддържа, че
местодомуването на камиона не е в България
и поради това възстановяването на сумите от Гаранционния фонд не е било
дължимо. Моли се за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна.
В
съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител, а в писмено становище от датата на заседанието заявява, че не
възразява делото да се гледа в отсъстивето му и поддържа жалбата.
Въззиваемият,
редовно призован, не се явява в съдебно заседание, а се представлява от
пълномощник – адв. Н.К., който поддържа подадения отговор на жалбата и я
оспорва като неоснователна. Моли за потвърждаване на първоинстанционното
решение и присъждане на направените от страната разноски пред настоящата
инстанция, като представя техен списък.
Като взе предвид твърденията на страните и
събраните по делото доказателства, Хасковският окръжен съд намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав счита, че разгледано по
същество същото е правилно по следните съображения:
Правната квалификация на претендираното
от ищеца право е по чл. 559, ал.3 във вр. с ал.1, т.1 КЗ във вр. с чл. 45 от ЗЗД, като посочените норми на КЗ изцяло съответстват по съдържание на тези на
чл. 288а, ал.1, т.1 във вр. с ал.3 от отменения КЗ.
Предявеният иск е регресен.
Основателността му като такъв предполага доказване на предвидените в посочените
разпоредби на КЗ предпоставки. В това отношение - при твърденията в исковата
молба и от приета като доказателство по делото кореспонденция между „Д* б* Г* к*
е.Ф.“ и НББАЗ се установява, че по силата на съдебно решение на Областен съд
Карлсруе немският компенсационен орган е осъден да изплати суми във връзка с
настъпило на 17.07.2013 г. в Германия застрахователно събитие – ПТП между лек
автомобил „Ситроен – Ц4“ с рег. № RP*/** и товарен автомобил – камион „ДАФ“ с
рег. № СА ** РК, управляван от ответника по настоящото производство. От
мотивите на решението на немския съд се установява, че на основание представени
пред него доказателства, той е приел за признато и доказано, че Ч., като водач
на товарния автомобил, е причинил настъпилото ПТП.
От приложените по делото от ищеца
преводни нареждания и фактури се установяват плащания от страна на Гаранционния
фонд към НББАЗ във връзка с поцесното ПТП на суми, изплатени на немският
компенсационен орган. По аргумент от разпоредбата на чл.7, буква „а“ от
Директива 2000/26/ЕО и в контекста на чл. 34, ал.3 от Правилника за
устройството и дейността на гаранционния фонд - последният се явява краен
платец по смисъла на чл. 561 КЗ, и предвид чл. 559, ал.3 КЗ - по делото не е
спорна активната му процесуална легитимация като ищец.
Съгласно чл.1, пар. 4, буква „а“ от
Директива 2009/103/ЕО „територия, на която обичайно се намира превозното
средство" означава - територията на държавата, в която превозното средство
е получило регистрационен номер, независимо дали номерът е постоянен или
временен. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 1, пар. 4 от Директива
72/166/ЕИО, към който препраща чл. 2 от Директива 2000/26/ЕО - територия по
обичайно местопребиваване на МПС е тази на държавата, където е регистрирано, в
случая, видно от българския регистрационен номер на товарния автомобил –
България.
Съгласно чл. 483, aл.1, т.1 oт КЗ -
вcякo лицe, кoeтo притeжaвa МПC, кoeтo e рeгиcтрирaнo нa тeритoриятa нa
Рeпубликa Бългaрия и нe e cпрянo oт движeниe, e длъжнo дa cключи дoгoвoр зa
зaдължитeлнa зacтрaхoвкa „Грaждaнcкa oтгoвoрнocт“ нa aвтoмoбилиcтитe.
От справка от базата данни на ИЦ към
Гаранционен фонд се установява, че според подадената информация от
застрахователните компании няма данни товарният автомобил да е бил застрахован
към момента на процесното ПТП, което обосновава приемане липса на възможност да
се определи застраховател.
От всичко гореизложено следва, че на
основание чл. 559 КЗ българският Гаранционен фонд е дължал възстановяване на
платените от немския компенсационен орган суми.
Основателността на предявения регресен
иск обаче предполага и доказване в кумулативност на елементите на непозволено
увреждане – виновно противоправно деяние
на ответника, причинило вреди на лицето, в чиито права се е суброгирал ищеца.
Ответникът изрично е оспорил участието
си в процесното ПТП. По делото няма приети доказателства, на база които да се
приеме от настоящия състав за осъществено дължимото от ищеца пълно доказване на
противоправно деяние на ответната страна, както и на причинно-следствена връзка
на такова деяние с щетите, посочени в представената фактура от Автокъща
„Мандел“. От съдържанието на единствено приложеното в тази връзка решение на
немския Областен съд К* се установява, че чуждият съд се е позовал на такива
доказателства, каквито обаче не са представени или приети в настоящото съдебно
производство. Анализът им и изводите, които немският съдия е направил, не са
годни да заместят нито самите доказателствата, на каквито следва да основе
решението си настоящата инстанция, нито правораздавателната й функция.
Недоказаността на елементи на деликтната
отговорност предпоставя извод за неоснователност на предявения пред първата
инстанция иск, и съответно – на въззивната жалба, подадена пред настоящата
инстанция.
Относно направените във въззивната жалба
възражения следва да се посочи следното:
Възражението на въззивника, че първата
инстанция е допуснала доказателствени искания на ответната страна в депозиран
извън срока по чл. 131, ал.1 ГПК отговор е неоснователно, тъй като, на първо
място - предвидената в чл.133 ГПК процесуална преклузия не касае възможността
за правене на доказателствени искания от ответната страна, а освен това
произнасянето на районния съд е по доказателствените искания, направени в
подадено в срок становище по допълнената искова молба.
Неоснователно е и възражението за
незаконосъобразно допуснато от първоинстанционния съд оспорване на документ,
направено в просрочения отговор на исковата молба, с която е представен
документа – районният съд не се е произнасял по повод оспорената от ответника
по делото истинност на документа, озаглавен „Хронология на ПТП“ и производство
по чл. 193 ГПК не е откривано. От друга страна, независимо от позицията на
страните по делото, в дискреция на съда е да преценява относимост, допустимост
и необходимост на представените пред него доказателства (чл. 146, ал.4 ГПК). По
аргумент от разпоредбите на чл. 127, ал.2 ГПК и чл. 156, ал.1 ГПК -
неоснователно е и възражението на въззивника, че районният съд неоправдано не е
допуснал и приел като доказателство копие от документа, тъй като, според
страната, в закона липсвало процесуално задължение на ищеца да посочва какво ще
установява с представен такъв. Същевременно терминологично „хронологията“ на
процесното ПТП не е сред елементите от които зависи основателността на иска,
разпределени в доказателствена тежест на ищеца. Доколкото, въпреки твърдяното процесуално нарушение,
съответната страна не се възползва от законовата си възможност по чл. 266, ал.3 ГПК, то обсъждането на възражението е и практически безпредметно.
Неоснователно е и възражението на
въззивника, че първата инстанция е допуснала съществено процесуално нарушение,
тъй като с доклада по делото не му е възложила в доказателствена тежест установяване
механизма на ПТП и причинно-следствената връзка между произшествието и
причинените вреди, а се е позовала на тяхната недоказаност при отхвърлянето на
иска.
Първоинстанционният състав е разпределил
в тежест на ищеца да докаже твърдяното „застрахователно събитие – ПТП…, виновно причинено от водача на
МПС…“ - като елементи от основанието на конкретния регресен иск. В този смисъл,
предвид законовата дефиниция на „Пътнотранспортно произшествие“, дадена в §6,
т. 30 от допълнителните разпоредби на ЗДвП, районният съд е указал в тежест на
ищеца - да докаже, че твърдяното „събитие, (е) възникнало в процеса на
движението на пътно превозно средство и предизвикало повреда на пътно превозно
средство“. Така възложеното доказване на „предизвикването“ на повредата в този процес
представлява и механизма на ПТП, с което се установява и причинно-следствената
връзка между вредите и произшествието, като „причинено“ с деяние на водача. Следователно
в разпределената на ищеца доказателствена тежест са включени и установяване механизма
на произшествието и причинно-следствената връзка между произшествието и
вредите.
С оглед изчерпателност - по останалите
доводи на въззивника следва да се посочи следното: Позоваването във въззивната
жалба на разпоредбата на чл. 516, ал.7 КЗ е неотносимо към твърдяната
неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. При правилното
отхвърляне на предявения пред него иск, в решението си районният съд не се е
позовал на недоказаност по делото на вреди и размерът им, а на недоказаност на други
елементи на деликта. Впрочем, сред тези елементи е и вината, по отношение на
чието доказване в случаи на извъндоговорна отговорност, произтичаща от
непозволено увреждане, приложение намира разпоредбата на чл. 4, т. 1 от
Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на съвета от 11 юли 2007
година ("Рим II"). Съгласно нея -
освен ако не е предвидено друго, приложимото право към извъндоговорни
задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в
която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният
факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от
този факт (lex loci delicti commissi). Доколкото в конкретния случай
произшествието е настъпило на територията на Германия, приложимо е немското
право относно всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане,
в това число - относно вината и определяне размера на дължимото обезщетение.
Институтът на непозволеното увреждане е регламентиран в Немския граждански кодекс
/НГК/ от §823 до §853. В основния текст на §823 от НГК, който също гласи, че
всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, липсва
оборима презумпция за вина, каквато регламентира чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
Следователно вината трябва да се докаже по общия ред с всички допустими от
закона доказателства и доказателствени средства.
Предвид идентичните изводи на настоящата и
първата инстанция по предмета на спора, първоинстанционното решението следва да
бъде потвърдено.
При този изход на делото и направеното
искане от въззиваемата страна за присъждане на сторените от нея разноски в
настоящата инстанция, на основание разпоредбата на чл. 78, ал.3 ГПК, същите следва
да се възложат в тежест на Гаранционен фонд. Тези разноски се изразяват в адвокатско
възнаграждение 1200лв., плащането и размерът на което се установяват от
приложения по делото договор за правна защита и съдействие.
Така мотивиран, Хасковският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 381
от 26.09.2019г., постановено по гр. д. №243/2019
г., по описа на РС- Димитровград.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, Гаранционен фонд,
БУЛСТАТ *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Граф
Игнатиев“ №2, ет.4, представляван от изпълнителните директори Б* М* и С* С*, да
заплати на Г.А.Ч. с ЕГН ********** и адрес: ***, сумата от 1200 (хиляда и
двеста) лева – разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.