Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 17.04.2018 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на втори февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря С.
Калоферова, като разгледа т.д. № 1394 по
описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.
Ищецът Ч. АД твърди, че на 01.01.2016 г. е придобил чрез договори за цесия, сключени с Д.А.П.Т.ООД, вземания на цедента срещу ответника К.ИД ЕООД, произтичащи от договори за заем, както следва: по договор за заем от 30.10.2015 г. – вземане за главница в размер на 10 000 лв., ведно с акцесорното вземане за възнаградителна лихва в размер на 6 % годишно и за неустойка за забава в размер на 0,01 % на ден; по договор за заем от 29.12.2015 г. – вземане за главница в размер на 50 000 лв., ведно с идентични акцесорни вземания за възнаградителна лихва и неустойка за забава. Твърди, че ответникът-заемател, въпреки уведомяването си за цесията, не е изпълнил задължението си да върне на цесионера заетите суми. Поради изложеното ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати сумите както следва: 10 000 лв. – главница, 876,67 лв. – възнаградителна лихва за периода 30.10.2015 г. – 10.04.2017 г., 164,25 лв. – неустойка за забава за периода 30.10.2016 г. – 10.04.2017 г., дължими по договор за заем от 30.10.2015 г.; 50 000 лв. – главница, 4141,67 лв. – възнаградителна лихва за периода 29.12.2015 г. – 10.04.2017 г., 517,08 лв. – неустойка за забава за периода 29.12.2016 г. – 10.04.2017 г., дължими по договор за заем от 29.12.2015 г. Претендира законна лихва и разноски.
Ответникът К.ИД ЕООД оспорва исковете, като твърди, че падежът на задължението за връщане на заетата сума и по двата договора не е настъпил – срокът за връщане е изменен с анекси, сключени на 30.12.2015 г., до 30.12.2020 г. Наред с това поддържа, че е отпаднала и уговорката за заплащане на възнаградителна лихва. В устните състезания заявява и симулативност на договорите за цесия. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По исковете, основани на
договора от 30.10.2015 г.:
Безспорно между страните е, че на 30.10.2015 г. между Д.А.П.Т.ООД като заемодател и ответника като заемополучател е сключен договор за заем, като на същата дата по сметката на заемополучателя е преведена сумата от 10 000 лв. Условията на договора са обективирани и писмено в документ, подписан за заемодателя от управителяК.и за заемополучателя от управителя И. – уговорено е заетата сума да бъде върната в срок до една година, както и да се плати възнаградителна лихва в размер на 6 % годишно, а при забава – и неустойка в размер на 0,01 % за всеки просрочен ден.
На 01.01.2016 г. е подписан договор за цесия, по силата на който заемодателят, действайки чрез управителя К., е прехвърлил вземанията по договора за заем на ищеца. Заявеното от ответника в устните състезания твърдение за привидност на договора за цесия е несвоевременно, но и по същество неоснователно - привидност не може да бъде установена нито от начина на уговаряне на продажната цена за вземането, нито от момента на уведомяване на длъжника за извършената цесия.
Спорен между страните е въпросът изменен ли е договорът за заем в частта относно падежа на задължението за връщане на заетата сума и в частта относно задължението за заплащане на възнаградителна лихва. За отговор на този въпрос съдът съобрази следното:
За доказване надлежното изменение на договора ответникът е представил анекс от 30.12.2015 г., съгласно който заетата сума следва да бъде върната до 30.12.2020 г. без да се дължи възнаградителна лихва. Според твърденията на ответника, анексът е подписан от И.П.И., действайки като управител и на двете страни (видно от вписванията в Търговския регистър, И. е бил съуправител на заемодателя до 02.06.2017 г., имащ самостоятелна представителна власт наред с управителяК., и управител на заемателя).
Спрямо цесионера този анекс се явява документ без достоверна дата. Настоящият състав споделя широкото схващане за понятието „трети лица“ по смисъла на чл. 181 ЗЗД, съгласно което трето е всяко лице, неучаствало в създаването на документа, което може да бъде увредено от антидатирането му, независимо от правното му положение спрямо издателя. Цесионерът е трето за документа лице (документът е съставен между първоначалния кредитор и длъжника, представляван от едно и също лице – управителя И.), чиито права биха могли да бъдат накърнени от съставянето на този документ. Ето защо, за да е противопоставим на цесионера, документът, обективиращ анекс към договора, следва да съдържа достоверна дата. Достоверната дата може да бъде доказана само по предвидените в чл. 181, ал. 1 ГПК начини, каквито в настоящия случай не се установяват (представения входящ дневник съставлява частен документ и не е годен да удостовери достоверност по чл. 181 ГПК; вписванията в счетоводствата на заемодателя и цесионера също не удостоверяват превръщане на задължението в дългосрочно).
Поради това съдът е длъжен да приеме, че достоверната дата на анекса е
моментът на представянето му пред съда. Към този момент обаче цедентът, който
се е разпоредил с вземането, не е
властен да сключва анекси към договора, от който това вземане произтича, тъй
като вече не е страна по правоотношението.
Ето защо съдът приема, че падежът на задължението за връщане на заетата сума е настъпил и искът за връщането й следва да бъде уважен.
Съгласно чл. 1 и чл. 3 от договора заемателят се е задължил да върне заетата сума ведно с възнаградителна лихва в размер на 6 % годишно. Възнаградителна лихва се дължи само за периода на уговореното ползване – тя е възнаграждение за предоставените средства, което се дължи за периода, за който средствата са предоставени съгласно договора. Ако след падежа на задължението за връщане на заетата сума заемателят не я върне (т.е. продължи неправомерно ползването й), дължи неустойка за забава /или законна лихва/, но наред с нея не дължи и възнаградителна лихва.
В настоящия случай страните са уговорили, че заетата сума следва да бъде върната „в срок до една година от сключване на договора“ (чл. 1). Ето защо заемателят дължи възнаградителна лихва за една година или сумата от 600 лв. До тази сума следва да бъде уважен искът за плащането й.
Съгласно чл. 10 от договора при забава на заемателя за връщане на заетата сума той дължи неустойка в размер на 0,01% за всеки просрочен ден. Както беше посочено, падежът на задължението е уговорен като определен срок – „до една година от сключване на договора“. Договорът е сключен на 30.10.2015 г., поради което заетата сума е следвало да бъде върната до 30.10.2016 г. След тази дата заемателят изпада в забава (срокът, който се брои по години, изтича в съответния ден на съответната година) – в последния ден от годишния срок заемателят е могъл да изпълни без да понесе последиците на забавата. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати неустойка за забава за периода 31.10.2016 г. – 10.04.2017 г., която изчислена на база 0,01 % възлиза на 162 лв. До тази сума следва да бъде уважен искът.
По исковете, основани на
договора от 30.10.2015 г.:
Безспорно между страните е сключването на процесния договор и предаване на заетата сума в размер на 50 000 лв. Изводите на съда относно липса на доказателства за надлежно изменение на договора в частта относно падежа и дължимостта на възнаградителната лихва са идентични с вече изложените по-горе. Идентични са и мотивите относно периода, за който се дължи възнаградителна лихва и неустойка за забава. Съобразно размера на заетата сума по този договор ответникът следва да заплати сумата от 50 000 лв. главница, 3000 лв. възнаградителна лихва за периода 29.12.2015 г. – 29.12.2016 г. и 510 лв. неустойка за забава за периода 30.12.2016 г. – 10.04.2017 г.
По разноските:
На ищеца следва да се присъдят разноски за държавна такса, депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение, определено при условията на чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Общият размер на разноските, съотнесен към размера на уважената част от исковете, е 3390,68 лв.
Съобразно отхвърлената част от исковете в полза на ответника следва да се присъдят разноски за адвокат в размер на 52,15 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА К.ИД ЕООД, ЕИК ********, да заплати на Ч. АД, ЕИК ********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД сумите, както следва:
- по договор за заем от 30.10.2015 г.: 10 000 лв. главница, ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до погасяването, 600 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 30.10.2015 г. - 30.10.2016 г., 162 лв., представляваща неустойка за забава за периода 31.10.2016 г. – 10.04.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 240, ал. 2 ЗЗД до пълния размер от 876,67 лв. и за периода 31.10.2016 г. – 10.04.2017 г., както и иска по чл. 92 ЗЗД до пълния размер от 164,25 лв. и за 30.10.2016 г.
- по договор за заем от 29.12.2015 г.: 50 000 лв. главница, ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до погасяването, 3000 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 29.12.2015 г. - 29.12.2016 г., 510 лв., представляваща неустойка за забава за периода 30.12.2016 г. – 10.04.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 240, ал. 2 ЗЗД до пълния размер от 4141,67 лв. и за периода 30.12.2016 г. – 10.04.2017 г., както и иска по чл. 92 ЗЗД до пълния размер от 517,08 лв. и за 29.12.2016 г.
ОСЪЖДА К.ИД ЕООД, ЕИК ********, да заплати на Ч. АД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3390,68 лв.
ОСЪЖДА Ч. АД, ЕИК ********, да заплати на К.ИД ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 52,15 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: