Р Е Ш Е Н И
Е № 118
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр. ПЛОВДИВ 01.04. 2020 г .
Пловдивският апелативен
съд, Търговско отделение в открито заседание от 21.02.2020 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ БРУСЕВА
РАДКА ЧОЛАКОВА
с
участието на секретаря КАТЯ МИТЕВА, като разгледа
докладваното от съдия СПАСОВ, т.
дело № 805 описа на ПАС за 2019 г.,
установи следното:
Производство по чл. 258 и
сл. от ГПК.
Повод за образуването му са две
на брой въззивни жалби против постановеното от С.я окръжен съд решение по т.
дело № 171/2018 г., с което във връзка с предявените от Р.С.Д., ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** искове е решено следното:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Р.С.Д.,
ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** иск за
сумата от 4 800 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди
причинени на ищцата в следствие проведено спрямо
нея принудително изпълнение по изп.дело ************** по описа на ЧСИ К. А.,
peг. № ***, с район на действие района на СзОС, образувано за събиране на неизискуемо вземане
на „Т.Б.“ АД по договор за
банков кредит „Т.С.“ № ***.***.***/**.**.****г. и равняващо
се на размера на платени от Р.С.Д.
наеми за периода от 04.09.2010г. до 25.09.2012г. по силата на договор за наем
от 04.09.2010г. с Д.Н. А.а.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Р.С.Д., ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** иск за
сумата от 1351, 41 лв., представляваща законна лихва върху
претендираните от нея вреди за платения наем в размер на
4 800 лв., начислена за периода от 26.09.2012г. до 04.06.2018г.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Р.С.Д., ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** иск за сумата от 29 150 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди от проведената публична продан
по изп.дело № ************** по описа на К. А., образувано за
събиране на неизискуемо вземане на „Т.Б.“ АД по договор за банков кредит „Т.С.“
№ ***.***.***/**.**.****г., изразяващи се в разликата между действителната
пазарна цена от 65 300 лв. на апартамент № *, находящ се в ****
и цената от 36 150 лв., на която апартамента е възложен от съдебния
изпълнител.
ОТХВЪРЛЯ иска на Р.С.Д., ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** за сумата
от 7557, 12 лв., представляваща законна лихва върху претендираните от нея вреди
в размер на 29150 лв. начислена за периода от 14.12.2010г.
до 04.06.2018г.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ АД, *** да
заплати на Р.С.Д., ЕГН **********
сумата от 197,05 лв обезщетение за имуществени вреди, съставляващи платени от
ищцата такси и разноски по изп.д. № ************** по описа на ЧСИ К. А., peг.
№ *** с район на действие Сз ОС, образувано по молба на „Т.Б.“ АД за събиране на
неизискуемо вземане на банката по договор за банков кредит „Т.С.“ № ***.***.***/**.**.****г.,
ведно с обезщетение за забава върху главницата от 197,05 лв начислено за периода за периода 28.04.2014г. - 04.06.2018г. в размер на 82,18 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Р.С.Д., ЕГН ********** против „Т.Б.“
АД, *** иск за разликата над присъдените 197,05 лв. до пълния предявен размер от 3243,89 лв, както
и иска за обезщетение за забава върху главницата за периода 28.04.2014г. – 04.06.2018г. за
разликата над сумата от 82,18 лв до пълния предявен размер от 389,15 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р.С.Д.,
ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** искове за
присъждане обезщетения за неимуществени вреди в общ размер от 10 000лв., от
които:
а/ 2500 лв. обезщетение за
причинените й стрес, притеснения, страдания и негативни
изживявания в следствие на провежданото
принудително изпълнение по изп.дело № **************
по описа на ЧСИ К. А., peг. № ***, с район на действие Сз ОС въз основа на непадежирало вземане и загубата на
апартамента, служещ й за семейно жилище, от намаляването на доходите й, дължащо
се на извършваните удръжки от трудовото й възнаграждение и от страха, изживяван
от ищцата за това как ще се справи с живота си и какво ще бъде нейното бъдеще,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска до
окончателното й изплащане.
б/ по 2500 лв. обезщетение за неимуществени вреди, а общо в размер
на 7500 лв, претърпени от Р.С.Д. поради прекъсването на всяко едно от
семейните и роднинските й отношения с двамата й синове Р. Д. С. и С. Д. С., както и с нейния съпруг
Д. С. Д., вследствие провежданото принудително изпълнение по
изп.дело № ************** по описа на ЧСИ К. А.,
peг. № ***, с район на действие СзОС и продажбата на апартамента служещ й за семейно
жилище, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от предявяване па
иска до окончателното изплащане. ОСЪЖДА
Р.С.Д., ЕГН ********** да заплати на
„Т.Б.“ АД, *** разноските по делото за адвокатски хонорар в размер на 4835,70
лв с ДДС, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ АД, *** да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на С. окръжен съд,
сумата от 11,30 лв държавна такса по делото съразмерно с уважената част от
исковете.
Едната
жалба е подадена от Р.С.Д.,
ЕГН ********** и с нея се обжалва решението отхвърлящо
предявението от нея искове за имуществени и неимуществени вреди.
В жалбата се говори за
неправилност на решението, като е поискано отмяната му и постановяване на друго
уважаващо исковете.
Другата жалба е подадена от „Т.Б.“ АД, *** и с нея се обжалва решението в
осъдителната му част.
В същата се говори за
недопустимост, респ. неправилност на същото . На тази база се иска
обезсилването му и оставяне на иска без разглеждане , респ. отмяната му и
отхвърляне на исковата претенция.
Всяка от страните е изразила
становище за неоснователност на жалбата изходяща от другата.
Съдът, след като се запозна с
акта предмет на обжалване и събраните по делото доказателства намери за
установено следното:
На
26.06.2018 г. в Сз ОС е постъпила изходяща от Р.С.Д., ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** искова молба.
В обстоятелствената част на
същата на първо место се споменава за сключен между нея и ответника договор за банков
кредит „Т.С.“ № ***-***-*** от 04.12.2007 г. С него банката предоставила на Р.Д.
кредит в размер на 40 000 лв. за текущи нужди срещу обезпечение – ипотека на АПАРТАМЕНТ №*, находящ се в ****.
Споменава
се, че в един последващ сключването на договора момент банката подала заявление
за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.2 от ГПК. Било
образувано ч.гр.дело №288/2010г. по описа на Р. PC , по което били издадени Заповед № 225 от
20.05.2010г. за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Възоснова
последния по инициатива на ответника било образувано срещу ищцата изп. дело № ************** по
описа на ЧСИ К. А., peг. № ***, с район на действие Сз ОС. В хода на
същото на
публична продан бил изнесен ипотекирания апратамент, който бил собственост на ищцата и на
съпруга й Д. С. Д..
Началната цена на
апартамента при първата публична продан проведена от 14.08.2010г. до
14.09.2010г. била 45 000 лв. Същата била обявена за нестанала и се насрочила втора за времето
от
30.10.2010г. до 30.11.2010г. Определената начална цена по същата била 36 000 лв. На нея имотът бил възложен с
постановление от 06.12.2010г. на лицето М. Г. Г. за
сумата от 36 150 лв.
По- надолу в
исковата молба ищцата сочи, че е подала възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта за незабавно изпълнение. Възползвайки
се от предоставената му в чл. 422 от ГПК възможност кредиторът предявил иск за
установяване съществуване на вземането. Било образувано т. дело № 491/2010г. по описа на Сз ОС. С решение от 08.07.2011 г. искът бил
уважен. То било потвърдено с решение по т.дело № 649/2012г. по описа на ПАС. Същото било обжалвано пред
ВКС, където било образувано к. т. дело № 1175/2013 г. По него с решение от
08.06.2015г. било прието, че банката е образувала и водила принудително
изпълнение след като се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист, без да спази законовите изисквания по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ.
Съставът на ВКС формирал извод, че към момента на подаването на заявлението за
издаването на заповед за незабавно изпълнение имало две забавени вноски по кредита
за месеците април и май на 2010г., които с последващо извършени плащания на 04.05.2010г.
и на 01.06.2010г. били погасени. В тази връзка ВКС постановил, че към
момента на стартиране на заповедното производство единствено изискуема и
дължима била просрочена лихва по чл.3.7 от договора за банков кредит в размер
на 359,31 лв. за периода от 20.04.2010г. до 20.05.2010 г. Така искът
по чл.
422, ал.1 вр. чл.415, ал. 1 от ГПК бил приет за основателен само за тази сума. По тази
причина решението на ПАС било потвърдено само в тази му част. В останалата то било
отменено ведно с това на Сз ОС и било постановено друго отхвърлящо иска за главницата поради липса на предсрочна изискуемост и неизискуемост на
вземането.
Наред с тва
от страна на ищцата е посочено, че още преди постановяване решението на ВКС
вече били събрани всички вземания на банката, обективирани в изпълнителния лист,
както и таксите и разноските по изпълнението.
По повод на
това събиране и самото принудително изпълнение срещу жилището в исковата молба
от страна на ищеца се правят твърдения, че нейният съпруг Д. С. Д. и двамата
й синове Р. Д. С. и С. Д. С. преустановили отношенията си с нея. Те я обвинявали, че е
направила огромна грешка като е взела кредит и ипотекирала апартамента. Влошаването
според ищцата е причинено и от това, че тя и съпруга й били планирали след
години, когато синът им Р. С. създаде семейство да му прехвърлят ипотекираното
жилище, като баща му и брат му правили инвестиции за ремонтирането му. Така
според нея Р. считал, че тя го е лишила от переспективите за обезпечен живот.
На база
изложената фактическа обстановка ищцата прави изводи, че банката е осъществила
фактическият състав предвиден в чл.45 от ЗЗД. Според ищцата от деликтното поведение са й причинени имуществени и
неимуществени вреди. Сочи, че до окончателното разглеждане на правния спор по
реда на чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 415 от ГПК пред ВКС тя не е могла да предяви
искове за обезщетение, тъй като предмет на това дело е основателността на
вземането, за която е издадена заповедта за незабавно изпълнение. На същата
била
предадена предварителна изпълнителна сила и до произнасянето на гражданския
съд в производството по чл. 422 от ГПК е налице формално валиден изпълнителен
титул. За
възможността да се ангажира отговорността на взискателя за вреди, причинени от
воденето на изпълнително дело при несъществуване на изпълняемо право е направено позоваване
на
правната доктрина.
В тази връзка
се твърди, че макар взискателя да е бил формално добросъвестен
той отговаря за вредите от недължимото принудително изпълнение при
допусната небрежност в проверката и упражняване на материалното си право преди да го
предяви за изпълнение.
Самите вреди,
както се спомена са разделени от ищцата на имуществени и неимуществени.
Имуществените
се свързват със загуба на жилището и то на ниска стойност, с намаляване на имуществото
поради необходимостта с оглед
загубата на жилището да започне да живее под наем, с разноските по водените заповедно
и изпълнително производства, които били възложени в тежест на ищцата.
Неимуществените
пък се свързват с изживените стрес, притеснения и
страдания от загубата на имуществото й. От прекратяването на връзките с
нейния съпруг Д. С. Д. и двамата й синове Р. Д. С. и С. Д. С., както и
от това, че трябвало да се справя съвсем сама с проблемите си и се чувствала изолирана и
много самотна.
Направена е и разбивка на самите вреди, както
следва:
- 4 800 лв., платени наеми за периода от
04.09.2010г. до 25.09.2012г. по договор за наем от 04.09.2010г. с Д.Н. А.а. По повод на същите се
претендират и 1351, 41 лв., законна лихва начислена за периода от
26.09.2012г. до 04.06.2018г.
- 29 150 лв. равняващи
се на разликата между пазарна цена на продадения апартамент и тази получена по изп. дело. В тази връзка е
посочено, че той е продаден с постановление за
възлагане от 06.12.2010 г. на втора проведена
принудителна продан за сумата от 36 150 лв., равняваще са
сбора между началната цена определена при условията на чл. 494, ал.2 от ГПК -
80 % от първоначално определената цена и надбавк от 150 лв. Посочено е
съответно, че реалната пазарна цена на апартамента била в размер на 65 300 лв.,
което било видно от експертна оценка по оценителски доклад на „К.К.“ ООД.
Върху тази
сума от страна на ищцата се претендира и обезщетение за забава в размер на законната
лихва в общ размер от 7557, 12 лв. начислена за периода от 14.12.2010г. до
04.06.2018г.
- 3243, 89 лв., представляваща
такси и разноски изплатени по изп.д. № ************** по описа на ЧСИ К. А.,
peг. № ***.
с район на действие СзОС. Ищцата твърди, че таксата е събрана от нея, без да е
било налице изискуемо материално право в патримониума на банката да претендира
главницата по предоставения кредит. Върху тази сума се претендира и заплащане
на обезщетение в размер на законната лихва в общ размер от 389, 15 лв. за периода от
28.04.2014г. до 04.06.2018г.
Общият
размер на обезщетението за неимуществени вреди е определен от ищцата на 10 000 лв., които са
разбити от нея, както следва:
-
2 500 лв. за причинените й и все още траещи - стрес, притеснения,
страдания и негативни изживявания в периода 21.10.2010-04.06.2018 г., в следствие на
провежданото принудително изпълнение въз основа на непадежирало вземане и от
загубата на апартамента, служещ на ищцата и съпруга й за семейно жилище, от
намаляването на доходите й дължащо се на извършваните удръжки от трудовото й
възнаграждение и от страха изживяван от нея за това как ще се справи с живота
си и какво ще бъде нейното бъдеще.
- по 2 500 лв. за страданието, нервите и
емоционалната болка, които изпитва в периода 21.10.2010-04.06.2018 г. от прекъсването на
всяко едно от семейните и роднинските й отношения с двамата й синове Р. Д. С. и
С. Д. С. и с нейния съпруг Д. С. Д..
Отправено
е искане за осъждане на ответната банка да заплати горните суми ведно със
законната лихва върху главниците от предявяване на исковата молба.
С отговора на исковата молба
ответникът е изразил становище за неоснователност на всеки един от обективно
съединените искове.
В
него като цяло се излагат доводи за липса на елементите от ФС обуславящи отговорността
на банката по 45 от ЗЗД., респ. 49 ЗЗД. В тази връзка се сочи, че липсва
противоправно поведение, липсва причинно следствена връзка между действията на
банката и претендираните вреди. Говори се и за липса на реално претърпени такива.
По
отношение на липсата на противопрвно поведение е споменато, че банката се е възползвала
от предвидената в ГПК възможност за снабдяване със заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист. Преценката за това са или не са налице предпоставките
за издаване на тези два акта не е зависело от преценката на на заявителя, а на
компетентния съд. Сочи се, че той е следвало да прецени дали вземането е изискуемо
или не и ако липсва такова да откаже издаването на заповед. В тази връзка се
прави извод, че съдът е този, който следва да отговаря за евентуалните вреди ,
защото той е извършил незаконосъобразни действия.
По отношение
на противоправността на принудителното изпълнение е казано, че видно от
решението на ВКС ответната банка все пак има вземане към ищцата по настоящето
дело, което сочи се били налице предпоставките за започване на принудително
изпълнение за събиране на признатото вземане към момента на издаване на ИЛ независимо
от това, че същото било в размер на 359, 91 лв.
Липсата на
причинна връзка между поведението на банката и твърдените с исковата молба вреди
се извежда от това, че според ответника действащото в страната законодателство
предоставяло на ищцата възможност да се защити срещу незабавното принудително
изпълнение-чл. 420 ГПК. Тя обаче не се е възползвала от тази възможност и това
според ответника е реалната причина за провеждане на принудителното изпълнение
и извършване в рамките на същото на публичната продан.
По отношение
претенцията за неимуществени вреди се сочи, че твърдените семейни
неблагополучия на ищцата не следва да се свързват с действията на банката , а с
поведението на самата ищца по вземане на заем от 5 000 лв. от мним
приятел, който бил обезпечен с издаването от нейна страна на Запис на заповед.
Във връзка с това задължение също последвало принудително изпълнение. Твърди се
и за просрочие на задължения и към други правни субекти, което също довело до
започване на действия по принудителното им събиране.
На тази база
се прави извод, че не е налице връзка между действията на ответника и
претендираните от ищцата неблагоприятни последици.
По отношение
довода за липсата на вреди е направен анализ на претенциите по всеки един от
обективно съединените искове.
Така досежно
вредите породени от плащането наем поради липса на собствено жилище след
продажбата на описания в исковата молба апартамент се твърди, че ищцата никога
не е живяла в него. Твърди се и че представения с ИМ договор за наем е фиктивен
и съставен за нуждите на процеса. Сочи се че преди проданта и след това ищцата
е живеела в неин собствен имот в **** и това е бил нейния постоянен адрес през
последните 20 години. В тази връзка е направено твърдение и че наемодателната
никога не е получавала твърдените в ИМ наем и е поскано да се изискат копия от
подадените данъчни декларации.
Неоснователността
на главния иск е основание на ответника да твърди за неоснователност и на акцесорната
искова претенция.
По иска за
разликата между реалната пазарна цена и тази, на която е продаден имота на
публичната продан се твърди, че реалната цена е тази, на която имотът е продаден
при публичната продан.
Сочи се също, че този имот е придобит от ищцата
и трето лице Д. Д. през 2003 г. за 4 700 лв., а на проданта е продаден за
7,7 пъти по- висока цена, което също изключвало извод за увреждане. Наред с
това се споменава, че този имот е съсобствен и ако въобще се дължи някаква
вреда, то същата следва да е равна на поливаната от разликата между пазарната
цена и тази, на която е приключила проданта.
Неоснователността
на главния иск и тук се свързва с неоснователност на акцесорния такъв по 86 от
ЗЗД.
По отношение
на претенцията за вреди изразяващи с в платени разноски на ЧСИ е заявено, че
същата е неоснователна, защото за същите на ищцата вече бил издаден обратен
изпълнителен лист и са й били присъдени такива в размер на 5 967, 52 лв.
Горното се
свързва с необходимост и от отхвърляне на претенцията по 86 от ЗЗД.
По
отношение на претенцията за неимуществени вреди ответника е оспорил твърдението
за такива и е посочил, че липсват доказатества в тази насока.
С
отговора на исковата молба и то още в началото му е направено възражение , че
всички предявени искове са погасени по давност Това твърдение е подкрепено с
довода, че давността при непозволено увреждане започва да тече от момента на
настъпването му. В случая според ответника по отношение на наема то е настъпило
от момента на всяко плащане. Последното било на 25.09.2012 г. и давността за
същото е изтекла през 2017 г., а искът е предявен 2018 г.
За разликата
в цените на продадения апартамент е изразено становище, че давността започва да
тече от момента на приключване на публичната продан през 2010 г. Това е момента,
от който според ответника е започнала да тече давността и за останалите
предявени с ИМ искове.
След
събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е
постановено и решението предмет на обжалване.
В него съдът
е индивидуализирал исковете, с които е бил сезиран и е посочил, че основното
възражение по същите е погасяване на вземането по давност.
Така повечето
от тях без да се отговори на въпроса дали претендираното вземане съществува в патримониума
на ищеца за по-лесно е извършена преценка за това дали по отношение на
евентуалното вземане е изтекъл предвидения
в закона давностен срок.
Извод за изтичане
на такъв е направен за вземанията за наем, разликата в цената на апартамента,
за неимуществени вреди и за акцесорните искове към тях по 86 от ЗЗД.
Реално по
задълбочена преценка е извършена по отношение иска за вреди изразяващи се за платени
такси на ЧСИ. Причина за същата е формирания от съда извод, че част от
претендираното вземане не е погасено по давност.
Във връзка с
това тук е изразено становище и за това дали са налице предпоставките за
отговорност на ответника по чл. 45 от ЗЗД.
По повод на това е посочено, че с окончателното решение по иска с
основание чл. 422 ГПК, вземането предмет на Заповедта и ИЛ е признато за
съществуващо само за сумата от 359, 91 лв. представляваща лихва по чл.3.7
от договора за банков кредитза периода 20.04.2010г. – 20.05.2010г. За
останалото е прието, че вземане не съществува поради неправилно упражнено право
да се обяви целия
кредит за предсрочно изискуем преди датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Това е дало основание да се направи извод, че по образуваното по
инициатива на Т.Б., изп.д. № ************** по описа на ЧСИ К. А. е било проведено
принудително изпълнение и е събрано задължение на ищцата, без да е налице
изискуемо спрямо нея материално право в полза на банката да претендира
предсрочно изпълнение на цялото задължение по предоставения й кредит. Това
според Сз ОС е станало причина ищцата неоснователно да се обремени със
задължение за плащане на такси и разноски по проведеното принудително
изпълнение за вземане по договора за кредит, което към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение било изискуемо само в
размер на 359,31 лв. Изпълнението на същото, т.е. плащането според Сз ОС е причивибо имуществени вреди на
ищцата равняващи се на размера на всички платени по изп. дело такси и
разноски. Първоинстанционният съд е приел, че в случая било без значение, че част от
вземането съществувало, защото ако се бе поискало събиране само на тази част не би се
стигнало до засягане на имуществото на ищцата в степента, в която това се е
случило в процесния случай, вкл.
продажбата на жилището й.
Този извод
за съществуване на вземане по чл. 45 от ЗЗД за платените такси на ЧСИ обаче не
е довело до уважаване на целият иск. Причина за това е изводът на Сз С, че част
от вземанията за вреди от платени такси и разноски на ЧСИ са погасени по
давност. Началният момент, от който е започнала да тече давността за Сз ОС е
този на тяхното плащане. Достигнато е до извод, че искът е неоснователен за
плащанията извършени повече от 5 години преди датата на подаване на ИМ /26.06.2018
г./. Така той е приет за основателен единствено за сумата от 197,05 лв.
представляваща равностойността на платени такси и разноски на 23.10.2013г. Това
е станало причина и претенцията по 86 от
ЗЗД да се уважи само за сумата от 82,18 лв. представляващи обезщетение за
забава върху сумата от 197,05 лв. за периода 28.04.2014г. –
04.06.2018г.
Недоволни
от така постановеното решение са останали и двете страни по делото.
Ищцата
обжалва същото в отхвърлителната му част. Изложените в жалбата съображения за
неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт са свързани с това, че Сз ОС
неправилно е определи началният момент, от който за процесните вземания започва
да тече давностният срок. Изразено е становище, че в случая това е момента на
влизане в сила на решението на ВКС по т.дело № 1175/2013 г. В подкрепа на същото
се сочи, че на заповедите по чл. 417 от ГПК е дадено предварителна изпълнителна
сила аналогична на последиците на предварителното изпълнение по чл. 242 от ГПК.
По тази причина при издаване на ИЛ възоснова на заповед по чл. 417 от ГПК е
налице възможност да се извършват процесуално законосъобразни действия на
принудително изпълнение на вземане, което в последствие в рамките на производството
по чл. 422 от ГПК може да се установи, че не съществува. На тази база се прави
извод, че до приключване на производството по чл. 422 ГПК винаги е налице валиден
изпълнителен титул, т.е. изводите за материалноправна незаконосъобразност на
изпълнителния процес са възможни след приключване на това исково производство с
влязло в сила решение. Посочено е също,
че отричане на това, че началния момент на давността при казуси от типа на
процесния тече от момента на приключване на производството по чл. 422 от ГПК
води до нарушаване правото на собственост на лицето, за което се е оказало, че
няма подлежащо на изпълнение вземане и до накърняване правото му на защита. В
тази връзка се прави позоваване и на текстове от ЕКЗПЧ. В жалбата са
преповторени и направените позовавания на правната доктрина досежно
възможността да се търси отговорност на взискателя за водене на изпълнително
дело при несъществуване на изпълняемо право.
С
жалбата на „Т.Б.“ се оспорва решението, с което частично са уважени два от
исковете на Р.Д.. В тази жалба на първо
место се говори за недопустимост на решението. В подкрепа на това становище е
направено позоваване на текста на чл. 422, ал. 4 от ГПК в сила от 01.11.2017 г. - обратен изпълнителен лист не се издава, ако искът е
отхвърлен поради неизискуемост на вземането. С оглед на същия се прави извод, че се изключва
отговорността на взискателя за получените суми и възможността възстановяване на
същите. В тази връзка и фактът, че ВКС е приел вземането на банката за несъществуващо
поради липса на изискуемост сочел, че ишцата не може да търси обратно платеното
по изпълнителното дело вкл. и таксите. В хода на тези разсъждение е посочено,
че претенцията за плащане на тези суми под формата на вреди от непозволено увреждане
е опит за заобикаляне на тази забрана.
В жалбата са изложени и доводи по
същество на спора, като е казано, че на ищцата са възстановени платените от нея
разноски в изпълнителното производство. Преповторено е и възражението, че
същите са погасени по давност.
С оглед разпоредбата на чл. 269
от ГПК преди да се пристъпи към обсъждане на въпроса за правилността на
обжалваното решение следва да се прецени неговата валидност и допустимост.
По повод на
тази преценка е нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато
не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е.
от лице, което няма качество на съдия или от едноличен, вместо троен състав и
т.н. Нищожно е и решение, което не подписано, не е постановено в предвидената
от закона писмена форма или когато решението е постановено от съда извън
пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на
правораздавателната власт на българските съдилища.
В случая
нито една от тези предпоставки не са налице, т.е. за нищожност на същото не
може да се говори.
Относно
допустимостта или по точно недопустимостта от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки
липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е
недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички
случаи, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за
разрешаване на спора по същество.
Относно
преценката за наличието или липсата на предпоставките по чл. 270, ал. 3 ГПК следва да се има предвид, че с подадената
от Р.С.Д. искова
молба са предявени 10 обективно съединени осъдителни иска. От тях 7 са с правно
основание са такива по 49 вр. с 45 от ЗЗД, а три по 86 от ЗЗД с акцесорен
характер по отношение на три от исковете по 45 от ЗЗД.
С исковете по 49 ЗЗД, вр. 45 от ЗЗД се иска
осъждане на банката да заплати обезщетение за причинени на ищцата имуществени и
неимуществени вреди, а с тези по 86 от ЗЗД обезщетение за забавеното изпълнение
на главните парични задължения. Осъдителния характер на тези искове и търсената
с тях защита на пръв поглед води до извод за допустимост на същите още повече,
че са предявени и пред компетентния съд.
В случая
съдът се изразява условно по простата причина, че тази допустимост ще е налице
ако от страна на законодателя не е предвиден облекчен и специален ред за
осъществяване на съответното парично притезание. Това в случая се се отнася за
претенцията по 49 ЗЗД, вр. 45 от ЗЗД
касаеща заплащен на сувата от 3243, 89 лв., равняваща се на платените такси и разноски по изп.д. № **************
по описа на ЧСИ К. А., peг. № ***. с район на действие СзОС. По повод на същата следва да
се има предвид, че във връзка със сумите събрани в производство образувано по
ИЛ издаден възоснова на заповед за незабавно изпълнение има предвидена
разпоредба в чл. 422, ал. 3 от ГПК. В нея се казва, че ако искът за
установяване съществуване на вземането бъде отхвърлен с влязло в сила решение, изпълнението
се прекратява и се прилага чл. 245, ал. 3, изречение второ от ГПК. В тази норма пък
законодателят е предвидил, че при отхвърляне на иска станал причина за
постановяване на решение, по което е допуснато предварително изпълнение съдът, който е постановил решението, издава
изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите,
получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото
решение, както и за събраните от длъжника такси и разноски в изпълнителното
производство.
Анализът на тази разпоредба води
до извод, че за длъжника има облекчен ред за възстановяване в патримониума му
на сумите имащи характер на платени разноски в изпълнителното производство,
т.е. той няма интерес от предявяване на иск за събиране на същите по исков ред.
Това от своя страна е достатъчно
да се направи извод за недопустимост на главната искова претенция за плащане на
обезщетение равняващо се на платените такси, респ. за недопустимост и на
акцесорната такава за заплащане на обезщетение за законна лихва. По тази причина
Сз ОС е следвало да остави без разглеждане тези два иска и да прекрати производството
по делото си в тази му част.
Той обаче не е сторил това като е
разгледал исковете по същество, като частично е уважил, респ. отхвърлил същите.
Това налага обезсилване на
решението му в осъдителната и отхвърлителната
част относно тези два иска, оставяне без разглеждане на същите и прекратяване
производството по делото на ПАС относно същите.
Казаното относно
допустимостта на останалите 8 иска сочи, че ПАС съобразно разпоредбите на чл.
271 от ГПК следва да реши спора по същество, като потвърди или измени изцяло
или отчасти обжалваното решение касателно същите. При извършване на тази
преценка той ще е обвързан от посочените в жалбата съображения за неправилност
на съдебното решение.
С
процесните искове, както се спомена по- горе се търси отговорност на банката за
вреди от предприети неправомерни действия във връзка с образуване и водене на
заповедно производство и изпълнително дело. Това води до извод, че с исковете
се претендира обезщетение от непозволено увреждане.
Според
нормата на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е
причинил другиму.
С оглед на
факта, че в случая се говори за виновно причинении вреди е логичен и извода, че
отговорност по чл. 45 от ЗЗД носят само физическите лица.
Чести обаче
са случаите , при които те са имали противоправно поведение и са примчинили
следствие на същото вреди в качеството си на служители на дадено юридическо
лице.
По тази
причина в чл. 49 от ЗЗД законодателят е предвидил, че този,
който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени
от него при или по повод изпълнението на същата.
От
съдържанието му се достига до извод, че отговорността е такава за чужди виновни противоправни действия, не
произтича от вината на лицето, което е възложило работата и има обезпечително-гаранционна функция.
Фактите и
обстоятелствата, които следва да са налице, за де са формира извод за наличие
на такава отговорност следват от самата разпоредба на ЗЗД, както и от
задължителните за съда ППВС №№ 7/58 г., 7/59 г., 4/61 г., 17/63 г., 9/66 г. по тълкуване на същата.
На тази база следва извод, че тя възниква в патримониума на лице, което е възложило работата на някой друг, като за това е
нужно вредите да са причинени виновно от другия чрез действия свързани с извършване на работата или чрез бездействия изразяваща се в неизвършване на
нещо, което се дължи по силата на
закона, технически и други правила или характера на работата. Отговорност на възложителя по чл.
49 от ЗЗД ще е налице и в случите, когато действията не съставляват пряко изпълнение на самата работа, но са свързани с него, т.е. са извършени по повод изпълнението на същата, както и в случаите,
когато изпълнителят е нарушил
дадените му указания или надлежните правила за извършване на работата. Тя ще е налице дори и в
случаите на невъзможност да се установи кой конкретно е причинил вредите стига да
е установено, че същите са в следствие възложена работа от съответния
работодател.
При
извършване на преценка е или не е налице предпоставка за отговорност за
непозволено увреждане следва има предвид и че според чл. 51 от ЗЗД обезщетението се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането,т.е. при
наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение
на дееца и вредата. Тя с оглед споменатото ППВС № 7/59 г.трябва да бъде
доказана във всеки конкретен случай.
От
изложеното до тук следва извод, че отговорността на конкретния ответник е
обусловена от наличието противоправно деяние, извършване на същото виновно
от лице при или по повод изпълнение на възложена му от ответника работа и
вредоносен резултат, който да е пряка и непосредствена последица от
увреждането.
Във връзка с даване отговор на въпроса дали същата е налице
или не следва да се има предвид, че по делто са безспорни следните
обстоятелства:
-
сключването на договор за банков кредит „Т.С.“ № ***-***-*** на дата 04.12.2007 г. между
ищцата и ответната банка за сумата от 40 000 лв.
-обезпечаване
на същия с ипотека на АПАРТАМЕНТ №*, находящ се в ****,
-подаване от
страна на банката през май на 2010 г. на заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.417, т.2 от ГПК, образуване на ч.гр.дело №288/2010г. по описа
на Рад. PC, издаване на Заповед за незабавно изпълнение № 225 от 20.05.2010г. и на изпълнителен лист,
-образуване
на изпълнително
дело ************** по описа на ЧСИ К. А., peг. № ***, с район на действие Сз ОС
възоснова на листа по подадена на 29.06.2010 г. от банката молба и
-извършване
на публична
продан на Апартамент
№ *,
находящ се в ****, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****.***.***.*.*.,
ипотекиран в полза на банката, който е собствен на ищцата и на съпруга й Д. С. Д.,
възлагането на същия на лицето М. Г. Г.
за сумата от 36150 лв. с постановление от 06.12.2010г. ,
- извършване
и на други действия за събиране на сумата, за която е образувано изпълнителното
дело- запор на заплати, сметки и т.н.,
- подаване
на възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта за незабавно
изпълнение,
-предявяване
от страна на банката на иск по чл. 422 от ГПК и образуване на т.дело № 491/2010г. на Сз ОС
приключило с решение № 2 от 08.07.2011г. , с което искът е уважен,
-обжалване
на решението на Сз ОС пред ПАС, образуване на т.дело № 649/2012г. на ПАС, по
което актът на Сз ОС е потвърден,
- обжалвано на
решенето на ПАС пред ВКС, образуване на к. т. дело № 1175/2013 г. на ВКС, допускане
на касационно обжалване и постановяване на решение № 204 от 08.06.2015г., с което
актът на ПАС, респ. този на Сз ОС признаващ за установено съществуване на
вземане на банката към ищцата е потвърден за сумата от 359, 31 лв.
представляваща просрочена лихва по чл.3.7 от договора за банков кредит в за периода
от 20.04.2010г. до 20.05.2010г. Решението на ПАС, респ. на СЗ ОС е отменено
в частта признаваща наличие на задължение за сумата от 35 735, 34 лв.
главница по договора за банков кредит и вместо това искът за същата е отхвърлен.
Ищцата от описаната по- горе безспорна фактическа
обстановка прави извод за извършено противоправно деяние изразяващо се в
образуване на заповедно и изпълнително производство за защита на материално право,
което не е съществува в патримониума на банката.
В тази връзка е нужно да се спомене, че съгласно чл. 417 от ГПК в редакцията му към 2010 г. едно лице /заявител/ може
да поиска издаване на заповед за изпълнение и когато вземането, независимо от
неговата цена се основава на подробно изброени в 9 точки документи. В чл. 418 от ГПК в споменатата вече редакция
е предвидено, че ако със заявлението е представен документа по 417 ГПК, на
който се основава вземането, кредиторът може да поиска да се постанови
незабавно изпълнение и да се издаде изпълнителен лист. В чл. 420, ал.1 от ГПК е предвидено, че възражението срещу
заповедта не спира принудителното изпълнение освен когато длъжникът представи
надлежно обезпечение срещу кредитора по реда на чл.180-181 ЗЗД. В ал. 2 е предвидена
възможност за спиране в случаите, когато в срока за възражение е поискано
такова и са представени убедителни писмени доказателства.
Съответно
в чл. 426, ал.1 от ГПК е предвидено, че съдебният изпълнител пристъпва към изпълнение по молба
на заинтересованата страна на основание представен изпълнителен лист или друг
акт, подлежащ на изпълнение.
Анализът
на описаните текстове от ГПК на пръв поглед води до извод, че в случая ответникът
се е възползвал от една предвидена със закон възможност да защити свои материални
права и по тази причина не би следвало да се говори за противоправност на
поведението му.
Защитата
на материалните права по реда предвиден в ГПК съгласно чл. 3 от ГПК обаче следва
да се упражнява добросъвестно и съобразно добрите нрави. В този правна норма е
предвидено и задължението да се изнася пред съда само истината. Сочи се също,
че това следва да се прави под страх от отговорност за вреди.
Така изложеното води до логичен
извод, че при предприемане на недобросъвестни действия за защита на свои материални
права съответния правен субект отговаря за вредите причинени на насрещната
страна от същите. Логично е и отговорността да е при предпоставките предвидени
в чл. 45 и сл. от ЗЗД.
В случая
от изложеното по- горе е безспорно, че банката чрез физически лица, които е
представляват е предприела действия по защита на претенидрани от нея материални
права породени от възникнала предсрочна изискуемост на договор за банков кредит
и респ. такива за принудително изпълнение на същите.
Безспорно и това,
че правата предмет на защита са признати за несъществуващи с влязло в сила
решение с оглед формирането на извод за липсата на предсрочна изискуемост.
По
повод на същата следва да се посочи, че настъпването на такава предполага
изменение в постигнатото съвпадение на две насрещни волеизявления за получаване
на кредит и погасяване на същия на вноски за определен период. Това сочи, че
правото да се измени договора, като се направи същия предсрочно изискуем
е потестативно по характер и съществува в патримониума на кредитора по съответния договор. То се упражнява чрез направа на
едностранно волеизявление на носителя му до другата страна. Фактът, че същото е
свързано с изменение на един договор и породеното от него правоотношение
предполага, че настъпване на тази промяна изисква и получаване на волеизявлението
от насрещната страна, т.е. тя не може да стана факт автоматично при настъпване
на опредени събития. Реално освен тях правоимащата страна следва
да извърши действия по упражняване на потестативното право - да
направи самото волеизявление в тази насока и такива по връчване на
същото на насрещната страна.
В случая от данните по делото и по –точно от споменатите
решения постановени в производството по иска с основание чл. 422 от ГПК е
видно, че представляващите банката лица не са упражнили изобщо от нейно име
правото да обявят кредита за предсрочно изискуем. Това води до извод, че те са
били недобросъвестна при предприемането на действия за снабдяване със ЗНИ, ИЛ
за сумата по целия договор за кредит. Недобросъвестни са били и при предприемане на действия
по принудително събиране на същата, защото е следвало да знаят, че подлежащо на
изпълнение право реално несъществува.
Това сочи, че в случая виновно и противоправно поведение извършено от
лице при или по повод изпълнение на възложена му от ответника работа е налице.
Така ответната банка би следвало да отговаря и респ. да обезщети претендираните
от ищцата имуществени и неимуществени вреди ако се установи, че същите са
претърпени и е налице причинна връзка
между противоправното и виновно поведение на дееца и вредата.
С първия главен иск се претендира обезщетяване на претърпените от ищцата
имуществени вреди от плащане на наеми за периода от 04.09.2010г. до 25.09.2012г. по договор за наем от
04.09.2010г. с Д.Н. А.а.
За установяване реалността на тези вреди по делото е
представен сключен между ищцата и Д. А.а договор за наем от 04.09.2010 г. и
разписки удостоверяващи плащането на договорения месечен наем от 200 лв. на
месец.
Съответно по повод
на тази претенция по искане на ответника по делото са представени и подадените
от наемодателната декларации по чл. 50 от
ЗДДФЛ за 2010, 2011 и 2012 г. Разпитана е и самата наемодателка като
свидетел, а е представен за сравнение с копието и оригинала на договора за
наем.
От представените доказателства е безспорно, че наемодателката
е декларира пред органите на НАП доходи от процесния наемен договор в размери равняващи
се уговорения в него месечен наем.От показанията на самата наемодателка е
видно, че за исковия период ищцата действително е обитавала предоставения й под
наем имот. Това съпоставено и с разписките удостоверяващи плащане на наемна
сума води до извод, че за исковият период имуществото на ищцата е намаляло с
плащаните месечни наемни вноски. До извод, че за това намаляване следва да отговаря
ответникът следва да се достигне ако се установи, че това намаляване е причинено,
т.е. необходимостта от наемане на апартамента е възникнало от предприетите от
служители на ответника виновни и противоправни действия по снабдяване с ЗНИ, ИЛ
и такива по провеждане на принудително изпълнение, при което е продаден имот на
ищцата и след проданта тя не е имала къде да живее.
От представената по делото на Сз ОС/стр. 196/ справка
за постоянен адрес е видно, че този на ищцата не съвпада с адреса на продаденото
на публична продан жилище. До извод, че същата не е живеела в същото се достига
и от информацията съдържаща се в показанията на разпитаните по делото свидетели.
Това от своя страна води до извод, че ищцата реално е имала къде да живее, т.е.
не може да се говори, че причина за извършване на разходи за наем е продажбата
на жилището в ****.
До извод за връзка между същата и плащането на наем
ПАС не достига и от показанията на съпруга на ищцата Д. Д.. Това е така по причина,
че той говори за раздяла с ищцата в края на 2009 г., началото на 2010 г. и
напускане на семейното им жилище от този момент. Принудителното изпълнение и
действията по продажба на имота на ул. „П.М.“ №* по образуваното от ответната банка
дело обаче са започнали от средата на 2010 г. В случая за ПАС е без значение обстоятелството,
че в част от показанията си Д. свързва влошаването на отношенията и раздялата с
теглене на кредит и даването на жена му на съдия изпълнител. Това реално е така
по причина, че в случая действия по принудително изпълнение насочени срещу
процесния имот не са предприети само от ответника по настоящето дело. Това е
видно от намиращата се на стр. 5 от приложеното изпълнително дело справка по
лице издадена от Служба по впивания в Р.. От нея се установява, че върху имота в **** е имало
наложена възбрана по искане на друг кредитор / ОББ АД/ още на 16.04.2010 г.
Това от своя страна изключва извода, че намаляването
на имуществото на ищцата поради плащането на наеми за периода от 04.09.2010г. до
25.09.2012г. по договор за наем от 04.09.2010г. с Д.Н. А.а е пряка и непосредствена
последица от описаните в ИМ действия извършени от лица по повод изпълнение на
възложена от ответната банка работа.
Това прави този главен иск неоснователен, респ. неоснователна
се явява и претенцията за заплащане на обезщетение по 86 от ЗЗД за забавено изпълнение
на задължението за плащане на това обезщетение за имуществени вреди.
Следващата главна искова претенция е за сумата от 29 150
лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от описаните по- горе виновни и
противоправни действия равняващо се на разликата между действителната пазарна цена от 65300 лв. на апартамент
№ 6, находят се в **** и цената в размер на 36 150 лв., на която апартамента е възложен от съдебния
изпълнител.
Във връзка с
преценка основателността на този иск следва да се посочи, че пазарна е цената,
на която еднотипни вещи се търгуват на свободния пазар в даден времеви момент. По
отношение пазарната цена на недвижимите имоти с оглед разпоредбата на чл.18 от ЗЗД това ще да е цената, на която е извършвана продажба на имоти от същия тип и
в същия район съобразно договорите сключени в предвидената от закона форма и
вписани в Службата по вписвания. По повод на това съдът намира за нужно да
посочи, че в първоначалната оценъчна експертиза приета по делото проверка за
сделки от посочения по- горе тип не е извършвана. Реално такава има в назначената
повторна експертиза. От същата става ясно, че за 2010 година сделки с имоти от процесния
тип липсват. Последната такава е през 2007 г. за имот в същия блок и със същата
квадратура. Цената е 35 210 лв. Това съотнесено с общо известния факт, че
за времето 2007-2010 г. пазарът на недвижими имоти претърпя стагнация води до
извод, че реалната продажна цена през 2010 г би следвало да е по- ниска от тази
през 2007 г. Това в случая не е така, което изключва извод за увреждане.
По повод този извод
на ПАС би могло да се възрази , че вещото лице е определило пазарна цена от
42 700 лв. Тя обаче видно от съдържанието на самото заключение и
обясненията му в с.з. е на база информация на агенции за недвижими имоти за
осъществени продажби, но не с оглед реално посочена цена в договори сключени
във формата по чл. 18 от ЗЗД и надлежно вписани.
Наред с това следва
да се посочи, че предвидения в ГПК ред за продажба на недвижими имоти на
публична продан предполага достатъчно огласяване на същата, провеждане на
наддаване и постигане на реална пазарна цена при наличие на желаещи. Липсата на
такива и явяване само един купувач предполага, че постигната при проданта цена
е реална пазарна за съответния период. В случая този извод се затвърждава и с
оглед на факта, че от приетата експертиза няма данни за сключени в предвидената
от закона форма договори за процесния тип имоти.
Казаното води до
извод за липса на вреда и за неоснователност на този иск за обезщетяване на
причинени имуществени вреди. Същата налага отхвърляне и на акцесорната
претенция за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
така претендираното обезщетение от 29 150 лв.
Следващата група
главни искове е тази за неимуществени вреди.
С тях се претендира
обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди в общ размер на
10 000 лв. Същите обаче са разбити още с исковата молба на четири, както
следва:
-
2500 лв. за обезщетяване на причинените на ищцата стрес,
притеснения, страдания и негативни изживявания, вследствие на провежданото
принудително изпълнение въз основа на непадежирало вземане и от загубата на апартамента, служещ на ищцата и съпруга
й за семейно жилище, от намаляването на доходите й, дължащо се на извършваните
удръжки от трудовото й възнаграждение и от страха, изживяван от нея за това как
ще се справи с живота си и какво ще бъде нейното бъдеще и
-
по 2 500 лв. за обезщетяване на страданието, нервите и
емоционалната болка, които изпитва от прекъсването на всяко едно от семейните и
роднинските й отношения с двамата й синове Р. Д. С. и С. Д. С. и с нейния
съпруг Д. С. Д. .
По повод на последните три претенции за обезщетяване на неимуществени вреди
следва да се посочи, че по делото за влошаване на отношенията между ищцата и
нейните двама синове преки доказателства въобще не са ангажирани. Данни за такова
има в част от показанията на разпитаните свидетели, но те като цяло пресъздават
разкази на самата ищца и съдът не счита, че имат нужната доказателствена сила.
По отношение на отношенията със съпруга
Д. Д., както се спомена по- горе самият той говори за влошаване и раздяла в
края на 2009 и началото на 2010. Тогава обаче действия по издаване на заповед и
принудително изпълнение по искане на ответната банка не са предприемани, а е
имало такива във връзка със задължения към други кредитори видно от споменатото
по- горе във връзка с отбелязваният в служба по вписванията. Това и факта, че
самият съпруг говори и за ДРУГИ ПРИЧИНИ довели до раздалата изключва извода, че тя е в следствие на противоправните действия
предприети от името на ответника.
Това сочи, че тези три иска за обезщетяване на неимуществени вреди от по
2 500 лв. са неоснователни и следва да се отхвърлят. Липсата на задължение
за плащане на обезщетение от непозволено увреждане на споменатото основание
изключва и възникването на такова по чл. 86 от ЗЗД.
От описаното до тук и от показанията на разпитаните по делото свидетели
става ясно, че ищцата е била силно стресирана и е преживяла психическо
разстройство след извършване на проданта и образуване на изп. дело. Това съпоставено
с наличието на виновно противоправно поведение при подаване на заявлението по
чл. 417 от ГПК и образуване на изпълнителното дело води до извод, че банката
следва да отговаря с оглед текстовете на чл. 49 ЗЗД, вр. 45 от ЗЗД. Тази
отговорност възниква от момента на съответното увреждане. В случая то според
ищцата се свързва с предприетите действия по провежданото принудително
изпълнение въз основа на непадежирало вземане, загубата на апартамента, служещ
на ищцата и съпруга й за семейно жилище , намаляване на
доходите й дължащо се на извършваните удръжки от трудовото й възнаграждение и
от страха изживяван от нея за това как ще се справи с живота си и какво ще бъде
нейното бъдеще. На база тези разсъждения ПАС счита, че неблагоприятното
изживяване на ищцата е възникнало от началния момент на налагане на запор на
заплатата в рамките на изпълнителното производство, респ. този на извършване на
проданта. Запорът на тр. възнаграждение видно от данните по приложеното
изпълнително дело е наложен на 13.07.2010 г./стр.69 от делото на ЧСИ. Проданта
пък е завършила на 06.12.2010 г. Това съпоставено с текста на чл. 114 от ЗЗД и
приетото с ППВС № 2 /1981 води до извод, че вземането за обезщетяване на
неимуществените вреди във връзка със запора на заплатата на 13.07.2010, а за
тези от проданта на 06.12.2010 г. От тези дати до предявяване на иска на
26.06.2018 г. е изтекъл предвидения в чл. 110 ЗЗД 5 годишен срок и вземането
предмет на същия е погасено по давност В случая за ПАС е без значение момента
на постановяване на решението на ВКС по причина, че искът по чл. 422 от ГПК
установя съществуването на едно правно положение, а не поражда същото, т.е.
противоправното поведение е била факт и към споменатите дати на 2010 година.
Това прави и този иск за обезщетяване на претърпени от ищцата вреди неоснователен,
което налага и отхвърлянето на иска за присъждане на обезщетение по 86 от ЗЗД
върху същото.
В посочения по- горе смисъл като краен извод е и решението на Сз ОС и то
следва да бъде потвърдено в допустимата си част.
Изложеното налага също
така и отмяна на акта на Сз ОС в частта осъждаща банката да заплати ДТ по
сметка на Сз ОС, както и допълнително осъждане на ищцата да заплати на
ответната страна още 24, 30 лв. за разноски.
Съответно на банката
следва да се присъдят и направените от нея разноски във въззивното производство
в размер на 4885 лв.
Водим
от това съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
постановеното от С. окръжен съд решение по т. дело № 171/2018 г. в частта, с която
във връзка с предявени от Р.С.Д.,
ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** искове е решено следното:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Р.С.Д.,
ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** иск за
сумата от 4 800 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди
причинени на ищцата в следствие проведено спрямо
нея принудително изпълнение по изп.дело ************** по описа на ЧСИ К. А.,
peг. № ***, с район на действие района на СзОС, образувано за събиране на неизискуемо
вземане на
„Т.Б.“ АД по договор за банков кредит „Т.С.“ № ***.***.***/**.**.****г. и равняващо се на размера на платени от Р.С.Д. наеми за периода от
04.09.2010г. до 25.09.2012г. по силата на договор за наем от 04.09.2010г. с Д.Н.
А.а.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Р.С.Д., ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** иск за
сумата от 1351, 41 лв., представляваща законна лихва върху
претендираните от нея вреди за платения наем в размер на
4 800 лв., начислена за периода от 26.09.2012г. до 04.06.2018г.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Р.С.Д., ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** иск за сумата от 29 150 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди от проведената публична
продан по изп.дело № ************** по описа на К. А., образувано за събиране
на неизискуемо вземане на „Т.Б.“ АД по договор за банков кредит „Т.С.“ № ***.***.***/**.**.****г.,
изразяващи се в разликата между действителната пазарна цена от 65 300 лв. на апартамент № *, находящ се в ****
и цената от 36 150 лв., на която апартамента е възложен от съдебния
изпълнител.
ОТХВЪРЛЯ иска на Р.С.Д., ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** за сумата
от 7557, 12 лв., представляваща законна лихва върху претендираните от нея вреди
в размер на 29150 лв. начислена за периода от
14.12.2010г. до 04.06.2018г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р.С.Д.,
ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** искове за
присъждане обезщетения за неимуществени вреди в общ размер от 10 000лв., от
които:
а/ 2500 лв. обезщетение за
причинените й стрес, притеснения, страдания и негативни
изживявания в следствие на провежданото
принудително изпълнение по изп.дело № **************
по описа на ЧСИ К. А., peг. № ***, с район на действие Сз ОС въз основа на непадежирало вземане и загубата на
апартамента, служещ й за семейно жилище, от намаляването на доходите й, дължащо
се на извършваните удръжки от трудовото й възнаграждение и от страха, изживяван
от ищцата за това как ще се справи с живота си и какво ще бъде нейното бъдеще,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска до
окончателното й изплащане.
б/ по 2500 лв.
обезщетение за неимуществени вреди, а общо в размер на 7500 лв, претърпени от Р.С.Д. поради
прекъсването на всяко едно от семейните и роднинските й отношения с двамата й
синове Р. Д. С. и С. Д. С., както и с нейния съпруг Д. С. Д., вследствие
провежданото принудително изпълнение по изп.дело
№ ************** по описа на ЧСИ К. А., peг. № ***,
с район на действие СзОС и продажбата на
апартамента служещ й за семейно жилище, ведно със законната лихва върху тези
суми, считано от предявяване па иска до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Р.С.Д., ЕГН ********** да заплати на „Т.Б.“ АД, ***
разноските по делото за адвокатски хонорар в размер на 4835,70 лв с ДДС,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОБЕЗСИЛВА
постановеното от С. окръжен съд решение по т. дело № 171/2018 г. в частта, с
която във връзка с предявени от Р.С.Д.,
ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** искове е решено следното:
ОСЪЖДА „Т.Б.“ АД, *** да
заплати на Р.С.Д., ЕГН **********
сумата от 197,05 лв обезщетение за имуществени вреди, съставляващи платени от
ищцата такси и разноски по изп.д. № ************** по описа на ЧСИ К. А., peг.
№ *** с район на действие Сз ОС, образувано по молба на „Т.Б.“ АД за събиране на
неизискуемо вземане на банката по договор за банков кредит „Т.С.“ № ***.***.***/**.**.****г.,
ведно с обезщетение за забава върху главницата от 197,05 лв начислено за периода за периода 28.04.2014г. - 04.06.2018г. в размер на 82,18 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Р.С.Д., ЕГН ********** против „Т.Б.“
АД, *** иск за разликата над присъдените 197,05 лв. до пълния предявен размер от 3243,89 лв, както
и иска за обезщетение за забава върху главницата за периода 28.04.2014г. – 04.06.2018г. за
разликата над сумата от 82,18 лв до пълния предявен размер от 389,15 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от Р.С.Д., ЕГН ********** против „Т.Б.“ АД, *** искове за сумата от 3243, 89 лв., представляваща такси и
разноски изплатени по изп.д. № ************** по описа на ЧСИ К. А.,
peг. № ***.
с район на действие СзОС и за запащане на обезщетение за законната лихва в
общ размер от 389, 15 лв. за периода от 28.04.2014г. до 04.06.2018г. върху
сумата от 3243, 89
лв.
ПРЕКРАТЯВА производството по в.т.
дело № 805/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд по отношение на тези
два иска.
ОТМЕНЯ постановеното от С.я окръжен съд решение по т. дело №
171/2018 г. в частта, с която се осъжда ОСЪЖДА „Т.Б.“ АД, *** да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на С. окръжен съд, сумата от 11,30 лв държавна такса
по делото съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Р.С.Д., ЕГН ********** да заплати на „Т.Б.“ АД, *** още 24, 30 лв. разноски за
производството пред Сз ОС, както и 4885 лв. такива за производството пред ПАС.
Решението може да се обжалва пред ВКС в 1 месечен срок от получаване на
съобщението за изготвянето му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.