Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 20.09.2021
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV „A“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ТАШЕВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Добрева-Кочовски, като разгледа
докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 7161 по описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 65987 от 11.03.2020 г., постановено по
гр. дело № 33627/2019 г., Софийският районен съд, II ГО, 163-ти състав, е уважил
частично предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу П.П.Я. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 3445,29 лева, представляваща
стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 160, находящ се в гр. София, ж.к. „******, за периода
от 01.02.2016 г. до 30.04.2018 г., отразена в обща фактура с №
**********/31.07.2016 г., № **********/31.07.2017 г. и № **********/31.07.2018
г., ведно със законната лихва от 20.03.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането, и 649,08
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 14.09.2016 г. до 08.03.2019 г.,
сумата от 44,34 левa,
представляващи стойността на услугата дялово разпределение за периода от 01.02.2016
г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 20.03.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането и 8,45
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 30.03.2016 г.
до 08.03.2019 г., като е
отхвърлил като погасен по давност
иска за главницата за цената на топлинна енергия за разликата над уважения
размер от 3445,29 лева до пълния претендиран размер от 4431,92 лева и за
периода от 01.05.2015 г. до 31.01.2016 г., за които е издадена за заповед за
изпълнение на парично за задължение по чл. 410 от ГПК от 26.03.2019 г. по ч. гр.
дело № 15992/2019 г. на СРС, II ГО, 163-ти състав.
С решението е отхвърлил предявените по чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу А.П.Я. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 4431,92 лева, представляваща стойност на
доставена и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ апартамент
№ 160, находящ се в гр. София, ж.к. „******, за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018
г., отразена в обща фактура с № **********/31.07.2016 г., №
**********/31.07.2017 г. и № **********/31.07.2018 г., ведно със законната
лихва от 20.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, и 649,08 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 14.09.2016 г. до 08.03.2019 г.,
сумата от 44,34 левa,
представляващи стойността на услугата дялово разпределение за периода от 01.02.2016
г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 20.03.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането и 8,45
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 30.03.2016 г.
до 08.03.2019 г., за които е издадена за заповед за изпълнение на парично за
задължение по чл. 410 от ГПК от 26.03.2019 г. по ч. гр. дело № 15992/2019 г. на
СРС, II ГО, 163-ти състав.
С решението ответникът П.П.Я.
е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата от 469,93 лева разноски в
исковото производство и сумата от 103,14 лева – разноски в заповедното
производство, „Т.С.“ ЕАД е осъдено да му
заплати сумата от 112,75 лева.
„Т.С.“ ЕАД е осъдено и да заплати на А.П.Я. сумата
от 586,70 лева – разноски в производството.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Н.“ ЕАД.
В законоустановения срок срещу решението в частта, с която искът срещу П.П.Я. за главницата за стойността на потребената
топлинна енергия е отхвърлен е постъпила въззивника
жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се прави оплакване, че решението в тази част е неправилно,
тъй като първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът не дължи
вземането. Излага довод, че съдът не е съобразил, че задължението по общата
фактура става изискуемо съгласно приложимите общи условия след издаване на
общата фактура от 31.07.2016 г. С оглед изложеното, моли решението в
обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с
което искът да бъде уважен в пълния предявен размер. Претендира разноски и
юрисконсултско възнаграждение. В молба, депозирана преди открито съдебно
заседание поддържа въззивната жалба. Възразява за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Не представя отделен списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е
постъпил от ответника П.П.Я. чрез адв.
Л.Г., в който оспорва въззивната жалба, моли същата да бъде оставена без
уважение и решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Сочи, че за
периода, за който се отнася погасената по давност сума не са приложими ОУ от
2016 г., на които ищецът се позовава, както твърди, че за имота има учредено
вещно право на ползване в полза на трети лица, поради което ответникът не
отговаря по предявените искове.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е
постъпил и от ответника А.П.Я. чрез адв. И.Г., в който
оспорва въззивната жалба и сочи, че същата се е
отказала от наследството на починалия П. А.Я., който отказ е вписан и представен
по делото, поради което не отговаря по предявените и отхвърлени с решението
искове. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В законоустановения срок срещу решението в частта, с която исковете срещу П.П.Я. са уважени е постъпила въззивна жалба от ответника
чрез адв. Л.Г., в която прави оплакване, че неправилно първата
съдебна инстанция е приела, че исковата претенция е доказана, защото не се
установява ответникът да има качеството на потребител на топлинна енергия за
процесния период. Твърди, че действително наследодателят на ответника е бил собственик
на процесния имот, но в полза на трети лица върху имота има учредено вещно
право на ползване по чл. 56 от ЗС, а съдът е извършил процесуално нарушение
като не е обсъдил това възражение и не е взел предвид, че договор за замяна на
държавен недвижим имот е нищожен поради липса на форма. Прави искане решението
да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263,
ал. 1 от ГПК, такъв не е постъпил от въззиваемата страна-ищец
в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД, както
и от А.П.Я..
В молба, депозирана преди открито съдебно заседание „Т.С.“
ЕАД поддържа въззивната жалба. Възразява за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Не представя отделен списък по чл.
80 от ГПК.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Н.“ ЕАД
не взема становище.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваните части, поради което същият дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивните жалби
доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 от ГПК.
Ищецът в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
от 20.03.2019 г. срещу наследодателя на ответниците П.
А.Я., въз основа на което е образувано ч. гр. дело № 15992/2019 г. на
СРС, ГО, 163 състав и на 26.03.2019 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива на
обжалваното решение вземания за посочените от съда периоди и възникнали на
описаните основания.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в
заповедното производство П. А.Я.
е подал възражение по образец, че не дължи изпълнение на вземанията по
издадената заповед, в което възражение е възразил, че няма качеството на
потребител на топлинна енергия, тъй като за имота е учредено вещно право на
ползване в полза на трети лица и вземанията са погасени по давност.
При наличие на валидно възражение, породило своите
правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят, съгласно
дадените от съда указания, е предявил установителни искове с предмет всички
вземания, за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично
задължение по посоченото дело, които са допустими. Възраженията на адв. Л.Г. в
тази връзка са неоснователни с оглед заявения на лист 4 от делото установителен
петитум на исковата молба.
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване
е да установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че сградата,
където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична
проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна
енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните
отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи
цената на доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането на длъжника в забава и размера на
обезщетението за забава.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК е установено, че след подаване на възражението по чл. 414 от ГПК, длъжникът
в заповедното производство П. А.Я. е
починал, поради което с определение № 2666587 от 06.11.2019 г. съдът е
конституирал на основание чл. 227 от ГПК във вр. с чл. 230, ал. 2 от ГПК,
посочените от „Т.С.“ ЕАД наследници по закон А.П.Я. и П.П.Я. и е разпоредил връчване на исковата молба за отговор
на тези лица.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК ответникът П.П.Я. е оспорил по същество исковете
като неоснователни по подробно изложени доводи, които не следва да се
преповтарят, а ответницата А.П.Я. е заявила, че се е отказала от наследството
на П. А.Я. и отказът е вписан по заявление с вх. № 2016332/20.06.2019 г. за
което е издадено удостоверение с изх. № 61095 от СРС, III ГО, 149 състав. С
оглед направения отказ от наследство пред районния съдия ответницата А.П.Я. е
изгубила качеството си на наследник по закон на починалия ответник, тъй като
отказът от наследство произвежда действие от откриване на наследството (т. 1 на
Тълкувателно решение № 148 от 10.XII.1986 г., ОСГК на ВС на НРБ),
поради което е следвало да се изключи от числото на наследниците и
производството спрямо нея да бъде прекратено. С удостоверяване на факта на отказа от
наследство от страна на съда, вече не е била налице надлежна страна нито в материалноправен, нито в процесуалноправен смисъл по отношение на посоченото
лице, тъй като материалното право обуславя и процесуалното и няма основание
лице, което не е наследник на първоначалния
ответника да участва в процеса, защото е трето лице за процесуалното и материалноправно правоотношение (така
и Решение № 145 от 23.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 1018/2010 г., I т. о., ТК).
Ето защо
решението, постановено по
иска срещу А.П.Я. е постановено
срещу ненадлежна страна, но
тъй като в тази част същото не е обжалвано, не е предмет на въззивна проверка. В настоящия процес А.П.Я. не е упражнила правото си по чл. 265,
ал. 1 от ГПК да заяви, че се присъединява към жалбата от втория ответник П.П.Я., за да се осъществи
преценка за наличие на предпоставките за това с оглед заявения отказ от
наследство, поради което изложените от нея доводи и заявените искания, в това
число и за разноски, не следва да се обсъждат, независимо от факта, че
въззивната жалба и молбите на „Т.С.“ ЕАД са били администрирани по реда на чл.
262 от ГПК както от първата инстанция, така и от въззивния съд и са ѝ
връчвани последователно.
Предмет на проверка пред въззивната инстанция са
единствено претенциите на „Т.С.“ ЕАД срещу другия наследник на първоначалния
ответник П. А.Я. и само до размера на присъдените с решението суми, представляващи
половината от първоначално търсените суми.
От представените по
делото писмени доказателства се установява, че сградата, в която се намира ап. № 160, находяща се в гр. София, ж.к. ******, е
била топлофицирана, като ищецът е доставял в
абонатната станция на сградата
определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер.
От представения по делото
с исковата молба нотариален акт за дарение на недвижим имот № 118, том LXIII, дело № 12540/1993 от
27.05.1993 г. на нотариус при нотариална служба при Втори районен съдия, се
установява, че А.Я. А.и Н.Л.Ч.са дарили на сина си П.А.Я. собствения си
недвижим имот апартамент № 160,
находяща се в гр. София, ж.к. ******, като дарителите са си запазили пожизнено
правото на ползване на недвижимия имот.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител,
респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице –
ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си.
В
настоящия случай претенцията на ищеца се основава на твърдението, че
наследодателя на ответниците е бил собственик на топлоснабдения имот, на което
основание първата съдебна инстанция е уважила исковете. Действително в срока за
отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК от П.Я. чрез адв. Л.Г. липсва
изрично позоваване на факта, че за имота има учредено право на ползване в полза
на трети лица, но този факт е заявен от първоначалния длъжник във възражението
по чл. 414 от ГПК изрично (лист 14 от частното дело), поради което и на
основание т. 11а от ТР 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.
дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВСК, съдът е длъжен в производството по иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, да разгледа обоснованото
във възражението на длъжника по чл. 414, ал. 1 от ГПК оспорване, дори
ответникът да не е подал отговор на исковата молба или да не е направил подобни
възражения в срока за отговор, какъвто е настоящия случай.
В
първото по делото съдебно заседание и в доклада на съда по чл. 146 от ГПК
оспорването не е докладвано изрично, като не е указано на ищеца, че в негова
тежест е да установи погасяване правото на ползване, учредено в полза на
третите лица. При наличие на обосновано оплакване във въззивната
жалба, което преодолява ограниченията в обсега на въззивната дейност относими
към установяване на фактическата страна на спора, пред настоящата инстанция въззивникът-ищец,
въззиваем по въззивната жалба на ответника П.Я. не е завил
искане за по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК за допускане на доказателствени
искания за установяване на факта на погасяване на правото на ползване по чл. 59
от ЗС по надлежния ред от въззивния съд, поради което въззивният съд е длъжен
да вземе предвид приетия по делото нотариален акт, от който се установява
съществуване на право на ползване върху имота, учредено в полза на трети лица,
за което няма данни да е погасено.
Ето защо решаващият съдебен състав,
е длъжен по правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК да приеме, че качеството на потребител
на топлинна енергия на ищеца не е установено в процеса. След като не е
установено притежавано от ответника качество на потребител на топлинна енергия
и наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо
от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна
енергия, искът за главницата е неоснователен, поради което неоснователна се
явява и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху нея, както и претенцията за заплащане на стойността на
услугата „дялово разпределение“ и лихва върху нея. Тъй като не се установява
възникване на спорните вземания в полза на ищеца срещу ответника, съдът не
следва да разглежда възражението за изтекла погасителна давност.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен
с въззивните жалби, жалбата на въззивника-ищец „Т.С.“
ЕАД е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд, решението в обжалваната от тази страна отхвърлителна част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Същевременно въззивната жалба на въззвиника-ответник П.П.Я. е основателна и като такива следва да бъде уважена, а
решението в обжалваната от този ответник част, както и в частта за разноските,
присъдени в полза на ищеца по тези искове, следва да бъде отменено и вместо
него постановено друго, с което предявените срещу жалбоподателя искове да бъдат
отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивника-ищец „Т.С.“ ЕАД по иска срещу П.П.Я.
не се дължат и решението, в
частта с която такива са присъдени за заповедно и исково производство подлежи
на отмяна.
За първа инстанция разноски не
следва да се присъждат на въззивника-ответник П.П.Я.. По делото не са представени доказателства, че той е
сторил такива, но при забраната по чл. 271, ал. 1, изр. второ от ГПК, съдът не
може да пререшава въпроса с вече присъдените на П.Я. за първа инстанция суми,
нито да присъжда разноски по чл. 38 от ЗАдв. в полза
на адвоката му въз основа на представеното пълномощно на лист 86 от първоинстанционното
дело.
Във въззивното
производство въззивникът-ответник П.П.Я. е платил държавна такса за въззивно обжалване в размер
на 119,79 лева (лист 25), които следва да му се присъдят.
В полза на процесуалния представител на въззивника-ответник адв. Л.Г.,
предвид представения на лист 73 договор за правна защита и съдействие от 22.03.2020
г., на основание чл.78, ал.1 ГПК и чл. 38 от ЗА следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 586,69 лв., изчислено
върху сбора на заявените претенции въз основа на минималното адвокатско
възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения без ДДС, тъй както по делото не са
представени доказателства, че адвокатът е регистриран по ЗДДС.
На А.П.Я. разноски не следва да се присъждат
по изложените в решението мотиви.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 65987 от 11.03.2020 г., постановено по гр.
дело № 33627/2019 г. на Софийския районен съд, II ГО, 163-ти състав, в частта, с
която са уважени предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу П.П.Я. установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3445,29
лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия
за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 160, находящ се в гр. София,
ж.к. „******, за периода от 01.02.2016 г. до 30.04.2018 г., отразена в обща
фактура с № **********/31.07.2016 г., № **********/31.07.2017 г. и №
**********/31.07.2018 г., ведно със законната лихва от 20.03.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, и 649,08
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 14.09.2016 г. до 08.03.2019 г.,
сумата от 44,34 левa,
представляващи стойността на услугата дялово разпределение за периода от 01.02.2016
г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 20.03.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането и 8,45
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 30.03.2016 г.
до 08.03.2019 г., както и в частта за разноските от 469,93 лева и 103,14
лева, присъдени в полза на „Т.С.“ ЕАД срещу П.П.Я., и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, срещу П.П.Я., ЕГН **********,
с адрес ***, установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3445,29
лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия
за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 160, находящ се в гр. София,
ж.к. „******, за периода от 01.02.2016 г. до 30.04.2018 г., отразена в обща
фактура с № **********/31.07.2016 г., № **********/31.07.2017 г. и №
**********/31.07.2018 г., ведно със законната лихва от 20.03.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането; 649,08 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 14.09.2016 г. до 08.03.2019 г.; сумата
от 44,34 левa, представляващи стойността на услугата дялово
разпределение за периода от 01.02.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната
лихва от 20.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 8,45 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 30.03.2016 г.
до 08.03.2019 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично за
задължение по чл. 410 от ГПК от 26.03.2019 г. по ч. гр. дело № 15992/2019 г. на
СРС, II ГО, 163-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 65987 от 11.03.2020 г., постановено по гр.
дело № 33627/2019 г. на Софийския районен съд, II ГО, 163-ти състав, в
останалата обжалвана част, с която предявеният срещу П.П.Я.
иск за главницата за сумата над уважения размер от 3445,29 лева до пълния
претендиран размер от 4431,92 лева и за периода от 01.05.2015 г. до 31.01.2016
г., е отхвърлен.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на П.П.Я., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 119,79 лева
– разноски в производството пред въззивна инстанция.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на адвокат Л.С.Г., Софийска адвокатска колегия, с
адрес на кантората в град: София; ул. „******, на основание чл. 38 от Закона за
адвокатурата, сумата от 586,69 лева - адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.
Решението не е обжалвано и е влязло в сила в частта,
с която исковете срещу А.П.Я. са отхвърлени.
Решението е постановено при участието на „Н.“ АД,
ЕИК ******, като трето лице помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******.
Решението не подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.