РЕШЕНИЕ
№ 3849
гр. Пловдив, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20225330103463 по описа за 2022 година
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 49 от ЗЗД, във връзка с чл. 45 ал. 1 от
ЗЗД и по чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът Б. Д. Б., ЕГН: **********, от ************************, е предявил против
Районен съд- Смолян, с адрес: град Смолян, бул. „България” № 16, представляван от и.ф.
********** С. З., искове за осъждане на ответника да му заплати следните суми: сумата от
800 лева- главница, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
невръщане на внесената държавна такса по частно гр. дело № 1160/ 2011 г. на Районен съд-
Смолян, сумата в размер на 1 200 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
причинени в следствие на невърнатата държавна такса и сумата в размер на 600 лева- лихва
за забава върху главницата от 800 лева, дължима за периода 08.08.2011 г.- 14.02.2022 г.
В исковата молба и уточненията й ищецът посочва, че на 08.08.2011 г. внесъл по сметка
на Районен съд- Пловдив сумата от 800 лева- държавна такса за подадено заявление по чл.
417 от ГПК, срещу длъжник Д.А.М., ЕГН: **********, като по случая се образувало частно
гр. дело № 14296/ 2011 г. на Районен съд- Пловдив. Производството обаче било прекратено
по подсъдност и изпратено на Районен съд- Смолян, където то се образувало като частно гр.
дело № 1160/ 2011 г. По това дело обаче не била издадена заповед за незабавно изпълнение,
като ищецът поискал връщане на внесената държавна такса, но му било отказано, а тя се
явявала недължима и следвало да му се възстанови, предвид неиздаването на заповед.
Поискал и връщането й от Районен съд- Пловдив, но също му било отказано. В тази връзка
1
се търси деликтна отговорност от ответника за причинените имуществени вреди, които се
явявали пряка последица от увреждането. Вземането му се погасявало с 10- годишна давност
по ДОПК, която започвала да тече от момента на изискуемостта- внасянето на таксата на
08.08.2011 г., но с подадените молби от м. май и юни 2021 г. за връщане на сумата давността
се прекъсвала и оттогава започвала да тече нова давност. Уточнява, че неправомерните
действия на ответника се изразявали в задържане и невръщане на внесената държавна такса,
защото по делото не била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК.
Претендира се и лихва за забава върху сумата от 800 лева, за периода 08.08.2011 г.-
14.02.2022 г., възлизаща на 600 лева. Предявява се и още един иск за имуществени вреди, с
цена от 1 200 лева, от незаконното задържане на държавната такса от ответника повече от 10
години, през което време ищецът бил лишен от правото да ползва сумата за свои лични
нужди и консумативни разходи. В този смисъл се моли за осъждането на ответника да му
заплати претърпените поради виновното си поведение имуществени вреди, ведно с лихва.
Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната се явява лично и
поддържа искове. Представя допълнително и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва
исковете като недопустими и неоснователни. Посочва се, че по подаденото от ищеца
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 т. 9 от ГПК било налице
произнасяне от ответника, като заявлението било отхвърлено с разпореждане, потвърдено
по реда на инстанционния контрол. Държавната такса била дължима за образуване на
гражданско дело, а не за разглеждането му по същество. Само недължимо платената
държавна такса се връщала на страната, но съдебната практика по чл. 4б от ЗДТ приемала,
че това ставало в случай на надвнесени такси, или пък събрани такива при освободен ищец,
но не и в случай на отхвърлено заявление. Ищецът бил използвал специалния ред за
връщането на тази държавна такса, както през състава, разгледал делото, така и чрез
административния ръководител на съда, но искането му било оставено без уважение, което
пък правело настоящия иск недопустим. Прави се възражение и за изтекла петгодишна
погасителна давност по главния иск. Поради неоснователността на главния иск, свързаните
с него останали искове също се явявали неоснователни. Моли за отхвърляне на иска,
претендира разноски. В съдебно заседание страната чрез представителите си поддържа
отговора, като също депозира писмена защита.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните
доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от вносна бележка от 08.08.2011 г., ищецът е внесъл по сметка на Районен съд-
Пловдив сумата от 800 лева, с посочено основание- държавна такса по заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК.
По случая е образувано частно гр. дело № 14296/ 2011 г. на ПРС, XVIII гр. с-в, със
заявител ищецът, но производството е било прекратено и изпратено по подсъдност за
разглеждане от Районен съд- Смолян, предвид адреса на длъжника. Представени са
определението за прекратяване по подсъдност и справка от деловодната програма за
движение на делото.
2
При ответника по заявлението е образувано частно гр. дело № 1160/ 2011 г., по което с
разпореждане № 2280/ 02.09.2011 г. съдът е отхвърлил заявлението. След обжалване е
постановено определение № 279/ 05.10.2011 г. по В. ч. гр. дело № 425/ 2011 г. на Окръжен
съд- Смолян, с което е потвърдено разпореждането на районния съд. Последвало е
касационно обжалване, като с определение № 146/ 28.02.2012 г., постановено по частно.
търг. дело № 98/ 2021 г. на ВКС, I ТО, не е допуснато касационно обжалване на въззивното
определение.
Заявителят си е получил оригинала на записа на заповед на 18.06.2013 г., след подадена
молба по заповедното дело и резолюция на съдията.
С молба от 26.05.2021 г. ищецът е поискал от Районен съд- Пловдив за връщане на
внесената държавна такса по заявлението, като с писмо от 03.06.2021 г. му е отговорено, че
делото е изпратено по подсъдност на Районен съд- Смолян. На страната е изпратен и втори
отговор от 18.10.2021 г. в същия смисъл, след нова подадена молба.
С молба от 27.10.2021 г. ищецът е поискал и от Районен съд- Смолян възстановяване на
внесената по делото държавна такса, като след оставяне на искането първоначално без
движение, с определение № 681/ 25.11.2021 г., постановено по частно гр. дело № 1125/ 2021
г. на Районен съд- Смолян, молбата е върната, а производството по делото- прекратено.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по обстоятелството, че ищецът е образувал заповедно производство, като е
поискал издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, за което е заплатил
дължимата държавна такса. Искането му е било отхвърлено, като този акт на районния съд е
потвърден по реда на инстанционния контрол и е влязъл в сила. В тази връзка въобще не е
допустимо да се обсъжда правилно ли е било произнасянето на съда, каквито аргументи се
развиват от ищеца, доколкото актът е стабилизиран и е формирал сила на пресъдено нещо,
като по този начин той задължава адресатите си да приемат правните му последици, каквито
са.
Настоящият състав е сезиран с въпроса дали подлежи на връщане внесена държавна такса,
ако заявлението се отхвърли и по него не се издаде исканата заповед за изпълнение.
Отговорът тук е категорично отрицателен, защото държавна такса се дължи за образуване на
едно производство, без значение от изхода му- дали се уважава предявената претенция или
не. По смисъла на чл. 71 ал. 1 и чл. 73 ал. 3 от ГПК, както и според чл. 3 и чл. 4 а) от Закона
за държавните такси (ЗДТ), държавната такса се внася при предявяване на иска, като тя не е
обвързана с крайния съдебен акт. Още повече, абсолютно възможно и допустимо е едно
производство и да не приключи с акт по същество, а то да се прекрати, като в този случай
дори и да не е бил разрешен спорът, таксата пак не подлежи на връщане. Възстановява се по
смисъла на чл. 4б от ЗДТ при поискване само недължимо внесената държавна такса, т.е.
тази, за която изначално не е съществувало основание за плащането й (ако примерно ищецът
е освободен по закон от внасяне на такса, или пък ако таксата е надвнесена и т.н.). В
конкретния случай обаче за подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
такава такса си е била дължима, за да се образува съответното производство, като вече какъв
е бил изходът му няма никакво значение и отношение по въпроса на връщането й. Таксата е
3
била платена в дължимия й по закон размер, съдът е разгледал заявлението и се е
произнесъл по него, т.е. не е имало каквото и да е противоправно поведение от страна на
докладчика по заповедното дело, което да обуслови отговорност за юридическото лице
ответник по иска. Основната предпоставка за уважаване на претенция за деликт е именно
наличието на виновно и противоправно поведение, от което са настъпили вредите за ищеца,
но подобно деяние от представител на съда няма. Нещо повече, за заявителя не са настъпили
и имуществени вреди в размер на внесената държавна такса, защото тези разходи са
напълно и правомерно дължими за всяко едно подобно производство, като от изхода му
само зависи как те ще бъдат разпределени като разноски- дали ще останат в тежест на
вносителя, или за тях ще бъде осъден длъжникът. При всички положения обаче тези разходи
не се възстановяват на вносителя, защото са направени на годно правно основание и не е
налице хипотеза за връщането им.
За пълнота на изложението, следва да се посочи, че възражението на ответника в отговора
за изтекла погасителна давност е основателно и в тази връзка искът също следва да се
отхвърли. Това е така, защото началният момент на давността е този, в който е приключило
производство по делото и актът на районния съд е бил окончателно финализиран-
постановяване на определението на ВКС от 28.02.2012 г. В случая е приложима общата 5-
годишна давност, която е изтекла много преди предявяването на иска- 14.02.2022 г. Не могат
да бъдат споделени аргументите на ищеца за 10- годишна давност по смисъла на ДОПК, тъй
като тази абсолютна давност е свързана със срока за принудително събиране на държавни
вземания, а не с претенция на физическо лице за връщане на направени разноски по дело.
На второ място, другото съображение на ищеца, че давността следвало да се брои от
момента, в който официално той бил поискал връщане на таксата, но ответникът му отказал
с произнасяне по образуваното дело през 2021 г., въобще не почива на никакво правно
основание, тъй като законовата постановка за началния момент на давността на ясна-
изискуемостта на вземането, според чл. 114 от ЗЗД.
По отношение на иска за мораторна лихва върху главницата, доколкото същият е
обусловен от изхода на спора по главния иск, който е неоснователен, въобще не следва да се
излагат съображения по същество за претенцията за лихва, която също ще се отхвърли, тъй
като няма забавено изпълнение на парично вземане, което не съществува.
По отношение на третия иск- за имуществени вреди от незаконното задържане на
държавната такса от ответника, следва да се посочи, че той също е обусловен от главния иск
и доколкото по- горе вече се изложиха съображения, че няма никакво противоправно
поведение от съда, който е действал законосъобразно и се е произнесъл по заявлението, като
дори актът му е бил потвърден от две по- горни инстанции, то и в този случай не е налице
хипотеза на деликтна отговорност. При правомерни действия, каквито са били предприети в
случая, нито от ответника може да се търси вина, нито пък за ищеца настъпват от това
вреди, защото поведението на представителя на съда е било законосъобразно. Оттук и
третият иск следва да се отхвърли, без да се излагат повече доводи в насока липса на
предпоставките за търсене на делитна отговорност.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, ищецът принципно следва да
4
дължи на ответника сторените от него разноски в процеса. Такива се претендират, като за
тях е представен и списък по чл. 80 от ГПК, както и доказателства, че са направени.
Ответникът обаче е представляван от свои законен и упълномощен представители, които
макар и да са лица с юридическо образование в качеството си на съдии, не им се дължи
юрисконсултско възнаграждение, доколкото те не заемат подобна длъжност при ответника.
По отношение на пътните разходи за гориво и командировъчните пари, както за тях, така и
за служебния шофьор, също не е допустимо да се присъждат направените суми, доколкото
чл. 78 от ГПК, касаещ присъждането на разноски по делата, не предвижда възстановяване на
подобни разходи за пъти и дневни, дори и такива да са реално направени, както е в случая.
Неприложима тук е и нормата на чл. 2 ал. 8 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., доколкото от една
страна към момента на приключване на съдебното дирене този текст още не е бил действащ,
а от друга- в случая не става въпрос за пълномощник адвокат, на когото е предвидено да се
дължат подобни разходи извън определения му хонорар по делото. Направените пък от
ищеца разноски за внесената държавна такса си остават за негова сметка.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете на Б. Д. Б., ЕГН: **********, от ************************,
против Районен съд- Смолян, с адрес: град Смолян, бул. „България” № 16, представляван от
и.ф. ********** С. К. З., за осъждане на ответника да му заплати следните суми: сумата от
800 (осемстотин) лева- главница, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в невръщане на внесената държавна такса по частно гр. дело № 1160/ 2011 г.
на Районен съд- Смолян, сумата в размер на 1 200 (хиляда и двеста) лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, причинени в следствие на невърнатата държавна такса
и сумата в размер на 600 (шестстотин) лева- лихва за забава върху главницата от 800 лева,
дължима за периода 08.08.2011 г.- 14.02.2022 г.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5