Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
30.12.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 4253
по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № І-39-140 от 12.01.2015г. по гр.д. № 6360/2012г. Софийски
районен съд, 39 състав прогласил за нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД по
искове на К.Д.К., ЕГН **********, и С.Т.К.,
ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК ********, като противоречащи на чл. 143, т. 10 и т. 12 от Закона за защита на потребителите,
следните клаузи от договор за банков кредит № HL31694 от 17.12.2007г., сключен
между К.Д.К., ЕГН **********, и С.Т.К.,
ЕГН **********, като кредитополучатели, и „Ю.И Е.Д.Б.“ АД, ЕИК ********, като
кредитодател, а именно: чл. 3 (1) „За усвоения кредит кредитополучателят дължи
на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на „Ю.и Е.Д.Б.“
АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период
на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 2.5 (две цяло и пет
десети) пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на „Ю.и Е.Д.Б.“
АД за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 4.5 % (четири цяло и
пет процента)“; чл. 3 (5) „Действащият БЛП на „Ю.и Е.Д.Б.“ АД не подлежи на
договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните.
Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която
той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони.
Договорените в настоящия договор надбавки не се променят“, и чл. 6 (3) „В
случай, че по време на действието на настоящия договор банката промени Базовия
лихвен процент на „Ю.и Е.Д.Б.“ АД за жилищни кредити, размерът на погасителните
вноски, определен съгласно ал. 1, се променя автоматично, в съответствие с
промяната, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава
своето неотменяемо и безусловно съгласие“; Отхвърлил исковете за прогласяване
нищожността на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречащи на чл. 143, т. 10 и т. 12 от Закона за защита на потребителите,
на следните клаузи от договор № HL31694 от 17.12.2007г. за банков кредит, а
именно: чл. 11, т. 2 – „Кредитополучателят се задължава да заплаща дължимите от
него такси и комисионни, съгласно Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които „Ю.и Е.Д.Б.“ АД прилага по операциите си (Тарифата); чл. 13
(1) Банката запазва правото си по време на действие на настоящия договор да променя
Тарифата за условията, лихвите и комисионните, които „Ю.и Е.Д.Б.“ АД прилага
при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски
франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 22.
Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането
им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия
договор; на Приложение № 1 и на Приложение № 2 към договора за банков кредит от
17.12.2007г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят на
ответника сумата 2 596 лв. - разноски по делото съразмерно с отхвърлената част
от исковете.
С решение № 223850 от 27.09.2017г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, е
оставено без уважение искането на ищците за допълване на решение № І-39-140 от
12.01.2015г. посредством произнасяне от съда по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за обявяване нищожността на чл.
23, ал. 1 от договор за потребителски кредит № HL31694 от 17.12.2007г., сключен
между К.Д.К., ЕГН **********, и С.Т.К.,
ЕГН **********, като кредитополучатели, и „Ю.И Е.Д.Б.“ АД, ЕИК ********.
С определение № 223851 от 27.09.2017г. по същото дело, което не е обжалвано
от страните, е оставена без уважение молбата на ищците по чл. 248 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските.
Срещу решението от 12.01.2015г. са подадени въззивни жалби от двете страни.
Ищците К.Д.К. и С.Т.К. обжалват решението в частите, с които исковете са
отхвърлени, с оплаквания за частична недопустимост и за неправилност. Нямало
изрично искане за обявяване на клаузата на чл. 11, т. 2 от договора за нищожна,
поради което съдът се произнесъл по непредявен иск. Същевременно противоречиво
се поддържа, че съдът дължал служебно произнасяне както относно тази клауза, така
и относно клаузата на чл. 13, ал. 1 от договора. Неправилно съдът приел, че
клаузата на чл. 13, ал. 1 не е нищожна. Навеждат се нови твърдения, че Тарифата
на банката била документ, съдържащ общите условия по всички вземания на банката
по кредитите и обслужването на сметките, и задължително следвало да се
предоставят на кредитополучателите при подписване на договора, което не било
направено. С исковата молба ищците поискали задължаване на ответника да
представи Тарифата, което той също не сторил. Ако клаузите на чл. 3, ал. 1, чл.
3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора били неравноправни по отношение промяна на
приложимите лихви, то и клаузата на чл. 13 била нищожна на двете основания. Клаузата
на чл. 23, ал. 1 от договора следвало да бъде прегледана по реда за служебния
контрол за неравноправни клаузи, произтичащ от практиката на СЕС /дело
С-618-10/, но съдът не се произнесъл по изричната молба. Тази клауза била
неравноправна, тъй като банката с професионалните си предимства предполагала
увеличаването на курса лев/швейцарски франк и се възползвала от потребителската
некомпетентност. Представените банкови бордера били оспорени от ищците като
такива с невярно съдържание и неправилно съдът приел оспорването за
неоснователно. Неправилни били изводите на СРС във връзка с исковете за
прогласяване нищожност на Приложение № 1 и Приложение № 2 към договора. Даденото тълкуване, че кредитът е дълг за стойност
от 98 000 лв., било неправилно и извън смисъла на договора, и не
разкривало действителната обща воля на страните. Сумата от 98 000 лв. била
равностойностен лимит на франковете към определена дата, и затова било толкова
важно да се спази чл. 1, ал. 1 от договора. От датата на Приложение № 1 зависел
размерът на кредита, съответно на задължението на кредитополучателите и това
било от особена важност. Нямало реално осъществен превод във франкове, курсът
не съответствал на договореното в предмета на договора, а при цесията
задължението във франкове било погасено. Банката не доказала с надлежни
документи, че е осъществила превод, не представила никакви доказателства
относно приложимостта на описания в Приложение № 1 курс от 1.1542 за швейцарския
франк в деня на усвояването на кредита. Курсът на валутата бил спорен, което
било видно от банковите бордера, според които ищците фактически са усвоили кредит
в размер на 100 021.62 лв., което било недоговорено обстоятелство. Единствено
доказан по документи и приложим бил курсът от 1.7900 лв. за швейцарски франк,
който формирал кредита в размер на 100 021.62 лв. На тези основания, а и
поради антидатираност, Приложение № 1 било недействителен документ, неотговарящ
на чл. 1, ал. 1 от договора. Не се представили неоспорими доказателства за
превод на швейцарски франкове по валутната сметка на кредитополучателите, което
означавало, че няма усвояване на кредита в тази валута. Фиктивният превод не
бил в уговорения размер от 98 000 лв., а в размер на 100 021.62 лв. и
не отговарял на погасителния план. Размерът на задължението по договор за
кредит трябвало да бъде ясно, разбираемо и недвусмислено определен.
Кредитополучателите го разбрали така, че те ще дължат швейцарски франкове само
до размера на 98 000 лв. за целия срок на договора. Никъде не било
договорено, че 84 908 швейцарски франка е абсолютната сума на
задължението. Банката била задължена да докаже къде в договора или Приложение №
1 е записан окончателен размер на кредита, за да валидизира погасителния план,
което тя не направила. Видно от представения договор за цесия било, че още от
28.02.2008г. банката е продала вземанията си по много кредити, вкл. процесния,
и то не във валутата, в която е установено задължението според нея, а в евро. Това
означавало признание на банката, не е имала вземания във франкове. Поради това
молят съда да отмени решението в атакуваните от ищците части, вкл. в частта за
разноските и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените искове. До
приключване на устните състезания в настоящата инстанция не претендират
разноски. Правят евентуално възражение за прекомерност на претендираното от
въззивника-ответник адвокатско възнаграждение. Съображения излагат в писмена
защита от 23.10.2019г., с която заявяват и искане за присъждане на разноски за
държавна такса.
Ответникът „Ю.Б.” АД обжалва основното решение в частите, с които исковете
са уважени, с оплаквания за недопустимост - като постановено в нарушение на
правилата за родова подсъдност, тъй като исковете били оценяеми, евентуално –
като неправилно. Неправилно СРС приел при липса на проведено от ищците
доказване, че процесните клаузи не са индивидуално договорени. В нарушение на съдопроизводствените правила –
чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, СРС не дал на ответника указания за представяне на
доказателства във връзка с установяване индивидуалния характер на договарянето;
Не обсъдил всички възражения и доводи на страните, вкл. възражението на ответника,
че по отношение на оспорените клаузи е налице изключението по чл. 144, ал. 2,
т. 1 ЗЗП; Не обсъдил доводите във връзка с подписаното с ищците допълнително
споразумение и връзката на това споразумение с индивидуалното договаряне на
клаузата за размера и формиране на
лихвата по договора за кредит. В нарушение на чл. 22, ал. 2 ГПК районният съд
не уважил искането на въззивника-ответник за отвод и не обявил обстоятелствата
за това; Не обсъдил заключението на СИЕ и пр. Излагат се подробни съображения
за валидност на оспорените клаузи на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3
от договора. Моли съда да обезсили като недопустимо атакуваното решение,
евентуално – да го отмени в атакуваните от въззивника-ответник части и вместо
това отхвърли изцяло исковете. Претендира разноски, като за тези във въззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени
бележки от 23.10.2019г.
С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК страните оспорват жалбата на
насрещната страна.
Ищците са подали и въззивна жалба /наречена „частна жалба“ и приложена в
ч.гр.д. № 2200/2018г. на СГС/ срещу постановеното по реда на чл. 250 ГПК
решение № 223850 от 27.09.2017г. В жалбата се поддържа, че това решение е
неправилно. Между страните бил налице спор в каква валута е задължението, как и
дали е променена валутата на задължението и кой носи отговорност за валутните
разлики, колко е дължимата сума във връзка с неравноправни клаузи в договор за
потребителски кредит. Клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора имала пряко
отношение към предявените искове за нищожност на Приложение № 1 и Приложение №
2 и съдът следвало да я разгледа по същество по отношение на нейната
неравноправност, тъй като от нея произхождала законосъобразността на съгласието
на страните по вида валута на задължението и спорните валутни разлики. Поради
това моли съда да отмени това решение и да върне делото на СРС за произнасяне
по искането за обявяване за неравноправна на клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора
за кредит.
С отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК „Ю.Б.“ АД оспорва въззивната жалба
и моли съда да потвърди постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение като
правилно.
Въззивните жалби с вх. № 1013514/13.02.2015г., вх. № 1010664/06.02.2015г. и
вх. № 5166166/08.11.2017г. са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
надлежни страни и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което са
процесуално допустими. Релевираните от въззивниците-ищци доводи в т.нар.
„допълнение по въззивна жалба“ са заявени след срока за обжалване, поради което
не следва да се обсъждат от въззивния съд.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
С исковата молба съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146 вр. чл. 143, т. 3, т. 10 и
т. 12 ЗЗП, за прогласяване за нищожни като неравноправни на клаузите на чл. 3,
ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 и чл. 13, ал. 1 от договор за банков кредит
№ HL31694 от 17.12.2007г., както и на Приложение № 1 и Приложение № 2 –
погасителен план към същия договор. По отношение на Приложение № 1 се твърди,
че в него била определена дата на усвояване 21.12.2007г. и размер на кредита от
84 908 швейцарски франка, определен по курс „купува“ на банката от 1.1542 за 1 швейцарски
франк към 21.12.2007г. Приложение № 1 било подписано на 20.12.2007г., т.е. валутният
курс бил несъществуващ към датата на подписването му, което правело
приложението недействително, съставено в противоречие с договореното в чл. 1 от
договора за кредит. Недействителността на Приложение № 1 водела до
недействителност на погасителния план – Приложение № 2 към договора, тъй като ако
размерът на задължението в швейцарски франкове не е определен точно, то и
погасителният план бил недействителен. Размерът на задължението бил ясно
определен в чл. 1 и той бил 98 000 лв., която сума ищците реално получили
и която не оспорвали. Твърди се още, че погасителният план бил нищожен и тъй
като чрез клаузите на чл. 2, ал. 1 /кредитът се усвоява по блокирана сметка/,
чл. 2, ал. 3 и чл. 22 предметът на договора по чл. 1 бил променен, като
кредитът бил превалутиран от швейцарски франкове в лева и следвало да бъде договорено
ново приложение.
След оставяне на исковата молба без движение с указания за внасяне на държавна
такса, с молба от 05.03.2012г. /л. 29-31 от делото на СРС/ ищците поискали от
съда „да присъедини към искането в исковата молба“ за обявяване на неравноправни
клаузи по договора и тази на чл. 11, т. 2, касаеща задължението за плащане на
дължими такси и комисионни съгласно Тарифата на банката, която клауза била в
пряка връзка с клаузата на чл. 13, ал. 1.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения за недопустимост, евентуално – за неоснователност
по съображения, част от които се поддържат във въззивната му жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
По предмета на въззивна проверка: С писмената
си защита, вх. № 129778/23.10.2019г., ищците са направили противоречиви и
взаимно изключващи се изявления – от една страна се заявява, че се оттегля искането
във въззивната жалба във връзка с иска за нищожност на клаузата на чл. 11, т. 2
от договора, а същевременно отново се излагат доводи за недопустимост на основното
първоинстанционно решение в тази част и се иска обезсилването му в същата част. Заявено е и оттегляне на искането за
„специално обявяване“ за нищожна на клаузата на чл. 23 от договора, като същата
бъде преценявана във връзка с иска за прогласяване нищожност на погасителния
план, но не е заявено оттегляне на въззивната жалба срещу допълнителното
решение. Не може да се приеме и че е налице оттегляне на молбата за допълване
предвид липсата на предпоставките за това. Поради това въззивният съд приема,
че предмет на въззивно обжалване са основното и допълнителното решение в
тяхната цялост, така както е заявено с въззивните жалби на страните.
Обжалваното решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК, е валидно и
допустимо, а по същество въззивният съд го намира за правилно.
Съгласно чл. 250 ГПК, страната може да поиска да бъде
допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Непълно е решението, което не обхваща целия
спорен предмет - липсва формирана воля на съда относно част от спорното право, по
някой от съединените искове или относно допълнителни искания, свързани с
главния спорен предмет /напр. за законна лихва/. Когато съдът се е
произнесъл по целия спорен предмет, но е пропуснал да обсъди доказателства,
доводи и възражения на страните, постановеният съдебен акт не е непълен и този
пропуск не може да се отстрани по реда на чл. 250 ГПК чрез постановяване на допълнително
решение, поради забраната на чл. 246 ГПК след обявяване
на решението съдът сам да го отмени или измени.
В случая районният съд се е произнесъл по всички
предявени с исковата молба искове. Действително, както е посочил и районният
съд, в практиката на СЕС по приложение на Директива № 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. последователно се приема, че на националните съдилища е вменено
задължението служебно да следят за неравноправни договорни клаузи, попадащи в
приложното поле на Директивата, като националният съд не само се произнесе
относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също служебно
да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите за това правни и
фактически обстоятелства. Такова задължение съдът има в случаите, когато
предмет на делото са претендирани права въз основа на клауза в потребителски
договор, при което съдът като преюдициален въпрос ще следва да прецени
равноправността на клаузите, и ако прецени, че се претендират права въз основа
на неравноправна клауза – ще отхвърли предявения иск. Задължението на
националния съд да следи служебно за равноправността на клаузите обаче по
никакъв начин не означава, че при липса на предявен иск за прогласяване
нищожност на клауза като неравноправна, той може служебно да прогласи същата за
нищожна с диспозитива на решението си. Подобно произнасяне би било в
противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес, установено в чл. 6 ГПК, а съдебното решение би било недопустимо.
В случая ищците не са сезирали съда с иск за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора за кредит като
неравноправна, поради което и районният съд не е дължал произнасяне по
непредявен иск. По изложените съображения постановеното по реда на чл. 250 ГПК
решение следва да бъде потвърдено.
Обжалваното основно решение е валидно, но недопустимо в
частта, с която СРС се е произнесъл по иск за прогласяване нищожност на чл. 11,
т. 2 от процесния договор за кредит. Такъв иск не е заявен с исковата молба, в
нея няма изложени никакви фактически твърдения за нищожност на тази клауза от
договора; същевременно дадените на ищците указания са били само за внасяне на
държавна такта по исковете, а не за отстраняване на други нередовности, поради
което не може да се приеме че са уточнили претенциите си по този ред. С молбата
от 05.03.2012г. по същество е предявен нов иск, и предвид недопустимостта на
подобно последващо съединяване на искове, районният съд неправилно се е
произнесъл по иск, с какъвто не е бил надлежно сезиран. Като недопустимо,
атакуваното основно решение в частта му по този иск следва да бъде обезсилено.
Съгласно по-новата практика на ВКС (решение №
76/15.07.2016г. по т.д. № 888/2015г. на ВКС, І ТО, определение № 449/29.07.2015г.
по ч.т.д.№ 1596/2015г. на ВКС, І ТО, определение № 631/08.07.2016г. по т.д. №
1705/2015г. на ВКС, І ТО, определение № № 660/14.07.2016г. по т.д. №
3539/2015г. на ВКС, І ТО и др.), определянето на размера на цената на иска по
правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК е относимо към иск за
съществуване, респ. несъществуване на договор, като в случай на обявяване на
нищожност на такъв договор се отрича възникването не само на конкретно вземане
на кредитора, а се оспорва изцяло съществуването на договорно правоотношение,
поради което договорът няма действие между страните. В тези случаи искът има
парична оценка съгласно чл. 68 ГПК, която съвпада със стойността на договора. При
оспорване на отделни клаузи, когато договорът би могъл да се прилага между
страните и без обявените за нищожни клаузи (и искане на обявяване на нищожност
на целия договор не е предявено), паричната оценка на предмета на делото не
съвпада със стойността на договора. Договорът ще е приложим между страните без
нищожните си части (чл. 26, ал. 4 ЗЗД), поради което и стойността му не следва да
е определяща за цената на иска. В тези случаи искът е неоценяем и е подсъден по
правилото на чл. 103 ГПК на районния съд като първа инстанция. Поради това
въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника-ответник за
недопустимост на атакуваното решение като постановено по оценяеми искове и от
родово некомпетентен съд.
По отношение исковете за прогласяване нищожност на
Приложение № 1 и Приложение № 2 – погасителен план към договора: Приложенията
са подписани съответно на основание чл. 1, ал. 1 и чл. 6, ал. 1 от договора и по
волята на страните са неразделна част от договора за кредит. С Приложение № 1 е
определен точният размер на кредита в уговорената валута – швейцарски франкове,
а с погасителния план – размерът на погасителните месечни вноски, включващи
главница и лихва. С оглед изложеното следва да
се приеме, че като неразделна част от договора, приложенията съдържат
уговорки между страните по договора по посочените въпроси и исковете за
прогласяване на нищожността на тези уговорки /клаузи/ са допустими.
Съдът намира още, че за ищците е налице правен интерес от
предявените искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146 ЗЗП срещу банката –
кредитор, въпреки представения по делото договор за цесия от 11.03.2008г., с
който ответната банка цедирала на трето за делото лице – „Бългериън ритейл
сървисиз“ АД, вземания по договори за потребителски кредити, изброени в
Приложение № 1 към договора за цесия, между които и процесният договор за
кредит. С прехвърлянето на вземанията на банката по договора
за кредит цесионерът не става страна по този договор и носител на
задълженията, макар длъжникът да може да противопостави на цесионера
възраженията си, произтичащи от договора с цедента. Поради това пасивно легитимиран
по иск за прогласяване нищожност на клаузи от договора е страната по
договорното правоотношение - цедентът, а при наличие на правен интерес – и
цесионерът, който в случая не е страна по спора. Налице е интерес от исковете и
въпреки представеното по делото споразумение от 12.05.2009г., сключено между
ищците и цесионера /а не с банката, както се поддържа в жалбата й/. Същото
споразумение не превръща цесионера в кредитор по договора за кредит, нито е от
естество да измени договора за кредит, сключен между цедента и цедирания
длъжник, нито е предмет на исковете по настоящото дело.
Въззивният съд намира атакуваното основно решение за частично
неправилно по следните съображения:
По делото се установява, че между
страните съществува валидно облигационно отношение, произтичащо от договор за потребителски кредит № HL31694 от 17.12.2007г. Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора, банката
предоставя на кредитополучателите С.Т.К. и К.Д.К. потребителски кредит за
рефинансиране и текущи нужди в швейцарски франкове, в размер на равностойността
в швейцарски франкове на 98 000 лева по курс „купува” за швейцарския франк
към лева на банката в деня на усвояване на кредита, като равностойността в
швейцарски франкове на 69 250 лева се усвоява за рефинансиране на банков
кредит, а равностойността в швейцарски франкове на 28 750 лева - за други
разплащания. Съгласно чл. 1, ал. 2, за деня на усвояване на кредита, за приложимия
към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на банката, както и за
конкретно определения съобразно него размер на кредита в швейцарски франкове,
страните подписват Приложение № 1 към договора, представляващо неразделна част
от него.
С чл. 2, ал. 1 от договора страните уговорили,
че разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в
швейцарски франкове и се ползва от кредитополучателя при условията на ал. 3 и
ал. 4. В чл. 2, ал. 3 от договора е предвидено, че усвоеният кредит в швейцарски
франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от банката в лева по
търговски курс „купува” на швейцарския франк към лева на банката за съответната
валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка нa
кредитополучателя в лева. С подписване на договора кредитополучателят дава
своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката за служебното
извършване на горните действия.
Съгласно атакуваната клауза на чл. 3, ал.
1 от договора, за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна
лихва в размер на сбора от базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни
кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата, плюс договорна надбавка от 2.15 пункта. Към момента на сключване на
договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на
4.5 %. Според чл. 3, ал. 5, действащият БЛП на банката за жилищни кредити не
подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за
страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни
кредити и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в
банковите салони. Договорените в договора надбавки не се променят. Крайният
срок за погасяване (издължаване) на кредита, включително дължимите лихви, е 216
месеца, считано от датата на усвояване на кредита, която се удостоверява чрез
подписване на Приложение № 1 към договора (чл. 5).
Съгласно чл. 6, ал. 1, кредитополучателят
погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на
всяка вноска съгласно погасителен план - Приложение № 2 към договора,
представляващ неразделна част от него. Според чл. 6, ал. 2, погасяването на
кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен -
швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по
главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в
швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или
евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от
банката освен във валутата на кредита и в лева или евро след служебното
превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава”, за което
кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и
безусловно съгласие и оправомощава банката. Съгласно чл. 6, ал. 3 от договора,
в случай, че по време на действието на договора банката промени БЛП, размерът
на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за
което кредитополучателят с подписване на договора дава своето неотменяемо и
безусловно съгласие.
С чл. 10 от договора е уговорен „кеш
бонус“ в размер на 5 % от размера на усвоения кредит. Съгласно чл. 13, ал. 1, банката
запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при
операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски
франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21. Измененията
в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от
компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора.
Прието по делото е Приложение № 1 към
договора за кредит, съгласно което датата на усвояване на кредита е
21.12.2007г., като приложението е от дата 20.12.2007г. Посочен е приложимият
курс „купува” за швейцарския франк към лева на банката – 1.1542, като
определеният съгласно този курс размер на предоставения и усвоен от
кредитополучателите кредитен лимит в швейцарски франкове по чл. 1 от договора
за кредит е 84 908 швейцарски франка.
Приет и неоспорен е и погасителен план –
Приложение № 2 към договора за кредит, в който са посочени същите размер на
кредита в швейцарски франкове и дата на усвояване, като са посочени размери на месечните
погасителни вноски и падежите им.
Понастоящем е налице
практика на ВКС, постановена във връзка със сходни казуси по договори за
кредит, предоставени от ответната банка – решение № 314/29.07.2019 г. по т.д. №
1766/2016г., ІІ ТО, решение № 295/22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015г., ІІ ТО,
решение № 294/27.03.2019г. по т.д. № 1599/2017г., ІІ ТО, решение № 67/12.09.2019г.
по т.д. № 1392/2018г., І ТО, решение № 384/29.03.2019г. по т.д. № 2520/2016г., ІІ
ТО и др., в които се приема следното:
Относно приложимостта на основанията
по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 ЗЗП и чл. 145 ЗЗП спрямо клаузи в договор за
банков кредит, предвиждащи възможност за едностранно увеличаване от страна
на банката на първоначално договорения размер на базовия лихвен процент, както
и до преценката дали при договори за кредит с променлив лихвен
процент методиката на банката кредитор за определяне на базов лихвен процент е
извън договорното съдържание и ако е така, спазено ли е изискването за ясни и
разбираеми клаузи, е формирана по реда на чл. 290 ГПК константна практика на ВКС, обективирана
в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на
ВКС, ГК, III ГО, решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на
ВКС, ГК, IV ГО, решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС,
ТК, II ТО, решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС,
ТК, II ТО, решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на
ВКС, ТК, I ТО, решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на
ВКС, ТК, I ТО, решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС,
ТК, II ТО и др. Съгласно тази практика, една договорна клауза е неравноправна
при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално
уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да
създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и
задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и
задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е,
че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се
дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията,
макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните
договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип,
въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно
конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Във
формираната постоянна практика е прието, че уговорката в договор за
банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на
договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание
и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства,
които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед
общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело № 240/2015г. на
ВКС, ТК, II ТО, методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти - пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на
договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато
между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя,
т.е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва -
съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато
потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за
начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на
доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от
банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора
за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на
общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на
ВКС, ТК, I ТО е посочено, че уговорената неиндивидуално в договора
за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката
на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени
предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила
за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното
погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради
което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Прието е, че
разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП изключва неравноправността при
клаузи със смисъла по чл. 143, т. 7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове
сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и
контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори
/колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия
пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената
/лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема
характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които
могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на
търговеца или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да
допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея,
независимо, че ощетената при увеличение на цената, винаги е по-слабата,
потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено
следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е.
недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от
генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е
предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма
на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, което следва както от целта на
закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП - при клауза в потребителски договор
за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на
промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора“. Посочването като част
от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на
заетите парични средства може да бъде променена, е законово задължение на
банката, произтичащо и от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То е гаранция за възможността
кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл
да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има
предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
Неравноправна е неиндивидуално
договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от
която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е
съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на
основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на
договора, и когато при проверката й за неравноправния характер бъде
констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда
на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение
не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. Съдебните състави са се позовали на задължителната
практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/, постановена по транспонирани
в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /решение от 20.09.2017г.
по дело С-186/16, EU: C: 2017: 703, определение от 22.02.2018г. по дело
С-119/17, EU: C: 2018: 103, решение от 30.04.2014г. по дело С-26/13, EU: C:
2014: 282, решение от 23.04.2015г. по дело C-96/14, EU: C: 2015: 262, решение
от 03.06.2010г. по дело C-484/08, EU: C: 2010: 309/.
В случая ищците – кредитополучатели са
потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП, тъй
като са сключили през 2007г. договора за потребителски кредит като
физически лица и процесният договор не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, а ответната банка се явява търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ДР ЗЗП.
Въз основа на събраните по делото
доказателства настоящият състав намира, че процесните клаузи от договора
за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени
предварително от банката - ответник и ищецът не е имал възможност да влияе
върху тяхното съдържание. Процесният договор за кредит е изготвен от
банката и презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, като от ангажираните по
делото доказателства не се установява, че ищците са имали възможност да изразят
становище по съдържанието на договора, вкл. по процесните клаузи и да повлияят
върху тях. В този смисъл обстоятелството, че кредитът е отпуснат по молба на ищците,
не обуславя обратния извод.
Приложение № 1 към договора е подписано
въз основа на уговореното в клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора за
потребителски кредит, която предвижда, че на кредитополучателя се
предоставя потребителски кредит за текущи нужди
в швейцарски франкове в размер на равностойността
в швейцарски франкове на 98 000 лева по курс „купува“
за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на
кредита, а кредитополучателят се задължава да върне ползвания кредит,
заедно с дължимите лихви, в сроковете и условията на договора. Тази клауза
съдържа уговорката на страните относно предмета на договора. Волята на страните
в чл. 1, ал. 1 от договора за кредит е изразена по ясен и разбираем начин
съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, а приетото в Приложение № 1 съответства на
уговореното. Не е налице твърдяното противоречие с чл. 1, ал. 1 – Приложение №
1 е подписано на 20.12.2007г., като страните са се съгласили, че приложимият
курс „купува“ е 1.1542 за швейцарски франк, съобразно което размерът на кредита
в швейцарски франкове възлиза на 84 908 швейцарски франка. Това се равнява
на уговорените с чл. 1 от договора 98 000 лв. Именно този курс е съобразен
от банката при усвояване на кредита на 21.12.2007г., като видно от приетите три
банкови бордера от 21.12.2007г., банката е извършила корекция съобразно приетия
от страните за приложим курс от 1.1542 за шв. франк, и с прибавяне на сумата от
кеш бонуса в размер на 4 245.40 шв. франка, общата сума на кредита плюс
кеш бонуса възлиза на 102 900.85 лв. Тази стойност е посочена и в
погасителния план – Приложение № 2 към договора. За неоснователни съдът намира
доводите на въззивниците–ищци във връзка с приетите бордера от 21.12.2007г. Същите
са частни документи, не са оспорени относно тяхната автентичност, а само
относно тяхната верност, поради което производство по реда на чл. 193 ГПК не
следва да се открива. Ето защо въззивният съд намира предявените искове за прогласяване
нищожност на Приложение № 1 и № 2 към договора за неоснователни.
Клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора
за кредит предвижда, че за усвоения кредит кредитополучателят
дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на
банката за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден
за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 2.15
пункта, като към момента на сключване на договора БЛП е в размер на 4.5 %. С
тази клауза е определен размерът на годишната лихва за усвоения кредит,
като този размер е ясно посочен и се равнява на 6.65 %. Следва да се има
предвид, че независимо, че договорът за кредит не предвижда
възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута,
кредитът следва да се погаси в чуждестранната валута, поради което този договор
не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна
валута (т. 20 от определението по С -119/17 на СЕС), с оглед на което се
прилага БЛП на банката за жилищни кредити в съответната чуждестранна валута - швейцарски франкове. Следователно клаузата
съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжниците и доколкото касае
основния предмет на договора - възнаградителната лихва по договора
за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин съгласно изискването
на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, тя не следва да се преценява като
неравноправна.
В чл. 3, ал. 5 от договора е предвидено,
че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката
уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в
сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Съгласно чл. 6,
ал. 3 в случай, че по време на действие на договора банката промени БЛП за
жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определен в ал. 1, се
променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с
подписването на договора дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. Тези
клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Промяната на стойността на банковия лихвен
процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена
методика за промяната му, обосноваваща извод за наличие на основателна причина
по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или зависимост от външни фактори
съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което по отношение на тези
клаузи посочените изключения не са приложими. При липса на обвързаност на
изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, не може да се
счете, че кредитополучателите са получили предварително достатъчно конкретна
информация за начина, по който банката може едностранно да промени цената на
предоставената финансова услуга, и следователно не е изпълнено изискването за
добросъвестност. По същите съображения е неравноправна и клаузата на 13, ал. 1 от
договора за кредит, предвиждаща право на банката да променя дължимите
лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21, като измененията в приложимите
лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и
са задължителни за страните по договора. Тази клауза също дава право на банката
да променя приложимите към договора лихви изцяло по своя преценка, без да е
посочена методика за промяната им, поради което по изложените съображения съдът
намира за неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Предвид неравноправния характер на
посочените клаузи на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 13, ал. 1 от договора
за кредит, същите се явяват нищожни на основание чл. 143, т. 19 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което исковете
по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността
им са основателни.
Крайните изводи на двете инстанции
частично не съвпадат, поради което атакуваното основно решение следва да бъде
отменено в частта, с която е прогласена за нищожна клаузата на чл. 3, ал. 1 от
договора и вместо това този иск се отхвърли, както и да се отмени в частта, с
която искът за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 13, ал. 1 от
договора е отхвърлен и вместо това въззивният съд прогласи нищожността на тази
клауза. В останалите допустими части атакуваното основно решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход, не се налага
преразпределение на разноските за първоинстанционното производство - доколкото
единият от неоценяемите искове /относно чл. 3, ал. 1/ се отхвърля по жалбата на
ответника, а другият от неоценяемите искове се уважава по жалбата на ищците
/относно чл. 13, ал. 1/.
По разноските за въззивното
производство:
Разноски за тази инстанция са
претендирани своевременно – до приключване на устните състезания по делото -
само от въззивника-ответник. С оглед изхода на спора, на същия следва да се
присъдят разноски за държавна такса в размер на 30 лв. Представени са
доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение в размер на 4 693.99
лв. с вкл. ДДС, без диференциация каква част от възнаграждението е във връзка с
жалбата на ответника и каква – за защита срещу жалбите на ищците. Съобразно
броя на неоценяемите искове, минималното възнаграждение, определено по реда на
чл. 7, ал. 1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза на 2 100 лв., а съобразно § 2а ДР на Наредбата – на
2 520 лв. с вкл. ДДС. Съобразно извършената от пълномощника дейност в
настоящата инстанция, съдът намира възражението на въззивниците-ищци за
прекомерност на заплатеното възнаграждение от 4 693.99 лв. за основателно,
като същото следва да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК на
3 000 лв. с вкл. ДДС. Или, съобразно изхода на спора, на въззивника –
ответник следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 857.14 лв., или общо разноски 887.14 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № І-39-140 от 12.01.2015г., постановено по гр.д. № 6360/2012г. на
Софийски районен съд, 39 състав в частта,
с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузата на чл.
11, т. 2 от договор за потребителски кредит № HL 31694 от
17.12.2007г., като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № І-39-140 от 12.01.2015г., постановено по гр.д. № 6360/2012г. на
Софийски районен съд, 39 състав в частта,
с която по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП,
предявен от К.Д.К., ЕГН **********, и С.Т.К., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД,
ЕИК ********, е прогласена нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договор
за потребителски кредит № HL 31694 от 17.12.2007г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП, предявен
от К.Д.К., ЕГН **********, и С.Т.К., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК ********,
за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договор за
потребителски кредит № HL 31694 от 17.12.2007г.
ОТМЕНЯ решение № І-39-140 от 12.01.2015г., постановено по гр.д. № 6360/2012г. на
Софийски районен съд, 39 състав в частта,
с която е отхвърлен предявеният от К.Д.К., ЕГН **********, и С.Т.К., ЕГН **********,
срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК ********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 13, ал. 1 от
договор за потребителски кредит № HL 31694 от 17.12.2007г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143
ЗЗП, предявен от К.Д.К., ЕГН **********, и С.Т.К., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.”
АД, ЕИК ********, клаузата на чл. 13, ал. 1 от договор за потребителски кредит
№ HL 31694 от 17.12.2007г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № І-39-140 от 12.01.2015г., постановено по гр.д. № 6360/2012г. на
Софийски районен съд, 39 състав в останалите части, вкл. в частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 223850 от 27.09.2017г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, с
което е оставено без уважение искането на ищците за допълване на решение №
І-39-140 от 12.01.2015г. по гр.д. № 6360/2012г. на Софийски районен съд, 39
състав.
ОСЪЖДА К.Д.К., ЕГН **********, и С.Т.К., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, да заплатят на „Ю.Б.” АД, ЕИК ********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 887.14 лв. (осемстотин
осемдесет и седем лева и 14 стотинки), представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.