№ 3522
гр. София, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря Цветелина В. Пецева
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Въззивно
гражданско дело № 20211100506895 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20069481 от 17.03.2020 г. по гр. д. № 72829/2019 г., Софийски районен съд,
II ГО, 160 - и състав, е осъдил „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.Ж.И З.“ АД,
ЕИК ******* да заплати в полза на „А.“ ООД, ЕИК ******* на основание чл. 432, ал. 1 КЗ
сумата от 323,49 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди,
нанесени на лек автомобил „Хюндай И20“, рег. № *******, собственост на ищеца,
настъпили от ПТП, реализирано на 20.09.2016 г., виновно и противоправно от водач на
МПС, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника, ведно със
законната лихва върху горепосочената сума, считано от 13.12.2019 г. /датата на депозиране
на исковата молба в съда/ до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 410 лв. – разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника
„Застрахователно акционерно дружество Д.Б.Ж.И З.“ АД, ЕИК *******, с доводи за
неправилност на решението поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост.
Твърди се, че са налице съществени процесуални нарушения, тъй като решението е
постановено при извеждане на неправилни, неясни, противоречиви и непълни мотиви, на
практика при липса на мотиви, районният съд не е обсъдил всички доказателства по делото
поотделно и в тяхната съвкупност, дал е превес на доказателствата на ищеца и е
възпрепятствал установяването на обективната истина, с което неправилно е заключил, че
предявеният иск е основателен. Твърди се, че съдът не е разгледал възраженията на
1
ответника, направени в т. IV. 2.5 и 2.6 от отговора на исковата молба, във връзка с
представената от ищеца фактура за автомобилни части № ********** от 13.10.2016 г., която
е издадена в нарушение на императивни норми на закона и без законово основание
ответникът да бъде вписан като клиент – получател на посочената фактура. Не е ясно как е
определено обезщетението, като съдът не е аргументирал и как е изчислил пазарната
стойност на щетите. Излагат се и твърдения, че размерът на дължимото обезщетение следва
да се намали със съответния процент на съпричиняване от страна на М.С.К., като водач на
автомобил марка „Хюндай“, модел „И20“, рег. № *******. В противоречие с гласните и
писмените доказателства са изводите на съда, че настъпването на ПТП се дължи на друг
автомобил, който „засякъл“ пътя на Б., от заключението на САТЕ се установява, че Колева
без ясна причина рязко е намалила скоростта на движение на управлявания от нея
автомобил, като по този начин е поставила водача на лек автомобил марка „Пежо 205“ с рег.
№ ******* Д.М. Б. в ситуация, в която за него ПТП е било технически непредотвратимо. С
поведението си М.К. е нарушила разпоредбите на чл. 24, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП и е допринесла
за настъпването на вредите по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Поради изложеното се моли за
отмяна на решението и за отхвърляне на предявения иск, евентуално за намаляване размера
на обезщетението при съобразяване на възражението за съпричиняване от страна на водача
на автомобила на ищеца. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна – „А.“ ООД взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като
излага доводи за неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че съдът е обсъдил в
съвкупност всички доказателства по делото, като е достигнал до правилни фактически и
правни изводи, правилно е приел, че процесното ПТП е настъпило по вина на Д.М. Б., в
който смисъл са писмените и гласни доказателства и доказателствени средства, а с
извършването на частично плащане въззивникът сам е признал възникването на спорното
право. Правилно съдът е счел за неоснователно и възражението на ответника за
съпричиняване. Моли се за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и
становището на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
2
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, с оглед конкретните оплаквания на
въззивника, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения иск с
правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 493, ал. 1 КЗ. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията
си, посочени е нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по
делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Във връзка с доводите
на въззивника по правилността на решението съдът приема и следното:
Съгласно чл. 429, ал. 1 КЗ, с договора за застраховка „Гражданска отговорност“
застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния
договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на
трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от
застрахователното събитие, а разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ предоставя право на
увредения, спрямо когото застрахованият е отговорен, да претендира заплащане на
дължимото обезщетение пряко от застрахователя на делинквента, при спазване
изискванията на чл. 380 КЗ. Обект на застраховане по задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на
застрахованите лица за причинените от тях на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни
средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата - чл. 477, ал. 1 КЗ.
Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ дава право на увреденото лице при пътнотранспортно
произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу
застрахователя, при който делинквента има застраховка „гражданска отговорност“. По този
иск ищецът следва да установи, че има вземане за непозволено увреждане срещу водач на
МПС /фактическият състав на който е виновно и противоправно поведение на водача, в
причинна връзка от което са произлезли вреди, като вината се предполага до доказване на
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД/ и наличие на валидно застрахователно правоотношение,
произтичащо от договор за застраховка „гражданска отговорност“ между този водач и
застрахователя /ответното дружество/. В тежест на ищеца е да докаже и обстоятелството, че
е отправил към застрахователя писмена застрахователна претенция и последният не е
платил в срока по чл. 496 КЗ, отказал е да плати обезщетение или увреденото лице не се е
съгласило с размера на определеното или изплатеното обезщетение /арг. от чл. 496 КЗ, вр. с
чл. 496, ал. 1 КЗ/. Ищецът следва да установи наличието на посочените факти при условията
на пълно и главно доказване, като вината на застрахования при ответника водач се
предполага на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже, че е погасил
претендираното вземане, а в случая и възражението си за съпричиняване.
3
Въззивният съд намира за неоснователни оплакванията на въззивника за допуснати от
страна на районния съд процесуални нарушения. От една страна, във въззивната жалба не са
посочени конкретни доказателства или обстоятелства, които не са били обсъдени от първия
съд. От друга страна, въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не контролно -
отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до
нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат
да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във
въззивната жалба, подадена от ответника не са направени доказателствени искания. В
съответствие с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи
правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване,
като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да
прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното
право, доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за
неосъществили се /при противоречиви доказателства съдът трябва да посочи кои възприема
и кои отхвърля и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите/, както и всички доводи
на страните, които имат значение за решението по делото. В случая обжалваното решение е
мотивирано, изложените мотиви са ясни, подробни и постановени при съвкупна преценка на
всички доказателства по делото, а правото на защита на ответника не е било нарушено. С
оглед на това, доводът на въззивника за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, изложен в депозираната въззивна жалба, е неоснователен.
Безспорно е по делото, а и се установява от събраните писмени доказателства, в т. ч.
Протокол за ПТП № 1638962/20.09.2016 г., съставен от служител на РУ на МВР Труд, РДВР
гр. Пловдив /който има характера на официален свидетелстващ документ по чл. 179, ал. 1
ГПК/, гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Д.М. Б., които следва да бъдат ценени
като ясни, последователни и неопровергани от останалия доказателствен материал по
делото в частта относно времето, мястото и начина на настъпване на процесното ПТП, както
и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническа експертиза, която подлежи на кредитиране /чл. 202
ГПК/, съществуването на договор за застраховка „гражданска отговорност“, който има за
обект лек автомобил „Пежо 205“ с рег. № *******, със застрахован Д.М. Б., а застраховател
– ответното дружество „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.Ж.И З.“ АД, със срок на
застрахователно покритие от 11.04.2016 г. до 10.04.2017 г., дата на прекратяване 28.10.2016
г., както и че в срока на застрахователното покритие е настъпило процесното ПТП – на
20.09.2016 г., при следния механизъм: около 10:50 часа, лек автомобил „Пежо 205“, рег. №
*******, с водач Д.М. Б., движейки се по Републикански път II-64, с посока на движение от
гр. Пловдив към с. Труд, и в района на км 48+200, отклонявайки вниманието си реализира
ПТП с намалилия пред него скоростта си лек автомобил „Хюндай И20“, рег. № *******,
управляван от М.С.К., собственост на „А.“ АД /свидетелство за регистрация част I/. В
резултат на процесното ПТП на автомобила на ищеца са причинени имуществени вреди –
подмяна на задна броня, боя на задна престилка, спойлер задна броня, багажник, видно от
опис заключение по щета на МПС, ремонтът е извършен от „Т. К.“ ЕАД, като общата
4
стойност на разходите по отстраняване на щетата е 815,67 лв., за което са били издадени два
броя фактури – с № **********/13.10.2016 г. за сумата от 323,49 лв. – стойност на вложени
части, с издател „А.“ АД и с № **********/12.10.2016 г. за сумата от 492,18 лв. – стойност
на вложения труд, с издател „Т. К.“ ЕАД.
Като безспорно по делото е отделено обстоятелството, че ответникът е заплатил
извънсъдебно сумата от 492,18 лв., във връзка с образуваната при него щета №
**********/26.09.2016 г. във връзка с процесното ПТП.
Спорни на етапа на въззивното производство са въпросите относно дължимостта на
сумата по фактура от 13.10.2016 г. в размер на исковата сума – 323,49 лв., както и чия е
вината за настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие, в т. ч. наличието на
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца.
Въз основа на съвкупната преценка на ценените гласни доказателствени средства чрез
разпита на свидетеля Д.М. Б. и заключението по съдебната автотехническа експертиза,
въззивният съд приема, че действията на водача на лекия автомобил, застрахован при
ответника – Д. Б., съставляват граждански деликт. Свидетелят Б. заявява, че карал бавно,
около 40-50 км/ч, но друга кола му засякла пътя и докато набие спирачки минало време и
затова се ударил в предната кола, собственост на ищеца. По-късно му бил съставен акт и
наложена глоба за шофиране с превишена скорост, която свидетелят заявява, че платил,
въпреки че карал бавно. Времето било слънчево, а пътят – сух. Имало добра видимост, без
мъгла. Не било натоварено, били само свидетелят, пазарджишката кола, която му засякла
пътя и колата, в която свидетелят се ударил. Заявява, че водачът на последната спрял рязко
и затова свидетелят се ударил в нея.
От САТЕ се установява, че инициалният удар е бил между предна броня на лек
автомобил „Пежо 205“, с рег. № ******* и задна броня на лек автомобил „Хюндай И 20“, с
рег. № *******, като двете брони са били приблизително успоредни помежду си.
Увредените детайли по лек автомобил „Хюндай И 20“, с рег. № ******* са - облицовка
задна броня – 2 + боя, спойлер задна броня – 1+мат, основа задна броня ПВЦ - подмяна,
престилка задна – 3+боя и под на багажника – 2 + боя. Като се вземат предвид уврежданията
на лек автомобил „Хюндай“ може да се направи извод, че разликата в скоростите на двете
превозни средства е била около 30 км/ч., като не може да се каже с каква скорост са се
движели двата автомобила. Според вещото лице щетите по лек автомобил „Хюндай И 20“ с
рег. № ******* се намират в пряка и причинно - следствена връзка с настъпилото на
20.09.2016 г. ПТП.
С оглед изложеното, Д.М. Б. е нарушил правилото на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, според което
водачът на пътно превозно средство е длъжен непрекъснато да контролира пътното превозно
средство, което управлява, за което му е издаден акт за установяване на административно
нарушение, което се потвърждава както от самия свидетел, така и от отразеното в
Констативния протокол за ПТП, като съдът споделя мотивите на СРС, че не следва да
кредитира показанията на свидетеля в частта, с която заявява, че актът за установяване на
административно нарушение е съставен за шофиране с превишена скорост, тъй като от
5
констативния протокол е видно, че актът е съставен за нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП.
Допуснатото от водача на лекия автомобил нарушение на обсъжданите правила от ЗДвП е в
пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат.
На следващо място настоящият съдебен състав счита, че обосновано въз основа на
ценените писмени доказателства по делото и САТЕ първоинстанционният съд е приел, че
във връзка с претърпените имуществени вреди на ищеца се дължи обезщетение съгласно
приложени по делото фактури на обща стойност 815,67 лв. Неоснователни се явяват
оплакванията във въззивната жалба, че сумата по фактура от 13.10.2016 г. не се дължи, както
и че няма основание за претендирането от ответника – установява се, че причинените
щети, за отстраняването на които е била издадена фактурата /авточасти за основа задна
броня и стойка/ са в пряка причинно – следствена връзка с процесното ПТП, т. е.
намаляването на имуществото на ищеца с посочената сума /вложени авточасти/ е в
причинно-следствена връзка вредите, настъпили в резултат на процесното ПТП. По делото
не се твърди, а и не се установява посочените авточасти да са на различна цена или да не са
били необходими за отстраняване на вредите. Доводите, че фактурата е издадена в
нарушение на закона – Закона за данък върху добавената стойност, като не е посочена
ставката на данъка, а когато ставката е нулева – основанието за прилагането , както и
основанието за неначисляване на данък съобразно чл. 114, ал. 1, т. 12 ЗДДС и без основание
срещу ответното дружество са ирелевантни, тъй като не могат да отрекат възникването и
съществуването на спорното право, съответно дължимостта на исковата сума. Следователно
ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане за имуществени вреди.
Относно начина на определяне на обезщетението, съдът отново е изложил мотиви, като в
тази връзка е кредитирал изготвената по делото САТЕ, която не е оспорена от страните и
която въззивният съд също кредитира като обоснована и компетентно изготвена. Други
оплаквания във връзка с размера на обезщетението и с начина на определянето му,
включително за приложимостта на Методиката към Наредба № 24 от 08.03.2006 г. за
задължителното застраховане, не са изложени във въззивната жалба, поради което и предвид
разпоредбата на чл. 269 ГПК този въпрос е извън обхвата на въззивната проверка.
Възражението на ответника - въззивник за съпричиняване е неоснователно, поради
следните съображения:
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият
е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или
необходимо е действията или бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е тяхно следствие/. Приложението на
правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между
вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал
предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Застъпеното становище в
трайната практика на ВКС /решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. по описа на II
т. о.; решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. по описа на II т. о. и др./, че приносът
6
трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или
въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не
хипотетичен и предполагаем, сочи, че обстоятелствата, които навежда страната и на които
основава възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, също трябва да са конкретни. Тежестта за
доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна.
В отговора на исковата молба е направено възражение, че водачът на лек автомобил
„Хюндай И 20“, рег. № ******* е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат,
доколкото същият е нарушил разпоредбите на чл. 24, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, като не е изпълнил
задължението си да не намалява скоростта рязко, освен ако това е необходимо за
предотвратяване на ПТП, както и преди да намали значително скоростта на движение да се
убеди, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението и че няма да
затрудни излишно тяхното движение.
В разглеждания случай предвид установения механизъм на ПТП и показанията на
свидетеля Б. въззивният съд приема, че произшествието е настъпило по вина на Д. Б., който
късно възприел намиращия се пред него автомобил, управляван от М.К., собственост на
ищеца и не спрял навреме, в резултат на което му нанесъл вреди. Въззивният съд споделя
мотивите на първата инстанция, че не следва да кредитира показанията на Б. в частта, с
която заявява, че водачът на лекия автомобил, който блъснал, спрял рязко. Показанията в
тази част са в противоречие с останалата част от показанията на свидетеля, касаещи
механизма на реализиране на процесното ПТП /че бил „засечен“ от друг автомобил/, а
заявеното, че водачът на увредения автомобил М.К. спряла рязко не се доказва от никое
друго доказателство по делото, а напротив – от Констативен протокол за ПТП се установява,
че същата се е движела с намалена скорост. Ето защо и въззивният съд приема за недоказано
възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат.
С оглед на изложените съображения съдът приема, че обжалваният съдебен акт е
правилен и законосъобразен, постановен при пълнота на събраните доказателства, при
правилно тълкуване на материалния закон, не са допуснати и процесуални нарушения в
хода на съдебното производство. В този смисъл законосъобразно първоинстанционният съд
е приел, че искът е основателен, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение
на СРС – потвърдено като правилно, включително и в частта за разноските, на основание чл.
271, ал. 1 ГПК.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
От въззиваемия са претендирани разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 420
лв. с ДДС. Въззивният съд намира за основателно своевременно направеното от въззивника
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. по
описа на ОСГТК на ВКС при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от
предвиденото в § 2 от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
7
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. В случая
минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в приложимата
към момента на изплащане на възнаграждението редакция на наредбата – бр. 68 от
31.07.2020 г./ възлиза на 300 лв., предвид цената на иска. С оглед извършените от адвоката
на въззиваемата страна процесуални действия, фактическата и правната сложност на делото
пред настоящата инстанция, съдът намира, че претендираното адвокатско възнаграждение
следва да бъде намалено до 300 лв. без ДДС, или 360 лв. с ДДС.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20069481 от 17.03.2020 г. по гр. д. № 72829/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, II ГО, 160 - и състав.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.Ж.И З.“ АД, ЕИК ******* да
заплати в полза на „А.“ ООД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК
сумата от 360 лв. /триста и шестдесет лева/ с ДДС – разноски за адвокатско възнаграждение
за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8