№ 289
гр. С., 03.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20211800500467 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба от ответниците в
първоинстанционното производство ИВ. ИВ. Д. и ХР. Ц. ХР., двамата от гр. Е. против
решение № 3 от 10.02.2021 г., постановено по гражданско дело № 370/2019 г. по описа на
РС – гр. Пирдоп, с което съдът е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД съществуването на вземанията на „Б.Д.” ЕАД, гр. С.
към ответниците, за които е издадена заповед № 950/20.10.2017 год. за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело № 781/2017 год. по описа на РС-
Пирдоп, както следва: за сумата 9 745,29 лева – главница, представляваща неизплатено
задължение по договор за кредит за текущо потребление от 24.06.2008 год., сключен между
ответницата и банката, по който ответникът Х.Х. е поръчител; сумата 4 292,88 лева –
договорна лихва за периода 17.10.2014 год. – 28.09.2017 год.; сумата 890,12 лева –
санкционираща лихва върху главницата за периода 30.10.2016 год. – 28.09.2017 год.; сумата
120 лева – заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.09.2017
год. до окончателното изплащане. С решението ответниците са осъдени да заплатят на
ищеца сумата 450,97 лева – разноски в заповедното производство, както и сумата 810,56
лева – разноски в исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно, тъй като е постановено в
противоречие със закона и със събраните по делото доказателства.
Въззиваемата страна е подала писмен отговор на въззивната жалба, в който изразява
становище за нейната неоснователност.
В писмения отговор на исковата молба ответницата И.Д. оспорва изцяло предявените
искове. Счита, че същите са недопустими, тъй като са преждевременно предявени –
предсрочната изискуемост на вземането не е надлежно обявена на длъжниците преди датата
1
на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК. Твърди, че договорът за кредит и сключеното
към него допълнително споразумение съдържат нищожни клаузи, които противоречат на
императивни правни норми и са неравноправни. Оспорва представеното извлечение от
счетоводните книги на банката като частен свидетелстващ документ, което не е подкрепено
от останалите доказателства по делото. Оспорва претенциите и по размер. Прави и
възражение за погасяване по давност на дълга.
В писмения отговор на исковата молба ответникът Х.Х. оспорва предявените искове.
Счита, че исковете са преждевременно предявени. Позовава се на изтекла погасителна
давност. Прави възражение за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит и
поръчителство, без да конкретизира същите. Моли съда да отхвърли изцяло предявените
искове.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на
страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за кредит за текущо потребление от 24.06.2008 год. „Б.Д.“ ЕАД е
предоставила на ИВ. ИВ. Д. кредит в размер на 14 000 лева за срок от 120 месеца, считано
от датата на неговото усвояване при лихвен процент на кредита от общо 8,45%, като
договорът е обезпечен с договор за поръчителство, сключен на същата дата, по силата на
който ХР. Ц. ХР. се е съгласил да обезпечи изпълнението на задълженията на
кредитополучателя в пълен размер, както и да отговаря солидарно с него при неизпълнение.
Представени са и Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление към
договора и погасителен план, според който дължимата месечна вноска от
кредитополучателя е в размер на 173,21 лева. ГПР по кредита е в размер на 9,17 %.
Договорът и погасителният план са подписани от кредитополучателя.
С допълнително споразумение от 18.03.2013 год. е посочено, че остатъкът от дълга
към датата на споразумението възлиза на 13 577,10 лв., от които: главница – 10 692,74 лева,
възнаградителна лихва – 1 913,90 лева; наказателна лихва – 910,46 лева и заемни такси – 60
лева. При сключване на допълнителното споразумение кредитополучателят е внесъл сумата
146,64 лева; кредиторът се е отказал от вземането си за наказателни лихви в размер на
910,46 лева, както и от вземането за такса изискуемост в размер на 60 лева. Посочено е, че
непогасената част от начислените лихви към датата на подписване на споразумението се
капитализира към остатъка на главницата по кредита. По отношение остатъка на дълга в
размер на 12 460 лв. е предвидено, че не се променя крайният срок за издължаване на
кредита съгласно договора за кредит от 24.06.2008 год. Посочено е, че споразумението влиза
в сила на първата падежна дата след сключването му, като същата е определена на 18-то
число на месеца. Уговорено е, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който
към датата на сключване на допълнителното споразумение е 10,95% годишно. ГПР е
11,52%. Представен е погасителен план към споразумението /л.99/, според който кредитът се
издължава за останалия срок от договора на равни месечни вноски в размер на 260,92 лв.
чрез разплащателната сметка на кредитополучателя в банката. Посочено е, че поръчителят
Х.Х. продължава да е солидарно отговорен по първоначалните параметри по договора за
кредит, които не се променят с допълнителното споразумение. Неразделна част от
допълнителното споразумение са Общите условия на банката за предоставяне на кредити за
текущо потребление. Допълнителното споразумение и погасителният план са подписани от
кредитополучателя
В допълнително споразумение от 18.12.2013 год. е посочено, че остатъкът от дълга
към датата на споразумението възлиза на 12 854,55 лв., от които: главница – 11 867,16 лева,
възнаградителна лихва – 725,96 лева; наказателна лихва – 201,43 лева и заемни такси – 60
лева. При сключване на допълнителното споразумение кредитополучателят е внесъл сумата
143,12 лева; кредиторът се е отказал от вземането си за наказателни лихви в размер на
109,03 лева и начислените такива от 20.11.2013 год. до датата на подписване на
2
споразумението, както и от вземането за такса изискуемост в размер на 60 лева. Посочено е,
че непогасената част от начислените лихви към датата на подписване на споразумението се
капитализира към остатъка на главницата по кредита. По отношение остатъка на дълга в
размер на 12 450 лв. е предвидено, че не се променя крайният срок за издължаване на
кредита съгласно договора за кредит от 24.06.2008 год. Посочено е, че споразумението влиза
в сила на първата падежна дата след сключването му, като същата е определена на 18-то
число на месеца. Уговорено е, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който
към датата на сключване на допълнителното споразумение е 10,95% годишно. ГПР е
11,52%. Представен е погасителен план към споразумението /л.66/, според който кредитът се
издължава за останалия срок от договора на равни месечни вноски в размер на 293,03 лв.
чрез разплащателната сметка на кредитополучателя в банката. Посочено е, че поръчителят
Х.Х. продължава да е солидарно отговорен по първоначалните параметри по договора за
кредит, които не се променят с допълнителното споразумение. Неразделна част от
допълнителното споразумение са Общите условия на банката за предоставяне на кредити за
текущо потребление. Допълнителното споразумение и Общите словия са подписани от
кредитополучателя.
Според представеното по делото извлечение от счетоводните книги на банката към
29.09.2017 год. непогасените задължения по договора за кредит са общо 35 броя
погасителни вноски към датата на предсрочната изискуемост – 15.09.2017 год., поради
допусната забава в плащанията на месечните погасителни вноски повече от 90 дни, съгласно
чл. 19.2 и 20.1 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на
„Б.Д.“ ЕАД и уведомяване на длъжниците И.Д. – кредитополучател и Х.Х. - поръчител, че
банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Представени са два броя нотариални покани от банката изх. № 10-20-
02450/29.08.2017 год. и изх. № 10-20-02451/29.08.2017 год. до длъжниците чрез нотариус
Яна Донкова с район на действие РС-Е., като И.Д. я е получила на 30.08.2017 год., а Х.Х. –
на 12.09.2017 год.
Издадена е заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 950 от 20.10.2017 год. по
ч.гр.д. № 781/2017 год. по описа на РС-Пирдоп срещу ответниците за процесните суми. На
03.11.2017 год. е подадено възражение от поръчителя Х.Х. срещу заповедта за изпълнение.
С разпореждане от 06.11.2017 год. РС-Пирдоп е констатирал, че възражението е подадено в
предвидения в чл. 414, ал. 2 от ГПК двуседмичен срок от връчване на заповедта, поради
което е указал на заявителя, че в едномесечен срок от съобщението може да предяви иск за
установяване на вземането си по реда на чл. 422 от ГПК. На 02.03.2021 год. е подадено в
срок и възражение от длъжника И.Д. срещу заповедта за изпълнение. Настоящите искове са
предявени в законоустановения срок.
Според заключението на в.л. М. от 18.02.2020 год. предоставеният кредит на И.Д. е
усвоен изцяло на 24.06.2008 год. със сумата в размер на 14 000 лева, преведена в пълен
размер еднократно по разплащателната сметка на кредитополучателката. Сумите, постъпили
по разплащателната сметка, служеща за погасяване на кредита са посочени в Таблица № 1
към заключението, като вноските са заплащани редовно до м. декември 2011 год., след което
плащанията а нередовни и недостатъчни за погасяване на дълга. Последната погасителна
вноска е постъпила на 16.10.2014 год. Незаплатените месечни погасителни вноски преди
15.09.2017 год. са 34 броя пълни вноски по 293,04 лева и една вноска на стойност 377,74
лева. Общата сума на просрочените погасителни вноски е 10 341,10 лева. Размерът на
дължимите суми към банката към момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 29.09.2017 год. е, както следва: главница – 9 745,29 лева; дължима
договорна лихва – 4 292,88 лева и мораторна лихва за забава, изчислена за периода
30.10.2016 год. – 28.09.2017 год. – 890,12 лева; заемни такси – 120 лева. Според
допълнителното заключение от 11.01.2021 год. първоначалният лихвен процент по кредита
3
през периода 24.06.2008 год. – 07.10.2008 год. е в размер на 8,45%, като впоследствие
същият е изменен /увеличен/, както следва: от 21.10.2008 год. до 07.06.2011 год. е в размер
на 9,95%; от 01.07.2011 год. до 07.08.2011 год. е в размер на 10,45%; от 10.08.2011 год. до
07.03.2013 год. е 14,95%; от 18.03.2013 год. до 18.07.2013 год. е 10,95%; от 29.07.2013 год.
до 18.11.2013 год. е 14,95%; от 18.12.2013 год. до 09.06.2014 год. е 10,95% и от 17.06.2014
год. до 29.09.2017 год. е 14,95%.
Във въззивното производство е прието заключение на в.л. Р.С. от 07.06.2022 год.,
според което при извършено преизчисление на неплатените задължения по процесния
кредит при ГЛП от 8,45% без промяна за периода 24.06.2008 год. – 28.09.2017 год.
неплатеният остатък – главница по кредита към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение възлиза на 6 845,27 лева, съгласно изчисленията в колона
2 на приложение № 1 към експертизата; неплатената договорна лихва възлиза на 1763,73
лева за периода 18.10.2014 год. – 28.09.2017 год., съгласно изчисленията в колона 8 на
приложение № 1 към експертизата, а неплатената санкционираща лихва е в размер на 664,21
лева за периода 16.10.2014 год. – 15.09.2017 год. и 343,73 лева за процесния период от
30.10.2016 год. до 28.09.2017 год., съгласно изчисленията по колона 15 на приложение № 1;
неплатената наказателна лихва е в размер на 26,62 лева за периода 15.09.2017 год. –
28.09.2017 год. съгласно изчисленията по колона 17 на приложение № 1, или наказателната
лихва за процесния период възлиза общо на 370,35 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Софийският окръжен съд намира, че въззивната жалба е допустима като подадена в
законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Договорът за заем е реален и сключването му е обвързано с момента на предаването
на заемната сума и поемане на задължение за нейното връщане. От приетата по делото
експертиза се установява, че заемът е усвоен изцяло от кредитополучателя в деня на
сключване на договора по разплащателната му сметка. С оглед това следва да се приеме, че
между ищеца и първата ответница е сключен твърдяния договор за заем.
Ответниците възразяват, че клаузите в договора са нищожни поради противоречие
със закона и като неравноправни, без да конкретизира за кои клаузи се отнася това и на
какво основание. Независимо от това съдът следва служебно да провери налице ли са
нищожни клаузи в процесния договор. В гражданския процес съдът е длъжен служебно да
следи за пороци на сделката, които водят до нейната нищожност, вкл. поради противоречие
с добрите нрави и/или закона, като (ако нищожността не е релевирана изрично от страните),
съдът се произнася по този въпрос само в мотивите на съдебния акт. В същия смисъл е и
съдебната практика – Решение № 229 от 21.01.2013 год. на ВКС по т.д. № 1050/2011 год., II
т.о. и др.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че в производството по
чл. 417 от ГПК и впоследствие в исковото производство съдът има правомощие да
преценява нищожността на договора за кредит, респ. на част от неговите клаузи, както и да
отхвърли претенциите на заявителя, основани на такива клаузи, ако счете последните за
нищожни – независимо дали поради неравноправност, поради противоречие със закона или
поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно постоянната практика на ВКС /решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. №
4452/2014г. на III г.о., решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. №1899/2015 г., IV г.о., решение
№ 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015г. II т.о., решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. №
240/2015 г., II т.о., решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. №154/2016 г. I т. о., решение №
165/02.12.2016 г. по т.д. №1777/2015 г. I т.о., решение № 98/25.07.2017 г. на ВКС по т. д. №
535/2016 г., I т.о. и др./ предпоставките за определяне, че една договорна клауза е
4
неравноправна, са следните: клаузата да не е индивидуално уговорена, да е сключена в
нарушение на принципа за добросъвестност, да създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните, и да е сключена във вреда на
потребителя. Уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката
за едностранна промяна на договорения лихвен процент, въз основа на непредвидено в
самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни
обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по
смисъла на общата дефиниция на чл.143 т.10 и т.12 от ЗЗП.
В договора от 24.06.2008 год. е посочено, че към датата на сключването му лихвеният
процент по кредита е 8,45%. Съгласно чл. 8.1 от Общите условия на банката при промяна на
базовия лихвен процент кредиторът определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или
главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план.
Възможността банката да изменя едностранно размера на лихвения процент по кредита е
предвидена и в т. 7.1 от Раздел III от Общите условия към допълнителното споразумение от
18.12.2013 год., като според тези клаузи кредиторът има право едностранно да променя
базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ
начин, като промяната може да бъде извършена при наличие на някое от посочените
условия. Установи се от допълнителното заключение на в.л. М. от 11.01.2021 год., че
първоначалният лихвен процент по кредита в размер на 8,45% впоследствие е изменен
/увеличен/, както следва: от 21.10.2008 год. до 07.06.2011 год. е в размер на 9,95%; от
01.07.2011 год. до 07.08.2011 год. е в размер на 10,45%; от 10.08.2011 год. до 07.03.2013 год.
е 14,95%; от 18.03.2013 год. до 18.07.2013 год. е 10,95%; от 29.07.2013 год. до 18.11.2013
год. е 14,95%; от 18.12.2013 год. до 09.06.2014 год. е 10,95% и от 17.06.2014 год. до
29.09.2017 год. е 14,95%. В случая не се касае за индивидуално уговорени клаузи. Както е
прието в решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, I т. о. и решение №
98/25.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г., I т. о., ТК, при потребителски договор и
възражение за неравноправен характер на клаузи от същия, тежестта на доказване, че
определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или доставчика.
В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от
потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на
клауза от потребителски договор, търговецът или доставчикът следва да установи
индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е
подписан е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. В конкретния случая
страната, носеща доказателствената тежест не е установила, че се касае за индивидуално
уговорени клаузи. Посочените по-горе клаузи, неиндивидуално уговорени, са нищожни по
смисъла на чл.146 ал.1 от ЗЗП. Същите са неравноправни, както по смисъла на чл.143 от
ЗЗП, така и съгласно Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, и Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и съвета от 11.05.2005г. относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители на вътрешния пазар, приети и станали част от
българското законодателство със Закона за защита на потребителя - пар.13а т.9 и т.12 от ДР
ЗЗП. В процесната клауза не са предвидени обстоятелствата, при които лихвата може да се
променя едностранно от банката. Промяната на базовия лихвен процент е обстоятелство,
което не зависи от волята на кредитора, тъй като е свързана с неподвластни на страните
обективни пазарни индекси. От друга страна, прилагането им е поставено в зависимост от
волята на кредитора, тъй като е опосредено от изричен акт на банката /Комитета за
управление на активите и пасивите на банката/, а не е налице автоматизъм на промяната;
липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм, т. е. за начина на
формиране на едностранно променената лихва и отделните компоненти в тази формула;
липсва изискване лихвата да бъде повишена именно с конкретния процент на повишение на
5
индекса EURIBOR и др., т. е. липсва обвързаност на конкретния размер на повишението на
лихвата с размера на покачване на индекса - независимо от размера на изменение на
EURIBOR единствено от банката зависи с колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна
да се съобразява с конкретното изменение на пазарния индекс; не е предвидена възможност
за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индексите. С оглед на съдът
намира, че така формулираните клаузи от процесния договор са изцяло в полза на банката и
в ущърб на кредитополучателката и не гарантират никаква възможност за последващо
намаляване на лихвата. Без значение е обстоятелството, че новият по-висок лихвен процент
- 10,95% годишно е изрично предвиден в допълнителните споразумения от 18.03.2013 год. и
18.12.2013 год. Споразуменията съдържат установителна част за размера на дълга, както и
клауза за новия, по-висок размер на лихвата, но така както той е определен от кредитора
според нищожните договорни клаузи – този размер е определеният едностранно от банката
лихвен процент въз основа на неравноправната клауза в първоначалния договор.
Сключването на допълнителни споразумения е резултат на извънсъдебен спор за размера на
дълга и редовното му погасяване, поради което същите имат характер на спогодба. С
подписването на споразуменията се цели задължението, формирано по неравноправните
клаузи на първоначалния договор, да се приеме от кредотиполучателя и същото да се счита
за индивидуално уговорено. След като размерът на задължението е определен на база на
нищожната договорна клауза, независимо от приемането му от ответницата, то
споразумението представлява спогодба по непозволен договор, която е нищожна. Съгласно
утвърдената практика на ВКС на РБ последващо сключени анекси не санират нищожни
съгласно ЗЗП клаузи в договор за кредит. В решение № 146 по т.д.№ 2615/2016 г. на І т.о.,
решение № 146/01.11.2017 год. по дело № 2615/2016 год. на I т.о. е посочено, че договор за
спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на
страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха
представлявали предварителен отказ от потребителската защита, който е недопустим, както
и че допълнително споразумение, имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което
задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на
първоначалния договор, е нищожно, на основание чл. 366 от ЗЗД.
Клаузата в договора от 24.06.2008 год., според която към датата на сключването му
лихвеният процент по кредита е 8,45%, не е нищожна. Принципно за страните няма пречка
да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични
задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен
само размерът на законната лихва. Със заключителната разпоредба §1 е отменено ПМС №
1238 от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да
бъде определен нов максимален размер на договорната лихва. Разпоредбата на чл.19, ал.4
от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС, е приета след датата на сключване на договора със ЗИД на ЗПК и е в
сила от 23.07.2014 г. Следователно към датата на сключване на договора за кредит страните
са разполагали с възможността по чл. 9, ал.1 от ЗЗД свободно да определят съдържанието
му, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
При преценка дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
следва да се съобразят конкретните данни по производството – в този смисъл решение №
61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва) - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о.; решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д.
5093/2007 г. на ВКС; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС и др.
6
По време на действие на процесния договор размерът на законната лихва е 10.00 %
/основният лихвен процент на БНБ + 10 пункта/, т.е. първоначално уговорената
възнаградителна лихва не надвишава трикратния размер на законната лихва лихва.
Аргумент в подкрепа на този извода са и приетите ал.4 и ал.5 на чл.19 ЗПК, в сила от
23.07.2014г., съгласно които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори,
надвишаващи този размер, се считат нищожни. Макар съгласно § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК
посоченото изменение да няма обратно действие и да не се прилага за договори за
потребителски кредити, предшестващи го, същото би следвало да служи като ориентир
относно размера на възнаградителната лихва, надхвърлящ границите на добрите нрави,
респесктивно водещ до нищожност на клаузата. В процесния случай уговорените в
процесния договор и допълнителните споразумения - ГПР 9,17 % и ГПР 11,52%, както и
първоначално уговорения ГЛП от 8,45 % не надхвърлят посочения размер, поради което
клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор към момента на сключването му не
е нищожна.
По делото спорен е въпросът дали е настъпила предсрочна изискуемост на цялото
вземане към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. За
разрешаването на този въпрос следва да бъде съобразено приетото в т. 18 от TP №
4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 от
ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, при постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем, предсрочната изискуемост настъпва с
волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.2
от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост
има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако
към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването . Съдът
намира, че в случая са били налице основания за обявяване предсрочната изискуемост на
кредита по следните съображения:
Нормата на чл. 19.2 от Общите условия към договора за кредит, която безспорно е
обвързваща за страните, подписали договора, предвижда, че при допусната забава в
плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем. Според заключението на в.л. М. вноските по кредита са заплащани редовно до м.
декември 2011 год., след което плащанията а нередовни и недостатъчни за погасяване на
дълга. Последната погасителна вноска е постъпила на 16.10.2014 год., поради което са били
налице предвидените предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем
съгласно посочената клауза в Общите условия. В случая банката е упражнила надлежно
това право, като с два броя нотариални покани от банката изх. № 10-20-02450/29.08.2017
год. и изх. № 10-20-02451/29.08.2017 год. до длъжниците чрез нотариус Яна Донкова с
район на действие РС-Е. ги е уведомила за обявената предсрочна изискуемост, като И.Д. я е
получила на 30.08.2017 год., а Х.Х. – на 12.09.2017 год., т.е. преди датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК – 29.09.2017 год.
Предвид дължимостта на главницата и договорната /възнаградителната/ лихва ще
следва да се прецени възражението за погасителна давност, направено от ответниците.
По въпроса за естеството на вземанията за главница по договор за кредит и по-
конкретно дали задълженията за месечни погасителни вноски представляват периодични
плащания има трайна практика на ВКС, обективирана в решение №28 от 05.04.2012г. по
7
гр.д. №523/2011г. на ІІІ г. о.; решение №261 от 12.07.2011г. по гр.д. №795/2010 г. на ІV г. о.,
решение №38/26.03.2019 г. по т.д.№1157/2018г. на ІІ т.о. и др. В постановените по реда на
чл. 290 от ГПК решения ВКС приема, че уговореното между страните връщане на
предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв
за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части.
Това разбиране съответства изцяло и на дадените с ТР № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на
ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. С оглед това и по отношение на
задължението за заплащане на главницата по процесния договор за кредит е приложима
общата 5-годишна давност по чл. 110 от ЗЗД, изчислена от датата на първата неплатена
падежна вноска – 16.10.2014 год., като същата не е изтекла към момента на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК – 29.09.2017 год. Вземанията за възнаградителна лихва,
включена в анюитетни вноски по договор за кредит, се погасяват с тригодишна давност.
Този извод следва на първо място от разпоредбата на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД, според
която лихвите са едно от изрично посочените вземания, погасяващи се с изтичане на
тригодишна давност. Поради това, позоваването на Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г., ОСГК, относно тълкуването на термина „други
периодични плащания“ е излишно, и не изключва относимостта на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД
към лихвите. Доколкото тази разпоредба не ограничава приложението си нито в зависимост
от вида на лихвите (мораторни или възнаградителни), нито в зависимост от начина на
калкулирането им (самостоятелно или като част от анюитетни вноски), съдът намира, че тя е
приложима и за възнаградителните лихви, включени в анюитетните погасителни вноски по
кредита – противно на поддържаното в отговора на въззивната жалба. В същия смисъл е и
установената съдебната практика (Определение № 108 от 5.03.2021 г. на ВКС по т. д. №
1169/2020 г., II т. о., ТК; Определение № 60351 от 15.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1721/2020
г., II т. о., ТК и др.). С оглед гореизложеното и като взе предвид датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК съдът намира, че вземането за възнаградителна лихва за
периода от 17.10.2014 год. до 28.09.2017 год. също не е погасено по давност. Исковете за
признаване съществуването на вземането за главница, възнаградителна лихва, мораторна
лихва, санкционна лихва /уговорена наказателна надбавка върху главницата съгласно чл.
19.1 и чл. 19.2 от Общите условия/ и заемни такси следва да бъдат уважени до посочените
от вещото лице Р.С. размери, т.е. след преизчисляване на неплатените задължения по
процесния кредит при ГЛП от 8,45% без промяна за процесния период, а именно: за сумата
6 845,27 лева - неплатен остатък – главница по кредита към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение; сумата 1763,73 лева - неплатена
договорна лихва за периода 18.10.2014 год. – 28.09.2017 год.; сумата 370,35 лева -
неплатената санкционираща лихва за периода 30.10.2016 год. – 28.09.2017 год. и сумата 120
лева заемни такси.
Неоснователно е възражението на втория ответник за неоснователност на предявените
срещу него искове поради изтичане на срока по чл. 147 от ЗЗД. Според тази разпоредба
отговорността на поръчителя отпада, ако кредиторът не е предявил иск срещу длъжника
след изтичане на шест месеца от падежа на главното задължение. Шестмесечният
преклузивен срок по 147, ал. 1 от ЗЗД тече от момента, когато главното задължение е
станало изискуемо изцяло, а не от падежа на всяка отделна анюитетна вноска; респективно
тече от момента на настъпването на предсрочната изискуемост на целия дълг /с достигането
на волеизявлението на кредитора за това до главния длъжник/. В настоящия случай
предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 15.09.2017 год. с връчване на
приложените по делото нотариални покани и към този момент главното задължение е
станало изцяло изискуемо. След тази дата е започнал да тече шестмесечният срок, в който
кредиторът е следвало да заведе иск срещу главния длъжник, за да запази поръчителството.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано на 29.09.2017, т. е. преди
8
изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Предвид гореизложеното, исковете, предявени
срещу ответника Х.Х. също са основателни до посочените по-горе размери.
Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат изцяло с тези на районния
съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която съдът е признал за
установено съществуването на вземане на ищеца към ответниците за главница за разликата
над 6 845,27 лева, представляваща неизплатено задължение по договор за кредит за текущо
потребление от 24.06.2008 год., сключен между ответницата и банката, по който ответникът
Х.Х. е поръчител; за договорна лихва за периода 17.10.2014 год. – 28.09.2017 год. за
разликата над 1763,73 лева; санкционираща лихва върху главницата за периода 30.10.2016
год. – 28.09.2017 год. за разликата над 370,35 лева и вместо него следва да постанови друго,
с което да отхвърли исковете в тази част. В останалата част решението следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора ответниците дължат на ищеца и направените разноски
съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, както следва:
сумата 272,84 лв. разноски в заповедното производство и 490,39 лева разноски в
първоинстанционното производство. Това налата решението да бъде отменено в частта, с
която са присъдени разноски над тези размери. С оглед изхода на спора въззивниците следва
да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия сумата 181,50 лева – разноски за
юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК, а въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивниците направените по
делото разноски пред двете инстанции съобразно отхвърлената част от исковете, на
онование чл. 78, ал. 3 от ГПК, както следва: на И.Д. – сумата 1209 лева разноски в исковото
производство и 316 лева – разноски в заповедното производство, а на Х.Х. – сумата 790 лева
разноски в исковото производство и сумата 197,50 лева разноски в заповедното
производство. Ищецът следва да заплати по сметка на СОС направените деловодни
разноски за съдебно-счетоводна експертиза във въззивното производство в размер на 138,25
лева, съобразно отхвърлената част от исковете, а ответниците следва да заплатят по сметка
на съда сумата 211,75 лева разноски, съобразно уважената част от исковете.
В конкретния случай спорът произтича от търговска сделка по чл. 286 от ТЗ –
договор за потребителски кредит, който е сключена от търговец – „Б.Д.“ ЕАД, във връзка с
упражняваното от него занятие, което определя делото като търговско. Цената на всеки един
от предявените искове е под 20 000,00 лв., поради което и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК, обжалваното решение не подлежи на касационен контрол.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3 от 10.02.2021 г., постановено по гражданско дело №
370/2019 г. по описа на РС – гр. Пирдоп в ЧАСТТА, с която съдът е признал за установено
на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД съществуването на
вземанията на ищеца „Б.Д.” ЕАД, гр. С. към ответниците ИВ. ИВ. Д. и ХР. Ц. ХР., двамата
от гр. Е., за които е издадена заповед № 950/20.10.2017 год. за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело № 781/2017 год. по описа на РС-Пирдоп, както
следва: главница за разликата над 6 845,27 лева до пълния педявен размер от 9 745,29 лева –
неизплатено задължение по договор за кредит за текущо потребление от 24.06.2008 год.,
сключен между ответницата и банката, по който ответникът Х.Х. е поръчител; договорна
9
лихва върху главницата за периода 17.10.2014 год. – 28.09.2017 год. за разликата над 1763,73
лева до пълния предявен размер от 4 292,88 лева; санкционираща лихва върху главницата за
периода 30.10.2016 год. – 28.09.2017 год. за разликата над 370,35 лева до пълния предявен
размер от 890,12 лева, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 29.09.2017
год. до окончателното изплащане, както и в частта, с която ответниците са осъдени да
заплатят на ищеца разноски съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, както следва: разноски в заповедното производство за разликата над 272,84 и
разноски в исковото производство за разликата над 490,39 лева, като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на „Б.Д.” ЕАД, гр. С. срещу ИВ. ИВ. Д. и ХР. Ц. ХР., двамата
от гр. Е. за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от
ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД съществуването на вземанията на ищеца към ответниците, за които е
издадена заповед № 950/20.10.2017 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от
ГПК по ч.гр. дело № 781/2017 год. по описа на РС-Пирдоп, както следва: за главница за
разликата над 6 845,27 лева до пълния педявен размер от 9 745,29 лева – неизплатено
задължение по договор за кредит за текущо потребление от 24.06.2008 год., сключен между
ответницата и банката, по който ответникът Х.Х. е поръчител; договорна лихва върху
главницата за периода 17.10.2014 год. – 28.09.2017 год. за разликата над 1763,73 лева до
пълния предявен размер от 4 292,88 лева; санкционираща лихва върху главницата за периода
30.10.2016 год. – 28.09.2017 год. за разликата над 370,35 лева до пълния предявен размер от
890,12 лева, ведно със законната лихва, считано от 29.09.2017 год. до окончателното
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА ИВ. ИВ. Д. ЕГН ********** и Х. Ц. Х. ЕГН **********, двамата от гр.
Е. да заплатят на „Б.Д.” ЕАД, гр. С. сумата 181,50 лева – разноски за юрисконсултско
възнаграждение във въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Б.Д.” ЕАД, гр. С. да заплати на ИВ. ИВ. Д. ЕГН ********** от гр. Е.
сумата сумата 1209 лева - разноски в исковото производство и 316 лева – разноски в
заповедното производство, съобразно отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА „Б.Д.” ЕАД, гр. С. да заплати на Х. Ц. Х. ЕГН ********** от гр. Е.
сумата 790 лева – разноски в исковото производство и сумата 197,50 лева - разноски в
заповедното производство, съобразно отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА ИВ. ИВ. Д. ЕГН ********** и Х. Ц. Х. ЕГН **********, двамата от гр.
Е. да заплатят по сметка на Софийски окръжен съд сумата 211,75 лева деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Б.Д.” ЕАД, гр. С. да заплати по сметка на Софийски окръжен съд сумата
138,25 лева деловодни разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11