№ 13226
гр. София, 04.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Б.Р.
при участието на секретаря В.К.
като разгледа докладваното от Б.Р. Гражданско дело № 20241110101367 по
описа за 2024 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 5097/08.01.2024г. на СРС, подадена
от С. С. Л. срещу „**********“ ЕАД и „***********“ ЕООД. С Определение от 18.06.2024г.
е допуснато изменение на предявените искове досежно техния размер, а производството по
делото е частично прекратено.
Ищцата С. С. Л. чрез адв. М. М. – АК-Пловдив, е предявила срещу ответниците
искове с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, както следва:
1. срещу „**********“ ЕАД: иск за осъждането му да заплати на ищцата сумата от
43,52 лева, представляваща недължимо платена договорна лихва по недействителен
Договор за потребителски кредит № 2497397/30.12.2021г., ведно със законната лихва от
подаването на исковата молба /08.01.2024г./ до окончателното ù изплащане;
2. срещу „***********“ ЕООД: иск за осъждането му да заплати на ищцата сумата
от 119,00 лева, представляваща недължимо платено възнаграждение на поръчител по
недействителен Договор за предоставяне на поръчителство от 30.12.2021г., ведно със
законната лихва от подаването на исковата молба /08.01.2024г./ до окончателното ù
изплащане;
Ищцата твърди, че сключила с „**********“ АД Договор за потребителски кредит №
2497397/30.12.2021г., по силата на който ù била предоставена в заем сумата от 800,00 лева.
Съгласно чл. 4 от Договора тя следвало да сключи договор за поръчителство с другия
ответник „***********“ ЕООД, на което едноличен собственик на капитала било
„**********“ АД. Този договор бил сключен на 31.12.2021г., като по него следвало да се
плати 500,00 лева възнаграждение на поръчителя. Ищцата изплатила по договора за кредит
850 лева, а по договора за поръчителство – 200,00 лева, като ù били издадени удостоверения,
че вземанията са погасени. Твърди се, че и двата договора били нищожни. В договора за
кредит не били посочени условията за прилагане на лихвения процент. В погасителния план
липсвала нормативно изискуема информация. ГПР не бил верен и не включвал в себе си
1
всички разходи, включая възнаграждението по договора за поръчителство. Договорът за
поръчителство противоречал на добрите нрави, бил сключен с цел да се заобиколи законът,
като уговорените в него задължения за потребителката били нееквивалентни и несъразмерни
със задълженията на другата страна. Той бил сключен във вреда на потребителката и не
отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост, водейки до неравновесие в
правата на страните. В насрочените по делото публични съдебни заседания ищцата не се
явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявените
искове в намаления им размер се поддържат.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „**********“ ЕАД чрез ст. юрк. Т.Б. е
депозирал Отговор на исковата молба, вх. № 69688/01.03.2024г. на СРС, с който оспорва
предявения спрямо него иск като неоснователен. Сочи, че е получил от ищцата само 43,52
лева, а не, както тя твърди, 50,00 лева за договорна лихва. Договорът за поръчителство не
бил задължително условие за сключването на договора за кредит, а само една от
възможностите за обезпечаването му, което също не било задължително. Оспорва се да са
налице твърдяните от ищцата нарушения и пороци. Сочи се, че кредитът е предсрочно
погасен, поради което в полза на другия ответник били платени не 200,00, а 119,00 лева,
които вземания били за „***********“ ЕООД, което било отделен правен субект. За
насрочените по делото публични съдебни заседания не изпраща представител. Становище се
изразява в писмен вид, като предявеният иск се оспорва.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „***********“ ЕООД чрез юрк. В.М. е
депозирал Отговор на исковата молба, вх. № 74628/06.03.2024г. на СРС, с който оспорва
предявения срещу него иск като неоснователен. Не спори относно сключването на договора
за поръчителство, както и че вземанията по договора за кредит са погасени предсрочно.
Сключването на договор за поръчителство с „***********“ било само опция, но не и
абсолютно необходимо за отпускането на кредита, който дори можело да е необезпечен.
Възнаграждението по договора за поръчителство не се включвало в ГПР. Оспорват се
доводите, изложени в исковата молба, както и това, че ответникът е получил 200,00 лева –
получената от него сума била само 119,00 лева. Двете дружества-ответници били отделни
правни субекти. За насрочените по делото публични съдебни заседания не изпраща
представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се оспорва.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, становището и възраженията на ответниците в
отговорите ù, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или
решение при признание на иска.
Съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по исковете с правно
основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на пълно и
главно доказване да установи наличието на описаното в исковата молба плащане, че същото
е извършено на ответника, наличието на предпоставките, изложени в исковата молба,
обосноваващи липса на основание за извършеното плащане, включително че същото е
недействително. Ответникът следва да установи, че за него е налице основание да задържи
внесената сума. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и
обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.
Страните по делото обективно не спорят относно сключването на описаните в
исковата молба договори.
2
Между „**********“ ЕАД като заемодател и С. С. Л. като заемател е сключен
Договор за потребителски кредит № 2497397/30.12.2021г. Конкретните условия по договора
са посочени в Приложение № 1 към него – дадена в заем сума от 800,00 лева, която следва да
се върне на 12 месечни анюитетни вноски при ГПР от 48,23% и годишна възнаградителна
лихва от 40,00%. Общата сума за връщане е посочена като 983,76 лева. Съгласно чл. 4 от
Договора, ако кредитополучателят е посочил в заявлението си, че ще предостави
обезпечение, то той трябва или да представи банкова гаранция в срок до десет дни, или да
сключи договор с одобрено от заемодателя юридическо лице в срок до 48 часа от подаване
на заявлението. Сключеният между „***********“ ЕООД като поръчител и С. Л. договор за
поръчителство не е представен, но страните не спорят относно наличието и съдържанието
му така, както е посочено в исковата молба, като същото следва да се счита и за доказано с
оглед нормата на чл. 161 ГПК – съдът е задължил „***********“ ЕООД да представи
договора /л.41/, като му е разяснил последиците от неизпълнението. Следователно по делото
е установено, че ищцата е следвало да заплати на дружеството-гарант възнаграждение от
200,00 лева.
От представената от ответника „**********“ ЕАД справка става ясно, че ищцата е
заплатила по кредита общо 991,48 лева, от които 800,00 лева за главница, 43,52 лева за лихва
и 119,00 лева за вноски по поръчителство /налице е и неразпределена сума от 28,96 лева/.
Според представената от ответника „***********“ ЕООД справка, ищцата е заплатила по
договора за предоставяне на поръчителство сумата от 119,00 лева, която е платена на
„**********“ ЕАД и „администрирана“ от него към „***********“ ЕООД. На л.35 от делото
е обективирано признание, че „***********“ ЕООД е получило сумата от 119,00 лева.
Според данните от Търговския регистър, който е публичен (чл. 9 и чл. 11 ЗТР),
едноличен собственик на капитала на дружеството-поръчител "***********" ЕООД е
"**********" ЕАД. Вписаните в Търговския регистър обстоятелства, съобразно чл. 5 и чл. 9,
ал. 2 ЗТРЮЛНСЦ вр. чл. 16, ал. 1 ТЗ се считат за публично известни, включително на
третите лица, като за тях, с оглед нормата на чл. 23, ал. 6 ЗТРЮЛНСЦ, липсва необходимост
от представяне на нарочни доказателства.
Действително договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на
поръчителство формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са
функционално свързани, защото договорът за поръчителство е във връзка с договора за
кредит, обезпечава вземането на кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице, одобрено
от него, според текста на самия договор. Затова договорът за поръчителство има акцесорен
характер. В тази връзка следва да се обърне внимание, че възнаграждението по договора за
гаранция е възможно платимо на кредитора по договора за заем и потенциално се изплаща
на последния ведно с вноските по кредита. Отчитайки свързаността между заемодателя и
дружеството-гарант, съдът приема, че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл.
19, ал. 4 ЗПКр, като формално бъде посочен ГПР от 48,23%. Той обаче не е действителен,
тъй като в него не е отчетено възнаграждението по гаранционната сделка: Това
възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр, §
1, т. 1 ЗПКр и чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета,
поради което реалният ГПР по договора не е този, посочен в него, като е възможно и да
надхвърля лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПКр. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4
ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите,
които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл.
11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за
необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за
потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва
всички разходи, които нормативната база изисква да бъдат отчетени при изчислението му, то
договорът за потребителски кредит следва да се счита за нищожен /арг. Решение от
21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/.
3
Създадената обща конструкция от два договора с потребителя - за кредит и за
поръчителство, като на насрещната на потребителя страна и по двата от тях стоят две
свързани лица, на практика съставлява разделяне на приходите от кредита чрез тези два
свързани стопански субекта с цел да се заобиколят законовите норми за защита на
потребителите и да се натовари заемополучателят с допълнителни и чрезмерни плащания.
При факта, че учредяването на обезпечението е предвидено изначално като последващо
договора за кредит, то е ясно, че неговата единствена цел е да изиска от потребителя още
едно плащане, при това в немалък размер, съпоставен с главницата по кредита. Така биват
нарушени и принципите на добросъвестността и справедливостта, като се стига до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Затова и договорът за предоставяне на поръчителство също е сключен в условията на
неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗПотр, което го прави и нищожен поради
заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПКр и чл. 26 ЗЗД. Той следва да се разглежда като нищожен и
поради това, че е акцесорен договор към друг нищожен такъв.
За пълнота съдът следва да изтъкне, че е нищожна сама по себе си и уговорката за
заплащане на договорна лихва в размер от 40% годишно. По действащото българско право
максималният размер на договорната лихва, независимо дали възнаградителна или
компенсаторна, е ограничен единствено от добрите нрави (арг. от чл. 9 ЗЗД), като страните са
свободни да уговорят размер на възнаградителната лихва по свое усмотрение. Тази тяхна
свобода обаче се простира до пределите, определени с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който допуска
размерът на лихвите да може да се уговаря до размер, предвиден от Министерския съвет, а
ако уговореният е по-голям, то той да се намалява по право до този размер. Тъй като към
настоящия момент Министерският съвет не е определил такъв размер, критерият за
извършването на съответната преценка следва да намери своята опора в размера на
законната лихва (по аналогия с чл. 19, ал. 4 ЗПКр), но без непременно да е необходимо да се
равнява по нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се
накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималният размер,
до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави
са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с
тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг. Съдебната практика приема, че
противоречи на добрите нрави възнаградителна лихва, която е в размер на повече от два до
три пъти размера на установената законна лихва за забава. В този смисъл е и практиката на
Върховния касационен съд – р.378/08.05.2006г.-гр.д.315/2005г.-ІІг.о., р.1270/09.01.2009г.-
гр.д.5093/2007г.-ІІг.о., опр. 901/10.07.2015г.-гр.д.6295/2014г.-ІVг.о., както е и налице практика
на Софийския градски съд - опр.260283/17.09.2020г.-ч.гр.д.9521/2020г.-СГС,ТО-VІ,
опр.266415/17.12.2020г.-ч.гр.д.10945/2020г.-СГС-ІІ-Г, опр.266852/29.12.2020г.-
ч.гр.д.7204/2020г.-СГС-І-24с-в, опр.260551/12.01.2021г.-ч.гр.д.12338/2020г.-СГС-ІV-Д,
опр.261885/29.01.2021г.-ч.гр.д.10946/2020г.-СГС-І, опр.264704/11.03.2021г.-ч.гр.д.842/2021г.-
СГС-І, опр.267499/22.04.2021г.-ч.гр.д.3671/2021г.-СГС, ТО-VІ, опр.268991/20.05.2021г.-
ч.гр.д.5247/2021г.-СГС-ІІІ-В, опр.1227/16.07.2021г.-ч.гр.д.8622/2021г.-СГС,ІV-Е,
опр.1614/09.08.2021г.-ч.гр.д.9449/2021г.-СГС-ГК, опр.2820/30.09.2021г.-ч.гр.д.10400/2021г.-
СГС-ГО-ІV-А, опр.2810/01.10.2021г.-ч.гр.д.11619/2021г.-СГС-ЧЖ-І-К, опр.3352/14.10.2021г.-
ч.гр.д.5828/2021г.-СГС-ГО-ІV-Е, опр.275245/29.10.2021г.-ч.гр.д.5236/2021г.-СГС-ІV-В,
опр.3737/29.10.2021г.-ч.гр.д.11615/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр.3689/28.10.2021г.-ч.гр.д.11629/2021г.-
СГС-ІІ-Б, опр.5127/15.12.2021г.-ч.гр.д.14401/2021г.-СГС, опр. 260474/21.01.2022г.-
ч.гр.д.2624/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр. 1161/15.02.2022г.-ч.гр.д.890/2022г.-СГС-І-К, опр.6623-
12.07.2022г.-ч.гр.д.898/2022г.-СГС-І, опр.6309/01.07.2022г.-ч.гр.д.190/2022г.-СГС-ГО-ІVГ,
4
опр.6150/28.06.2022г.-ч.гр.д. 1249/2022г.-СГС-ГО-ІІД, опр.7483/02.08.2022г.-
в.ч.гр.д.3669/2022г.-СГС-ГО-ЧЖ-ІІ-Д, и много други. Законната лихва за забава за периода
на договора е около 10% годишно. Следователно уговореният размер от 40% за година,
който надхвърля към четири пъти размера на законната лихва за забава, е в противоречие с
добрите нрави, а съответната клауза в договора е нищожна – следва да се приеме, че
възнаградителна лихва не е уговорена и такава не се дължи (арг. р.378/08.05.2006г.-
гр.д.315/2005г.-ІІг.о.).
Доколкото и двата договора са нищожни, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и с оглед
ППВС 1-1979, т. 1, предявените от ищцата искове са изцяло основателни и следва да
бъдат уважени.
Гореизложените доводи са достатъчни за произнасяне по предявените искове и
решаване на спора по делото, като останалите заявени от страните доводи не разколебават
направените заключения и обсъждането им се явява безпредметно.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски има само
ищцата, която своевременно е заявила претенция в тази насока, като е представен и списък
по чл. 80 ГПК. В нейна полза следва да се присъдят доказаните разноски от 100,00 лева /за
държавна такса/, като всеки от ответниците следва да заплати половината от тази сума.
Доколкото ищцата е защитавана безплатно по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв от адв. М. М.,
то в негова полза следва да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, което съдът,
съобразно фактическата, правната, процесуалната и професионалната сложност на спора и
защитавания по него материален интерес, определя, при съобразяване на Решението от
25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, на 400,00 лева, като всеки от ответниците следва да
заплати половината от тази сума. Според настоящия съдебен състав за съда не е налице нито
задължение, нито основание, да присъжда сума за данък върху добавената стойност върху
посочената сума. Съгласно чл. 2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка
възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване с място на изпълнение на територията на страната, извършено от регистрирано
по този закон лице или от лице, за което е възникнало задължение за регистрация, всяко
възмездно вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение
на територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на
изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно
задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано
по ЗДДС, както и вносът на стоки. Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки на
стоки и услуги не се облагат с данък добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или
адвокат от Европейския съюз може да оказва по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, е безплатна и по
смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС представлява безвъзмездна доставка на услуга, а по
аргумент от чл. 2, т. 1 ЗДДС и чл. 2, § 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от
28.11.2006г. безвъзмездните доставки на услуги не подлежат на облагане с данък върху
добавената стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2
ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който
насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да
заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Това е
така, тъй като, съгласно чл. 25, ал. 2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която
услугата е извършена. Последващи този момент действия не могат да имат значение за
възникване на данъчно задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната
страна е осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не
съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което
безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни
5
страни и с различно съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не
възниква право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна,
по което адвокатът има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със
съдебния акт правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ
адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС, нито ЗАдв, въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Не следва
нещо различно и от разпоредбата на § 2а НМРАВ. Разпоредбата няма отношение към
дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на
услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Тя урежда начисляването
на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати и го определя като
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установява
задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ. Такова
съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма законова делегация, която да
овластява Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни правоотношения. Това
становище се възприема изрично и в практиката на Върховния касационен съд –
опр.917/02.05.2023г.-ч.гр.д.1323/2023г.-ВКС, IVг.о.
Наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1 ЗАдв не следва да се обсъжда при
произнасяне на съда относно присъждането на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв
(опр.43/10.02.2022г.-гр.д.2611/2021г.-ВКС,IVг.о.).
Не е налице основание за присъждане на разноски в тежест на ищцата – арг. Решение
от 16.07.2020г. по дела С-224/19 и С259/19 на СЕС, Решение от 21.03.2024г. по дело С-
714/2022 на СЕС, опр.366/16.08.2022г.-ч.т.д.1085/2022г.-ВКС, Iт.о.
Водим от горното, съдът.
РЕШИ:
ОСЪЖДА „**********“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище в град София, да
заплати на С. С. Л., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата
от 43,52 лева, представляваща недължимо платена договорна лихва по недействителен
Договор за потребителски кредит № 2497397/30.12.2021г., ведно със законната лихва от
подаването на исковата молба /08.01.2024г./ до окончателното ù изплащане.
ОСЪЖДА „***********“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в град София, да
заплати на С. С. Л., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата
от 119,00 лева, представляваща недължимо платено възнаграждение на поръчител по
недействителен Договор за предоставяне на поръчителство от 30.12.2021г., ведно със
законната лихва от подаването на исковата молба /08.01.2024г./ до окончателното ù
изплащане.
ОСЪЖДА „**********“ АД, ЕИК **********, със седалище в град София, и
„***********“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в град София, да заплатят на С. С.
Л., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 100,00 лева,
представляваща разноски по делото на първа инстанция (гр.д. № 1367/2024г. на СРС), като
всеки от тях заплати половината от посочената сума.
ОСЪЖДА „**********“ АД, ЕИК **********, със седалище в град София, и
„***********“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в град София, да заплатят на адв.
6
М. В. М. – АК-Пловдив, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, сумата от 400,00 лева,
представляваща възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищцата С. С.
Л. пред първата инстанция (гр.д. № 1367/2024г. на СРС), като всеки от тях заплати
половината от посочената сума.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7