МОТИВИ към присъда
по НЧХД № 2620/2019 г. на ВРС, тридесет
и седми наказателен състав.
Против
подсъдимата С.С.Ж. е подадена тъжба и същата е
предадена на съд за престъпление по чл. 148, ал.2, пр.1, вр. ал.1 т.2, вр. чл.147 ал.1 от НК : за това, че на 18.03.2019
год. чрез подаване на сигнал до управителния съвет по Българска федерация по
водна топка е разгласила позорни обстоятелства за Й.Г.П., чрез изразите:
1. Лист 1 ред 22 твърди: ..дори си позволява
и физическо насилие спрямо тях".
2. Лист 2 ред 4 и 5: ..Това е
„престъпление" към спорта и към спортиста - състезател".
3. Лист 2 от ред 33 до ред 36: ..Цялостния
престой е бил придружен с викове, крясъци и обиди от страна на треньорката към
децата, както и е ударила една от състезателките. Същата ги наказва смачквайки
самочувствието им, като ги кара да се чувстват неоценени, пренебрегнати и
унижени и смазва крехката им психика".
4. Лист 4 от ред 16 до ред 17: „Дъщеря ми бе
отново унижена от треньорката си с обиди, че не представлява нищо, че ако реши С.
повече няма да играе в отбор".
5. Лист 4 от ред 33 до ред 34: ..Това антилогично и абсурдно решение е необяснимо, неоправдано и
вероятно продажно".
6. Лист 5 от ред 35 до ред 41: ..Вместо да ги
мотивира, тя ги разединява, това е чисто безумие, да не говорим, че е ужасяващо
да се случва и то преди мач, децата да се стресират по този начин!
Унижението
и обидата, на които е била подложена С. са отблъскващи и непростими, подиграва
се с труда, упоритите тренировки и опита, който има С.. Това е необяснима
жестокост към дете, абсолютно непрофесионално и граничещо с лудост".
7. Лист 6 от ред 1 до ред 4: ..Това което е
извършила треньорката на КПС Варна е престъпление по отношение на клуба, отбора
и С.! Няма такива правила и закони във водната топка и изобщо във спорта,
възрастен да подтиква и да кара деца да наказват друго дете, това е грубо
нарушение на устава и правилника".
8. Лист 6 от ред 7 до ред 9: ..Това е
престъпно поведение. Наглостта и безочието на тази "треньорка"
стигнаха твърде далеч, до там че да си измисля нейни закони и правила".
9. Лист 6 от ред 11 до ред 13: "Поведението
на треньорката Й. П. се отразява пагубно за психиката на децата, нарушава
техните права, като същата не зачита тяхната личност. индивидуалност и ги
унижава", като позорните обстоятелства са били разпространени по друг
начин, чрез подаване на сигнал.
В хода на
съдебното производство е предявен и приет за съвместно разглеждане граждански
иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, с които тъжителката Й.П. претендира от подсъдимата С.Ж. заплащане на сумата 25 000 лв. причинени от деянието й
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на деянието
до окончателното й изплащане, както и направените разноски по делото.
В с.з. процесуалния представител на
частният тъжител адв. О. С., ВАК поддържа
тъжбата.
По същество на делото, частният тъжител,
лично и чрез процесуалният си представител поддържа обвинението. Излага доводи
за доказаност на обвиненията, повдигнати с тъжбата.
Мотивира становището си, като обсъжда показанията на свидетелите и разделя
същите на две групи – тези посочени от тъжителя и тези допуснати по искане на
подсъдимата, като счита, че следва да се кредитират показанията на свидетелите
на обвинението. Процесуалният представител пледира за осъдителна присъда, моли
за присъждане на разноски.
В хода на съдебното следствие подсъдимата
С.Ж. участва само в едно съдебно заседание. Представлява се от адв. К., ВАК и адв.А., ВАК.
По същество на делото, защитникът на
подсъдимата, адв.К. пледира за постановяване на оправдателна присъда,
относно повдигнатото обвинение, като твърди,
че С.Ж. не е извършила престъплението, в което е обвинена. Сочи, че Ж. не е
използвала каквито и да било обидни думи, изрази, квалификации и заплахи по
отношение на частната тъжителка. Твърди, че обвинението не е доказано по
безспорен начин.
Адвокат А. допълва, че практиката на
ЕСПЧ, чл.10 от Европейската конвенция за защита на правата на човека, чл.39 от Конституцията на РБ, прокламират право на всеки за изразява своите мисли, не е
разгласявала позорни обстоятелства и не е приписала престъпление на другиго. Лицата
следва да могат да подават жалби, предложения, петиции, с които да търсят
защита на права и законни интереси, включително и да подават сигнали за
нарушения.
След преценка на събраните по делото доказателства,
по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Тъжителката Й.Г.П. е треньор в „Клуб
по водни спортове Варна“, на отбора по водна топка – девойки и жени, състезател
в който е била С. М., дъщеря на подсъдимата С.С.Ж..
Още от състезателната 2015/2016 г. подсъдимата започнала да предявява искания
към треньора на отбора, с които желаела да бъде толерирана постоянно нейната
дъщеря, като я направи капитан на отбора. След като не се поддала
на натиска на 18.03.2019 год. Ж. депозирала сигнал – до Управителния съвет на
Българска федерация по водна топка срещу ч.ж. Й.П..
Предвид изложеното Й.П., пречупвайки
инцидента в конфликта със С.Ж. през собствената си призма заявява, че срещу нея
е извършено престъпление по чл.148, вр. чл.147 от НК от Ж..
В хода на с.з. бяха уважени
доказателствените искания на страните и бяха допуснати до разпит поисканите
свидетели.
След обсъждане показанията на
свидетелите, съдът раздели същите в две групи, съответно едната поддържаща
тезата на обвинението, а другата на подсъдимата.
В първата група са свидетелите: Г.Н.,
сочи, че е картотекирана в отбора по водна топка, в който треньор е ч.т. П..
Познава и С., дъщеря на подсъдимата Ж.. Подробно обяснява случая на 18.03.2019
г. в гр.Бургас по време на състезание по време на турнир по водна топка. Тогава
подсъдимата Ж. повишила тон и словесно нападнала ч.т. П., че дъщеря и е
неоценена. По време на състезанието С. се обърнала към треньора си с думите: “ти
на нищо не можеш да ме научиш, аз от тебе нищо не съм видяла, никакво уважение
нямам, никакъв респект“. Заявява, че П. не е повишавала тон на състезателките
си, не е видяла физическо насилие над тях, грубост и арогантност. Св.Х.П.заявява,
че познава ч.т.П., тъй като работела като спасител в басейна всеки ден. Познава
и подсъдимата като майка на една от състезателките – С.. Тя е категорична, че П.
се държи по един и същ начин със състезателките си, помагала им е по време на
тренировъчния процес, не ги е обиждала и унижавала. Допълва, че е имало случаи С.
да не е идвала на тренировки, да закъснява, но тя не е виждала треньора й да я
е наказвала за това. Св.Д.К.подробно обяснява за състезанието, проведено в
Унгария. Сочи, че майката на С. не е била там. Всичко е било нормално. Имало е
ограничения от страна на П. относно посещение на водната пързалка /аквапарк/, като приема, че това решение е правилно взето от
страна на треньора. Децата не са недоволствали от това нейно решение. Допълва,
че П. ги е събирала около себе си и е им говорила внимателно, не е чувала крясъци,
не е виждала да ги унижава или да
фаворитизира
някой от тях.
Във втората група: Св. М.М.сочи, че е баща на една от състезателките по водна топка
– А. с треньор ч.т. П.. Покрай тренировките се е запознал и с подсъдимата Ж.. Разказва,че
дъщеря му започнала тренировки с голям ентусиазъм. Не е бил на турнира в
Унгария. Цялата информация относно случилото се там е от неговата дъщеря, която
е приятелка със С. и се е породил конфликт при заявеното от двете момичета
желание да се снимат с купа връчена на участниците в състезанието, при което
ч.т.П. я взела от ръцете им и разпоредила „марш за снимката“ със всички от
отбора. Обяснява, че не е присъствал на тренировки на отбора по водна топка,
няма лични възприятия П. да се е държала непочтително спрямо тях. Св. В.Т./приятелка
на подсъдимата/ посочва, че е ходила на състезания с отбора през 2017 – 2018 г.
в гр.Бургас и й направило впечатление, че треньора П. стои „безучастно“ по
време на състезанието на пейката, като не изразявала никаква емоция в сравнение
с тези на нейните колеги – треньори на другите отбори. Отношението и към децата
било много строго, почти без комуникация. Посочва, че Ж. е отишла при
председателя на клуба по водни спортове, за да изрази своето мнение, напълно
нормално за един родител, като действията й не са били насочени против треньора
П., а да защити детето си. Ж. й е споделила, че са изключили дъщеря й от
отбора, но свидетелката не може да посочи от кого точно. Св. Т.М./ с когото
подсъдимата живее на семейни начала/
заявява, че знае, че срещу С.Ж. се води дело, но не знае подробности по
него. „Знам, че треньора си позволява физическо насилие на децата, като ги
блъска“ обяснявайки, че това го знае от С. и нейна съотборничка. Сочи, че С.
била заплашвана от П., че ако майка й присъства на състезания, тя няма да я
допусне до участие в него. „Незнайно защо по някакъв странен начин беше
отстранена от клуба, без да и се даде право на обяснение. Беше много странно
отстраняването й.“
Непосредствен обект на престъплението клевета са
обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността на честта и доброто име
на индивида в обществото.
Съставът на престъплението „клевета” може да бъде осъществен
при две различни форми на изпълнителното деяние - разгласяване на позорно
обстоятелство за пострадалия или приписване на извършено от него престъпление,
за което от субективна страна знае, че не е извършено. Както в съдебната
практика, така и доктрината се приема, че предмет на престъплението по чл. 147 НК могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за
точно определено обстоятелство или явление. Необходимо е то да е позорно, укоримо, недостойно от гледна точка на общоприетите морални
разбирания и да предизвиква еднозначна отрицателна оценка на обществото, а не
да представлява оценъчно съждение, което се извежда чрез предположения,
интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. Съотнасянето на
тези принципни разбирания по тълкуването и прилагането на закона към
установените по делото факти сочи, че в инкриминираните с тъжбата изрази, не се
съдържа твърдение за позорящи честта и достойнството на тъжителя обстоятелства.
Последният е инкриминирал с тъжбата своя субективен прочит на изразените от
лицето оценъчни съждения, собственото си възприятие и тълкуване на
инкриминираните слова.
Начинът на мислене не може да се криминализира, тъй като резултатите от него не са еднозначни
и не подлежат на доказване, поради което деецът не може да носи наказателна
отговорност за чужди изводи, оценки, разсъждения и предположения /В този смисъл
е Решение № 80/09.03.1998 г. по н.д. № 766/1997 г., ІІ н.о./
Същественото в случая е, че това, което е
инкриминирал с тъжбата си тъжителят, е израз, който не съдържа никакви
конкретни или определени факти, които да бъдат позорящи. Видно от установените
по делото факти, инкриминираните изрази са лична оценка на подсъдимата и като
такава не нарушава правни забрани. Тази оценка е резултат от мисловните процеси
и анализ на факти, които подс.Ж. е извела. Тази оценка не би могла да бъде
потвърдена или отхвърлена от последваща проверка на фактите, защото тя се
основана на вътрешни преживявания и лични възприятия на засегнатото лице. Не са
налице обективни обстоятелства, които да опровергаят или да потвърдят верността
на тези субективни възприятия. Налице са съждения, умозаключения, функция от
правото на свободно изразяване на гражданите. За разлика от фактите и
обстоятелствата, които имат обективно изражение в действителността, мнението и
оценката на фактите и обстоятелствата не подлежат на възражение за истинност
или не. Следователно, те не могат да бъдат средство за осъществяване на
изпълнителното деяние на престъплението клевета и не са елемент от неговия
състав. За разлика от мненията и оценките, каквото представлява съдържанието на
инкриминираната тъжба, „позорящите” факти и обстоятелства е необходимо обективно
да са заявени от дееца като реално съществуващи, за да се преценяват евентуално
като позорящи, ако са неистински, а не да се извеждат като форми на субективна
психическа дейност на лицето, което ги е разгласило. Още повече, че
инкриминираният израз е изречен от подсъдимото лице с цел защита правата си и
поддържането на определена защитна теза. От доказателствената съвкупност по
делото безспорно и категорично е установено, че посочените факти в жалбата са
такива от действителността по отношение на представителството по делата.
Според приетата практика по Решение № 182 от 10.04.2012год. на ВКС по
н.д. № 382/2012год. на ІІІ н.о ; Решение № 299 от 08.08.2012год.
на ВКС по н.д. № 679/2012год. ІІІ н.о.; Решение №70 от 25.02.2009год. на ВКС по
к.н.д. № 36/2009год. на І н.о.; Решение № 210 от 24.06.2013год. по н.д. №
572/2013год. на ІІІ н.о. извън обхвата
на клеветата остават случаите, при които деецът изказва мнение, своя субективна
оценка или извод, изразява становище или упражнява право на искания, от които
произтичат определени правни последици, като в последния случай деецът
упражнява права, гарантирани му от Конституцията
и законите на Република България да се изказва свободно, да сигнализира
компетентните органи при извършени предполагаеми от него закононарушения или
престъпления, да търси защита на свои накърнени права като реализира
предоставените му за целта правни възможности.
В
разглежданият случай с тъжбата е повдигнато обвинение за осъществена от
подсъдимата клевета в двете й форми на изпълнително деяние – че приписала
престъпление и разгласила позорни обстоятелства.
Според съдебната практика, за да е налице клевета под формата на
приписване на престъпление, материалният носител на клеветата следва да съдържа
твърдения в смисъл, че дадено лице е осъществило елементите от състава на
конкретното престъпление (по време, място и основни признаци) без да се изисква
приписваното престъпление да бъде юридически формулирано, като достатъчно е
твърденията да съдържат конкретни данни за основните характеристики на
приписваното престъпление, а в изложението адресирано до Управителния съвет на
Българска федерация по водна топка не се
съдържат конкретни факти и твърдения, които да сочат на конкретно извършено
престъпление.
На
следващо място, според съда по делото не е категорично установено, че с
подаването на жалба, адресирана до Управителния съвет на Българска федерация по
водна топка подсъдимата е целяла единствено да злепостави тъжителката пред
колегите й и в обществото, доколкото същата е взела решение по този начин да
осъществи законоустановеното й право да защити собствените
си права и интереси и тези на детето си. В тези случаи обаче съгласно
константната съдебна практика умисъл за клевета не е налице, тъй като деецът не
действа със съзнание за създаване на отрицателна оценка в обществото по
отношение на тъжителя и резултата от „разгласяването” не е налице.
Липсата на умисъл за клевета, коментиран по - горе обезсмисля детайлното
обсъждане на всички описани в тъжбата клеветнически според тъжителката
твърдения, но съдът намира за необходимо да отбележи още, че несъмнено
упражняването на правото на жалба не следва да бъде разбирано от гражданите
като средство за публично унижаване на честта и достойнството на други
граждани, но и едновременно с това не следва да бъде поставяно пред практическа
невъзможност да бъде отразена и изразена личната оценка на жалбоподателя за
факти, събития и личности, които според неговото дълбоко субективно убеждение
са ощетили и засегнали с действия или по друг начин пряко или косвено негови
права и законни интереси.
На следващо място, основният мотив, поради който съдът намери, че
подсъдимата Ж. следва да бъде призната за невиновна в извършването на деянието,
за което е предадена на съд представлява обстоятелството, че по делото не се
доказа умисъл за извършването именно на престъпление по чл. 148, ал.2, вр.
ал.1, т.1 и т. 2, вр. чл. 147, ал.1, пр.1 и 2 от НК.
Съгласно действащата практика, обективирана в
Решение № 184 от 06.07.2012 г. по нак. д. № 543/2012
г. на Върховен касационен съд, Решение № 182 от 22.03.2012 г. по нак. д. № 382/2012 г. на Върховен касационен съд и Решение
№ 411 от 07.02.2012 г. по нак. д. № 1982/2011 г. на
Върховен касационен съд, от субективна страна клеветата е умишлено
престъпление, поради което умисъл липсва в случаите, когато деецът съобщава
определени факти, обективно основани на неговата увереност за истинността им.
Настоящият
съдебен състав счита, че излагайки фактологията в
изложението си до Управителния съвет на
Българска федерация по водна топка, подсъдимата е изразила мнението си с цел да
защити интересите на детето си, а не да оклевети частната тъжителка. Не е
налице нито пряк, нито евентуален умисъл за извършване на инкриминираното
деяние, тъй като у подсъдимата Ж. не са се съдържали представи за позорен
характер на разгласяваните обстоятелства. За да е осъществен, обаче, съставът
на предявеното с тъжбата престъпление, от обективна страна осъдения е следвало
да разгласи по отношение на пострадалия позорно обстоятелство, каквото в случая
не е налице.
Необходимо е да се отбележи, че в
решението си от 25.06.1992 г. по делото Торгейр Торгейрсон срещу Исландия, Европейският съд по правата на
човека припомня прогласен в практиката си принцип, че „Свободата на словото е
една от основите на демократичното общество ... и се отнася и за информация и
идеи, които обиждат, шокират или смущават.
Свободата на изразяване, така,
както е закрепена в чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека, е
подчинена на редица изключения, които обаче следва да се тълкуват ограничително
и необходимостта от всяко ограничение трябва да бъде убедително
установена".
Европейският съд по правата на
човека в редица решения подчертава, че в
едно демократично общество индивидите имат право да коментират и да критикуват
правораздаването и длъжностните лица, участващи в него.
Несъмнено границите на приемливата
критика по отношение на държавните служители при упражняването на техните
правомощия могат при определени обстоятелства да бъдат по-широки, отколкото по
отношение на частните лица. ЕСПЧ потвърждава, че разпоредбата на чл.10, т. 1
ЕКЗПЧОС изисква свобода на изразяване на защитниците пред съда, която да
гарантира задължението им ревностно да защитават интересите на клиентите си и
да не бъдат повлиявани от смразяващия ефект на
евентуална санкция.
Със същия детайлен подход съда, позовавайки се и на
богатата съдебна практика изрично следва да отбележи, че „позорни
обстоятелства" са онези конкретни факти и обстоятелства, чието
разгласяване е опасно за доброто име на човека, като те могат да се отнасят до
минало и настоящо поведение, до служебни и обществени прояви или такива от
личния му живот, както и отрицателни качества на личността, които я
характеризират негативно. Същите трябва да са обективно твърдяни
факти и да се отнасят до укоримо от гледна точка на
морала поведение на пострадалия и да са от естество да накърнят доброто му име,
завоювано в обществото чрез труд, поведение, обществени и професионални изяви,
да влияят отрицателно на обществената оценка за него, която той получава в
средата, в която живее. Същите не трябва да се подразбират и да са резултат от субективната
интерпретация в съзнанието на пострадалия.
Извън обхвата на клеветата остават
случаите, при които деецът изказва мнение, своя субективна оценка, извод, изразява становище или упражнява
права, гарантирани му от Конституцията
и законите като например, правото да се изказва свободно, да сигнализира
компетентните органи при закононарушения или престъпления, да търси защита на
свои накърнени права, като реализира предоставените му за целта правни
възможности. Именно такъв е и настоящия случай, попадащ в посочените изключения
и оставащ извън съставомерността на престъплението „клевета”.
Деянието на подс. Ж. не съставлява престъпление, от
субективна страна тя не е действала виновно, с наличието на пряк или евентуален
умисъл. От обективна страна, твърденията й не представляват разгласяване на
позорни обстоятелства, а упражняване от една страна на правото на жалба, от
друга страна – на излагане на твърдения, в които тя е субективно уверена и
които намират своето отражение във фактите по делото.
Деецът следва да съзнава, че с
твърденията си не реализира правото си на жалба и на това да изказва мнение, да
прави критика, а разгласява позорно обстоятелство за частната тъжителка.
Не
може да се поставя на доказване въпросът дали субективната оценка на някого за
личността на другиго е по-правилна или не. Оценката за личността е резултат на
субективни процеси на мисловен анализ на информацията, лични предпочитания,
различна емоционалност и проява на вкус. Затова и субективната оценка не се
поддава на методите и подходите, чрез които се изследва и установява
обективната действителност.
Изключенията от принципа на свобода на
изразяването на мнението трябва да бъдат тълкувани стеснително, както и че
необходимостта от каквито и да било ограничения трябва да бъде убедително
доказана. Тази теза е последователно застъпвана в практиката на ЕСПЧ, чиито
решения чрез тълкувателния си ефект стават част от Конвенцията и са
задължителни за българския съд.
Негативните оценки и коментари, които
обичайно могат да бъдат предмет на обида и клевета, представляват израз освен
на правото на изразяване на мнение, но и упражняване на правото на критика,
което също е фундаментално за демократичното общество.
Предвид
посоченото съдът намери, че следва да признае подсъдимата С.С.Ж.
за невиновна по предявеното й обвинение.
С оглед крайния изход на
делото /подсъдимата бе оправдана по повдигнатото и с частната тъжба обвинение
за клевета/ и като отчете, че липсват и елементите на деликт
по чл. 45 от ЗЗД в инкриминираното поведение на подсъдимата съдът счете, че
предявеният от ч.тъжител срещу подсъдимата граждански иск за обезщетение за
причинени й неимуществени вреди от деянието,
ведно
със законната лихва от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата,
както и адвокатско възнаграждение и сторените по делото разноски, се явява
неоснователен и недоказан и като такъв го отхвърли изцяло.
Съгласно
разпоредбата на чл.190, ал.1 от НПК ч.тъжител Й.Г.П. следва да заплати на подс.
С.С.Ж. направените по делото разноски в размер на две
хиляди лева.
Мотивиран от гореизложените съображения, съдът
постанови присъдата.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: