Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
с. МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 7960 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 60027 от 06.03.2020 г., постановено по гр. д. № 31754/2019 г. по
описа на СРС, І ГО, 47 с-в е отхвърлен предявеният иск от Д.Г.А.-К. с ЕГН **********
*** правно основание чл. 49 ЗЗД, във. вр. чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата
от 370 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди изразяващи се в
закупуване на две гуми на обща стойност от 330,00 лева и 40,00 лева за сервизна
дейност, като с решението е отхвърлен и предявеният, при условията на
евентуалност иск от М.Л.К. с ЕГН ********** *** правно основание чл. 49 ЗЗД,
във. вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 370 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди изразяващи се в закупуване на две гуми на обща
стойност от 330,00 лева и 40,00 лева за сервизна дейност, като ищците Д.Г.А.-К.
с ЕГН ********** и М.Л.К. с ЕГН ********** са осъдени да заплатят на ответника Столична
община на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер
на 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищците Д.Г.А.-К. с
ЕГН ********** и М.Л.К. с ЕГН **********, чрез пълномощника им адв. Л.М., с
която се обжалва изцяло съдебното решение като неправилно и постановено в
нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващи се в
необоснованост на съдебния акт. В жалбата се навеждат доводи, че съгласно мотивите
на обжалваното решение е прието за установено по делото, че процесното ПТП е
настъпило в резултат от стърчаща от пътното платно арматура и в този смисъл, че
улицата, в този увреден и опасен участък е била необезопасена, както и че стопанисването
на същата е отговорност на ответника Столична община. В тази връзка се излага,
че са правилни изводите на съда, относно това, че Столична община не е
изпълнила задължението си да поддържа посоченият път, в рамките на нейната
територия в състояние, което да позволява същият да се използва по
предназначение, без да причинява вреди на лицата, които го ползват. Наред с
това в жалбата се сочи, че по делото е била представена фактура, от която се установява
кога и какви гуми са били закупени и монтирани върху процесния автомобил и в
какъв размер са направените разходи по закупуването на гумите към момента на
настъпването на щетата, като този документ не е оспорен от ответната страна. В
тази връзка се поддържа, че са неправилни изводите на съда, че с представената
фактура не се установява да са направени описаните в нея разходи от ищцата,
както и че те са направени във връзка с процесното ПТП. Жалбоподателите считат,
че в случай на приемане от страна на съда, че липсва причинно-следствена връзка
между представената фактура и последвалото увреждане, респ. че не е доказана
нанесената щета, съдът е бил длъжен да назначи СТЕ за установяване размерът на
щетите. Сочи се, че това действие не е било предприето от съда, което
предполага, че същото не е било нужно, тъй като размерът на нанесената щета е
установен с фактурата и същата е относима към делото и свързана с ПТП. Освен
това се сочи, че свързаността на лицето, титуляр на представената фактура и ищцата
се доказва с представянето на акт за раждане, от който е видно, че лицето е син
на ищцата.
На
следващо място, във въззивната жалба се излага, че неправилно е било прието от
съда в решението, че ищцата е направила разходи в размер на 330 лева за
закупуване на гуми и сервизна дейност в размер на 40 лева. В тази връзка се
поддържа, че в исковата молба не е била обективирана такава претенция, а се
претендира сумата от 370 лв. за непозволено увреждане, в резултат от нанесена
щета от унищожаването на гуми със стойност, описана в приложената фактура, а
именно 4 гуми по 137 лева. В жалбата се сочи, че по-ниската цена на иска е
обусловена от разбирането да не се претендира прекомерно. Релевират се доводи,
че с исковата молба не се иска възстановяване на направените разходи, а
възстановяване на нанесените щети, вследствие на непозволено увреждане. Оспорват
се и присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.,
поради това, че не е поискано по реда на чл. 80 ГПК.
Поради
изложеното, молят съда да отмени първоинстанционното решение и да постанови
друго, с което да уважи изцяло предявения иск и да отмени решението, в частта
относно присъденото юрисконсултско възнаграждение. Претендират се и направените
разноски във въззивното производство.
Въззиваемата
страна Столична община /ответник по иска/ не е депозирала отговор на въззивната
жалба в законоустановения срок. В съдебно заседание, както и в представени
писмени бележки по делото, моли съда да остави жалбата без уважение и да
потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски по делото.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 от ЗЗД от Д.Г.А.-К.
с ЕГН ********** *** осъждане на ответника да заплати на ищцата Д.Г.А.-К. с ЕГН
********** сумата от 370 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди /330
лева за две гуми и 40 лв. – сервизна дейност/.
В
условията на евентуалност е предявен и иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с
чл. 45 от ЗЗД от М.Л.К. с ЕГН ********** *** заплащане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на същата сума.
В
исковата молба ищцата Д.Г.А.-К. твърди, че на 06.03.2019 г., снаха й М.К.
управлявала собствения на ищцата л.а. "Субару Оутбек", пътувайки към
болница "Вита", като използвала навигация, която я насочила през
ул."Емилиян Станев". Излага се, че същата преминала по тази улица
много бавно, тъй като не познавала района, но при преминаване през улицата чула
странен остър шум и когато спряла, за да види какво се е случило установила, че
е преминала през неголяма дупка, от която стърчала арматура, която спукала задната
лява гума на автомобила - същата била раздрана от стърчащото желязо. Органите
на КАТ съставили протокол за ПТП. Поддържа се, че съпругът на водачката на
колата, й помогнал да смени гумата, но когато отишли в сервиза се установило,
че същата няма как да се залепи и да бъде възстановена, тъй като е непоправимо
раздрана. Поради това се е наложило да се купят нови гуми, като поради
обстоятелството, че автомобилът е 4X4 е било необходимо да се сменят всички четири
гуми или поне две от тях, за да може технически автомобилът да се движи
нормално. Поради изложеното, ищцата е предявила претенция за осъждане на ответника Столична община да й заплати
имуществени вреди в размер на 370 лв. /330 лв. за две гуми и 40 лв. – за
сервизна дейност/. Съобразно направено уточнение в съдебно заседание от
процесуалния представител на ищците по делото е предявен главен иск от Д.Г.А.-К.
против ответника за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на
претендираната сума – в качеството й на собственик на процесния автомобил, а
иска от ищцата М.К. е предявен при условията на евентуалност за заплащане на
същата сума – в качеството й на водач на процесния автомобил.
Ответникът
Столична община, в депозирания писмен отговор на исковата молба е оспорил
предявените искове като неоснователни, а също така и по размер. Претендира
разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
Въззивният
съд намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на събраните
по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от страна на СРС,
поради което въззивният съд не намира за необходимо да я преповтаря изцяло, а
препраща към нея на основание чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди доказателствата по
делото, относими към доводите на страните по двете въззивни жалби.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирани страни,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана
по същество въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените констатации от
районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК,
настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди
противоправни и виновни действия, като същата има гаранционно-обезпечителен
характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената
разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено
лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на
възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или
по повод на тази работа. Следователно, за да се ангажира отговорността на
ответника за заплащане на обезщетение по посочения ред следва да се установи
кумулативното наличие на следните предпоставки: извършването на противоправно действие
или бездействие от страна на лица – служители на ответника, причиняване на
вреди – при или по повод на изпълнението на възложена от ответника работа, както
и причинно – следствена връзка между противоправното действие/бездействие и
вредоносния резултат.
Когато
вредите са причинени в резултат от бездействие, за да е противоправно бездействието,
следва на сочения деликвент да е предписано нормативно задължение за действие.
Следователно, за да е противоправно бездействието на служители на Столична община,
трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по обезопасяването
на общинските пътища на територията на общината. Подобно законово задължение
безспорно е уредено в нормата на чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗП, съгласно която общинските
пътища се управляват от кметовете на съответните общини, а съгласно чл. 19, ал.
2 от ЗП управлението на пътищата включва: 1. Оперативно планиране на
изграждането - проектиране и строителство, и поддържането на пътищата; 2.
осигуряване на проекти и строителство на пътища, включително възлагане на
обществени поръчки и предоставяне на концесии за тези дейности; 3.
организиране, възлагане, финансиране и контрол на дейностите, свързани
непосредствено с проектирането, изграждането, управлението, ремонта и поддържането
на пътищата; 4. организиране и осъществяване защитата на пътищата, включително
на пътните съоръжения и на принадлежностите на пътя; 5. осигуряване на
общественото ползване на пътищата чрез регулиране и контрол на автомобилното
движение, даване на разрешения и въвеждане на забрани за ползване на пътищата;
6. упражняване на контрол на превозните средства с оглед правилната
експлоатация на пътищата и предпазването им от разрушаване; 7. осигуряване на информация
и на прогнози за пътния трафик; 8. други дейности, определени с този закон и с
правилника за прилагането му, които не са свързани с ползване и разпореждане.
Посочените
разпоредби задължават ответника Столична община, в рамките на изпълнение на посочените
правомощия да организира поддръжката на общинските улици, в т.ч. на процесната
ул. „Емилиян Станев“, в гр. София, чрез свои длъжностни лица или чрез възлагане
поддръжката на трето лице. Общините са длъжни да изпълняват правомощията си по
такъв начин, че да постигат целта на закона – да създават условия за ползване
на общинските пътища съобразно тяхното предназначение без да се причиняват
вреди на лицата, които ги ползват, респ. да се постига добро управление на
съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписаното от
закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа за постигане
на изискуемия резултат и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение.
Въззивният
съд споделя изводите на СРС, че от събраните доказателства в
първоинстанционното производство - протокол за ПТП от 06.03.2019 г., както и от
гласните доказателства, чрез разпита на свидетел – очевидец по делото е установено,
че на 06.03.2019 г., на ул. "Емилиян Станев" №1 е била повредена задната
дясна гума на л.а. "Субару" с рег. № ******– собственост на ищцата Д.
К., в резултат от арматурно желязо на пътя. От посочените гласни доказателства,
чрез разпита на свидетеля А.Р.се установява и механизмът на ПТП, както и че
увреждането на задната дясна гума е настъпило в резултат именно от
преминаването през необезопасено стърчащо от пътя желязо на ул. „Емилиян
Станев“ в гр. София.
Следователно,
настоящият състав намира за правилни изводите на съда, че от установените по
делото факти следва извод, че ответникът Столична община не е изпълнил
задължението си да организира поддръжката на ул. „Емилиян Станев“ чрез свои
длъжностни лица или чрез възлагане на трето лице в такова състояние, че същата
да може да се ползва по предназначението й без да причинява вреди на лицата,
които я ползват. В тежест на ответната страна – Столична община, съгласно
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК е да докаже извършването на действия по изпълнението
на посочените задължения. Въззивният съд намира, че от ответника не са
ангажирани доказателства, от които да може да се приеме, че Общината е
изпълнила цялостно и ефективно задълженията си по посочените разпоредби за
обезопасяване и поддръжка на процесната общинска улица. Във връзка с
изложеното, настоящият състав приема, че бездействието на длъжностните лица на
ответника по изпълнение на възложените им със закон задължения е противоправно,
както правилно е било прието от СРС. Поради неопроверганата презумпция по чл.
45, ал. 2 ЗЗД, бездействието се явява и виновно.
За
установяване размерът на причинените имуществени вреди в производството пред
първоинстанционния съд е представена фактура № 16017227 от 02.11.2017 г.,
издадена на името на Г.К., удостоверяваща закупуването на четири броя гуми на
стойност от 134,84 лева без ДДС всяка една от тях на 02.11.2017 г.
Във
въззивното производство е представено Удостоверение за раждане, от което е
видно, че Г.М.К.е син на ищцата Д.А.-К..
Настоящият
въззивен състав намира за правилни и законосъобразни изводите на
първоинстанционния съд, че от представената фактура не се установява да са
направени описаните в нея разходи от ищцата Д.А.-К., а още по-малко, че същите
са направени именно във връзка с процесното ПТП, с оглед датата му на
настъпване 06.03.2019 г.. В този смисъл представената фактурата е издадена на
02.11.2017 г. – около година и половина преди датата на настъпване на ПТП.
По
делото не са представени каквито и да е доказателства, че след настъпване на
процесното ПТП на 06.03.2019 г., ищцата е направила разходи за закупуване на
нови гуми след произшествието, нито е ангажирала доказателства в какъв размер
са те.
В
тази връзка въззивната инстанция намира, че в хода на процеса не са събрани
никакви доказателства да са извършени разходи от ищцата, както и какви точно са
реално извършените разходи от ищцата, респ. какви суми е заплатила същата и за
какво точно са били заплатени. Липсват доказателства, че от ищцата реално са
направени разходи за закупуване на автомобилни гуми в претендираните размери,
както и че същата е заплатила суми за сервизни услуги. По отношение на
представената по делото фактура за доказване размера на имуществените вреди,
съдът намира, че на първо място следва да се вземе предвид фактът, че фактурата
е издадена в полза на трето лице Г.М.К.. Въззивният съд намира, че независимо
от обстоятелството, че посоченото лице е син на ищцата по делото, същото не
може да обоснове извод, че ищцата е претърпяла имуществени вреди именно в
посочените във фактурата размери, а още по-малко, че такива са били направени
във връзка с процесното ПТП. Посочената фактура може да обоснове само вероятен
извод, че във връзка с повреждането на задната дясна гума на л.а.
"Субару" с рег. № *******е възможно да е бил направен разход, който е
приблизително в посочените стойности във фактурата за закупуване на две гуми,
респ. че е възможен такъв разход в посочените в нея размери. Дали обаче същият
е сторен, кой го е заплатил и дали това е намалило имуществото именно на ищцата,
съдът приема за недоказано по делото.
Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че по делото не е доказано
кумулативното наличие на всички елементи от състава на непозволеното увреждане
по чл. 45 ЗЗД, във вр. чл. 49 ЗЗД, а именно не се установява да са направени
описаните в исковата молба разходи от ищцата, както и същите да са направени
във връзка с процесното ПТП от 06.03.2019 г. В тази връзка, въззивният съд
намира за правилни и законосъобразни изводите на първоинстанционния съд за липсата
на причинно-следствена връзка между представената
фактура по делото и последвалото увреждане и в този смисъл, че не е доказана
нанесената щета. За уважаване на претенцията на ищците, същите е следвало
безспорно да докажат чрез пълно и главно доказване наличието на
причинно-следствената връзка между действието, респ. бездействието на ответника
Столична община и реално претърпените щети, както и да бъде доказан техният
размер.
Неоснователни
са и наведените доводи във въззивната жалба, че в случай на преценка, че липсва
причинно-следствена връзка, както и за недоказаност на нанесената щета, съдът е
бил длъжен да назначи СТЕ за установяване на размера на щетите. В този смисъл,
за да бъде уважена претенцията на ищцата за заплащане на обезщетение за
претърпени имуществени вреди е следвало да бъде безспорно доказано, на първо
място, че същите са реално претърпени и на второ място да бъде доказан техният
размер, следователно същите следва да бъдат изрично доказани по основание и
размер. С изготвения доклад по делото по чл. 146 ГПК, съдът е разпределил
правилно доказателствената тежест между страните в процеса. В тази връзка на
ищцовата страна е било указано, че в нейна тежест е да докаже обстоятелствата,
свързани с инцидента, както и да докаже, че са настъпили посочените в исковата
молба вреди и техният размер, наличието на причинно – следствената връзка между
неизпълнението на задължението на ответника да поддържа настилката на
посочената улица и вредите. Следователно, доказателствената тежест за доказване
на реално претърпените вреди, както и техният размер се носи от ищцовата страна
по делото, която именно е следвало да ангажира доказателства за това, вкл.
евентуално да поиска от съда назначаване на СТЕ, която да установи техният
размер, тъй като за съда не съществува задължение служебно да назначава СТЕ,
без такава да е била поискана от страната. Неоснователно е и направеното във
въззивната жалба възражение за неразбиране от страна на съда на същността на
иска. Изрично в петитума на исковата молба е заявена претенция за осъждане на
ответната страна да възстанови нанесените имуществени вреди в размер на 370
лева, от които 330 лева за две гуми и 40 лв. за сервизна дейност, но както вече
бе изложено в мотивите на съда по-горе извършването на такива разходи, следва изрично
да бъде доказано не само по основание, но и по размер.
Поради
изложените правни изводи, въззивният съд намира, че предявеният главен иск от
ищцата Д.Г.А.-К. за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди в претендирания размер правилно е бил отхвърлен от
първоинстанционния съд с обжалваното съдебно решение.
Настоящият съдебен състав намира за
неоснователен и
предявеният, при условията на евентуалност иск от ищцата М.Л.К. за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди в размер на същата сума. Това е така, тъй като
от една страна не са ангажирани доказателства ищцата М.К. да е собственик на
автомобила и от друга страна, че в резултат от процесното ПТП, същата е реално
претърпяла имуществени вреди, които следва да й бъдат възстановени и които да
са в пряка причинно-следствена връзка с ПТП.
Въззивната
инстанция намира, че не са налице основания за ревизиране на съдебното решение
и в частта за присъдените разноски в първоинстанционното производство в полза
на ответната страна – за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.
8 ГПК (ред. ДВ бр. 8/24.01.2017г.), в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от ЗПП. Нормата на чл. 37, ал. 1 ЗПП предвижда, че заплащането на
правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се
определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл.
25, ал. 1 от приетата въз основа на законовата делегация Наредба за заплащането
на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.), размерът на възнаграждението за
защита по дела с определен материален интерес е от 100 до 300 лв. В случая,
съобразно извършените от юрисконсулта процесуални действия пред първата инстанция,
правилно е бил определен и размерът на юрисконсултското възнаграждение от 150
лв., поради което не е налице основание за отмяна на рашениетои в частта за
разноските.
Поради
съвпадане на крйните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По
разноските:
При този изход на спора, разноски за
въззивното производство се следват на въззиваемата страна, която е заявила
претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В тази връзка и на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. ал. 3 ГПК, съдът намира, че съобразно
извършените от юрисконсулта процесуални действия пред въззивната инстанция
/явяване в едно съдебно заседание и представяне на писмени бележки по делото/, в
полза на въззиваемата страна Столична община следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено съгласно чл. 25,
ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, във вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 60027 от
06.03.2020 г., постановено по гр. д. № 31754/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 47
с-в.
ОСЪЖДА Д.Г.А.-К. с ЕГН ********** и М.Л.К.
с ЕГН ********** *** основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. ал. 3 ГПК сумата от 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване
пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.