Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 31.01.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, III-ти въззивен състав, в
публично съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ХРИСТИНКА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Радка Георгиева и прокурора Любомир Мирчев, като разгледа
докладваното от съдията ТОДОРОВА ВНОХД №3747/2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХІ от НПК.
С
присъда от 30.05.2019 г., постановена по НОХД 10486/2018 г. по описа на СРС,
НО, 112-и състав подсъдимият Ц.А.А. е признат за невинен и на основание чл. 304
от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 354а, ал.
3, т. 1, пр. 2 НК за това, че на 9.02.2018 г. около 1:00 ч. в гр. София, на
площад „Народно събрание“ №1, в лек автомобил „Ауди“, модел „А8“ с рег. номер ******СХ,
без надлежно разрешително да е държал високорисково наркотично вещество –
кокаин с тегло 0,9 гр. и процентно съдържание на активен наркотично действащ
компонент 72%, на стойност 198 лв., като кокаинът е поставен под контрол в
Списък I – „Растения и вещества с висока
степен на риск за общественото здраве, поради вредния ефект от злоупотребата с
тях, забранени за приложение в хуманната и ветеринарната медицина“ – Приложение
№1 към чл. 3, т. 1 от Наредбата за реда за класифициране на растенията и
веществата като наркотични.
Съдът,
на основание чл. 354а, ал. 6 НК, е постановил наркотичното вещество, приобщено
като вещестено доказателство, да бъде отнето в полза на държавата и унищожено
след влизане на присъдата в сила, тъй като е забранено за притежание.
Настоящото
производство е образувано по протест на прокурора срещу постановената присъда, подаден в законоустановения
срок. Преди даване на ход на делото във въззивната инстанция е постъпило и
писмено допълнение към протеста от 24.07.2019 г.
В
първоначално подадения протест се твърди, че от доказателствената съвкупност по
делото може да се направи категоричен извод както за реализирането на
престъпния състав, така и за авторството на подсъдимия. Поради това се отправя
молба съдът да отмени първоинстанционната присъда и да се произнесе, като
признае подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение и му наложи наказание.
В допълнението към протеста на първо място се излагат доводи, че районният съд
неправилно е счел, че претърсването и изземването, чрез които по делото е било
приобщено наркотичното вещество, са били проведени в нарушения на предвидения в
НПК ред. Твърди се, че действието е било извършено в условията на неотложност
при спазване на изискванията на закона и в присъствието на две поемни лица,
поради което протоколът от него се явява годно писмено доказателствено
средство. Според прокуратурата, това е така въпреки показанията на поемното
лице К., който твърди, че в определен времеви период не е имал пряк визуален
контакт с автомобила, от който е иззето веществото. Причината за това, съгласно
изложеното в протеста, е, че през това време автомобилът е бил със затворени
врати и спрямо него не са били извършвани действия от страна на органите на
реда. С оглед на това прокуратурата счита, че първоинстанционният съд превратно
е обсъдил показанията на свидетеля, тъй като той не се е намирал в близост до
процесния автомобил единствено по време на тези действия на полицията, които са
имали организационен характер и поради това не е било необходимо гражданско
присъствие за удостоверяването им. Твърди се, че по време на извършването на
самото действие и двете поемни лица са присъствали непрекъснато. Наред с това в
протеста се изразява несъгласие със застъпеното от районния съд разбиране, че
свидетелските показания на полицейските служители и на спътниците на подсъдимия
не могат да бъдат използвани като средство за установяване на вината на
подсъдимия, защото представляват повтаряне на извънпроцесуално самопризнание.
Твърди се, че решението на ЕСПЧ по делото М.
срещу България, на което районният съд се е позовал, касае напълно различна
фактическа обстановка и поради това не е относимо спрямо настоящото
производство. В частност в протеста се посочва, че по делото М. срещу България става въпрос за
самопризнание, направено по време на задържане под стража, в рамките на
образувано досъдебно производство, в отсъствие на защитник и при събрани
доказателства за упражнено полицейско насилие. Същевременно прокурорът твърди,
че по настоящото дело репликата на подсъдимия, че намереното наркотично
вещество е негово, е изречена по време на полицейска проверка, в момент, в
който не са били извършени действия по разследването, не е било образувано
досъдебно производство и подсъдимият не е притежавал процесуално качество по
смисъла на НПК. Именно поради това държавното обвинение счита, че свидетелските
показания възпроизвеждат обективни факти и не следва кредитирането им да се
оценява като заобикаляне на закона по отношение на доказателствената стойност
на самопризнанието. В допълнение се посочва, че фразата, изречена от
подсъдимия, не представлява просто формално изявление, че е притежател на
намерената хартиена сгъвка, но също така включва и описание на нейното
съдържание (кокаин), което няма как да му е било известно по друг начин. С
оглед на така изложената аргументация, като се посочват и събраните
доказателствени материали, в протеста се приема в заключение, че подсъдимият е
осъществил инкриминираното деяние от обективна и субективна страна, поради
което прокурорът моли той да бъде признат за виновен по повдигнатото обвинение
и да му бъдат наложени предвидените в закона наказания.
В закрито заседание въззивният съд е преценил, че не се налага събирането
на гласни доказателствени средства и въз основа на това е определил да не се
допускат разпити на подсъдимия, свидетелите и вещите лица. В хода на въззивното
производство съдът е преценил, че по делото са налице всички необходими за
правилното му решаване доказателствени материали и поради това не следва да се
провежда въззивно съдебно следствие.
В
хода на съдебните прения пред въззивната инстанция прокурорът застъпва тезата,
че подаденият протест следва да бъде уважен. Изразява доводи, че обвинението е
доказано по безсъмнен и категоричен начин, като на първо място посочва, че е
безспорно установено наличието на процесното наркотично вещество на пода между
предната и задната дясна седалка на автомобила, в който е пътувал подсъдимият. Посочва, че едва след като подсъдимият е заявил,
че намерената хартиена сгъвка е негова, полицейските служители са предприели
действия по запазване на местопроизшествието и извикване на огледна група.
Твърди, че, видно от протокола за извършения оглед, действието е продължило от
1:55 ч. до 2:20 ч., като след това поемните лица са били освободени за няколко
минути и влезли в колите си, след което, в 2:26 ч., започнало следващото
действие по разследването (изземване на намерения предмет), като по време на
последното поемните лица отново са взели участие. Посочва също, че макар
поемните лица да не са категорични в показанията си и да твърдят, че са прекарали
„доста време“ в автомобилите си, е възможно преценката им за изминалото време
да не отговаря на действителността. Въз основа на това прокурорът излага
становище, че тезата на районния съд за опороченост на горепосочените действия
по разследването не следва да се сподели от настоящата инстанция. Наред с това
прокурорът изразява несъгласие с мотивите на районния съд в частта, в която той
отказва да приеме показанията на свидетелите като годно средство за
установяване на самопризнанието на подсъдимия, макар да ги кредитира в
останалите им части. Счита, че тези показания възпроизвеждат факти от
обективната действителност, които предхождат производството и се явяват повод
за неговото образуване. Застъпва становище, че с оглед на така изложеното е без
значение дали изявлението на подсъдимия е било обективирано чрез свидетелски
показания или по друг начин, като във всички случаи следва да се допусне
използването му в наказателния процес. В заключение моли съда да признае
подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение.
Защитникът
на подсъдимия оспорва подадения протест. Изразява съгласие с прокуратурата, че
действително на инкриминираните дата и място е било установено наличието на
наркотично вещество, но оспорва обвинителната теза по отношение на авторството,
като твърди, че по делото няма нито едно доказателство в тази насока. Посочва,
че никой от свидетелите не е видял подсъдимия да упражнява фактическа власт
върху процесното вещество. Допълва, че в разпита си поемните лица не са
потвърдили, че са били преки очевидци на откриването му и последвалото изземване.
Твърди, че единственият аргумент на прокуратурата е изявлението, дадено в онзи
момент от самия подсъдим, като в тази връзка посочва решението на ЕСПЧ по
делото М. срещу България, на което се
основава и първоинстанционната присъда. В този смисъл изразява становище, че
присъдата е правилна и законосъобразна. Наред с това посочва и факта, че
автомобила, в който е намерено наркотичното вещество, е служебен и като такъв е
бил ползван от множество различни, неустановени по делото лица, включително и по-рано
същия ден. Допълва, че по опаковката, в която е открит наркотикът, не са
открити дактилоскопични или други биологични следи от подсъдимия. Моли съдът да
отхвърли протеста и да потвърди първоинстанционната присъда.
Подсъдимият
Ц.А., редовно призован, се явява лично и поддържа казаното от своя защитник. В
последната си дума моли присъдата на районния съд да бъде потвърдена.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите в протеста, както и
тези, изложени от страните в съдебно заседание, и след като в съответствие с
чл. 314 НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, намери за
установено следното от фактическа страна:
За да
постанови присъдата, която е предмет на настоящото въззивно производство,
първоинстанционният съд е събрал и обсъдил всички относими към предмета на делото
доказателствени материали – показанията, дадени в хода на първоинстанционното
съдебно следствие от свидетелите М.П., И.Р., Е.Б., С.К., Б.М., С. К., Е.Н.и П.Ц.;
заключенията от назначените физико-химична и съдебнопсихиатрична експертизи;
писмените доказателствени материали, вкл. протоколите от проведените в хода на
досъдебното производство действия по разследването и изисканата от страна на
съда справка от НАП.
Въззивният
съд след собствен комплексен анализ на всички събрани по делото доказателства
намира, че установената фактическа обстановка от районния съд почива на вярна
интерпретация на събраните по делото доказателства, като допусна в нея незначителни корекции за изчерпателност.
Обосновано
районният съд е установил, че в нощта на 8.02. срещу 9.02.2018 г. свидетелитеН.,Ц.,
Д. и Р., полицейски служители – ЗЖУ – София, СДВР и ГД „НП“, участвали в
специализирана полицейска операция на територията на гр. София. Оперативните
инструкции включвали и нареждането проверките да се съсредоточат върху
автомобили от висок клас. В хода на операцията около 1:00 ч. на 9.02.2018 г.,
на пл. „Народно събрание“ №1 свидетелите забелязали преминаващ лек автомобил
„Ауди“, модел „А8“, с рег. номер ******СХ, който бил спрян от св.Н. чрез
подаване на сигнал със стоп-палка. Автомобилът, собственост на „Г.О.“ ЕООД, бил
управляван от св. Б. в качеството му на шофьор към „Ю Д.У.Д.“ ЕООД, като на
предната седалка до него седял св. Р.. Св.П.седяла вляво на задната седалка на
мястото зад шофьора, а подс. Ц.А.А. – на задната седалка вдясно зад св. Р.. Св.
Р., св.П.и подс. А. се придвижвали от ресторант „Котилото“ в кв. „Драгалевци“ в
посока заведение в центъра на София, а св. Б. бил нает да ги откара дотам. Извършена
била щателна проверка на лицата в автомобила от страна на полицейските органи.
Първо бил проверен св. Б., а след това – св. Р.. След около десет минути св.П.и
подс. А. също били изведени от автомобила, като част от полицейските служители
претърсвали дрехите и чантите им, а в това време други от тях претърсвали
опразнения автомобил. След около 40 минути един от полицейските служители
показал пакетче, намиращо се на пода на автомобила между предната и задната
десни седалка, и попитал св.П.дали знае чие е то. Свидетелката отговорила
отрицателно и помолила да изчака на топло, тъй като било около 2:00 ч. през
нощта и било много студено. Била отпратена в бус на жандармерията.
Междувременно започнали действия по разследването – оглед и претърсване и
изземване. За поемни лица били повикани двама таксиметрови шофьори, намиращи се
с автомобилите си срещу сградата на Народното събрание – св. К. и св. К.. По
време на част от процесуалните действия двете поемни лица се прибрали в колите
си, откъдето нямали непосредствена видимост към претърсвания автомобил.
Впоследствие било установено, че съдържащото се в пакетчето вещество
представлява кокаин с нетно тегло 0,90 гр. и процентно съдържание на активен
наркотично действащ компонент 72%, на стойност 198 лв.
Подс.
А. не страда от психично заболяване. По време на разглежданото събитие по
отношение на него е била налице вредна употреба на психоактивни вещества без
прояви на зависимост.
По отношение на доказателствения анализ, съдържащ
се в проверявания съдебен акт, въззивният съд не констатира процесуални
нарушения, тъй като първата инстанция е извършила законосъобразна процесуална
дейност по събирането, проверката и оценката на годния доказателствен материал.
Обосновано районният съд е кредитирал в
цялост показанията на свидетелите Р., Б. и П., тъй като те се отличават с
устойчива логичност, последователност и вътрешна непротиворечивост, като
разкриват съществени обстоятелства относно предмета на доказване – как и в
каква поредност са се развили събитията, какво е било разположението на
пътниците в автомобила и какви са били метеорологичните условия. Конкретно
показанията на св. Р. разкриват също така и факта, че процесният автомобил
„Ауди“ е бил собственост на „Г.О.“ ЕООД и е бил използван като служебна кола от
други, неустановени по делото лица, вкл. и на 8.02.2018 г. Въззивният съд
намира, че така изложените обстоятелства намират потвърждение и в показанията
на св. М., по отношение на които първата инстанция да не е взела отношение в
мотивите си.
Макар
районният съд в мотивите си да не е заявил изрично, че кредитира показанията на
двете поемни лица – свидетелите К. и К., в отделни абзаци се е позовал на тях
(напр. първия абзац на стр. 8 от мотивите), предвид което може да се заключи,
че се е отнесъл към тях с доверие. Подобен подход е правилен, тъй като и тези
показания се явяват логични, последователни и непротиворечиви, а наред с това
представляват и основна отправна точка при преценката за годността на част от
писмените доказателствени средства.
Първостепенният съд правилно е кредитирал и
заключението от назначената физико-химична експертиза, чрез която се установяват
видът, съдържанието и стойността на намереното в автомобила наркотично
вещество. Заключението е обективно,
пълно и точно, като отговаря изцяло на поставените с назначаването на
експертизата задачи. Същото важи и за заключението от съдебнопсихиатричната
експертиза, което въззивният съд кредитира на свой ред като обективно и
компетентно изготвено.
Предвид
изложеното в протеста и в съдебните прения пред въззивната инстанция, основният
спорен въпрос е свъзран с отказа на първоинстанционния съд да кредитира
протокола от извършеното претърсване и изземване, както и показанията на
свидетелитеН.,Ц., Д. и Р. в частта им относно направеното от подс. А. изявление
за притежание на процесното наркотично вещество. Поначало чл. 118, ал. 1, т. 3 НПК допуска служителите на МВР, присъствали при извършването на определени действия
по разследването, да притежават и процесуалното качество на свидетели. В такива
случаи техните показания не притежават някаква особена доказателствена сила и
следва да се оценят както всички останали доказателствени материали, а именно –
с оглед на вътрешната им логичност и непротиворечивост и на това дали
кореспондират с цялостната доказателствена съвкупност по делото. В този смисъл
първоинстанционният съд е подходил напълно законосъобразно, като е кредитирал
показанията на свидетелитеН.,Ц., Д. и Р. в частта им относно повода, времето,
мястото и начина на извършването на проверката и резултатите от нея.
Въззивният съд не споделя изразената в
протеста и в съдебните прения теза на държавното обвинение, че пресъздаването
на произнесена от подсъдимия фраза по време на полицейската проверка
представлява възпроизвеждане на обективни факти, а не на самопризнание,
доколкото към онзи момент не е било образувано досъдебно производство, а
подсъдимият не е бил задържан и не е притежавал процесуална фигура по смисъла
на НПК. По отношение на този въпрос първоинстанционният съд е изложил принципно
верни съображения по точния разум на процесуалния закон и съдържанието на
правото на защита.
За да
бъде оценена правилно доказателствената стойност на свидетелските показания на
полицейските служители, следва да бъде отчетено, на първо място, че те са
производни доказателства. Производните доказателства са допустими, когато
първичните са недостъпни и вече не могат да бъдат събрани. Настоящият случай не
попада в тази хипотеза, тъй като първичните пресъздават самопризнание на
подсъдимия. Същевременно самопризнанието не е извънпроцесуален факт. За правния
характер на изявленията не е от решаващо значение обстоятелството, че задържаният
не е имал процесуално качаство, придобито с формално постановление за
привличане на обвиняем. По същество извършените от полицейските служители
действия са първите уличаващи действия, т.е. функционално са били обвързани с
началато на наказателното производство. Извънпроцесуален характер имат само
тези изявления, които са били направени поради естествения ход на събитията и
не са били свързани по никакъв начин с нуждите на процеса. След като
изявлението на подсъдимия не е случайно и независимо от дейността по
разследване на престъпление, за да не се допусне заобикаляне на задължителния
процесуален ред за събиране на обяснения и осигуряване на правото на адвокатска
защита, следва да има ясни индикации, че полицейските служители са разяснили на
подсъдимия, че всичко казано от него може да бъде използвано за злепоставянето му
в наказателноправен смисъл – за събиране на доказателства за противоправно поведение
и вина, както и че има право на адвокатска помощ. Това се изисква, за да му
бъде осигурен справедлив процес по смисъла на чл. 6 ЕКПЧ. В решението по делото С.ови срещу България от
12.05.2017 г. ЕСПЧ указва, че за да остане правото на справедлив съдебен процес
достатъчно "практично и ефективно", чл. 6 § 1 изисква по правило
достъпът до адвокат да се предоставя от първия разпит на заподозрян от
полицията, освен ако не е доказано в светлината на конкретните обстоятелства
във всеки отделен случай, че съществуват убедителни причини за ограничаване на
това право. Дори когато убедителни причини могат по изключение да оправдаят
отказа за достъп до адвокат, такова ограничение – независимо от обосновката му
– не трябва да накърнява неправомерно правата на обвиняемия по чл. 6 ЕКПЧ.
Съдът по-нататък разяснява, че правата на защитата по принцип ще бъдат
безвъзвратно накърнени, когато инкриминиращи показания, дадени по време на
полицейски разпит без достъп до адвокат, се използват за осъждане, т.е. се
превърнат в централните обвинителния доказателства. В настоящия случай, макар
събирането на изявленията на подсъдимия да е било опосредено чрез прекаразказ
от свидетели, това изобщо не променя характера на императивното изискване
подобни признания да не могат да обосновават осъдителна присъда.
ЕСПЧ е
последователен в утвърждането на разбирането, че обвиняемият може да се откаже
по собствена воля от адвокатска защита, но такова решение трябва да бъде взето
по негова собствена воля и да представлява „информирано и интелигентно
отстъпване от право“. В настоящия случай няма доказателства изобщо да е било
разяснено на подсъдимия, че има право да получи адвокатска помощ преди да прави
каквито и да било изявления. Независимо
че чл. 55 НПК обвързва правото на защита с възникването на процесуалното качество
на обвиняем, от практика на ЕСПЧ недвусмислено следва, че правото на защита се
разпростира и при извършване на полицейската дейност, която формално предхожда
началото на наказателния процес.
Проведените оперативните беседи и снемането на обяснение по своето
същество представляват разпит на заподозрян в извършване на престъпление,
независимо че такава фигура не е уредена в НПК.
Поради
изтъкнатите съображения въззивният съд намира, че направените в посочената
обстановка изявления на подс. А. нямат никаква доказателствена стойност, тъй
като при даването им той не е бил надлежно информиран за правото си да не се
самообвинява и за правото си да ползва съдействието на защитник. Това е така, тъй
като съгласно чл. 105, ал. 2 НПК не се допускат доказателствени средства, които
не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в този кодекс,
а редът за снемане на обяснения на подсъдимия е уреден в чл. 115 и чл. 116 НПК.
В този смисъл въззивният съд изключи от установената фактология всички
твърдения за проведен разговор между него и полицейските служители.
Въззивната инстанция намира за правилно позоваването от районния съд на
решението на ЕСПЧ по делото М. срещу
България. Поначало вярно е твърдението на прокуратурата, че
фактическата обстановка по посоченото производство пред националните правосъдни
органи се различава от установената такава в настоящия случай. По делото М. срещу България е налице
самопризнание, направено от лицето в рамките на вече образувано досъдебно
производство, след като то е било привлечено като обвиняем и задържано под
стража, при нарушения на процесуалните му права и при наличие на доказателства
за упражнено полицейско насилие. В решението си обаче ЕСПЧ е приел, че по
принцип самопризнанието, получено в отклонение от процесуалния ред на НПК, не
притежава доказателствена сила, а допускането на свидетелски показания на
полицаи, които го повтарят, би му придало такава, което на свой ред се явява
недопустимо. Това представлява универсален стандарт, който е приложим без
значение дали е образувано наказателно производство и на коя фаза се намира то,
дали лицето е формално привлечено в някакво процесуално качество и дали са
налице данни за полицейско насилие. Поради това изложеното в протеста твърдение
за неотносимост на тази практика спрямо настоящото дело е неправилно.
В
подкрепа на същото разбиране е и практиката на ВКС (Р. №391/2013 г. на ВКС, III н. о.), в която се
приема, че кредитирането на показанията на полицейски служител в частта, с
която дава информация, която му е станала известна при проведена с подсъдимия
„беседа”, е недопустимо. ВКС подчертава, че единственият легален начин да бъдат
правени самопризнания с процесуално значение е при даване на обяснения от
обвиняемия и спазване на разпоредбата на чл.115 НПК. В подкрепа на извода за невъзможност да бъдат
ползвани такива показанията съдът изтъква и принципната забрана в процесуалния
закон да бъдат замествани оригинерни доказателства с деривативни такива. ВКС
подчертава, че „няма как самопризнанието
да бъде заместено с показания на възприел го полицейски служител (станало му
известно в рамките на разследване на престъпление), тъй като това представлява
заобикаляне на закона и постигане на доказателствени резултати по ред, различен
от посочения в НПК. В тази връзка трябва да бъде правена разлика между
показанията на свидетел, възприел извънсъдебно признание и тези на полицейски
служител, които е извършвал действия по разследването и е възприел признания
направени от задържано в рамките на същото разследване лице.“
На
следващо място въззивният съд намира за неоснователни доводите на прокуратурата
за законосъобразност на претърсването и изземването, посредством което е било
приобщено основното веществено доказателство по делото – процесното наркотично
вещество. При приобщаването на вещественото доказателство са допуснати
процесуални нарушения, които не могат да бъдат преодолени чрез събиране на
други доказателства. Протоколът за претърсване и изземване не представлява
годно доказателствено средство за установяване на съответните действия, за
реда, по който са извършени, и за събраните доказателства. Това е така, тъй
като от показанията на поемните лица се изяснява, че те фактически не са
участвали в извършеното претърсване и изземване, както е предвидено в чл. 137,
ал. 1 и чл. 162, ал. 1 НПК, не им е била дадена реална възможност да упражнят
задълженията си на поемни лица, като присъстват от самото начало на действието
и накрая се запознаят надлежно с откритата вещ. Св. К. и св. К. разказват, че поради студеното
време и двамата са се намирали в автомобилите си по време на част от
процесуалните действия, като св. К. изрично заявява, че в този времеви диапазон
не е имал видимост към автомобила „Ауди“ с рег. номер ******СХ, който е бил
обект на тези действия. Нещо повече, както правилно е отбелязал и първоинстанционният
съд, двамата свидетели са били извикани, за да видят вече открито от
полицейските служители пакетче, но не са присъствали в процеса на самото му
намиране.
Цитираните разпоредби за участието на
поемните лица имат императивен, а не препоръчителен характер за разследващите
органи, тъй като гарантират законността на ограничителни по отношение на
основни човешки права мерки, когато са способ за събиране и проверка на
доказателства. Участието на поемни лица при претърсване и изземване обезпечават
и удостоверяват законосъобразността на действията и достоверността на
обстоятелствата, които са наблюдавани при провеждането им, като гарантират и
възможността законосъобразността и достоверността да бъдат потвърдени във всеки
един момент чрез разпита им.
В процесния случай посочените процесуални
нарушения при извършването на претърсването и изземването изцяло опорочават
извършеното действие, което води до дискредитирането му като способ за събиране
на доказателства. Съгласно чл. 131 НПК протоколът за съответното действие може
да е годно писмено доказателствено средство за извършване на съответните
действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства., само
когато е съставено при условията и по реда на НПК.
Основната цел на правилата за събиране на
веществени доказателства в НПК е да се осигури истинността на тези предмети,
т.е. безусловно да бъде установено и закрепено положението, че това са вещи,
открити на определено място, по определено време, в точно определено състояние
и вид. Предметите, приобщени като веществени доказателства, могат да се ползват
като фактически данни от решаващия орган само когато тяхната истинност и запазеност
в първононачалния им вид не подлежат на никакво съмнение. В настоящия случай
обаче нито протоколът за претърсване, нито допустимите свидетели могат да дадат
такава сигурност.
При това положение единственото, което е
допустимо съдът да изясни на основата на протокола като документ, е фактът на
негово съществуване и самоличността на органа, който го е подписал като
съставител и на поемните лица.
С
оглед изложените съображения настоящата съдебна инстанция намира, че след като
събраните по делото доказателствени материали са обсъдени съгласно изискванията
на чл. 305 ал. 3 НПК, като не е допуснато превратното им тълкуване, вътрешното
убеждение на първостепенния съд по фактите е правилно формирано и не може да
бъде променяно или замествано.
На тази фактическа основа районният съд
правилно е приложил материалния закон, като е формирал крайния си правен извод,
че по делото не се установява по несъмнен начин подс. А. да е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението
по чл. 354а, ал. 3, т. 1, предл. второ НК. Това е така, тъй като
макар да е несъмнено установено наличието на инкриминираното наркотично
вещество, липсват доказателства, които да сочат, че именно подсъдимият го е
държал. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че не може да си изключи
възможността то да е било подхвърлено или оставено от друго лице и по друго
време. Допълнително съмнение в обвинителната теза се внася и от посочения в
защитната пледоария довод, че процесният автомобил е бил служебен и като такъв
е бил ползван от множество други лица, включително и няколко часа преди
инкриминраното събитие, когато св. Р. е возил в него две неустановени по делото
лица от мъжки пол. Тези съмнения не могат да бъдат преодоляни от останалия доказателствен
материал, предвид факта, че никой от свидетелите не е възприел пряко подс. А.
да осъществява фактическа власт върху наркотичното вещество. Доколкото
авторството на деянието е недоказано, излагането на по-нататъшен правен анализ
се явява изцяло безпредметно.
С оглед изложените съображения въззивният съд
намира, че първата инстанция е дала коректен и изчерпателен отговор на
въпросите по чл. 301 НПК и законосъобразно и обосновано на основание чл. 304 НПК е признала подсъдимия за невинен и го е оправдала по повдигнатото му
обвинение. Също законосъобразно е произнасянето по отношение на приобщените
веществени доказателства и тяхното унищожаване, както и по отношение на
направените във връзка с делото разноски, които следва да останат в тежест на
държавата.
В обобщение, извършвайки цялостна служебна
проверка на първоинстанционния съдебен акт, съгласно чл. 314 НПК, въззивният
съд не намери основание за неговото изменение или отмяна.
Мотивиран от тези съображения и на основание
чл. 338 вр. чл. 334, т. 6 НПК, Софийски градски съд, НО, III
въззивен състав
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 30.05.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 10486/2018 г. по описа на
СРС, НО, 112-и състав.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. Да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.