№ 476
гр. София, 10.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100506578 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 07.04.2021г., постановено по гр.д. № 38677/2020г. на СРС,
ГО, 65 състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от С.
Д. Г. срещу “Т.С.” ЕАД иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане в размер на 153, 01 лева,
представляващо недължимо платена от ищцата чрез принудително
изпълнение върху движимо имущество и вземания на същата, осъществено по
изп.дело № 7482/2003год. на ДСИ при СРС, за която сума е издадена на
03.06.2020г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
по ч.гр.д.№ 19866/2020г. по описа на СРС, 65 състав.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК въззивна жалба от ишеца С. Д. Г., в която са изложени оплаквания за
допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Конкретно се твърди, че при прекратяване на
изпълнителното производство поради настъпила перемпция, сторените
разноски следва да бъдат възложени в тежест на взискателя по аргумент от
1
нормата на чл. 79, ал. 1 от ГПК. Счита, че тъй като в ГПК не е предвидена
изрична възможност съдебният изпълнител да присъди направените от
длъжника разноски по изпълнението, като осъди взискателят да му ги плати,
следва да се приеме, че единствената възможност за длъжника да получи
възстановяване на същите е чрез предявяване на иск по общия ред. В случая
събраните принудително разноски в размер на исковата сума представляват
такса по Тарифата за разноските, които също следва да бъдат възстановени от
страна взискателя. Поддържа, че всички събрани по изпълнителното
производство суми, с изключение на сумата от 153, 01 лева, са били платени в
полза на взискателя. Единствено процесната сума не е била реално заплатена
на кредитора, тъй като същата представлява такси и разноски по
изпълнителното дело. Счита, че обстоятелството, че процесната сума не е
била преведена на длъжника /т.е. че не е налице получаване по смисъла на чл.
55, ал. 1 от ЗЗД/ е неотносимо, тъй като е доказано неоснователното
обедняване на ищцата за сметка на обогатяването на ответното дружество.
Ето защо счита, че са налице предпоставките за репариране на
имуществените вреди. По тези съображения е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да
бъде уважен.
Насрещната страна “Т.С.” ЕАД оспорва въззивната жалба като
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от С. Д. Г., в
която се твърди, че по образувано от “Т.С.” ЕАД срещу нейния наследодател
производство по чл. 242 от ГПК /отм./ бил издаден на 27.10.2003г.
изпълнителен лист за принудително събиране на парично вземане,
представляващо стойност на доставена топлинна енергия, мораторна лихва,
законна лихва и съдебни разноски. Сочи, че на 17.11.2003г. било образувано
изпълнително дело № 7482/2003г. по описа на ДСИ при СРС за принудително
събиране на вземанията. Последното изпълнително действие по делото било
извършено на 11.05.2010г. От посочената дата до 15.01.2013г., когато
взискателят е направил искане за конституиране на законните наследници на
2
длъжника и за налагане на възбрана върху притежаваното от тях недвижимо
имущество, бил изминал период от време по-дълъг от 2 години, поради което
счита, че изпълнителното производство било прекратено на 11.05.2012г. по
право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. В исковата молба са развити
съображения, че процесните вземания се погасяват с кратката тригодишна
давност, тъй като не са установени със съдебно решение и в този смисъл
нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД била неприложима. Ето защо счита, че
вземанията по издадения срещу наследодателя на ищцата изпълнителен лист
били погасени по давност на 11.05.2013г. с изтичане на тригодишен срок от
датата на последното изпълнително действие – 11.05.2010г. Въпреки това
съдебният изпълнител наложил на 17.01.2013г. запор върху вземанията на
ищцата от трудово възнаграждение, при изпълнението на който по делото
постъпили плащания от третото задължено лице. Счита, че събраната в полза
на взискателя сума в размер на 153, 01 лева е събрана от съдебния изпълнител
без основание, тъй като е недължимо платена от длъжницата чрез
принудително изпълнение върху движимо имущество и вземания на същата,
реализирано след погасяване по давност на процесните вземания. По тези
съображения се прави искане за установяване съществуването на вземане в
размер на исковата сума, представляваща недължимо платена от ищцата по
образуваното изпълнително дело сума, която е била събрана в полза на
взискателя.
При така заявените фактически твърдения СРС е приел, че е сезиран с
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД за връщане на платена без основание парична сума.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел, че ищцата е била конституирана като наследник на длъжник по
процесното изпълнително дело, и от същата е събрана сума в общ размер на 1
343, 80 лeва, която съгласно писмо на ДСИ от 23.11.2016г. е била преведена
на взискателя “Т.С.” ЕАД. Посочено е още, че по изпълнителното
производство е била начислена и пропорционална такса в размер на 153, 01
лeва съгласно чл. 53 от Тарифа за държавните такси по ГПК, която такса не е
била преведена на взискателя. Ето защо съдът е приел, че в случая не е имало
неоснователно разместване на блага, доколкото ответникът не е получил
престация по изпълнителното производство в размер на исковата сума.
Претендираната от ищцата сума била определена и събрана от съдебния
3
изпълнител на основание чл. 53 от ГПК, в размер, пропорционален на
събраната сума по изпълнителното дело и съответно предназначението й не е
било да удовлетвори вземане на взискателя, поради което не му е била и
преведена. Предявеният иск е отхвърлен, тъй като по делото не било
установено разместване на имуществено благо между патримониумите на
насрещните страни, съответно – не било установено получаване на паричната
сума от страна на ответното дружество.
Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционният съд
неправилно е определил правната квалификация на спорното право по 55, ал.
1, предл. 1-во от ЗЗД, вместо вярната такава по чл. 59 ЗЗД. При преценка
допустимостта на обжалваното решение правно релевантно е дали
първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца фактически
твърдения или не. По допустимостта на обжалваното решение настоящият
съдебен състав приема следното:
Предметът на делото е спорното материално субективно право -
претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и
петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от
съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на
принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за
който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа
на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е
процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил
неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от
обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да
даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от
дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно
следва да се произнесе по съществото на спора. Погрешната правна
квалификация на иска е свързана с допустимостта на решението само тогава,
когато е нарушен принципът на диспозитивното начало – съдът е извел
правната квалификация въз основа на невъведени от ищеца обстоятелства,
подменяйки предмета на спора и обхвата на търсената защита. С оглед
принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да се
произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в
4
исковата молба, и съобразно заявения петитум на спорното право, чиято
защита се търси. Всяко произнасяне по други /освен надлежно релевираните с
исковата молба или по реда на чл. 214 от ГПК/ фактически основания на иска
/по други факти/ води до недопустимост на съдебното решение, а
недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. Когато съдът
разгледа факти, които не са въведени като правопораждащи такива или
съответно замени едни фактически твърдения с други, без надлежно
проведено изменение на иска, съответно – когато се произнесе по различен от
заявения петитум, неговото решение се явява недопустимо като постановено
по непредявен иск.
В случая първоинстанционният съд е разгледал различни от заявените в
исковата молба фактически обстоятелства и по този начин е извел правната
квалификация на спорното право въз основа на невъведени от ищцата
обстоятелства, подменяйки предмета на спора и обхвата на търсената защита.
Ищцата не е твърдяла, че ответното дружество има задължение за реституция
на даденото от нея, което да произтича от факта на получаването от страна на
ответника на паричната престация, т.е. не е твърдяла факти, относими към
хипотезата на престационната кондикция по чл. 55, ал. 1 от ГПК. В исковата
молба са изложени фактически твърдения, че срещу ищцата са били
предприети действия по принудително изпълнение на парични вземания, в
резултат на което бил наложен запор върху вземанията й. При реализирането
на този изпълнителен способ, от третото задължено лице били внесени по
сметка на съдебния изпълнител конкретно посочени суми, част от които е и
процесната. Заявен е довод, че ответникът е провел материално
незаконосъобразно изпълнение на погасено по давност вземане, вследствие на
което се е обогатил неоснователно със събраните по изпълнителното дело
суми. Посочено е още, че процесната сума представлява начислена
пропорционална такса по чл. 53 от Тарифата за държавните такси по ГПК.
Във въззивната жалба /която в тази част следва да се приеме като уточнение
на исковата претенция/ се твърди, че събраните /платените/ от длъжника
разноски и такси по изпълнението не се дължат от него, а следва да се
възложат в тежест на взискателя, тъй като са направени от длъжника във
връзка с материално незаконосъобразно проведено изпълнение по прекратено
по право изпълнително производство. С оглед така наведените
правопораждащи вземането факти се налага извод, че е предявен иск с правна
5
квалификация чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Налице са безпротиворечи твърдения, че
ищцата е обедняла със сумата от 153, 01 лева, представляваща начислена по
изпълнителното производство пропорционала такса, дължима по чл. 53 от от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Заявено е и твърдение, че ответното дружество се е обогатило със същата
сума, спестявайки си разходи за тяхното заплащане, които следва да се
понесат от него по аргумент от противното на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от
ГПК. Следва да се посочи още, че в случая не се претендира връщане на
недължимо платените в полза на взискателя суми, представляващи главница,
лихви и разноски по издадения изпълнителен лист, в който случай
претенцията се субсумира в хипотезата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Вземането,
предмет на настоящия спор, представлява начислена окончателна
/пропорционална/ такса по т. 53 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК, която се дължи за изпълнение на парично
вземане. Същата е дължима в полза на бюджета на съответния районен съд, в
района на който е държавният съдебен изпълнител, пред който е образувано
изпълнителното производство. Именно поради това в този случай
твърдението на длъжника за недължимо платени от него такси по чл. 53 от
Тарифата, претендирани от взискателя по изпълнителното производство в
качеството му на задължено за тези суми лице поради провеждането на
материално незаконосъобразно изпълнение, следва да се квалифицира като
претенция по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
С оглед изложеното се налага извод, че първоинстанционният съд не
само е дал неправилна квалификация на претенцията, но е извел същата въз
основа на незаявени фактически твърдения, поради което е излязъл извън
спорния предмет и е нарушил принципа на диспозитивното начало. По тези
съображения и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК обжалваното решение
подлежи на обезсилване, като делото следва да се върне на СРС за ново
разглеждане от друг съдебен състав по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от
ГПК иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, съобразно заявените в
исковата молба фактически твърдения.
По претендираните разноски в настоящото производство следва да се
произнесе СРС при новото разглеждане на делото.
На основание чл. 280, ал. 2 ГПК и с оглед цената на предявените искове
6
настоящето решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20088840 от 07.04.2021г., постановено по
гр.д. № 38677/2020г., по описа на СРС, ГО, 65 състав.
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд и произнасяне по предявения иск, съобразно
заявеното от ищеца основание – предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск
с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7