Р Е Ш Е Н И Е
№ 268
гр.
Русе, 03.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в публично
заседание на двадесет и пети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА АТАНАСОВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ
при участието на секретаря Иванка
Венкова, като разгледа докладваното
от мл. съдия ТОДОРОВА в.гр.д. № 276 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Подадена е въззивна жалба от „К.“
ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. Г., бул. „Х. С.“ № **, представлявано от управителя М. М. У.,
чрез адв. С.Б., срещу Решение № 120 от 18.06.2018 г.,
постановено по гр.д. № 338/2017 г. по описа на районен съд – Левски. В жалбата
се излагат доводи за
неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния
и процесуалния закон, както и необоснованост. По-конкретно се излагат
съображения, че неправилно първостепенният съд е приел, че ответниците в
качеството им на частни съдебни изпълнители не са извършили противоправни
действия, доколкото за въззивното дружество е липсвало препятствие да предяви вземанията
си в откритото производство по несъстоятелност срещу „Н. Т. Б.“ ЕООД. В този
смисъл са посочени последователно предприетите от страна на „К.“ ЕООД
действия във връзка с принудителното изпълнение на вземането си спрямо длъжника
по изпълнителното дело, както и бездействието от страна на ответниците,
действащи като съдебни изпълнители, което според въззивното дружество обуславя деликната им отговорност. Твърди се също така, че
неправилно първостепенният съд е приел, че по делото не е установено въззивното
дружество да е претърпяло вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, вследствие
на противоправното поведение на ответниците. Позовава
се на изготвеното в хода на първоинстанционното производство заключение по
съдебно-икономическата експертиза, съгласно което към момента на изготвяне на
заключението съществува неосребрено имущество на „Н. Т. Б.“ ЕООД, подробно описано във въззивната жалба.
С въззивната жалба се иска обжалваното решение да бъде
отменено изцяло, и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат
уважени предявените искове.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите страни, в който се сочат твърдения за
неоснователност на жалбата, като се излагат съображения, че обжалваното решение
е правилно и обосновано. В своя отговор въззиваемата
Т. Б. К. посочва, че същата не е била в състояние да издаде поисканото от
въззивното дружество, с молба от 29.11.2013 г., удостоверение за актуален
размер на дълга, защото към този момент изпълнително делото с взискател „К.“ ЕООД и длъжник „Н. Т. Б.“ ЕООД не е било
изпратено и образувано при нея. Твърди се, че фактически изпълнителното дело е постъпило
в кантората на 03.12.2013 г., когато същата отказала да образува изпълнително
дело, тъй като същото нямало номер на изпращащият съдебен изпълнител. Сочи се,
че към този момент, изпълнителното дело, дори да е било образувано, е следвало
да бъде спряно на основание чл. 638, ал. 1 от ТЗ и по същото е било невъзможно
извършването на действия по принудително изпълнение. Оспорва се
причинно-следствената връзка между поведението на въззиваемия
и претендираните вреди, доколкото въззивното
дружество е имало възможност да предяви своето вземане в производството по несъстоятелността.
В своя отговор въззиваемият
И. С. М. посочва, че ищецът в първоинстанционното производство не е доказал
настъпила в неговия патримониум вреда, представляваща
пропусната полза, както и причинната връзка за претърпяната от него вреда,
произтичаща от вредоносното поведение на ответника по иска. Сочи се, че от
доказателствата по делото е установено, че дори и чрез евентуално извършване на
публична продан по хипотетично индивидуално принудително изпълнение, не би се
стигнало до сигурно удовлетворяване на ищеца – взискател
по изпълнителното дело, защото той е хирографарен
кредитор спрямо възбранения имот. В този смисъл се
излагат съображения, че по изп.дело № 428/2012 г. НАП
е присъединен взискател с вземане в размер на
1702427.92 лв. и същият се ползва с привилегията на чл. 136, т. 6 от ЗЗД,
поради което това вземане се удовлетворява преди вземанията на останалите хирографарни кредитори. Сочи се също така, че в рамките на
принудителното изпълнение съществува привилигирован
ипотекарен кредитор, чието удовлетворяване
изключва удовлетворяването на ищеца. По отношение на причинната връзка
между противоправното поведение и вредата се твърди,
че такава липсва, тъй като ищецът е имал възможност да заяви своето вземане
пред синдика и съда по несъстоятелността по реда на чл. 685 ТЗ.
„К.“ ЕООД е подало и частна жалба
против Определение № 197/22.02.2019 г., постановено по същото дело, с което е
оставено без уважение искането му за изменение на Решение № 120/18.06.2018 г.,
постановено по гр.д. №338/2017 г. по описа на РС – Левски в частта му за
разноските. В жалбата са изложени съображения за неправилност на обжалваното
определение и се иска неговата отмяна, и вместо него да бъде постановен друг, с
който да бъдат намалени разноските за платено адвокатско възнаграждение от
ответника И. С. от 3000 лева на 1200 лева без ДДС, съгласно Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В указания от съда срок е постъпил
отговор на частната жалба от насрещната страна И. С. М., с който се изразява
становище за неоснователност на същата.
Жалбите са подадени в законоустановения срок, от
процесуално легитимирана страна, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове,
поради което се явяват процесуално допустими и
като такива, следва да се разгледат по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл. 269 ГПК
настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна
следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по иск с правно основание чл. 74, ал.
1 от ЗЧСИ.
С обжалваното
решение е отхвърлен като неоснователен искът на „К.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Г., бул. „Х. С.“ № **,
представлявано от управителя М.М. У., срещу И. С.М.,
ЕГН **********, в качеството си на частен съдебен изпълнител рег.№ ***, с район
на действие ОС – Плевен и Т. Б. К., ЕГН **********, в качеството си на частен
съдебен изпълнител рег.№ ***, с район на действие ОС – Плевен, да заплатят
солидарно на ищцовото дружество, на основание чл. 45
от ЗЗД във вр. чл. 74 от ЗЧСИ, обезщетение за
имуществени вреди в размер на 22215.73 лева, ведно със законната лихва от
датата на подаване на иска.
Настоящата въззивна инстанция
като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност намира, че фактическата обстановка се установява така,
както е изложена подробно от първоинстанционния съд. В този смисъл не са инвокирани възражения във въззивната жалба.
Въз основа на така
установените правнорелевантни за спора факти от
първоинстанционния и въззивния съд, съдът приема следното от правна страна:
При предявен иск с правно
основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, на доказване подлежат и съдът преценява вредата, противоправността на действията или бездействията на
ответника и другите елементи на фактическия състав на общо основание, но като
водещо съобразява връзката между материална и процесуална законосъобразност при
служебния обем действия на частния съдебен изпълнител. В този смисъл, отговорността
на съдебния изпълнител може да се породи, когато има увреждане, което е в
резултат на виновно и противоправно процесуално
действие или бездействие на съдебния изпълнител, т.е. да е установена причинна
връзка между виновното и противоправното поведение и
увреждането. Вината е само един от елементите на фактическия състав, свързан с
психологическото поведение на лицето. Докато вината се предполага до доказване
на противното и това доказване е в тежест на ответника, то останалите елементи
от фактическия състав се доказват при всеки конкретен случай и доказването е в
тежест на ищеца по иска и въззивник в настоящото
производство. За да е доказан един такъв иск, следва кумулативно да са налице следните
предпоставки- противоправно деяние, вина, вреда и
причинна връзка между деянието и вредата. Липсата дори и на една от така
изброените предпоставки води до неоснователност на предявения иск.
В хода на първоинстанционното
производство е установено, че въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза
на „К.“ ЕООД за негово вземане срещу „Н. Т. Б.“ ЕООД и молба на кредитора от
20.04.2012 г., е образувано изпълнително дело № 20127340400427 по описа на ЧСИ З.В.,*** действие ОС – Габрово. В рамките на това
изпълнително дело е вписана възбрана върху недвижим, собственост на длъжника,
който имот се намира в землището на гр. Плевен. При тези данни и с оглед
разпоредбата на чл. 427, ал. 1, т.1 от ГПК, съгласно която местно компетентен
да образува изпълнително дело е съдебният изпълнител, в чийто район се намират
недвижимите имоти, върху които е насочено изпълнението, взискателят по
изпълнителното дело е поискал същото да бъде преместено при ЧСИ
И. М.. Цялото изпълнително дело е предадено на въззиваемия
съдебен изпълнител И. М. на 28.01.2013 г. Съгласно разпоредбата на чл. 427, ал.
2 от ГПК след образуването на изпълнителното дело по правилата на ал. 1
взискателят може да поиска от съдебния изпълнител налагане на запор или
възбрана върху вещи на длъжника, намиращи се в района на друг съдебен
изпълнител (какъвто е и настоящия случай – делото първоначално е образувано при
ЧСИ З.В.). След налагането на запора или възбраната
съдебният изпълнител препраща изпълнителното дело на надлежния съдебен
изпълнител, който да извърши опис и продан на вещите, намиращи се в неговия
район. Тези разпоредби съдържат в себе си задължението на местнокомпетентният
съдебен изпълнител да образува изпратеното от предишният съдебен изпълнител изпълнително
дело и да извърши поисканите от взискателя
изпълнителни действия – в случая да пристъпи към опис, оценка и публична продан
на възбранения в полза на взискателя
недвижим имот. Задължението на съдебния изпълнител да образува изпълнително
дело, както и да извършва действия по принудителното изпълнение, дали въз
основа на първоначална молба с приложен изпълнителен лист, дали по реда на 427,
ал. 2 от ГПК, се съдържат и в разпоредбата на чл. 19 от ЗЧСИ. Така, в чл. 19,
ал. 1 от ЗЧСИ е посочено, че частният съдебен изпълнител пристъпва към
изпълнение по молба на заинтересованата страна на основание изпълнителен лист
или друг акт, подлежащ на изпълнение, а в ал.3 на същата разпоредба е въведена
забрана по отношение на частния съдебен изпълнител да откаже извършването на
изпълнителни действия, освен в случаите на чл. 22 от Гражданския процесуален
кодекс. Въз основа на изложеното и предвид обстоятелството, че по делото е
установено действително бездействие на въззиваемия И.
М., като от датата на постъпване на изпълнителното дело в неговата кантора –
28.01.2013 г. до датата на изпращането на изпълнителното дело на частен съдебен
изпълнител Т. К. – 03.12.2013 г. (период от почти една година) същият не е
образувал изпълнително дело пред себе си, нито е предприел поисканите от
въззивното дружество изпълнителни действия – опис, оценка и насрочване на
публична продан на възбранения в негова полза имот,
собственост на длъжника. При тези данни, настоящата въззивна инстанция намира,
че проявеното от страна на въззиваемия И. М.
поведение, изразяващо се в процесуално бездействие и неизпълнение на
задълженията си, вменени му със закон, неминуемо съставлява противоправно
поведение.
По отношение на поведението на въззиваемата Т. К., и твърдяното с исковата молба
бездействие, изразяващо се отново в необразуването на изпълнително дело и
неиздаване поискано от взискателя удостоверение за
размер на дълга, важи изцяло изложеното по-горе. Фактът, че ЧСИ
И. М. не е образувал препратеното му от ЧСИ З. В.изпълнително
дело и не му е дал нов номер, не освобождава ЧСИ Т. К.
от задължението й да образува препратеното й по молба на взискателя
изпълнително дело, да предприеме поисканите изпълнителни действия и да издаде
съответното удостоверение на размер на дълга. Това е така, защото в кориците на
препратеното изпълнителното се намира оригинал на изпълнителен лист, което е
достатъчно основание за започване на принудително изпълнение. Отделно от това е
налична изрична молба на взискателя, от която
недвусмислено може да се изведе волята му изпълнителното дело да бъде
образувано при ЧСИ Т. К..
При все това, съдът не може да
подмине и фактът, че нито един от въззиваемите
съдебни изпълнители не е уведомил взискателя за
отказа си да образува изпълнително дело, нито пък за нередовност на молбата му
за образуване на изпълнително или за други обстоятелства, налагащи това
бездействие. Още по-малко има данни да са правени опити за връзка с
представител на визскателя, което от своя страна да
оправдае противоправното бездействие на съдебните
изпълнители.
Едно такова поведение от страна
на съдебните изпълнители е силно укоримо, не само
поради факта, че същите не са изпълнили задължения, вменени им със закон, а и
предвид това, че на частните съдебни изпълнители са възложени публични функции
във връзка с принудителното събиране на вземания и добросъвестното им поведение
в рамките на изпълнителния процес е наложително, както с оглед спазването на
закона, така и с оглед общественото доверие.
Въпреки установеното противоправно поведение от страна на ответниците по иска,
настоящата инстанция споделя изводите на първостепенния съд, че по делото не е
доказано да са настъпили твърдените от въззивното дружество имуществени вреди,
представляващи пропуснати ползи, които да са пряка и непосредствена последица
от това противоправно бездействие. Съгласно
разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането. Следователно, на
обезщетяване подлежат не само претърпените загуби, но и пропуснатите ползи.
Пропуснатата полза се определя като неосъществено увеличаване на имуществото на
едно лице, което би настъпило, ако не е било осуетено от поведението на друго лице.
И тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, предположението
за причиняването й трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за
сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане
за закономерно настъпване на увеличаването. Сигурна възможност за увеличаване
на имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при
обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай,
може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума
на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна – в този смисъл са
постановените по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 282/27.10.2015 г. по гр.д. №
1506/2015 г., ІV го на ВКС, Решение № 67 от 22.04.2013 г. по т.дело №28/2012 г.
на ВКС, II т.о. и Решение №102 от 23.04.2014 г. по гр. дело №6423/2013 г. на
ВКС, I г.о. Съобразно горните принципи и съобразявайки се с характера на
настоящия спор, сигурна възможност за увеличаване на имуществото на въззиваемото дружество ще бъде налице, когато се установи,
че ако въззиваемият И. М. беше образувал изпълнително
дело, в рамките на което ще се продаде на публична продан възбранения
имот и то при цена, която със сигурност ще погаси вземането му, равняващо се на
размера на претендираните вреди. Такова сигурно
събиране на вземането на въззивното дружество срещу неговия длъжник „Н. Т. Б.“
ЕООД не е доказано. Това е така, защото видно от доказателствата по делото,
върху процесния имот, преди вписаната от ЧСИ З.В.
възбрана, е учредена първа по ред ипотека в полза на „Райфайзенбанк (България)
ЕАД за обезпечаване вземането й срещу същия длъжник по договор за банков кредит
от 05.11.2007 г. в размер на 1429160 евро. Този кредитор е привилегирован на
основание чл. 136, т. 3 от ЗЗД и се удовлетворява преди хирографарните
кредитори, какъвто е „К.“ ЕООД. Преди вземането на въззивното дружество, на
удовлетворяване подлежи и вземането на НАП, която е винаги присъединен по право
взискател, в случая с вземане от 1702427.92 лева към
30.08.2016 г., видно от намиращото се на л. 275 от първоинстанционното дело
Удостоверение за размер на вземането по изп. дело №
20127340400427 по описа на ЧСИ З. В.. В този смисъл е
и заключението по изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза, в
която вещото лице е заключило, че след продажбата на процесния недвижим имот
при цена 1100000.00 лева, е извършено разпределение, като сумата от 1078000.00
лева е разпределена в полза на привилегирования кредитор „Р. (България) ЕАД, а
разликата от 22000 лв. е заделена за окончателно възнаграждение на синдика.
Видно пак от експертиза, след разпределението на последно постъпилата сума в
несъстоятелността, остатъкът на приетите вземания, ползващи се с привилегии по
чл. 136 от ЗЗД преди въззиваемото дружество са:
„Райфайзенбанк (България) ЕАД с вземане в размер на 2224508.95 лева и НАП с
вземане в размер на 2108325.13 лв. Последното означава, че дори и да беше
проведена публична продан на процесния недвижим имот в рамките на
индивидуалното принудително изпълнение преди обявяването на дължника
за неплатежоспособен и предприемането на действия по осребряване на имуществото
му, и при цена по-висока от реализираната в рамките на несъстоятелността,
вземането на въззивното дружество би останало неудовлетворено.
По отношение на запорираните в рамките на изп.дело
№ 20127340400427 по описа на ЧСИ З.В. движими вещи,
собственост на „Н. Т. Б.“ ЕООД, а именно: лек автомобил „Ф.Т.“, рег. № ЕН***АР;
товарен автомобил „М. С.“, рег. № ЕН****ВА; лек автомобил „Н. П.“, рег.№ ЕН****ВА;
автобус „В. Б ** М“, рег. № ЕН****ВА; лек автомобил „Ф. Т.“, рег. № ЕН****ВВ; автобус „Ф. Д.“, рег. № ЕН****ВА; лек автомобил „М. В ***
ЦДИ“, рег. № ЕН****ВА и автобус „Ф. Д.“, рег. № ЕН****ВН, настоящата инстанция намира следното:
Видно от заключението по приетата
съдебно-икономическа експертиза, по отношение на движимите вещи, представляващи
товарен автомобил „М. С.“, рег. № ЕН****ВА; лек автомобил „Н. П.“, рег.№ ЕН****ВА;
автобус „В. Б 10 М“, рег. № ЕН****ВА, се установява, че същите са предмет на
договор за особен залог от 21.06.2007 г., учреден в полза на кредитора „Банка
ДСК“ ЕАД. Предвид привилегията, която ползва заложния кредитор при
реализирането на продажба на процесните движими вещи, последният ще се
удовлетвори преди хирографарните кредитори, какъвто е
и въззивното дружество.
По отношение на движимите вещи,
представляващи „Ф.Тр.“, рег. № ЕН****АР; лек
автомобил „Ф. Т.“, рег. № ЕН****ВВ; автобус „Ф. Д.“,
рег. № ЕН****ВА; лек автомобил „М.с В *** ЦДИ“, рег.
№ ЕН****ВА и автобус „Ф.Д.“, рег. № ЕН****ВН, е важимо изложеното по-горе, доколкото върху тях е наложен
запор за обезпечаване публични вземания на НАП.
Пак от експертизата се установя,
че цялото имущество на „Н. Т. Б.“ ЕООД е било обременено с вещни тежести
(учредени ипотеки и залози) и при осребряването му в производството по несъстоятелността
не се е стигнало до удовлетворяване на вземания на хирографарни
кредитори, доколкото постъпленията от продажбите не са били достатъчни за
погасяване вземанията на обезпечените кредитори и разходите по
несъстоятелността.
Всичко това води до единствения
възможен извод, че ако въззиваемият ЧСИ И. М. беше образувал изпълнително дело пред себе си за
събиране на вземането на въззивното дружество срещу „Н. Т. Б.“ ЕООД, и беше
извършил поисканите изпълнителни действия – опис, оценка и продажба на възбранения недвижим имот и запорираните
вещи, вземането на „К.“ ЕООД не би могло да бъде удовлетворено, доколкото от
продажната цена на процесното имущество предпочитателно
се удовлетворят обезпечените със залог и ипотека кредитори, както и
присъединеният по право взискател в лицето на НАП.
Това означава, че в рамките на това производство ищецът в първоинстанционното
производство и въззивник в настоящото не е доказал
настъпването на имуществена вреда в своя патримониум,
представляваща пропусната полза в предявения размер.
Казаното важи и за евентуалното
удовлетворяване на вземането на въззивното дружество в рамките на
производството по несъстоятелност, доколкото от приетото заключение по
съдебно-икономическата експертиза не се установи дори минимална възможност за
удовлетворяване на този хирографарен кредитор при
осребряване на имуществото на длъжника „Н.Т. Б.“ ЕООД. Останалото неосребрено
имущество от масата на несъстоятелността, видно от експертизата е обеременено със залог по отношение на движимите вещи,
и с ипотека по отношение на недвижимия
имот, като кредиторите са привилегировани спрямо „К.“ ЕООД, а вземанията им
след последното разпределение в производството по несъстоятелност са на обща
стойност над 4000000 лева.
В допълнение на изложеното, досежно възможността за удовлетворяване на въззивното
дружество в рамките на производството по несъстоятелност, съдът споделя
изводите на първостепенния съд, че липсата на удостоверение за размер на дълга
по изпълнителното дело не е фактор, който изключва възможността „К.“ ЕООД да
предяви вземането си в това производство. За предявяване на вземанията на
кредиторите могат да се представят всякакви писмени доказателства, установяващи
ги по основание и размер. В случая дори се касае за съдебно установено вземане
за установяването, на което е достатъчно да се представи препис от съдебното
решение или заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Не
че би могло да се оправдае противоправното
бездействие на въззиваемата ЧСИ
Т. К., но не може и да се приеме, че нейното бездействие е в пряка причинна
връзка с непредявяването на вземането на въззивното дружество срещу
несъстоятелния длъжник в рамките на образуваното производство по
несъстоятелност. В този смисъл, кредиторът е следвало да положи минимални
усилия в рамките на три месечния срок, считано от решението за откриване на
производство по несъстоятелност и да изготви молба за предявяване на вземането
си, като представи доказателства за основанието и размера на вземането си.
Видно от данните по делото, въззивното дружество е сторило това след изтичането
на сроковете по чл.685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 от ТЗ, като се е опитало безуспешно
да възстанови срока предявяване на вземането си. Следователно, непредявяването
на вземането на въззивното дружество срещу несъстоятелния длъжник „Н. Т.Б.“
ЕООД в рамките на производството по несъстоятелност, както и неприемането му от
синдика, се дължи единствено на процесуалното бездействие на кредитора, като
липсва причинна връзка с противоправното бездействие
на въззиваемата Т.К..
Въз основа изложеното по-горе
въззивната жалба се явява неоснователно, а
обжалваното решение правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
По отношение на частната жалба
против определението на съда, с което е оставено без уважение искането на „К.“
ЕООД за изменение на решението в частта за разноските, настоящата инстанция
намира същата за неоснователна, поради следните съображения:
Разпоредбата на 78, ал. 5 от ГПК
дава възможност по искане на насрещната страна, съдът да намали заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат, ако същото е прекомерно съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото, до минимално определения размер,
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Предвидената от закона възможност
за намаляване на адвокатското възнаграждение не е самоцел, а съдът следва да
направи преценка на фактическата и правна сложност на делото, процесуалното
поведение на страната и нейния процесуален представител. В този смисъл
настоящата инстанция намира, че адвокатско възнаграждение, надвишаващо около
два пъти минимално предвиденото в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения напълно съответства на активното процесуално поведение
от страна на ответника И. М. и неговия процесуален представител, пряко
ангажирано с въвеждане на множество правоизключващи
възражения, попълване на делото с доказателства, техния анализ и съпоставка,
както и активно участие в съдебни заседания, от една страна, и на фактическата
и правна сложност на делото, от друга страна.
Въз основа на изложеното частната
жалба се явява неоснователна, поради което същата следва да се остави без
уважение, а обжалваното определение потвърдено.
При този изход на
делото право на разноски имат въззиваемите страни. Въззиваемият И. С. М. е представил два договора за правна
защита и съдействие с уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в общ
размер на 2240 лева, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да
му бъдат присъдени разноски за адвокат в посочения размер. Въззиваемата
Т.Б. К. е представила договор за правна защита и съдействие с уговорено и
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1400 лева с ДДС, поради което и
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да й бъдат присъдени разноски за
адвокат в посочения размер.
Воден от горните мотиви, Русенски окръжен съд
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 120 от 18.06.2018 г., постановено по гр.д. №
338/2017 г. по описа на районен съд – Левски.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 197/22.02.2019 г., постановено по същото дело, с което е
оставено без уважение искането му за изменение на Решение № 120/18.06.2018 г.,
постановено по гр.д. №338/2017 г. по описа на РС – Левски в частта му за
разноските.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 ГПК, „К.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Г., бул. „Х. С.“ № **,
представлявано от управителя М.М.У., да заплати на И.
С. М., ЕГН **********, сумата от 2240.00 лева, разноски във въззивната
инстанция за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 ГПК, „К.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Г., бул. „Х. С.“ № **,
представлявано от управителя М. М. У., да заплати на Т. Б. К., ЕГН **********,
сумата от 1400.00 лева, разноски във въззивната инстанция за адвокатско
възнаграждение.
Решението е
постановено при участието на „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Г. Б.“ № 3, като
трето лице помагач на страната на ЧСИ Т.Б. К..
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.