Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 27.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Великотърновски районен съд,
гражданско колегия, осемнадесети състав, на двадесет и шести ноември две хиляди и осемнадесета година, в публично съдебно заседание в състав:
Районен съдия: Димо Колев
Секретар
Виляна Цачева
като разгледа докладваното от съдията
гр.
дело № 1657 по описа за
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1 и т. 3 КТ
вр. чл. 225 ал. 1 КТ и чл. 224 ал. 1 вр. чл. 319 КТ.
Ищецът
основава исковите си претенции на твърдения, че е работил в ответното дружество
на основание трудов договор № 80/14.07.2017г. на длъжността „Охранител” сключен
с 6 месечен срок за изпитване, с място на работа - охраняеми обекти на
територията на гр. ***. Сочи, че след изтичане на срока за изпитване е
продължил да изпълнява трудовите си задължения, поради което договорът му се е
трансформирал в безсрочен. Твърди, че с допълнително споразумение от началото
на 2018г. размера на основното му месечно трудово възнаграждение е увеличен на
510 лв. Сочи, че трудовото му правоотношение е било прекратено със Заповед №
233/30.04.2018г., считано от 01.05.2018г., с посочено в нея основание –
постъпило и обработено предизвестие от страна на работника по чл. 326 ал.1 КТ.
Ищецът твърди, че никога не е подписвал и подавал предизвестие за прекратяване
на трудовия си договор, поради което смята извършеното уволнение за
незаконосъобразно. Посочва, че не му е изплатено трудово възнаграждение за м.
април 2018г., както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
периода 2017-2018г. Твърди, че работодателят е признал дължимостта на такова за
15 дни, което е отразено в заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение. Ищецът обаче твърди, че му се дължи обезщетение по чл. 224 ал.
1 за 21 дни неизползван отпуск, тъй като е с трайно намалена работоспособност
от 56 %, съгласно ЕР на ТЕЛК и на основание чл. 319 КТ платения му годишен
отпуск не може да бъде по – малко от 26 работни дни. По тези съображения
отправя искане до съда да признание уволнението му за незаконосъобразно и да
осъди ответника да му заплати обезщетение за оставане без работа поради уволнението
за периода от 6 месеца в размер на 3060 лв., както и да му заплати обезщетение
за 21 дни неизползван платен годишен отпуск за 2017г. и 2018г. в размер на 535,
50 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумите. Претендира разноски.
С
отговора на исковата молба ответникът заема становище за неоснователност и
недоказаност на предявените искове. Признава, че между страните е съществувало
трудово правоотношение, възникнало на основание посочения трудов договор, че
ищецът е заемал длъжността „Охранител” и че трудовото му правоотношение е
прекратено със Заповед № 233/30.04.2018г. Излага, че основанието за издаване на
заповедта е подписано от работника заявление от 01.04.2018г., с което моли да
бъде освободен от заеманата длъжност по взаимно съгласие, считано от
01.05.2018г. респ. ако това му желание не бъде удовлетворено, изявлението му да
се счита за 30-дневно предизвестие по смисъла на чл. 326 ал. 1 КТ. По тези
съображения оспорва твърденията на ищеца за незаконосъобразно прекратяване на
трудовото му правоотношение и за дължимост на обезщетение по чл. 225 ал. 1 КТ
за оставане без работа поради уволнението. Оспорва предявения иск за присъждане
на обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ за 21 дни неизползван платен годишен отпуск
с възражения за плащане на дължимите суми, както и за липсата на предпоставките
на чл. 319 ал. 1 КТ за по – голям размер на платения годишен отпуск, тъй като
ищецът не го е уведомил за ЕР на ТЕЛК. Претендира разноски.
С
влязло в сила определение производството по делото е прекратено по отношение на
исковата претенция по чл. 128 т. 2 КТ за заплащане на сумата от 510 лв.,
представляваща брутния размер на трудовото възнаграждение на ищеца за м. април
2018г., поради оттеглянето й, на основание чл. 232 ГПК, с оглед на постъпило от
ответника плащане.
Съдът,
като е предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното:
Липсва
спор между страните, а и от представения с исковата молба трудов договор №
80/14.07.2017г. се установява, че ищецът е работил в ответното дружество на
длъжността "охранител", с място на работа – обекти на територията на
гр. *** и областта, в частност магазин „***”. Според чл. 3 и чл. 4 от трудовия
договор основното месечно трудово възнаграждение на работника е в размер на 460
лв., а платения годишен отпуск е в размер на 20 работни дни. Съгласно чл. 5
срока за прекратяването на трудовия договор с предизвестие е 30 календарни дни
и е еднакъв за двете страни. С допълнително споразумение от 02.01.2018г. /лист
38/ е увеличен размера на основното месечно трудово възнаграждение на работника
на 510 лв. На 01.04.2018г. ищецът е отправил до работодателя си заявление, с
което е поискал да бъде освободен от заеманата длъжност по взаимно съгласие,
считано от 01.05.2018г., а в случай, че заявлението не бъде удовлетворено,
същото да се счита за 30 - дневно предизвестие по смисъла на чл. 326 ал. 1 КТ. Със
заповед № 223/30.04.2018г. трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на
основание чл. 326 ал. 1 КТ, считано от 01.05.2018г., поради постъпило от него
предизвестие. В заповедта е отразено, че на работника следва да се изплати
обезщетение по чл. 224 КТ за 8 дни платен отпуск през 2017г. и за 7 дни отпуск
през 2018г.
От
фиш за заплата за м. април 2018г. се установява, че за посочения месец на
работника е начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 510 лв. и
обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ за неизползван отпуск в брутен размер на 364, 28
лв. или общо сумата от 874, 28 лв. Във фиша за заплати е посочено, че след
съответните удръжки на работника следва да се изплати сумата от 723, 60 лв. От
извлечение от сметката на ищеца в „***” АД е видно, че последната сума му е
преведена изцяло на 15.06.2018г., което обстоятелство изрично се признава от него.
От
ЕР на ТЕЛК № 17/05.01.2016г. се установява, че на ищеца е призната 56% трайно
намалена работоспособност за срок от 3 години /до 01.01.2019г./, поради наличие
на ортопедични импланти в ставите. От показанията на свид. Димитров се
установява, че в началото на м. януари 2018г. отишъл с ищеца до пощата в гр. ***,
където последният му показал решение на ТЕЛК, което поставил в плик, за да го
изпрати на работодателя си в гр. ***. Ищецът му обяснил, че изпраща писмото, за
да му издадат служебна бележка за приспадане на данъци.
По
делото липсва спор, че след уволнението и към настоящия момент ищецът е останал
без работа, което се установява от представената в съдебно заседание служебна
бележка на Агенцията по заетостта с изх. № 220/07.09.2018г.
С
оглед на предприетото от ищеца оспорване, че не е подписвал заявлението от
01.04.2018г, по делото е изслушана съдебно – графическа експертиза /СГЕ/. От
заключението на същата се установява, че подписа в горепосоченото заявление е
положен от него. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че неможе да се
установи дали подписа е положен върху празна бланка, тъй като няма пресичане на
щрихи от ръкописния текст върху напечатания текст или обратно.
От
заключението на допуснатата по делото съдебно – счетоводна експертиза /ССчЕ/ се
установява, че брутния размер на трудовото възнаграждение на ищеца за м. април
2018г. е 510 лв. респ. нетния размер възлиза на 359, 32 лв. Обезщетението по
чл. 225 ал. 1 КТ за оставане без работа за периода от шест месеца е в брутен
размер на 3060 лв., а това по чл. 224 ал. 1 КТ за 15 дни неизползван отпуск е в
брутен размер на 364, 28 лв. За 21 дни неизползван платен годишен отпуск /12 дни
за 2017г. и 9 дни за 2018г./ обезщетението по чл. 224 ал. 1 КТ е в брутен
размер на 509, 99 лв. респ. в нетен размер на 459 лв. В съдебно заседание
вещото лице разяснява, че изплатената на ищеца сума от 723, 60 лв. е формирана
от нетния размер на дължимото му трудово възнаграждение за месец април 2018г.
/359, 32 лв./ и от брутния размер на обезщетението по чл. 224 ал. 1 КТ за 15
дни неизползван отпуск /364, 28 лв./.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Според
чл. 326 ал. 1 КТ работникът или служителят може едностранно да прекрати
трудовия договор с писмено предизвестие до работодателя. Това е субективно
преобразуващо право за прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива
на работника или служителя. Последният не е длъжен да мотивира писменото си
волеизявление за едностранно прекратява трудовия договор, нито пък работодателя
може да изразява съгласие или несъгласие с отправеното му предизвестие. В
хипотезата на чл. 326 ал. 1 КТ трудовия договор се прекратяване по силата на
закона с изтичане на срока на предизвестието /чл. 335 ал. 2 т. 1 КТ/. Следователно,
за да е законно прекратяването на трудовото правоотношение по реда на чл. 326
ал. 1 КТ е необходимо работникът или служителят да е изразил воля за
прекратяване на трудовия договор в писмен вид, която да е достигнала до
работодателя му и да е изтекъл предвидения в трудовия договор или закона срок
на предизвестието.
Понастоящем,
за да обоснове незаконност на уволнението си, ищецът е въвел в процеса твърдения,
че не е изготвил, подписал и подал предизвестие за прекратяване на трудовия
договор. При предявен иск с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ, с оглед
диспозитивното начало уредено в чл. 6 ал. 2 ГПК, съдът следва да провери
законността на оспорваното уволнение само на наведените с исковата молба доводи
за неговата незаконосъобразност /Решение № 258/01.07.2015г. по гр.д. №
909/2015г. на IV г.о., на ВКС и др./.
От
събраните по делото доказателства категорично се установява осъществяването на
елементите от горепосочения фактически състав за прекратяване на трудовото
правоотношение по инициатива на работника. Налице е изходящо от ищеца писмено
заявление, в което е обективирана волята му за прекратяване на трудовия договор
с предизвестие, ако не бъде прието от работодателя направеното от него
предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Оспорването
на ищеца, че не е подписал представеното от ответника заявление от 01.04.2018г.
изцяло се опровергава от заключението на изслушаната по делото СГЕ. Вещото лице
е категорично в извода си, че подписа върху това заявление е положен от ищеца.
В тази връзка следва да се приеме, че работникът е автор на съдържащите се в писмената
молба изявления за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие или
евентуално с изтичане на срока на предизвестието. В дадения му от съда срок
ищецът е поддържал единствено, че не е подписал въпросно заявление, но не и че
е подписал бланкет или че след полагане на подпис от негова страна е подправено
съдържанието на заявлението. Последните две възражения също са форма на
оспорване авторството на материализирано в частен документ изявление. Оплакване
за подписване на празна бланка или празен лист се прави едва в хода на устните
състезания, поради което съдът не дължи произнасяне по него. Но и дори да бе
своевременно наведено за доказването му по делото не са ангажирани каквито и да
е доказателства. Извод, че е налице подписване на празна бланка не може да бъде
направен единствено въз основа на признатото от ответника обстоятелство, че
ръкописният текст в заявлението /имена и дати/ е изпълнен от лице, различно от
ищеца. Сам по себе си този факт не опорочава писмената форма на изявлението. Нито
в КТ, нито в други нормативни актове се съдържа изискване молбата на работника
или служителя за прекратяване на трудовото правоотношение да е съставена
/изготвена/ от него или пък още повече саморъчно написана. Достатъчно е
писменото изявление за едностранно прекратявана на трудовия договор да е
подписано от работника, за да породи правните си последици. А от заключението
на СГЕ този правнозначим факт се установява безпротиворечиво по делото. Липсата
на дата на получаване и входящ номер върху заявлението, както и
обстоятелството, че като датата на съставянето му е посочен почивен ден
/01.04.2018г. – неделя/ също не могат да обосноват извод, че ищецът не е автор на
съдържащите се там изявления, след като е категорично доказано полагането на
подпис от негова страна. Представянето на процесното заявление в хода на делото
от ответника неминуемо сочи, че то е достигнало до работодателя. Не се твърди и
не се доказва в предписания от закона 7 – дневен срок /чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ/ ответникът
да е приел отправеното му предложение за прекратяване на договора по взаимно
съгласие. Напротив от съдържанието на издадената от него заповед № 223/30.04.2018г.
е очевидно, че такова приемане не е налице. Последното обстоятелство по
изричната воля на ищеца придава на писменото му заявление характер на
предизвестие по чл. 326 ал. 1 КТ за едностранно прекратявана на трудовия му
договор с изтичане на уговорения между страните 30 – дневен срок. По делото не
се твърди и не се доказа това заявление да е оттеглено от ищеца преди
получаването му от работодателя, когато съгласието на последния не е необходимо
или да е оттеглено след получаването му, но с изричното съгласие на ответника.
По тези съображения следва да се приеме, че отправеното предизвестие валидно е
обвързвало ищеца, поради което с изтичане на срока му, то е произвело
предвиденото в закона действие - прекратило е трудовоправната връзка между
страните /чл. 335 ал. 2 т. 1 КТ/. Издадената от работодателя заповед №
223/30.04.2018г. има само констативен характер, доколкото същата не е елемент
от фактическия състав на прекратителното основание по чл. 326 ал. 1 КТ.
Мотивиран
от изложеното съдът намира, че трудовото правоотношение между страните е
законосъобразно прекратено на основание чл. 326 ал. 1 КТ, поради което
предявения иск по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ за обявяване на уволнението за
незаконно и неговата отмяна е неоснователен и следва да се отхвърли.
Искът по чл. 344 ал. 1 т. 3 КТ
е акцесорен по отношение на иска по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ, тъй като изплащането
на обезщетение по чл. 225 ал. 1 КТ за оставане без работа в резултат на
уволнението е обусловен от признаване на същото за незаконно и неговата отмяна.
Предвид извода на съда, че процесното уволнение е законосъобразно и като такова
не следва да се отменя, предявеният иск с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 3 КТ
за заплащане на обезщетение по 225 ал. 1 КТ за оставане без работа в размер на 3060 лв. за периода от шест
месеца /01.05.2018г. – 01.11.2018г./ следва да се отхвърли изцяло като
неоснователен и недоказан.
Основателността
на исковата претенция за заплащане на обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ изисква
да са се реализирали в кумулативност двата елемента от фактическия състав на
този вид обезщетение – прекратяване на трудовото правоотношение и наличието на
неизползван платен годишен отпуск. За дължимостта на обезщетението по чл. 224
ал. 1 КТ без значение основанието на което трудовия договор е прекратен, както
и дали впоследствие това прекратяване ще бъде отменено или не по реда на чл.
344 ал. 1 КТ. В случая по делото безспорно се установи, че трудовото правоотношение
между страните е прекратено на основание чл. 326 ал. 1 КТ. В уволнителната
заповед е налице категорично признание от работодателя, че ищецът не е ползвал
15 дни платен годишен отпуск, от които 8 дни за 2017г. и 7 дни за 2018г.
Признание, което се подкрепя от извършеното в хода на процеса плащане на сумата
от 364, 28 лв., представляваща брутния размер на дължимото за тях обезщетение
по чл. 224 ал. 1 КТ /извлечение от сметката на ищеца в „***” АД и заключение на
ССчЕ/.
Спорен
по делото е въпроса дали на ищеца се дължи обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ за
още 6 дни платен годишен отпуск за 2017г. и за 2018г., доколкото като лице по
смисъла на чл. 319 КТ същият има право на основен платен годишен отпуск не по –
малко от 26 дни.
От представеното по делото ЕР на ТЕЛК № 17/05.01.2016г. категорично се
установява, че на ищеца е призната 56% трайно намалена работоспособност за срок
до 01.01.2019г., поради което към релевантния за спора момент същият попада в
категорията работници или служители по чл. 319 КТ. С тази норма на закона е
въведен императивен минимум на платения годишен отпуск за определена категория
лица, който не може да бъде дерогиран по волята на страните /арг. чл. 66 ал. 2 КТ/. Ето защо, независимо, че в трудовия договор е уговорен платен отпуск в
размер на 20 работни дни, след като ищецът е с трайно намалена работоспособност
над 50 на сто, същият има право на платен годишен отпуск не по – малко от 26
работни дни. Уведомяването на работодателя, че ищецът попада в категорията лица
по чл. 319 КТ не е част от фактическия състав, водещ до пораждането на правото
му на платен отпуск в увеличен размер. За работника това право възниква след
като му е призната определена по закон степен на неработоспособност, поради
което и дори да не се е позовал пред работодателя на това свое право, при
прекратяване на трудовото му правоотношение на него му се дължи обезщетение по
чл. 224 ал. 1 КТ, съобразно полагащия му се увеличен размер на платения годишен
отпуск. Знанието респ. незнанието на работодателя за това право на работника е
ирелевантно в случая. Дори ответникът да не е уведомен от ищеца, че същият има
право да ползва увеличен размер на платения отпуск, това не води до отпадане на
задължението му да изплати обезщетение за него, при поискване. В случая такова
искане е налице с предявяване на исковата претенция по чл. 224 ал. 1 КТ.
Съгласно заключението на ССчЕ за 21 дни платен годишен отпуск /12 дни за 2017г.
и 9 дни за 2018г./ на ищеца се следва обезщетение в брутен размер от 509, 99
лв. Ответникът е доказал плащането на такова до размера на 364, 28 лв., поради
което остава да дължи сумата от 145, 71 лв. Именно до този размер иска по чл.
224 ал. 1 КТ като основателен следва да се уважи. За горницата над тази сума до
пълния предявен размер от 535, 50 лв. иска следва да се отхвърли като
неоснователен и недоказан, поради плащане на сумата от 364, 28 лв. и поради
недължимост на сумата от 25, 51 лв.
При този изход на делото претенциите на страните за
разноски се явяват частично основателни, съразмерно на уважената респ.
отхвърлената част от исковете. За предявяването на четири иска ищецът е
заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. и доколкото същото не е
дефиринцирано за всеки от исковете, съдът намира, че за тях е платено по равно
т.е. по 75 лв. Макар и да е оттеглил претенцията си по чл. 128 т. 2 КТ, на
ищеца се дължат разноски за нея, тъй като ответникът е дал повод за завеждане
на делото, като е извършил плащане едва в хода на процеса. Такова плащане е извършено
и по отношение на дължимото обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ, поради което в
полза на ищеца следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в
общ размер на 150 лв. По изложените съображения в полза на ответника, с оглед
отхвърлянето на исковете по чл. 344 ал. 1 т. 1 и т. 3 КТ следва да се присъдят
разноски за платено възнаграждение за един адвокат в размер на 325 лв.
/половината от платения хонорар от 650 лв./. На основание чл. 78 ал. 6 ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на съдебната власт по
сметка на ВТРС държавна такса върху иска по чл. 224 ал. 1 КТ в размер на 50
лв., както и същата такса върху иска по чл. 128 т. 2 КТ /арг. чл. 77 ГПК/. На
основание чл. 78 ал. 6 ГПК ответникът дължи и половината разноски за депозит за
вещото лице по ССчЕ, а именно 70 лв. Останалата част от депозита, както и този
за вещото лице по СГЕ са за сметка на бюджета на съдебната власт.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Й.П.С., ЕГН: ********** с постоянен адрес *** против „САЛАМАНДЪР
– Д.А.С.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
район Илинден, ж.к. „Света Троица”, бл. 16, вх. Б, ет. 1, ап. 2 искове с правно
основание чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ и чл. 344 ал. 1 т. 3 вр. чл. 225 ал. 1 КТ за
признаване на уволнението извършено със заповед № 223/30.04.2018г. за незаконно
и за неговата отмяна, както и за присъждане на обезщетение за оставане без
работа поради това уволнение за периода от шест месеца /01.05.2018г. – 01.11.2018г./
в размер на 3060 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 30.05.2018г. до окончателното изплащане на тази сума, КАТО
неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА
„САЛАМАНДЪР – Д.А.С.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, район Илинден, ж.к. „Света Троица”, бл. 16, вх. Б, ет. 1, ап. 2 ДА
ЗАПЛАТИ на Й.П.С., ЕГН: ********** с постоянен адрес ***, на основание чл. 224
ал. 1 вр. чл. 319 КТ СУМАТА от 145, 71 лв. /сто четиридесет и пет лева и 71
стотинки/ - представляваща брутния размер на обезщетението по чл. 224 ал. 1 КТ
за още 6 дни неизползван платен годишен отпуск за 2017г. и за 2018г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 30.05.2018г. до окончателното й изплащане, КАТО отхвърля
предявения иск за разликата над уважения размер от 145, 71 лв. до пълния
предявен размер от 535, 50 лв. или за сумата от 389, 79 лв., като неоснователен
и недоказан.
ОСЪЖДА
„САЛАМАНДЪР – Д.А.С.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, район Илинден, ж.к. „Света Троица”, бл. 16, вх. Б, ет. 1, ап. 2 ДА
ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВТРС СУМАТА от 100
лв. /сто лева/ - дължими за производството държавни такси, както и СУМАТА от 70
лв. /седемдесет лева/ - разноски за възнаграждение на вещото лице –
счетоводител.
ОСЪЖДА
„САЛАМАНДЪР – Д.А.С.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, район Илинден, ж.к. „Света Троица”, бл. 16, вх. Б, ет. 1, ап. 2 ДА
ЗАПЛАТИ на Й.П.С., ЕГН: ********** с постоянен адрес *** СУМАТА от 150 лв. /сто
и петдесет лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената
част от иска.
ОСЪЖДА
Й.П.С., ЕГН: ********** с постоянен адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „САЛАМАНДЪР –
Д.А.С.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
район Илинден, ж.к. „Света Троица”, бл. 16, вх. Б, ет. 1, ап. 2 СУМАТА от 325
лв. /триста двадесет и пет лева/, представляваща направените по делото разноски
за платено адвокатско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен
срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: