РЕШЕНИЕ
№ 1792
гр. Пловдив, 18.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и първи септември, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20205330110695 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А.,
Франция, рег. № *********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., клон
България, ЕИК ********* против П. Г. Т., ЕГН **********, с която са предявени
обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр.
с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК,
вр. с чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски
кредит № *** с отпусната сума от 6000 лева, платима до 20.07.2020 г., ведно с
договорна лихва.
На 20.03.2019 г. вземанията станали изцяло предсрочно изискуеми, поради
липса на плащане на две и повече вноски, на осн. чл. 5 от договора, за което
кредиторът изпратил покана.
Снабдил се със заповед по чл. 410 ГПК № 1501/26.02.2020 г. по ч.гр.д. №
3167/2020 г. на ПРС, за непогасените суми от: 6000 лева – главница; 1687,44 лева –
договорна лихва за периода 20.02.2019 г. – 20.07.2020 г.; 556,37 лева – обезщетение за
забава за периода 20.03.2019 г. – 11.02.2020 г., срещу която в срок постъпило
възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на
1
настоящите искове в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Моли за уважаването им, ведно със
законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда до
погасяването. Претендира разноските в двете производства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал писмен отговор. В съдебно
заседание оспорва исковете, като твърди наличие на неравноправни клаузи в договора
и неговата недействителност, при което евентуално се дължала само чистата стойност
на кредита. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч.гр.д., вземанията по настоящото производство
съответстват на тези по заповедта за изпълнение /с влязло в сила Определение – л. 57,
ИМ е върната, а производството – частично прекратено/. Възражението за
недължимост е подадено в срок, а исковете, по които е образуван настоящият процес,
са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат
на разглеждане по същество.
По същество:
От договора за потребителски кредит се установява наличието на съглашение
за предоставяне на парична сума, като видно от ССЕ – която се кредитира като ясно и
компетентно изготвена – ответникът реално е получил по б. си сметка сумата от 5790
лева /удържана е такса ангажимент от 210 лева/. Всички относими към кредитната
сделка документи – съдържат подписи и за ответника, които не са оспорени откъм
авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на
императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата
държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като
основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата
да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и
на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
2
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018
г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/
2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на
договора, за които съдът, дори и без възражение по предявените искове, следи
служебно.
„БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е финансова институция по смисъла на
чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ответникът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на
своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
3
разходи.
Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски
кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията
за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран –
32,37 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за
базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на
кредита, върху остатъчната главница или върху главницата и застраховката и за какъв
период се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става ясно как
е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата
дължима главница и застраховка или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не
става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания
размер. Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне
информация за последователността на разпределяне на вноските между различните
неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение
дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са
посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В
договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и че същият е
фиксиран. Никъде в договора не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за
срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата /и/или
застраховката/ по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия
/начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от
кредитодателя фиксиран размер. В последните изречения на чл. 5 от договора са
посочени условията за начисляването на законна лихва за забава, но не и на лихвения
процент, уговорен в раздел „Параметри и условия“. В този смисъл съдът намира, че е
налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна. Тази
нередовност не може да се отстрани от приложеното извлечение, защото същото е
издадено впоследствие от самия кредитор, а общият размер на лихвата, събрана с
главницата и застраховката, не отговаря на записаната обща стойност на плащанията.
В случая, не са спазени и изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата
сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №
1 начин.
В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването.
4
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е
ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата
на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е
5
възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици
от сключването му, поради което договорът е недействителен.
В настоящия случай, предвид размера на кредита, срока за погасяване и
посочения лихвен процент и ГПР /44,41 %/ е видно, че застрахователната премия
/604,80 лв./ не е била взета предвид при определянето на ГПР. С това допълнително
плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което
неговият размер би надхвърлил законовото ограничение от 50%. Ето защо, посоченият
в договора годишен процент на разходите не отговаря на действителния такъв.
Посочената в договора за кредит по-ниска стойност, представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО и
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Това от своя страна означава, че
клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и
не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. /В този смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр.
д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019
г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.;
Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение
№ 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от
8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г./.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в
мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й,
съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата
стойност по заема, но не и лихви или други разходи.
От заключението на ССЕ се установява, че размерът на непогасения остатък от
главницата възлиза на сумата от 5790 лева – до този размер и само този иск е
основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като последица, а за
разликата, както и тези за дог. лихва и обезщетение за забава – отхвърлени - сумите не
са дължими от потребителя, съгл. чл. 23 ЗПК.
За пълнота – таксата ангажимент от 210 лева е недължима и не следва да се
прибавя към главницата. Тя е удържана и не е получена от ответника, а е принципно
6
недължима - освен съгл. чл. 23 ЗПК и съгл. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която
кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Таксата ангажимент касае задължение
на кредитора да фиксира лихвата, като същата се приема да е свързана именно с
управлението на кредита и погасяването на дог. лихва, поради което е недължима.
Относно дог. лихва – освен поради чл. 23 ЗПК, искът е неоснователен, поради
нищожност на клаузата за начисляването й.
При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да
бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален.
В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече
от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378
от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г.
по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и
практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018
г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение
№ 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай
договорената между страните лихва - в размер на 32,37 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 44,41 % /както се посочи неотговарящ на действителния/,
надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за
норми на поведение, установени в обществото/, като същевременно предвиждат и
повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата,
установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие
между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва
не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ответника.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е отправил
искане и представил доказателства за плащане на: 194,64 лева – ДТ; 180 лева – деп.
ССЕ.
Следва да се присъдят и разноските в заповедното производство /166,89 лв. –
7
ДТ и юрк. възнаграждение/, съобразно т. 12 на ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Разноските за юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото
дело следва да бъдат определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с
чл.37 от ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при
което се дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за
заповедното, предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.
По съразмерност се дължат – 333,36 лева за настоящото и 152,33 лева за зап.
производство.
За ответника - претендира се адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който
е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2
ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този
размер, съобразно чл. 7, ал.2, т.3 НМРАВ и по съразмерност, възлиза на 220,92 лева,
който следва да бъде присъден лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че П. Г. Т.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., Франция, рег. №
*********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., клон България, ЕИК
********* следните суми: 5790 лева – главница по договор за потребителски кредит
№ ***, ведно със законната лихва, считано от постъпване на заявлението в съда –
25.02.2020 г. до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до
пълния предявен размер от 6000 лева, както и исковете за дължимост на: 1687,44 лева –
договорна лихва за периода 20.02.2019 г. – 20.07.2020 г. и 556,37 лева – обезщетение за
забава за периода 20.03.2019 г. – 11.02.2020 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 1501/26.02.2020 г. по ч.гр.д. № 3167/2020 г. на ПРС.
ОСЪЖДА П. Г. Т., ЕГН **********, с адрес: *** да плати на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” С.А., Франция, рег. № *********, чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” С.А., клон България, ЕИК *********, следните суми: общо 333,36 лева
/триста тридесет и три лева и тридесет и шест стотинки/ - разноски по съразмерност за
настоящото производство и общо 152,33 лева /сто петдесет и два лева и тридесет и три
стотинки/ - разноски по съразмерност за заповедното производство по ч.гр.д. №
3167/2020 г. на ПРС.
8
ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., Франция, рег. №
*********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., клон България, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, Бизнес парк
София, сгр. 14, ж.к. „Младост 4“ да плати на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2
ЗАдв., на адвокат Н.П. Т., със служебен адрес:***, сумата от 220,92 лева /двеста и
двадесет лева и деветдесет и две стотинки/ - разноски по съразмерност за процесуално
представителство на ответника П.Т. в производството по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9