№ 47
гр. Бургас, 13.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тринадесети
май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Галина Т. Канакиева
Членове:Светла М. Цолова
Даниел Н. Марков
при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова
в присъствието на прокурора Г. Хр. Х.
като разгледа докладваното от Светла М. Цолова Наказателно дело за
възобновяване № 20242000600089 по описа за 2024 година
Производството е по Глава тридесет и трета от НПК. Образувано е по
искане на осъдено за престъпление от общ характер лице за възобновяване на
наказателно дело.
В искането на осъдения Р. К. Д. са релевирани основания за
възобновяване на делото по чл.422, ал.1, т.5 вр. с чл.348, ал.1, т.2 и т.3 от
НПК – допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна
несправедливост на наложените наказания. Посочва като съществени
отстраними процесуални нарушения нередовното му призоваване за
проведените съдебни заседания и разглеждане на делото в негово отсъствие.
Твърди, че има две деца, за които няма кой да се грижи, а той самият работи в
Англия, за да си прехранва семейството. Моли делото да бъде върнато за
ново разглеждане и да му „се даде по-малка присъда“, т. е. да бъдат намалени
наложените му наказания.
С решение №213 от 04.04.2024 г. по н. д. №220/2024 г. на Второ
наказателно отделение на ВКС е оставено без уважение искането на осъдения
Р. К. Д. за отмяна по реда на възобновяването по чл.423, ал.1 от НПК влязлата
в сила присъда №109 от 05.07.2023 г. по НОХД №1269/2022 г. на Районен съд
– Сливен и делото е изпратено на настоящия съд за произнасяне по искането
на осъдения с правно основание чл.422, ал.1, т.5 от НПК.
В съдебно заседание по настоящото извънредно производство
1
служебният защитник на осъдения Р. К. Д. заяви, че поддържа искането за
възобновяване на наказателното дело по изложените в писменото искане
съображения и добавя допълнителни аргументи в подкрепа на направеното
възражение за явна несправедливост на наложените наказания.
Противопоставя се на изводите на първата инстанция за определяне на
наказанието при липса на смекчаващи вината обстоятелства. Моли
апелативният съд да възобнови наказателното производство по НОХД
№1269/2022 г. на Районен съд – Сливен, да отмени постановената по него
присъда и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на този съд.
Отправи в условията на алтернативност искания за оправдаване на
подсъдимия или за намаляване на наложените му наказания лишаване от
свобода и глоба.
Осъденият Р. К. Д. се присъедини към становището и исканията на своя
защитник. Заяви, че иска производството по делото да бъде възобновено и да
бъдат намалени наложените му наказания. Настоява наложеното му наказание
лишаване от свобода да бъде намалено до размера на изтърпяната към
настоящия момент част.
Представителят на Апелативна прокуратура – Бургас изказа становище,
че искането за възобновяване на производство, макар и допустимо, е
неоснователно и пледира същото да се остави без уважение. Приема, че в
хода на първоинстанционното разглеждане на делото не са допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, засегнали правото на
защита на подсъдимия и налагащи отмяна на постановената и влязла в сила
присъда. Намира за законосъобразни правните изводи на първата инстанция
за осъществен състав на престъплението по чл.355, ал.2 ар. ал.1 от НК.
Позовавайки се на обремененото съдебно минало на осъдения и на неговото
недобро процесуално поведение, забавило хода и приключването в разумен
срок на наказателния процес, намира наложените наказания за справедливи.
По тези съображения пледира да се остави без уважение искането на
осъдения за възобновяване на приключилото наказателно производство.
Бургаският апелативен съд, след като обсъди доводите в искането на
осъденото лице Р. К. Д., изслуша пледоарията на неговия защитник, съобрази
устно изразеното в съдебно заседание становище на прокурора и провери
материалите по делото, направи следните констатации:
Искането за възобновяване на наказателното дело е допустимо, тъй като
е направено от лице, осъдено за престъпление от общ характер и в
изискуемия от чл.421, ал.3, изр.2 от НПК шестмесечен срок, считано от деня,
в който задочно осъденият Р. К. Д. е узнал, че присъдата е влязла в сила –
11.12.2023 г. и има за предмет на претендираната проверка съдебен акт от
категорията на визираните в чл.419, ал.1 и чл.422, ал.1, т.5 от НПК – присъда,
2
непроверена по касационен ред по жалба на подсъдимия, в чийто интерес се
претендира отмяната.
Разгледано по същество, искането за възобновяване на наказателното
дело е частично основателно – досежно размера на наложеното наказание
лишаване от свобода.
С присъда №109 от 05.07.2023 г. по НОХД №1269/2022 г. Сливенският
районен съд признал подсъдимия Р. Д. за виновен в това, че на 06.05.2021 г. в
с. Крушаре, общ. Сливен нарушил мерки, въведени против разпространението
или появяването на заразна болест по хората със Заповед № РД-01-
196/31.03.2021 г. на Министъра на здравеопазването на Република България,
издадена на основание чл. 61, ал.2 и чл. 63, ал.1, 3, 5, 6 и 7 от Закона за
здравето, чл. 73 от АПК, чл. 29 от Наредба № 21 от 2005г. за реда за
регистрация, съобщаване, отчет на заразните болести и във връзка с
усложняващата се епидемична обстановка, свързана с разпространението на
COVID – 19 на територията на страната и Заповед № РД-01-278/29.04.2021 г.
на Министъра на здравеопазването на Република България, издадена на
основание чл. 61, ал.2, чл. 63, ал.4, 5 и 11 и чл. 63в от Закона за здравето, чл.
73 от АПК, като лице по т.6 от Заповед № РД-01-278/29.04.2021 г. – български
гражданин, влизащ на територията на Република България от Кралство
Великобритания – държава с регистрирани случаи на COVID –19, поставено
под карантина с „Предписание за поставяне под карантина изх. № 05-
35891/29.04.2021 г., издадено от Столична регионална здравна инспекция -
София за срок от 10 дни, считано от 29.04.2021 г., не е изпълнил
задължението си по т.10 от Заповед № РД-01-278/29.04.2021г. на Министъра
на здравеопазването на Република България да не напуска дома си или
мястото на настаняване, на което е посочил, че ще пребивава за посочения в
предписанието срок на адрес: с. ...., като деянието е извършено по време на
извънредна епидемична обстановка, свързана със смъртни случаи, обявена с
Решение № 325/14.05.2020 г. на Министерския съвет на Република България,
последно удължен с Решение № 395/28.04.2021 г. на Министерския съвет на
Република България, считано от 1 май 2021 г. до 31 май 2021 г., поради което
и на основание чл. 355, ал.2, вр. ал.1, вр.чл. 54, ал.1 от НК му наложил
наказание лишаване от свобода за срок от една година, което да изтърпи при
първоначален СТРОГ режим, както и кумулативно предвиденото наказание
„глоба” в размер на 10000 лева.
Постановената присъда не е била атакувана пред въззивния съд от никоя
от страните в процеса и е влязла в сила на 21.07.2023 г.
Съблюдавайки особеностите на настоящото извънредно производство,
съдебният състав счете, че най-напред следва посочи допустимите основания
за възобновяване на производството, които следва обсъди и по които следва
3
да се произнесе с настоящото решение. Като съобрази съдържанието на
писмената молба за възобновяване на задочно осъдения Р. Д. и постановеното
по нея решение №213 от 04.04.2024. по н. д. №220/2024г. на Второ
наказателно отделение на ВКС, направи извод, че на коментар и произнасяне
подлежат оплакванията на осъдения Д. за явна несправедливост на
наложените му наказания. Апелативният съд няма да изследва и да се
произнася по устно направеното пред него от служебния защитник на
искателя Д. възражение за допуснато в съдебното производство съществено
нарушение на процесуалните правила, изразило се в неизследване и
неизясняване на всички относими към спора обстоятелства, както и в липса на
анализ, коментар и оценка на доказателствените материали в съдебните
мотиви, тъй като това е недопустимо. Посоченото основание за
възобновяване на делото не е направено с подадената в срок писмена молба
на осъдения Д., поради което настоящият съд не дължи произнасяне по него.
При реализирания извънреден контрол настоящият състав не констатира
дерогиране на процесуалните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК в
съдебната фаза на производството, императивно предписващи необходимост
от обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по
делото и възлагащи задължения на решаващия орган за задълбочен и
съвкупен доказателствен анализ при формиране на вътрешното убеждение
относно значимите за обвинението фактически положения, предпоставили
наказателната отговорност на подс. Д. за вмененото му престъпление по
чл.355, ал.2, вр. ал.1 от НК. Внимателният прочит на мотивите към
атакуваната присъда не дава основание да се счита, че обстоятелствата по
делото са установени неправилно и вътрешното убеждение на първата
инстанция е било опорочено. Съдът е анализирал доказателствата поотделно
и в тяхната взаимосвързаност, като ги е интерпретирал съобразно
действителния им смисъл и съдържание. Въз основа на точна и вярна оценка
на доказателствения обем по делото е изградил отговаряща на обективната
истина фактическа обстановка по спора, чието възпроизвеждане в настоящото
решение не се налага.
Доказателствената съвкупност, инкорпорирана по делото чрез
показанията на свидетелите М.В. и И.И., чрез писмения материал – справка за
съдимост на подс. Д., предписание за поставяне под карантина изх. №05-
35891829.04.2021 г. на Столична здравна инспекция за срок от 10 дни,
считано от 29.04.2021 г. до 08.05.2021 г. и писмено удостоверение за
връчване на предписанието на Р. Д. обосновава с изискуемата се степен на
интензитет основния факт на наказателния процес - извършване на описаното
в обвинителния акт престъпно деяние на осъдения Д. и неговото авторство.
Приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
4
обстановка по спора е категорично обоснована и изведена от събраните
доказателства, детайлно анализирани и внимателно преценени поотделно и в
съвкупност. Вътрешното убеждение на съда при вземане на решенията по
съществото на делото е изградено на основата на обективно, всестранно и
пълно изследване на всички обстоятелства, като противоречивите данни в
доказателствените източници са били подложени на сериозен и задълбочен
анализ. Достоверността им е била преценена на базата на вътрешната им
логичност, взаимната им обвързаност, съпоставка и кореспонденция.
При приетите за безспорно установени от първата съдебна инстанция
фактически положения, материалният наказателен закон е приложен
правилно, като е била ангажирана наказателната отговорност на осъдения Д.
за извършено от него престъпление по чл. 355, ал.2, вр. ал.1 от НК.
Запознавайки се внимателно със съдържанието на мотивите към присъдата на
първия съд, настоящият състав констатира, че в тях убедително са
аргументирани всички обективни и субективни елементи на посочения
престъпен състав.
Категорично установените конкретни действия на осъдения Д., че като
български гражданин, влизащ на територията на Република България от
Кралство Великобритания – държава с регистрирани случаи на COVID–19,
поставен под карантина с „Предписание за поставяне под карантина изх. №
05-35891/29.04.2021 г., издадено от Столична регионална здравна инспекция-
София за срок от 10 дни, считано от 29.04.2021 г., не е изпълнил
задължението си по т.10 от Заповед № РД-01-278/29.04.2021 г. на Министъра
на здравеопазването на Република България да не напуска мястото на
настаняване, на което е посочил, че ще пребивава за посочения в
предписанието срок на адрес: с. ...., като е напуснал цитирания адрес и
деянието е извършено по време на извънредна епидемична обстановка,
свързана със смъртни случаи, обявена с актове на компетентните държавни
органи на Република България.
Въз основа на приетите за установени и напълно изяснени релевантни за
спора факти първоинстанционният съд е направил положителен и
законосъобразен правен извод за наличието на пряк умисъл в действията на
подсъдимия, чрез които е осъществил формалното престъпление по чл.355,
ал.2, вр. ал.1 от НК. Категорично оборено е твърдението на осъдения Д., че не
е разбрал, че е бил поставен под карантина за десет дни на декларирания от
него адрес в с. ... и че не е трябвало да напуска този адрес в периода от
29.04.2021 г. до 08.05.2021 г. Вярно е противното – на инкриминираната дата
– 06.05.2021 г. осъденият Д. е напуснал цитирания адрес, посочен от него като
такъв, на който ще спазва 10–дневната карантина. Показанията на
свидетелите М.В. и И.И. ведно с предписанието за поставяне под карантина
5
изх. №05-35891829.04.2021 г. на Столична здравна инспекция за срок от 10
дни, считано от 29.04.2021 г. до 08.05.2021 г. и писменото удостоверение за
връчване на предписанието на Р. Д. несъмнено установяват, че осъденият е
бил надлежно уведомен, че се поставя под карантина за въпросния период и
не следва да напуска декларирания лично от него адрес в с. Крушаре.
В заключение, налага се изводът, че са изпълнени предписанията на чл.
355, ал.2, вр. ал.1 от НК, обосноваващи понасяне на наказателна отговорност
от осъдения за коментираното престъпление и липсват предпоставките,
визирани в чл.304 от НПК за оправдаването му, респективно обосноваващи
отмяна на постановената по делото осъдителна присъда.
С разгледаното искане за възобновяване се прави изрично оплакване за
явна несправедливост на наложеното наказание, което се сочи като основание
за възобновяване на наказателното производство по смисъла на чл.422, ал.1,
т.5 вр. чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Макар и да не е конкретизирано за кое от
двете наложени на осъдения наказания – лишаване от свобода и глоба - се
отнася възражението, видно от съдържанието на искането за възобновяване и
от устно заявената от защитника позиция в хода на съдебните прения, следва
да се заключи, че посоченото оплакване касае и двете наказания – лишаване
от свобода и глоба. В подкрепа на оплакването в искането не са изложени
аргументи.
Доколкото индивидуализацията на наказанието е основен принцип при
налагането му, то съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните
особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат
взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното
престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма
или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и
необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие на
наказателна репресия върху извършителя с оглед постигане целите на
специалната и генералната превенция. Важно е също във връзка с
определянето на наказанието да се посочи установеното в съдебната практика
принципно разбиране, че при индивидуализацията на наказанието не може да
се прилага механичен, формален подход при преценката на смекчаващите и
отегчаващите обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически
величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат
съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и
дееца.
Съобразявайки горните принципни положения, настоящият съдебен
състав прие, че в случая при индивидуализацията на наказанието лишаване от
свобода съгласно чл.54 от НК в размер, значително надвишаващ минималния
6
за престъплението, описано в приложимата за казуса материалноправна
норма на чл.355, ал.2, вр. ал.1 от НК, първата инстанция не е съобразила
подобаващо степента на обществена опасност на конкретното престъпление и
тази на подсъдимия, както и смекчаващите отговорността му обстоятелства,
надценила е значението на единственото отегчаващо обстоятелство,
необосновано е отдала приоритет на генералната превенция.
При решаване на въпроса за наказанията първата инстанция се е
въздържала да посочи изрично своята оценка за степента на обществена
опасност на конкретното престъпление и на подсъдимия като деец.
Настоящият съдебен състав намери, че степента на обществена опасност на
разгледаното престъпление по чл.355, ал.2 вр. ал.1 от НК е много ниска, като
в тази насока отчете обстоятелствата, че осъденият Д. не е бил болен от
заразната болест COVID–19, нито е бил контактен с болен от тази болест,
нито е разпространил въпросната болест, предавайки я на трето лице или
лица. Единствената причина за поставянето на осъдения под карантина и
изолирането му за 10 дни е било пристигането му от рискова държава. За
времето на карантината той не е развил симптоми на заболяването, не е
посещавал личния си лекар или здравно заведение по този повод и не му е
поставяна подобна диагноза. Със заболяването не са били диагностицирани и
близките му, поради което не може да бъде направен извод и за евентуално
безсимптомно протичане на болестта, за неправилно взета проба от извършен
антигенен тест или за неточен резултат от такъв тест. С напускането на
адреса, на който осъденият е следвало да търпи карантина, той не е застрашил
здравето и живота на околните.
Досежно степента на обществена опасност на осъдения Д. като деец,
настоящият състав прие, че същият е личност с относително висока степен на
обществена опасност поради осъществяване на настоящото деяние три
години след ефективно изтърпяване на две наказания лишаване от свобода,
макар и не в големи размери – едното в размер на четири месеца лишаване от
свобода като общо наказание за съвкупност от престъпления по чл.197, т.3 вр.
чл.195, ал.1, т.3 вр. чл.194, ал.1 вр. чл.20, ал.2 от НК и по чл.195, ал.1, т.4 и т.5
вр. чл.194, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК, а другото в размер на единадесет месеца
лишаване от свобода за престъпление по чл.195, ал.1, т.3, т.4 и т.7 вр. чл.194,
ал.1, вр. чл.28, ал.1 от НК, като последното посочено наказание лишаване от
свобода е изтърпяно на 27.04.2018 г.
При индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода на
осъдения трябва да се вземат предвид също подбудите и причините за
извършване на деянието, които се състоят освен в ниската обща и правна
култура на Д. и в слабите му морално-волеви задръжки, както е приел
първоинстанционният съд, така и в незачитане от осъдения на правните
7
норми, регламентиращи спазването на строги мерки, въведени против появата
и разпространението на заразни болести по хората.
Коментирайки обстоятелствата, значими за размера на наказанието,
първостепенният съд неправилно е приел превес на отегчаващите вината
обстоятелства и липса на смекчаващи такива, макар и да е фиксирал
наложеното наказание лишаване от свобода в размер, значително под средния
предвиден в приложимата правна норма. Прецизирайки индивидуалното
наказание, съдът е пропуснал да отчете като смекчаващо отговорността
обстоятелство трайната трудова ангажираност на осъдения. В обсега на
смекчаващите отговорността обстоятелства следва да се включи и
подобаващо да се оцени относително дългия период от три години, изминал
от извършване на престъплението и до настоящия момент, при все че казусът
не представлява фактическа и правна сложност и пребиваването на осъдения
в чужбина не е единствената причина за забавяне на процеса. Принос за
забавата в разглеждането и приключването на наказателното производство
има и свидетелят - очевидец Мария Василева.
Първоинстанционният съд обосновано е ценил като отегчаващо вината
обстоятелство обремененото съдебно минало на осъдения Д.. Но като се
съобрази, че се касае само за две осъждания, в резултат на които Д. е понесъл
две наказания лишаване от свобода в неголеми размери, съответно четири
месеца и единадесет месеца лишаване от свобода, то същите не следва да се
отчитат с решаващо значение при индивидуализацията на сегашното
наказание лишаване от свобода и да обосновават прекомерното му
завишаване над минималния му възможен размер от три месеца съгласно
чл.39, ал.1 от НК.
Видно от материалите, съдържащи се в досъдебното производство,
осъденият Д. в нито един момент не е изразил съжаление и разкаяние за
стореното, нито е направил критична оценка за собственото си престъпно
поведение. Разбира се, липсата на критичност от страна на подсъдимия не
може да се отчита като отегчаващо обстоятелство. Последователна е
съдебната практика, според която неизразяването на критичност и
непризнаването на вина от страна на обвиняемия/ подсъдимия, както и
липсата му на принос поради това в разкриването на обективната истина не
могат да се ценят като отегчаващи вината обстоятелства по смисъла на чл.54,
ал.2 от НК. Това е така, защото конкретното поведение на
обвиняемия/подсъдимия в процеса, в това число липсата на самопризнание и
даването на неверни обяснения, са израз на правото на защита, гарантирано
от процесуалния закон и не може да се отчита във вреда на подсъдимия,
утежнявайки наказателноправното му положение. Поради това в конкретния
случай липсата на демонстрирано разкаяние, съжаление и критичност от
8
страна на осъдения Д. са факти, които не могат да се интерпретират в негов
ущърб и да обосноват по-високо по размер наказание.
Изчерпателно изброявайки и коментирайки смекчаващите отговорността
на осъдения обстоятелства, настоящият състав на апелативния съд прие, че
същите не са многобройни по смисъла на чл.55 от НК и съобразно
константната съдебна практика по този въпрос, нито някое от тях е
изключително по своя характер, поради което те не обуславят в случая
налагане на наказание съгласно изискванията на чл.55 от НК. По тези
съображения намира за правилно решението на първоинстанционния съд за
определяне на наказанието лишаване от свобода при условията на чл.54 от
НК. Независимо от това, съвкупната преценка на всички значими за
наказанието обстоятелства, обсъдени по-горе, не изисква определяне на
санкцията на осъдения в размер, който да е значително над минималния
предвиден в закона размер, както е счел първоинстанционният съд.
Индивидуализираното така наказание от една година лишаване от свобода е
завишено по размер, несъответно е на много ниската степен на обществена
опасност на разгледаното престъпление и на относително високата степен на
обществена опасност на Д. като деец, както и на действително установените
смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и на тяхното
съвкупно значение за конкретното наказание, поради което то се явява
несправедливо. Определеното наказание лишаване от свобода в размер, който
значително надвишава минималния за приложения престъпен състав, е израз
на необоснована и безполезна строгост към осъдения, то не би допринесло с
нищо в повече за поправянето и превъзпитанието на дееца, нито би засилило
възпиращия и възпитателен ефект на санкцията върху другите членове на
обществото, нито ще гарантира в повече изпълнението на генералната
превенция.
По изложените съображения и отчитайки най-вече много ниската степен
на обществена опасност на конкретното престъпление по чл.355, ал.2 вр. ал.1
от НК, наличните смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства и особено
трайната трудова ангажираност на осъдения Д., съставът на апелативния съд
прецени, че за извършеното престъпление с посочената правна квалификация
следва да се определи в съгласие с чл.54 от НК наказание при превес на
смекчаващите вината обстоятелства, което да е малко над възможния
минимален размер на санкцията по чл.39, ал.1 от НК, а именно пет месеца
лишаване от свобода. Целите на наказанието по чл.36 от НК биха могли да
бъдат постигнати и с изолиране на осъдения от обществото за този по-кратък
срок в условията на ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода. Така индивидуализирано, наказанието ще удовлетвори изискванията
на чл. 54 от НК и ще изпълни целите на санкцията по чл. 36 от НК, най-вече
9
осъществяването на личната превенция по отношение на осъдения.
Изменяването на атакувания съдебен акт в този смисъл е в рамките на
правомощията на апелативния съд по чл. 425, ал. 1, т. 4 от НПК.
Отчитайки всички факти, значими за наказанието и съблюдавайки целите
на специалната и генералната превенция, първоинстанционният съд
обосновано е преценил, че кумулативно предвиденото в чл.355, ал.2, вр. ал.1
от НК наказание глоба следва да се индивидуализира в размер, съвпадащ с
минималния установен в цитираната приложима норма, поради което
правилно е наложил глоба от 10 000 лева. Така определеният размер на
глобата е съобразен с имущественото състояние на осъдения, който работи в
чужбина и е декларирал трудови доходи в размер на 50 000 лева годишно.
Приемайки, че обсъденото и фиксирано от районния съд наказание глоба от
10 000 лева е справедливо, апелативният съд намира, че следва да потвърди
неговия размер, доколкото за редуцирането му, както и за неналагането му не
са налице законови основания.
Правилно е решението на първоинстанционния съд, че определеното
наказание лишаване от свобода следва да се изтърпи ефективно при
първоначален строг режим съгласно чл.57, ал.1, т.2, б. „б“ от ЗИНЗС, тъй като
институтът на условното осъждане, регламентиран в чл.66, ал.1 от НК, е
неприложим спрямо осъдения Д., който е осъждан на лишаване от свобода за
престъпления от общ характер и е изтърпял вече две такива наказания, като
от изтърпяване на предходното наложено наказание лишаване от свобода не
са изминали повече от пет години.
Мотивиран от изложените съображения, апелативният съд прие, че на
основание чл.425, ал.1, т.4 вр. чл.422, ал.1, т.5 и чл.348, ал.1, т.3 от НПК
следва да възобнови приключилото наказателно производство по НОХД
№1269/2022 г. на Районен съд – Сливен и да измени постановената по него
присъда в полза на осъдения, като наложеното му от първата инстанция
наказание лишаване от свобода за срок от една година да бъде намалено на
пет месеца лишаване от свобода. В останалата му част досежно наказанието
глоба искането за възобновяване на делото следва да се остави без уважение.
Ръководен от изложените съображения, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по НОХД №1269/2022 г.
на Районен съд - Сливен.
ИЗМЕНЯВА присъда №109 от 05.07.2023 г. по НОХД №1269/2022 г. на
Районен съд – Сливен, като
10
НАМАЛЯВА размера на наложеното на осъдения Р. К. Д. за извършено
от него престъпление по чл.355, ал.2, вр. ал.1 от НК наказание от една година
лишаване от свобода на ПЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване на наказателното
производство в частта му за намаляване или отмяна на наложеното наказание
глоба в размер на 10 000 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Да се изпрати незабавно заверен препис от настоящото решение на
Началника на Затвора - гр. Бобов дол и на Началника на Затвора – гр. Бургас
за сведение и изпълнение.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11